Кей Камерън
С този пръстен (12)

Единадесета глава

Пейс гледаше през прозореца на огромния самолет как сапфиреносините води на Мексико изчезват далече под тях. Цветът им го караше да си мисли за Хоуп, а това му причиняваше болка.

Искаше му се да я спре, да я остави зад гърба си в елегантната планинска вила, която току-що бе напуснал, но знаеше, че това е невъзможно. Отсега нататък, където и да отидеше, винаги щеше да носи болката у себе си. Дори и гневните думи на Хоуп не бяха успели да разклатят любовта му, тя бе част от него, като крак или ръка — нещо, с което никога нямаше да се раздели доброволно, въпреки страданията, които можеше да му причини.

Той пресуши питието, което му беше сервирала стюардесата преди излитането на самолета, и й направи знак за второ. Не се опитваше да се напие — нямаше смисъл, едва ли нещо можеше да притъпи нещастието му — но малката чашка му осигуряваше занимавка, помагаше му да стъпи на земята.

Той потърка уморено с пръсти кървясалите си очи и се опита да разбере къде е сбъркал.

Беше допуснал огромна грешка.

Празната му чаша изчезна и на нейно място се появи друга, пълна. Пейс поднесе с треперещи пръсти питието към устните си, направи гримаса, отметна глава назад и го пресуши на един дъх.

Беше допуснал огромна грешка.

„Най-гадното нещо в цялата работа е това, че Хоуп ме обича — помисли си безцелно той. — Едва ли щеше да откликва така, ако нямаше все още чувства към мен. А всичко, което се опитвах да направя, бе да й докажа любовта си. Тръгнах да я преследвам, както и всяка друга своя цел — с план, организация и всички оръжия в арсенала си. И какво стана накрая?“

Беше допуснал огромна грешка.

Той вдигна ръце към лицето си, отпусна ги рязко на малката табличка и неволно бутна чашата. Стюардесата веднага се появи с кърпа в ръка. Топлите й кафяви очи го гледаха приканващо, докато се суетеше над разлятото питие. Без да се замисли, Пейс й благодари и извърна поглед. Само една жена го интересуваше — онази, която току-що бе разбила сърцето му.

 

 

Какво щеше да прави сега?

Хоуп се обърна още веднъж в леглото. Чаршафите вече се бяха усукани около краката й. Мислеше си, че само ако се добере до дома си, до собствената си къща, кошмарът от Акапулко ще се разсее и тя ще бъде в състояние да мисли по-трезво.

Само че не се получаваше.

След скарването с Пейс във вилата тя разблъска застаналите на пътя й Бетани и Дерек, напусна дома на Долорес, без да се обърне назад, отиде на летището, качи се на самолета, кацна в Хюстън и взе такси до дома — всичко във вцепеняващата мъгла от неверие и болка.

Хоуп седна в леглото, удари с юмрук възглавницата и отново се хвърли на леглото. Не искаше мек дюшек и пухена възглавница, искаше твърдо тяло и любящо сърце — тези на Пейс. За нещастие, това сърце беше и лъжовно.

Тя въздъхна в мрачната тишина на спалнята си и отвори очи. Сънят нямаше да дойде — както не беше дошъл предишната нощ и както вероятно никога повече нямаше да я споходи. Тя седна, спусна крака на пода и се хвана с две ръце за главата.

Какво щеше да прави сега?

Каза си, че има право да се сърди — беше й изиграл мръсен, гаден номер, беше я излъгал — но някак й бе трудно да събере достатъчно сили, за да поддържа гнева си. Чувстваше само объркване. Преди години сигурно щеше да мята разни неща, да крещи и да плаче, но сега, когато чувствата й бяха заплетени като чаршафите в леглото, не можеше да заспи от мисли за него.

Виждаше как косъмчетата се показват под отворената яка на ризата му, мислеше си колко красиво бе изглеждал в онзи смокинг, с разкопчана риза и навити нагоре ръкави. Сещаше се как я бе карал да се гърчи от страст в краткото, опияняващо време, в което бяха заедно.

Мислеше как ще прекара остатъка от живота си без него.

 

 

— Мина един месец, Хоуп. Цял месец! Няма ли поне да поговориш с него?

Хоуп погледна Бетани и вкорави разбитото си сърце.

— Няма какво да си казваме. А и той също не ми се е обаждал.

— И не можеш да вдигнеш слушалката?

Хоуп вдигна поглед от чая си и погледна към прозореца. Розовата лантана пълзеше по градинския зид като цветен водопад, но тя изобщо не я забеляза.

— Честно казано, Бетани, не искам да вдигам слушалката, така че няма да го направя. Нямам какво да кажа на чичо ти.

Бетани поклати глава.

— Ама че си инат!

Една синя сойка кацна в мъничкия двор, наклони глава на една страна и се опита да подразни двете жени.

— Просто се е опитвал да те накара отново да се влюбиш в него.

Хоуп знаеше накъде отива този разговор. Бяха го провеждали вече поне два пъти.

— Той ме излъга, Бетани — отвърна търпеливо тя. — Пъхал си е носа в моя бизнес и след това ме е излъгал — Хоуп остави чашата си. — Ти какво щеше да направиш на мое място?

— Ами че той направи същото и с мен, забрави ли? Зае се с моята сватба и я използва, за да се доближи до теб — тя се наведе още по-близо към Хоуп. — Но все още го обичам, защото просто се е опитвал да направи всички, включително и мен, щастливи.

— Да, но мен не ме направи щастлива — каза Хоуп и скръсти отбранително ръце на гърдите си. — Хората, които обичат други хора, не ги манипулират.

— Чичо Пейс не е „хората“.

Хоуп срещна погледа на Бетани.

— Какво би трябвало да означава това?

По-младата жена си пое дълбоко дъх и се наведе напред.

— Той винаги е бил силен, енергичен човек. Именно по този начин е успял. Ако стоеше малко по-ниско, ти нямаше да го обичаш. Сама знаеш, че в бизнеса или преследваш това, което искаш, или биваш стъпкан в блъсканицата.

— Само че аз не съм някаква придобивка, Бетани, а човек.

— Чичо Пейс знае това, само че е използвал оръжията, с които и преди е успявал — в бизнеса и навсякъде.

— И сгреши.

— Разбира се, че сгреши — усмихна се широко Бетани. — По това не означава, че сърцето му не е на мястото си — тя посегна и докосна пръстите на Хоуп. — Чичо Пейс те обича, Хоуп. Именно затова е постъпил така.

— Не е любов това, което се основава на лъжа.

— Може би онова, което е направил, е лъжа, но чувствата му определено са истински.

— А откъде да знам, че няма да го направи пак?

— Не знаеш. Но можеш да му се довериш. Това е другата част от любовта. Той пък трябва да се опита да спечели доверието ти — тя погледна през прозореца. — Знаеш ли, когато мама умря, не предполагах, че някога ще бъда щастлива като сега. Дори донякъде ми се струва, че не исках да бъда щастлива — тя впи поглед в очите на Хоуп. — Така ми беше по-удобно. След това започнах кариерата си и в продължение на години потисках чувствата си, пътувах постоянно, не завързвах приятелства и мислех само за работа.

Тя млъкна и Хоуп я погледна.

— След това обаче срещнах Дерек. В емоционално отношение той ме накара да се поотпусна и едва тогава разбрах какво съм се опитвала да направя — тя се обърна към Хоуп. — Не постъпвай по същия начин със себе си, Хоуп. Чичо Пейс те обича, винаги те е обичал. Ако и ти го обичаш, тогава му се обади.

 

 

Един час по-късно Хоуп изпрати Бетани. Окончателните планове за сватбата бяха готови и скоро момичето щеше да застане под сенника на „Варго“, за да се омъжи за мъжа на мечтите си.

А Хоуп щеше да стои отзад и да гледа.

Ами Пейс? Един Господ знаеше къде може да бъде тогава.

Хоуп се върна на бюрото си и прелисти книжата. В гърдите й бе заседнала буца, която ставаше по-тежка, колкото повече мислеше за Пейс. Къде бяха сгрешили толкова много?

Престана с опитите си да се съсредоточи върху купчинката сметки и писма, обърна се на стола и се загледа през прозореца. Хюстънското лято беше в разгара си, но тя усещаше само студено, тъмно разочарование.

Трябваше да си признае, дори и само пред себе си, че една много мъничка част от нея е очаквала той да й се обади. Да направи още един опит. Да стреля още веднъж. Само че не го бе направил. Откакто бе напуснала дома на Долорес Хернандес в Акапулко, Хоуп не беше чувала или виждала Пейс.

В седмиците след това двете с Бетани говориха многократно, за да уточнят някой подробности, на които Пейс изобщо не бе обърнал внимание, но Хоуп така и не чу дума от него.

Тя се обърна и погледна през прозореца към градината. Какво му беше казала? Че има свой бизнес, че има свой живот? Че вече няма нужда от никого? А сега една двадесет и осем годишна, отдадена на кариерата си жена я съветваше да отиде при него?

Друг път Хоуп щеше да се изсмее на нелепото положение, само че от фиаското в хасиендата на Долорес насам нямаше време за смях. Телефонът буквално беше загрял. Пристигаха повече поръчки, отколкото можеше да поеме. В крайна сметка Пейс се беше оказал прав. Сватбата на Бетани й беше донесла тонове работа, макар още да не се бе състояла.

Нищо не оживяваше хюстънското общество толкова, колкото един малък пикантен скандал, а Пейс го бе направил обществено достояние. Даже и Долорес се радваше.

— Ти наистина прибави малко живец в тази скука — каза й тя по телефона следващата седмица. — След като си замина ми се стори, че Марта Денън всеки момент ще получи удар. Пейс се върна в залата и я постави на мястото й — после въздъхна. — Беше ужасно забавно!

„За Долорес може и да е било забавно — помисли си Хоуп сега, — но на мен ми се разби сърцето.“

 

 

През останалата част от седмицата думите на Бетани ехтяха в главата и сърцето й. В петък все още се чувстваше разстроена, объркана и невероятно неуверена. Въпреки че това сигурно бе добър съвет, Хоуп не бе готова да го приеме. Пейс я беше наранил дълбоко и все още не беше събрала сили да забрави или прости.

Когато Елън я свърза по телефона, тя бе напълно неподготвена.

— Госпожо Макалистър?

Гласът, бе хладен, женски и напълно непознат на Хоуп.

— Да — отговори тя.

— Тук е Кейми Флауърс. Аз съм секретарката на Пейс Бракстън — сърцето на Хоуп се качи в гърлото. Разговорът очевидно беше градски, значи Пейс не се беше върнал в Кайро. — Обаждам се от името на господин Бракстън. Той ме помоли да проверя дали има някакви неизплатени задължения към вас?

Хоуп асимилира бавно думите и усети горчивия им вкус. Единственият дълг, който Пейс имаше към нея, бе едно разбито сърце, но секретарката едва ли имаше предвид това.

— Приготвила съм предварителната сметка, но обикновено давам окончателната след сватбата, госпожо Флауърс — каза накрая тя. — Мога да ви изпратя предварителната в понеделник.

— Много добре. Офисът на господин Бракстън е…

— Той си е наел офис? Тук, в града?

— Да, госпожо. Намираме се недалеч от вас, всъщност сме на ъгъла на „Сан Фелипе“ и „Йорктаун“. Знаете ли къде е това?

— Да.

„Наблизо е — почти зад ъгъла — но иначе е толкова далеч“, помисли си със свито гърло тя.

Секретарката с хладния глас й даде адреса и се поколеба още веднъж, преди да продължи:

— Господин Бракстън ще напусне страната веднага след сватбата, госпожо Макалистър. Приел е работа като старши консултант в Дубай и стои в офиса до късно вечер — думите й прозвучаха малко по-топло и някак притеснено. — Ако… ако все пак донесете сметката във вторник, той няма да бъде тук. За този ден има определена среща.

Буцата в стомаха на Хоуп се поотпусна.

— Благодаря ви — каза тя. — Така ще направя.

Хоуп остави тихо слушалката и откъсна от бележника си листчето с адреса му. Взря се за момент в буквите, след това, с леко замъглени очи, отвори чекмеджето и пъхна листчето под някакви други книжа.

Когато затвори чекмеджето, затвори и съзнанието си и го насочи към предстоящите мероприятия. Най-скорошното, разбира се, бе сватбата на Бетани и Дерек. Щеше да се състои на следващия ден.

Всичко си беше на мястото, но Хоуп нямаше представа кога е свършила толкова работа. Тази мисъл я изплаши, но тя вдигна глава и се загледа през прозореца към градината. Друга мисъл я плашеше още повече. Какво щеше да прави, когато в живота й не останеше нищо друго?

 

 

В края на деня, когато пристигна огромната бяла кутия, Хоуп нямаше представа какво може да има в нея. Когато обаче я отвори, веднага съжали.

Сгушена в гнездо от уханна мека хартия, блестящата копринена рокля докосна сърцето на Хоуп и тя сложи ръка на гърдите си, сякаш да спре болката. Само че не можеше. Нищо не можеше да я спре и тя се разля по цялото й тяло.

Пръстите й се насочиха към нежната плисирана материя, след това се плъзнаха към перличките на яката. Това беше роклята, която бе пробвала онзи ден в „Ниймън-Маркъс“. Без да помисли, Хоуп извади тежката коприна от кутията и я вдигна. От нея прошумоля и падна някакво листче.

„Моя любима Хоуп,

Не мога да кажа или направя каквото и да било, за да променя решението ти, но искам да знаеш, че въпреки всичко те обичам. Ти винаги си била най-важното нещо в живота ми и всичко, което съм правил, съм го правил за теб.

Твой любящ съпруг:

Пейс“

Очите на Хоуп веднага се напълниха със сълзи. Допря тежката, хладна рокля до тялото си и си спомни погледа на Пейс, когато му я бе демонстрирала. Огънят в очите му пламтеше за нея и когато си спомни това, остра болка прониза сърцето й.

Затвори очи, притисна роклята до гърдите си и изпод клепачите й рукнаха сълзи. Нужно бе само да отиде при него. Да му каже, че все още го обича. Да установи правилата и да опита още веднъж. Да му има доверие. Очевидно той също искаше това, иначе нямаше да й изпрати роклята и бележката.

Нужна й бе само секунда, докато вземе решение.

 

 

Половин час по-късно вече стоеше в асансьора на сградата, където се намираше офисът му, и пръстът й натискаше бутона на неговия етаж. Когато асансьорът спря, стомахът й се сви на топка, но тя си наложи да не му обръща внимание.

В коридора беше тихо. На една от вратите стоеше табелка с името му. Хоуп си пое дълбоко дъх, отвори вратата и влезе.

Посрещна я приемна, цялата в плюш, с тъмнозелен килим на пода и кожени дивани, разположени удобно до едната стена. Бюрото на секретарката беше празно, но на него имаше бележка, че ще се върне скоро. Хоуп изруга тихо. Докато дъвчеше долната си устна и се чудеше какво да прави, видя, че вратата към кабинета му е отворена. Оттам долитаха тихи гласове.

Хоуп се приближи до вратата, като смяташе да почука, но ръката и сърцето й замръзнаха, когато разпозна дълбокия тембър на Пейс.

— Наистина е съвършен — каза със съжаление той. — Не мога да повярвам, че сте намерили камък, чийто цвят толкова да се доближава до този на очите на Хоуп.

— „Къминс“ могат да намерят всякакъв камък, господин Бракстън — отговори му приятен женски глас. — Ако ми бяхте дали по-малко време или по-малко пари, щях да бъда доста затруднена да ви намеря толкова съвършен сапфир. Но за щастие на всички, вие имате и двете в изобилие.

— Отдавна съм се отказал да бързам, госпожо Морис.

— Е, бихте се изненадали, ако разберете колко много хора идват при мен седмици преди сватбата и очакват веднага да им извадя това, което искат.

— Честно казано, аз дори съм забравил, че сме говорили за пръстен. Колко време мина? Поне шест месеца?

Хоуп едва не ахна от изненада. Беше й търсил пръстен преди повече от шест месеца? Не можеше да е вярно. Преди шест месеца Пейс не се беше върнал в Хюстън. Дори не бе знаел, че Бетани ще се омъжва.

— Да, струва ми се, че беше преди горе-долу толкова време — звънна кристалният смях на жената. — Все пак имам добра памет, господин Бракстън, а и знаех какво точно се опитвате да направите. Моят съпруг също е голям романтик. Как мога да забравя човек, който търси венчален пръстен с цвета на очите на любимата си? — тя направи пауза и каза малко по-тихо. — Сигурно много я обичате.

Пръстите на Хоуп стиснаха здраво бялата кутия, а очите й се напълниха със сълзи.

— Наистина я обичам. И едва ли някога ще обичам друга — Хоуп чу щракване, сякаш се затваряше кутийка за бижута. Звукът проехтя чак до сърцето й. — За нещастие, тя не е склонна да ми отговори със същото.

— Съжалявам — прозвуча искрено гласът на невидимата жена. — И ние със съпруга ми имахме някои трудности, но в крайна сметка всичко се оправи. Може би и при вас ще стане същото.

Чу се разместване на столове. Срещата очевидно приключваше. Хоуп знаеше, че трябва да си тръгне, но краката й като че ли се бяха сраснали с пода.

Жената отново се обади:

— Сигурна съм, че няма да имам никакви проблеми да продам камъка, но исках да дам възможност първо на вас. Аз…

Гласът на Пейс обаче я прекъсна рязко:

— Мисля, че не ме разбрахте правилно. Искам камъка, госпожо Морис. Никога не съм виждал сапфир, който толкова да прилича на очите на Хоуп.

— Извинете — отговори бързо жената. — Помислих си…

— Няма нищо — отвърна той. — Объркването ви е напълно разбираемо. Искам да продължите с изработката на пръстена — Хоуп чу отчетливия звук на чек, откъсван от чекова книжка. — Предполагам, че това ще стигне за предплата?

— Напълно — отговори тя.

— От двете му страни да има два идеални диаманта и да е изработен от осемнадесеткаратово злато — гласът на Пейс се поколеба, после омекна. — Сапфирът е като нея, син и блестящ, а диамантите са като мен, студени и твърди — подигравателният му смях опроверга последните думи. — Тя никога няма да го носи, но ще си го задържа, за да ми напомня какво съм загубил.

При тези думи сърцето на Хоуп се разтопи. Вече нямаше друг избор. Тя си пое дълбоко дъх, отвори вратата и влезе в стаята с кутията под мишница. Пейс погледна изненадано първо нея, после пакета.

Хоуп изрече:

— Не си загубил нищо. Всъщност бих казала, че едва сега започваме.

Видя смътно как бижутерката затваря куфарчето си и се измъква тактично. Погледът на Пейс бе прикован в нея. Хоуп усещаше в сърцето си същото привличане — толкова силно, колкото и в деня, в който той я бе чакал пред църквата, за да се оженят. „Мина времето на лъжите — казваха очите му. — Нека си говорим истината.“

В този момент на безмълвно общуване Хоуп най-сетне призна пред себе си това, което винаги бе знаела — че въпреки всичко си принадлежат един на друг. Обичаше Пейс с цялото си сърце и той я обичаше. Всяко нейно чувство, всяко сетиво и нерв бяха съсредоточени върху него. Той заобиколи бавно бюрото и се обърна към нея.

— Сериозно ли говориш?

Не можеше да му се сърди за скептицизма в тъмните му очи.

— Не говоря неща, които не мисля. Това поне вече трябва да си разбрал.

Когато вдигна ръка да погали лицето й, Хоуп видя, че пръстите му потреперват. Гледката я накара да се вкамени и осъзнае с почти заслепяваща яснота колко много означава за Пейс и той за нея. Хвана ръката му, поднесе я към устните си и целуна дланта му. Секунда по-късно той я притегли към себе си.

Можеха само да стоят здраво прегърнати и всеки от тях осъзнаваше ясно, че са били на косъм никога да не изпитат това. Хоуп зарови лице в мекото му кашмирено сако и го сграбчи за реверите. Пейс я притисна до гърдите си, като мълвеше думи на любов и разбирателство. Когато най-сетне вдигна глава и срещна измъчения му поглед, сърцето в гърдите й подскочи.

— Обичам те — каза простичко тя. — Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам.

Отначало брадичката му се раздвижи конвулсивно, но след това Пейс кимна.

— Господи, Хоуп, и аз те обичам. Ще можеш ли някога да ми простиш?

— Да ти простя ли? Разбира се, стига да…

— … Не си пъхам носа в бизнеса ти — той вдигна дясната си ръка. — Обещавам. Наистина. Никога вече.

— Никога ли? — тя повдигна вежди и отново целуна дланта му, без да откъсва очи от него. — Никога повече няма да ми помагаш? Дори и когато имам нужда?

— Нали нямаше нужда от хората?

— Точно така — каза тя. — А ти пък си се променил.

Той освободи ръката си и я прегърна нежно.

— Значи и двамата сме лъгали… Все пак има едно нещо, което никога няма да се промени.

Хоуп го притисна с всички сили до себе си, след това се отдръпна и го погледна в очите.

— И кое е то?

— Любовта ми към теб — отвърна той.

Секунда по-късно устните им се сляха. Хоуп се притисна до него, уви ръце около врата му и зарови пръсти в косата му, докато се понасяше във водовъртежа на чувствата си. Когато Пейс най-сетне се отдръпна от нея, тя продължи да се държи здраво за него и да чака светът около нея да се успокои. Как бе могло изобщо да й хрумне, че е в състояние да живее без този мъж? Какво я бе накарало да мисли, че нещо на света може да бъде по-важно от този момент? Устните му отново започнаха да изискват всичко, което бе способна да му даде, и Хоуп се притисна до него с ликуващо сърце.

Секунда по-късно телефонът иззвъня и Пейс се отдръпна стреснато.

— Нека не му обръщаме внимание — промърмори той срещу косата й. — Едва ли е нещо важно.

— Не може да не обръщаш внимание…

— Разбира се, че мога. Само гледай! Секретарят ще приеме обаждането.

Устните му продължиха пътеката си, като целуваха лицето, шията, клепачите й. Хоуп се вслуша в съвета му и се отпусна на крилете на блаженството… докато от секретаря прозвуча един познат глас:

— Чичо Пейс, тук е Бетани. Познай какво! С Дерек току-що избягахме.