Кей Камерън
С този пръстен (11)

Десета глава

В огромната трапезария на Долорес имаше шест маси с по шест места и тя бе допълнила хюстънската група с няколко тукашни художници и бизнесмени. Хоуп се усмихна и кимна учтиво, когато мъжът от лявата и страна, местен човек със смугла хубост, започна да й обяснява защо жена му никога не ходи на такива вечери. Хоуп го слушаше с половин ухо, все още озадачена от прекарания следобед. След като я целува дълго, Пейс отиде да си потърси друга стая, а тя го наблюдаваше със смесени чувства как се отдалечава.

— Не бих искал да идва — каза надуто съседът й по маса. — Тя трябва да се грижи за децата ни, а и без това би се отегчила тук.

— Моля? — попита накрая Хоуп.

— Жена ми — повтори той. — Не й позволявам да идва на такива вечери — след това се усмихна подкупващо и плъзна поглед по набързо купената коктейлна рокля на Хоуп. — Това е бизнес, нали?

Хоуп потисна желанието си да дръпне нагоре корсажа на роклята без презрамки. Магазинът, в който Долорес ги беше завела, отговаряше на екстравагантната мода, която й допадаше, а не на по-консервативния вкус на Хоуп.

Очите му се върнаха на лицето й.

— А вие с какво се занимавате, красива госпожо? Да не би да сте една от онези освободени американки, които ръководят огромни корпорации?

Тя се усмихна механично.

— Не, но все пак имам собствен бизнес. Организирам сватби.

— О… Колко романтично — мъжът поднесе шампанското към устните си и отпи. Мустакът му докосна ръба на чашата. — Тогава трябва да говорите със семейство Денън, хората в края на масата.

Погледът на Хоуп проследи вдигнатата му чаша и се спря на двойката, потънала в задълбочен разговор с Долорес. Не искаше да мисли за работа, умът й бе изцяло зает с Пейс — с ръцете, устните и доказателствата за любовта му — но гласът на съседа й по маса отново я прекъсна:

— Чух ги да си говорят за техния син. Той ще се жени в Хюстън през май. Или поне се опитва. Жената е доста ядосана, защото нещо се е объркало. Трябва да поговорите с тях.

— Може би по-късно — каза усмихнато Хоуп.

Съседът й продължи да говори, но тя вече не го слушаше. Вниманието й се насочи към другия край на масата, където седеше Пейс. Погледът, който й отправи, с положителност гореше от страст. Той й кимна, за да й покаже, че иска да напусне залата и си погледна часовника.

Хоуп едва потисна порива си да скочи и да хукне към вратата. Сватбените консултанти не правеха такива неща. Тя си наложи да изяде парче ужасно калорична плодова торта, а след това изпи нехайно две чаши кафе. Другите вече бяха започнали да се разотиват, включително и услужливият мъж от дясната страна на Хоуп. Накрая тя също се изправи и поздравявайки пътьом хората, успя да стигне до Пейс. Той се наведе да я целуне по бузата, но точно в този момент Долорес я повика.

— Иди — прошепна й той. — И без това трябва да поговоря с Педро.

Тя се усмихна в очите му.

— Пет минути?

— Нека бъдат две — каза той и обещанието в погледа му накара цялото й тяло да потръпне от очакване.

После отново я целуна и Хоуп тръгна замаяна към Долорес.

— Хоуп, скъпа, искам да те запозная с тези хора — заповяда домакинята.

Хоуп се усмихна на мъжа и жената до него, и протегна ръка.

— Как сте тази вечер?

След това зачака с механична усмивка да й отговорят, но това не бе необходимо — от пръв поглед им личеше как са прекарали вечерта. Ако се съдеше по изцъкления поглед на мъжа, беше изпил поне три бутилки.

— Това са семейство Денън, Джеймс и Марта — рече Долорес и преметна копринения си шал през рамо. — Имат син, който в момента преживява големи трудности с организирането на сватбата си. Направо да не повярваш!

Името прозвуча на Хоуп някак познато, но в момента умът й не беше в работата, а в Пейс и огромното легло в нейното бунгало.

— Колко неприятно! Какъв е проблемът? — попита тя, без да се замисли.

Застанала до Долорес Хернандес, Марта Денън приличаше на врабче, влетяло по погрешка в клетката на папагал. По роклята й нямаше пайети, косата й беше прошарена, а ноктите й — без маникюр и лак. Когато обаче заговори, определено владееше положението.

— Ще ви кажа — прогърмя гласът й. — С Джеймс се оженихме преди повече от петдесет години, през войната, и сватбата ни не беше нищо особено, но бракът ни излезе сполучлив. А сега годеницата на нашия син е решила, че няма да се задоволи с нищо друго, освен да лети до Париж, за да повтори цирка на майка си, която се е венчала там. Можете ли да си представите? Ще ни струва цяло състояние! — тя тръсна сивите си къдрици. — Абсолютно възмутително! Не мога да повярвам!

Дълбоко в съзнанието й трепна нещо познато, но в момента Хоуп се влюбваше за втори път и не можеше да мисли както трябва. Тя се наведе напред, докосна Марта Денън по ръката и каза нежно:

— Но това е толкова романтично! Не мислите ли, че е много мило, задето иска да повтори сватбата на майка си?

— Мило ли? Боже мой, не! Помислете си само за разходите!

Долорес я погледна невярващо.

— Марта Денън, как можа да кажеш такова нещо? Ти няма да платиш и цент, но и дори да ти се налагаше, това щеше да е без значение. Джеф е единственият ти син, а миналата година Джеймс направи достатъчно пари, за да облече всички гости на сватбата в злато, ако поиска.

— И аз така й казах — каза провлачено Джеймс Денън. — Да ги облечем в злато. Да подхвърлим някой и друг диамант — той хлъцна и се наведе към Долорес. — По дяволите, когато малкият обесник напусне дома ми, доходите ми ще скочат със сто бона!

След това се разкикоти на шегата си, а Долорес се присъедини към него очевидно да ядоса Марта. Само че не се получи.

— Млъквай, Джеймс! — каза троснато Марта Денън, без да откъсва очи от лицето на Хоуп. — Годеницата на сина ми вече се опита да наеме някаква скъпа консултантка, за да резервира „Риц“ в Хюстън — тя скръсти ръце и лачената чанта удари изсъхналата й фигура. — Казах на Джеймс, че това е адски глупаво, но не! Не искаше да ме слуша! Каза, че щом искала, в „Риц“ щяло да бъде — после хвърли унищожителен поглед към съпруга си. — Майка й се била омъжила там, та и нейната сватба трябвало да е там. Казах й, че „Риц“ в Хюстън с нищо не наподобява на парижкия, но тя не пожела да ме слуша. И накрая, когато не се получи нищо, реши всички гости да летят до Париж. Можете ли да си представите?

Хоуп започна бавно да осъзнава положението. Париж. „Риц“. Скъпата консултантка.

— Вашият син Джеф… годеницата му Линда Слоутър ли се казва?

Веждите на Марта Денън се стрелнаха нагоре.

— Да, познавате ли я?

Подобно на акула, надушила кръв, Долорес престана да се кикоти с Джеймс и погледна Хоуп.

— Познаваш ли ги, Хоуп? — повтори тя.

— Всъщност да — отвърна Хоуп. — Аз съм… ммм… онази сватбена консултантка. Дойдоха при мен преди около шест седмици и ме помолиха да им помогна. Смятах, че ще им организирам сватбата, но неизвестно как нещо с резервацията им в „Риц“ се обърка. Всъщност така и не разбрах какво стана.

— Аз ще ви кажа какво стана! — изгърмя Марта Денън. — Някой друг е поискал ресторанта за същата вечер, предложил е повече пари и са отменили резервацията на Линда — тя щракна с пръсти, което прозвуча като счупване на суха клечка. — Ей така! А сега ние ще трябва да летим до Париж! Тя си сключи страхотна сделка, а ние сме прецакани!

Хоуп чу думите, но не можа да ги проумее.

— Но в „Риц“ не правят такива неща! Те са напълно…

— О, точно така е станало, госпожичке! — Марта Денън сви неодобрително устни. — Знам, защото дъщерята на Мери Лу Мартин, моята съседка, работи в „Риц“ и ми разказа всичко. Спомняше си всички подробности, защото мошеникът, който наел балната зала, дори не възнамерявал да дава прием в нея. Просто искал да я наеме за същата вечер, а в резултат на това ние ще похарчим цяло състояние.

Долорес пресуши останалото шампанско в чашата си и се обади:

— Хайде, Марта, стига глупости! Кой, за Бога, би похарчил такива пари за нищо? Не преиграваш ли малко?

— Преиграва? Именно това й рекох, ама тя каза: нее-ее… това било конпр… конспр… конспирация.

— Млъквай, Джеймс!

Очичките на Марта отново се заковаха на Хоуп.

— Истина е, няма спор — после вдигна предвзето и самодоволно вежди. — И ти много добре го знаеш!

 

 

Хоуп чу последните й думи като в мъгла. Не може да бъде. В това няма смисъл. Той не би го направил. Хвана с две ръце облегалката на стола пред себе си и кокалчетата и побеляха от стискане. Това обаче не й помогна. Светът около нея продължаваше да се върти необуздано.

Беше я излъгал. Изобщо не се бе променил.

Само това знаеше и само това се въртеше в ума й. Нямаше представа защо и не проумяваше нищо извън тази мисъл. Той ме излъга. Нищо не се е променило. Хоуп вдигна ръка към гърлото си и се извини с толкова достойнство, колкото успя да събере. Докато вървеше бързо към вратата, Пейс се появи до нея и я хвана за лакътя.

— Какво има, Хоуп? Да не би Долорес да те е разстроила?

Хоуп се отскубна, макар да й се късаше сърцето.

— Остави ме на мира! — рече задъхано тя. — Просто ме остави на мира!

Слисан от държанието и думите й той остана неподвижен докато Хоуп слизаше тичешком по стъпалата на огромната дневна.

Отне му само няколко секунди докато се окопити и я настигна, преди да се беше отдалечила прекалено много — сякаш тук имаше толкова далечно място. Той я сграбчи за ръката и я издърпа зад първите затворени врати, които му попаднаха пред очите — кабинета на Долорес.

В момента, в който вратите се затвориха зад гърба й, Хоуп отскубна ръката си и извика:

— Защо, Пейс? Защо го направи?

— Какво съм направил? — очите му се присвиха на тънки линии и той отново я придърпа към себе си. — За какво, по дяволите, говориш?

Хоуп усети как дъхът й спира. Ръцете му я стискаха здраво над китките, а пръстите му се забиваха в нежната й кожа.

— Махни си ръцете от мен! — каза тя и се отскубна. — Нямаш право…

— Имам пълното право. По дяволите, обичам те и винаги съм те обичал. Имам абсолютно пълното право!

Хоуп замръзна в ръцете му. Сърцето й биеше толкова лудо, че й се струваше, че ще изхвръкне от гърдите й.

— Нямаш никакви права, Пейс. Никакви, що се отнася до бизнеса ми.

Лицето му пребледня.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво искам да кажа — тя се отдръпна, залитна назад и продължи изтерзано, с насълзени очи. — Марта Денън ми каза какво си направил в „Риц“. Защо, Пейс? Защо никога не можеш да оставиш нещата такива, каквито са?

В стаята се възцари мъртва тишина. Чуваше се само дрезгавото дишане на Хоуп. Сякаш неспособен да издържа повече на погледа й, Пейс отстъпи назад, погледна френските врати в единия край на кабинета и секунда по-късно изчезна през тях.

Хоуп замръзна. През френските врати нахлуваше нощният въздух, който я докосваше с неочакван хлад. През годините на брака им Пейс никога не бе напускал полесражението по време на скарване и ако сега не го бе видяла да го прави, просто нямаше да повярва. Веднага се сети колко пъти през изминалите седмици й беше заявявал, че се е променил.

И как почти му бе повярвала.

Само че не се бе променил и думите на Марта Денън потвърждаваха това. Гневът й вля сили. Тя изтича до двойните врати и ги отвори широко.

Нощта навън беше идеална за влюбени. Над залива грееше пълна луна, а светлините под краката им блещукаха като безброй звезди. Но Хоуп, заслепена от гняв, не виждаше нищо.

— Отговори ми! — извика тя. — Какво си мислеше, че правиш?

Пейс се обърна и я погледна с болка.

— Опитвах се да спася живота си, по дяволите! А и твоя, щом говорим за това.

— Като управляваш бизнеса ми?

Той изсумтя.

— Не съм управлявал нищо! — след това стисна парапета толкова силно, че кокалчетата на пръстите му проблеснаха на лунната светлина. — Джеймс Денън е един безнадежден пияница, а Марта е ужасно стисната. Могат дори да си купят конкорда, с който да закарат всички до Париж! Аз дадох на булката сватбата на мечтите й! Кой знае какво щеше да стане, ако се беше провела тук? Можеше да е пълен провал, тъй като тя никога нямаше да остане доволна.

— Тогава щеше да бъде провал — изстреля в отговор Хоуп. — Но, за Бога, щеше да бъде мой провал!

Той я погледна втрещено.

— Просто се опитах да помогна!

— Не си се опитвал да помогнеш! — гласът на Хоуп се скъса от безсилие и гняв. — Направил си това, което винаги правиш: манипулираш всички и всичко, за да постигнеш целта си — в гърдите й се надигна възмущение. — „Сърдечни дела“ е моята фирма, моят живот и ти нямаш абсолютно никакво право да си пъхаш носа там!

— Даже и ако това ще ти помогне? — попита невярващо Пейс.

— Даже и ако това ще ми помогне — отговори тя.

Тъй като не можеше да остане и секунда повече до него, Хоуп се завъртя на пети и гневът я изпрати чак до другия край на балкона. Беше толкова ядосана, че не виждаше нищо пред себе си.

Секунда по-късно той се озова до нея.

— Но Бетани искаше теб, Хоуп. А другото момиче искаше Париж. Какво лошо съм направил?

— Направи така, че загубих една поръчка!

— Но ти дадох по-добра — тази на Бетани.

— Не биваше ти да вземаш решението — отвърна рязко тя и всяка нейна следваща дума стана дъска във внезапно изникналата между тях преграда. — Аз вземам решенията във фирмата и живота си. Аз! Никой друг — Хоуп си пое дълбоко дъх. — Никой, особено ти! — после примигна, за да спре напиращите си сълзи, и го погледна в тъмнината. — Защо не можеш да разбереш?

Лицето му смени за кратко време безброй изражения и след известно мълчание той вдигна ръце с дланите напред.

— Ще ми позволиш ли все пак да ти обясня?

— Няма нищо за обясняване!

— Разбира се, че има — рече Пейс и добави с по-тих глас. — Моля те!

След като Хоуп не каза нищо, той продължи тихо:

— Когато продадох компанията си, ми се стори, че животът е спрял. Сякаш се изплъзвах надалеч, губех всичко, което съм имал, и умирах малко по малко. Точно както в детството ми. Осъзнах, че трябва да се върна при единствената жена, която може да ме спаси от самия мен — при теб.

После хвана ръката й между дланите си. През нощния въздух до тях долетяха крясък на птица, шум от автомобилно движение надолу по планината и музика от испаноезична радиостанция. Ръцете на Пейс стискаха пръстите й, а луната докосваше бузите му с хладните си лъчи.

— Знаех, че единственият начин да те накарам да се срещаш с мен е тази сватба, а когато ми каза, че на същата дата си заета, просто направих необходимото, за да си те върна. Не мислех, че по този начин ще нараня някого — очите му молеха за милост, но Хоуп не намираше такава у себе си. — Обичам те!

Но в момента Хоуп чуваше само сърцето си, виждаше само лицето му, чувстваше само недоверие.

— И ми го показа по този начин?

— Исках отново да станем близки и си помислих, че единственият начин да го постигна, е да те наема — гласът му се стопи в накъсана въздишка. — Смятах, че постъпвам правилно.

В гърдите й се надигна тъга, която я потопи в съжаление, недоверие и разочарование.

— Любов? Ти не знаеш нищо за любовта, Пейс. Любовта не е да лъжеш, манипулираш или управляваш хората като шахматни фигури. Трябваше да усетя, че ще се случи такова нещо, още когато Бетани ми каза, че не може да те накара да я изслушаш какво иска за собствената си сватба.

По челото му се появиха дълбоки бръчки и той поклати глава.

— Аз… не смятах, че говори сериозно. Мислех си, че се опитва да ми спести парите, затова не обръщах внимание на възраженията й. Просто… исках всичко да стане идеално.

— Идеално за Бетани е нещо по-различно от идеалното за теб, Пейс — очите на Хоуп се напълниха със сълзи. — Не разбираш ли? Любовта е да се грижиш за някого, да си винаги до него, да правиш това, което той иска, а не което ти искаш.

— Но аз се опитах да направя точно същото — каза той с искрено недоумение. — Изпращах ти подаръци, научих много неща за градинарството. Направих всичко, което преди ми казваше, че искаш, само че то се оказа недостатъчно. Ти все още не искаш да имаш нищо общо с мен.

— Разбира се, че не е достатъчно! — възкликна тя. — Любовта не е дузина рози и бутилка шампанско.

— Когато се оженихме ми казваше, че е така.

— Не, не съм. Може да съм казала, че би било хубаво да ги имам, но не това е любовта, Пейс. Подаръците са просто символи и когато си млад и неопитен, ти се струва, че ги желаеш. Но когато станеш на тридесет и шест, вече искаш истинското.

— Именно това си мислех, че ти давам.

От едната страна на сърцето й — онази, която предпазливо държеше скрита за Пейс, се появи парлива сълза. Раменете й увиснаха.

— О, Пейс! Истинската любов не е да манипулираш хората. Не си ли го разбрал досега?

— Мога да се променя.

— Не. Това бе първото нещо, което ми каза, когато пристигна. „Аз се промених.“ И аз като последната глупачка се хванах — тя поклати глава и се изсмя горчиво. — Не трябваше да бъда толкова глупава, но ти повярвах. С нищо не съм по-добра от Бетани.

След това стисна устни, за да не се разплаче. Пейс понечи да каже нещо, но тя вдигна ръка, за да го спре.

— Част от мен винаги те е обичала, Пейс, и когато ми каза, че вече си нов човек, наистина ми се искаше да повярвам — Хоуп се обърна към него и срещна погледа му. — Научил си се как да изглеждаш такъв, но дълбоко у себе си си все същият. Ти си толкова хлъзгав и опитен, че може би някои жени наистина не биха имали нищо против това. Но аз имам — тя вдиша дълбоко топлия нощен въздух, сякаш можеше да я предпази от болката, която пареше в гърдите й. — Имам, защото наистина съм се променила. И докато и ти не се промениш, никога няма да разбереш това, което ти казах.