Джак Ванс
Дирдирите (7)

6.

Три дни по-късно, час преди изгрев-слънце Рейт, Траз и Анахо напуснаха Мауст. Преминаха през Вратата на надеждата и се отправиха по крайбрежието към Хълмовете на забравата, които бяха като черни гирлянди на фона на виолетово-кафявото небе. Пред и зад тях други фигури притичваха полуприведени из хладния здрач. Някои бяха натоварени със снаряжение — инструменти за копаене, сонди, оръжия, обезмирисяващи мазила, камуфлажни бои за лица, други носеха само по един сак, нож и няколко туби хранителен разтвор.

Карина 4269 изплува от тъмнината и някои от търсачите се притаиха и покриха с маскировъчни мрежи в очакване да премине денят, преди да продължат нататък. Други се втурнаха напред, нетърпеливи да достигнат богатите на залежи райони въпреки опасността да бъдат открити. Подбуждани от недвусмислените доказателства за тукашните опасности — пепел, примесена с обгорени човешки кости и останки от кожа — Рейт, Траз и Анахо ускориха крачка. В тръст и на прибежки те стигнаха Каменно поле, където дирдирите се появяваха сравнително рядко.

Тук си свалиха багажа и се изтегнаха да си отдъхнат. Почти веднага към тях се прокраднаха сгърбени сенки — мъже от непозната за Рейт човешка раса, с бакърена кожа, дълги, сплъстени черни коси и къдрави бради. Бяха облечени в парцали, воняха отвратително и оглеждаха тримата пътници с безочлива самоувереност.

— Ние сме владетелите на тези земи — обяви един от тях с гърлен глас. — Цената за пребиваване е по пет секвина на човек, ако откажете, ще ви прогоним на открито. Тогава ви е спукана работата, защото на северното било има дирдири!

Анахо скочи чевръсто и халоса говорещия с плоското на лопатата по главата. Един от другите замахна със закривена кука, Анахо отби удара и го посече с острото през китката. Куката отхвърча настрана, мъжът отскочи, притиснал с ужасено и болезнено изражение кървящата си ръка.

— Защо не излезете вие на откритото при дирдирите? — провикна се ядосано Анахо. Той скочи към тях, вдигнал лопата, и последните двама побягнаха между скалите. Анахо ги изпрати с мрачен поглед. — Най-добре да тръгваме.

Тримата нарамиха раниците и отново поеха на път, и тъкмо навреме, защото от близкия хълм се откъсна голяма канара и се изтърколи към мястото, където се бяха разположили. Траз отскочи встрани и стреля с арбалета си, в отговор се чу уплашен вик.

Известно време тримата вървяха в южна посока, докато излязоха на билото, откъдето се разкриваше гледка към крайбрежието. Рейт спря, извади визоскопа и огледа околностите. Преброи петима-шестима търсачи и една дирдирска ловна група на хребета. Дирдирите постояха там неподвижно десетина минути, след което изчезнаха. Малко по-късно ги забеляза да се спускат с дълги подскоци надолу по хълма към крайбрежието.

През целия следобед наоколо не се появиха повече дирдири и търсачите започнаха да напускат Каменно поле. Рейт, Траз и Анахо изкачиха хребета и се отправиха в обратна посока, противно на онова, което диктуваше елементарната предпазливост. Тук вече бяха съвсем сами. Не се чуваше никакъв звук.

Напредваха бавно, опасявайки се да не издадат присъствието си, и слънцето ги завари в подножието на хребета, откъдето изпратиха последните сребристи светлини на Карина 4269. На юг местността ставаше хълмиста и се издигаше към Стъпалото — земя, богата на хризоспинови залежи, но особено опасна заради близостта на Кхусц, който бе само на десет мили по-нататък.

С настъпване на здрача в Карабас се възцари мрачна и печална атмосфера. Във всички посоки затрептяха пламъчета, всяко едно сякаш таеше нещо зловещо в себе си. Удивително е, замисли се Рейт, че човекът е готов да навлезе доброволно в подобна страна, независимо от онова, което би могъл да спечели. Само на четвърт миля от тях лумна поредният огън и тримата се притаиха в сенките. Бледите силуети на дирдирите се виждаха с невъоръжено око.

Рейт ги огледа през визоскопа. Те се поклащаха около огъня, обкръжени от сияйните си полета, които стърчаха над тях като някакви фосфоресциращи антени, и разговаряха с тихи, шепнещи гласове.

— Сега са в „старото състояние“ — поясни шепнешком Анахо, — умовете им са като на диви зверове, каквито са били на Сибол преди милиони години.

— Защо се клатушкат напред-назад?

— Такъв им е обичаят, подготвят се за пиршеството.

Рейт огледа земята около огъня и едва сега забеляза две тъмни, помръдващи сенки.

— Те са живи! — прошепна смаяно той.

Анахо изсумтя.

— Да не мислиш, че дирдирите ще ги мъкнат на гръб? Плячката тича редом с тях, поддържайки тяхното темпо — понякога през целия ден. Ако се противи, дирдирите я убождат с невростимулатор и тя тича колкото сили има.

Рейт свали визоскопа.

Анахо продължи тихо да обяснява:

— Когато са в „старото състояние“ те показват истинската си хищническа природа. Какви великолепни създания! Което не значи, че не са прекрасни и в други моменти от съществуването си. Човек не бива да ги съди, трябва само да се отдръпне и да ги гледа с възхита.

— А как стои въпросът с елитните дирдирхора?

— Безупречните ли? Какво те интересува за тях?

— И те ли ловуват като дирдирите?

Анахо огледа потъналата в мрак Зона. На изток розово сияние предизвестяваше изгрева на луната Аз.

— Безупречните също ловуват. Вярно е, че не могат да се мерят с дирдирите, а и не им е разрешено да излизат на лов в Зоната — той погледна към близкия огън. — На заранта вятърът ще се обърне и те ще ни подушат. Най-добре да тръгнем по тъмно.

Аз, вече ниско в небето, хвърляше бледо сияние над равнината и хълмовете и Рейт си помисли, че цветът й е на разредена кръв. Поеха на югоизток, проправяйки си път между назъбените канари. Дирдирският огън остана зад тях и постепенно се скри зад една издатина. Известно време тримата се спускаха към Южното стъпало. Спряха да подремнат за няколко часа, после продължиха към Хълмовете на забравата. Сега Аз висеше ниско на запад, докато на изток изгряваше Браз. Нощта беше ясна, всеки предмет хвърляше розова и синя сянка.

Траз поведе групата, като се озърташе и ослушваше на всяка крачка. Два часа преди изгрев той спря и даде знак на другарите си да пазят тишина.

— Мирише на дим — прошепна. — Отпред има лагер… усещам движение.

Тримата наостриха слух, ала цареше пълна тишина. Движейки се максимално предпазливо, Траз ги поведе по нов път, през хълма и надолу към една гъста горичка от перести палми. Тук спря отново, ослуша се и им даде знак да се притаят в сенките. Едва сега те забелязаха на отсамния склон няколко бледи силуета, които постояха неподвижно десетина минути, преди да се изгубят от погледите им.

— Дали знаят, че сме наблизо? — попита Рейт.

— Съмнявам се — промърмори Траз. — Но не е изключено да са ни надушили.

Те поеха отново след около половин час, като се придържаха към сенките. Зората оцвети небето на изток, Аз беше изчезнала, последвана от Браз. Тримата продължиха да крачат забързано през виолетовия сумрак и най-сетне се притаиха в един гъст торквилов храсталак. На изгрев-слънце между съчките и треволяка в краката им Траз намери хризоспинов къс с размери колкото два човешки юмрука. Когато го разчупи, отвътре се изсипаха стотици секвинови люспи, разпръскващи алени отблясъци.

— Каква красота! — прошепна Анахо. — Ето нещо, което ме събуди напълно! Още няколко подобни находки и ще можем да зарежем безумния план на Адам Рейт!

Претършуваха храсталака, но не откриха нищо повече.

На дневна светлина саваната се ширна пред тях, забулена по краищата в мараня. Рейт огледа картата и сравни силуета на планината зад тях.

— Сега сме тук — посочи той. — Завръщащите се в Кхусц дирдири минават ей по онзи хребет, западно от Пограничните гори, накъдето и смятам да се отправим.

— Пък там, каквото ни е писано — въздъхна песимистично Анахо.

— Предпочитам да умра в бой с дирдири, отколкото от старост в постелята — заяви наперено Траз.

— Никой не умира в бой с дирдири — поправи го с деликатен тон Анахо. — Те няма да го позволят. Преди да се случи, ще те боцнат с невростимулатор, а после ще си похапнат от вкусното ти месце.

— Е, поне можем да опитаме — рече помирително Рейт. Той вдигна визоскопа, огледа местността и скоро засече три дирдирски ловни групи, които също оглеждаха хълмовете за плячка. Истинско чудо е, помисли си Рейт, че има хора, които оцеляват и се връщат в Мауст.

Денят отмина бавно. Траз и Анахо претършуваха безуспешно още няколко храсталака. Същият следобед станаха свидетели на първата ловна сценка. Самотен мъж се втурна надолу по хълма като подгонен елен, само на миля от тях. На петдесетина крачки зад него тичаха без видимо усилие трима дирдири. Беглецът се притаи зад една канара, дишайки тежко, и се подготви за последен отпор. Дирдирите така и не му дадоха възможност, те го повалиха веднага щом го застигнаха. После се наведоха над падналото тяло и известно време се занимаваха с нещо. Когато се изправиха Рейт видя, че падналият потръпва конвулсивно.

— Невростимулатор — обясни Анахо. — Ядосал ги е нещо, може би е носел лъчемет.

Дирдирите, бавно се отдалечиха. Жертвата се надигна след серия от отчаяни опити и пое, накуцвайки, нагоре по хълма. Дирдирите спряха, обърнаха се и го изгледаха. Мъжът се присви и нададе отчаян вик. След това се извърна бавно към тях. Изведнъж дирдирите побягнаха и мъжът ги последва тичешком, мятайки крайници като умопобъркан. Скоро групата изчезна на север.

— Все още ли държиш да осъществиш замисъла си? — обърна се Анахо към Рейт.

Рейт неочаквано бе завладян от желанието да напусне час по-скоро Карабас и да отиде някъде много далеч.

— Сега разбирам защо никой не го е опитвал преди — въздъхна той.

Следобедът избледня в тиха и приятна вечер. Веднага щом по склона се появиха огньове, тримата напуснаха скривалището си и поеха на север.

В полунощ стигнаха Пограничната гора. Траз отказа да влезе в гората, опасявайки се от влечугоподобно чудовище, известно като смур. Рейт не възрази и те продължиха из покрайнините, докато изгрее слънцето.

Веднага щом настъпи денят, те навлязоха във вътрешността, но не видяха никакви живи същества, освен покрити с шипове гущери. От западния край на гората се виждаше съвсем ясно Кхусц, само на три мили в южна посока. При влизане и напускане на Черната зона дирдирите заобикаляха гората.

Следобед, след като огледаха внимателно гората, тримата се заловиха за работа. Траз копаеше, Анахо и Рейт се захванаха да плетат голяма мрежа, използвайки лиани, клони и въжетата, които бяха донесли.

Вечерта на следващия ден устройството беше завършено. Докато го оглеждаше, Рейт се люшкаше между надеждата и отчаянието. Дали дирдирите ще реагират така, както очаква? Анахо бе на подобно мнение, макар по принцип да бе песимистично настроен, когато ставаше дума за дирдири.

Най-подходящи периоди от деня бяха късната сутрин и ранният следобед, когато ловните групи се завръщаха в Кхусц. В останалите часове излизаха предимно новопристигнали групи и тримата нямаха намерение да привличат вниманието им.

Измина още една нощ и слънцето изгря на следващия ден, който по един или друг начин щеше да се окаже съдбовен. На сутринта падна лек дъждец, малко по-късно облаците се разтвориха и във внезапно очистеното небе Карина 4269 засия като кърваво багрило.

Рейт чакаше в покрайнините на гората, оглеждайки околностите с визоскопа. На север се появиха четирима дирдири, крачещи без видимо усилие в посока към Кхусц.

— Ето ги, идват — обяви Рейт. — Започваме.

Дирдирите се приближиха по пътеката, разменяйки си оживени подсвирквания. Изглежда, ловът бе минал успешно и те се бяха забавлявали. Но чакай! Какво е това? Плячка в самия край на гората! Какво търси този глупак, толкова близо до Кхусц? Дирдирите се хвърлиха в щастливо преследване.

Човекът побягна презглава, както правеха всички като него, когато трябваше да си спасяват животеца. Скоро обаче изгуби кураж и спря, опрял гръб в едно дърво. Дирдирите нададоха своя смразяващ кръвта боен вик и се метнаха към него. Земята под краката на първия неочаквано поддаде и той изчезна. Другите трима спряха изненадани. Чу се пукот, трясък и върху тях се стовари огромна и тежка мрежа, която ги приклещи в миг. И ето че същият уплашен човечец се приближаваше към тях, но сега с триумфиращ вид! Измама, примамка, капан! Завладени от гняв, те се опитаха да разкъсат мрежата, да се освободят, да докопат омразния човек и да го накарат да изпита непреодолим ужас и болка…

Дирдирите бяха избити, посечени с остри лопати, с удари на тежките им дръжки.

Вдигнаха мрежата, извлякоха труповете настрана, освободиха ги от секвините и отново приготвиха клопката.

Втора група се приближи от север, този път бяха само трима, великолепни екземпляри с лъскави шлемове, чиито щитове сияеха отдалеч.

— Тези са от великолепните! — прошепна изплашено Анахо. — Имат по сто трофея в актива си!

— Толкова по-добре — Рейт даде знак на Траз. — Само ги докарай тук, ние ще им дадем хубав урок по великолепие.

Траз постъпи както предния път — първо им се показа, сетне побягна панически. Великолепните го последваха без особено усърдие, очевидно се прибираха с богат улов. Пътеката между дендроните беше добре утъпкана, изглежда, наскоро тук бе минавала друга дружинка. Плячката се държеше малко неестествено, вместо да хукне като пощуряла, с което да направи преследването малко по-интересно, тя дори спираше и се озърташе, а накрая опря гръб на един гигантски торквил. Чудесно! Човекът размаха някакво оръжие. Нима дръзваше да ги предизвика — тях, великолепните? Да се хвърлят напред, да го заловят, да го притиснат към земята, ще бъде трофей за първия, който го докосне! Но — изненада! Земята под краката им хлътна, гората изчезна, какво невероятно объркване! И погледнете — нещастните създания се приближават с извадени оръжия, замахват, мушкат и посичат! Заслепяващ гняв, трескава борба, съскане и писъци — накрая милостивото острие.

 

 

Имаха четири успешни засади през този ден, още четири на следващия и пет на третия, когато процесът вече се бе превърнал в добре отработена практика. През свободните сутрини и следобеди погребваха телата и поправяха инструментите. В началото действаха равнодушно, сякаш бяха на риболов — докато Рейт си припомни преследването, на което бе станал свидетел през първия ден, и желанието за мъст се пробуди отново.

Решението да прекратят операцията не произтече от намаляването на приходите — всяка от групите носеше най-малко по двайсет хиляди секвина, — нито от умора и загуба на ентусиазъм. Дори след като отделиха плявата на „млечните“ и „водните“ хризоспинови люспи, натрупаното богатство се оказа огромно по размери. Присъщият на Анахо песимизъм сега премина в безпокойство.

— Рано или късно ще забележат липсващите групи. Ще започне издирване — как ще се скрием тогава?

— Една последна засада — предложи Траз. — Ето, идва поредната група — сигурно са се натъпкали със секвини.

— Но защо? И без това имаме повече секвини, отколкото можем да носим.

— Ще изхвърлим халцедоновите и дори част от изумрудените и ще отнесем само червените и пурпурните.

Анахо погледна към Рейт, който сви рамене.

— Добре — последна засада.

Траз изтича в покрайнините на гората и изигра вече добре отработената паника. Дирдирите не проявиха никакъв интерес. Дали не го бяха забелязали? Те се приближаваха, без да ускоряват ход. Траз се поколеба, сетне се показа отново. Дирдирите втренчиха погледи в него — изглежда, го бяха видели още първия път, защото вместо да се втурнат в преследване, продължиха с нехайна походка. Докато ги наблюдаваше от сенките, Рейт се опитваше да прецени дали са заподозрели нещо, или просто са заситени от лова.

Дирдирите спряха да огледат пътеката, която водеше в гората. Навлязоха между дърветата бавно, един отпред, втори зад него и двама отзад. Рейт се притаи в скривалището си.

— Май загазихме — прошепна той на Анахо. — Ще трябва да си спасяваме кожите с бой.

— Да се бием? — захленчи Анахо. — Трима човеци срещу четирима дирдири?

На стотина метра от тях Траз отново реши да поразпали апетита на дирдирите. Той се подаде на пътеката, насочи арбалета към най-близкия от тях и пусна стрела право към гърдите на чуждоземеца. Дирдирът нададе гневен вик и се хвърли напред, обгърнат от сребристо сияние.

Траз хукна обратно по пътеката и зае обичайното си място до дървото, с насмешлива усмивка на устните. Той размаха оръжие и раненият дирдир се нахвърли върху него — за да пропадне в ямата. Триумфалният му вик се превърна в болезнено стенание. Останалите трима спряха, след това бавно пристъпиха напред. Рейт освободи мрежата, тя падна и оплете двама, третият отскочи назад.

Рейт се втурна към него. Извика на Анахо и Траз:

— Убийте тези в мрежата! — след това пресече пътя на дирдира, давайки си ясна сметка, че при никакви обстоятелства не бива да допусне той да избяга.

Но бягството явно не беше в плановете на чуждоземеца. Той се нахвърли върху Рейт като разярен леопард, извадил огромните си нокти. Траз използва този момент да го заобиколи отстрани и му се метна на гърба. Дирдирът се претърколи, освободи се от хватката му и го прониза с кинжал в крака. В този момент на сцената се появи Анахо, замахна със сабята си и отсече ръката на дирдира, с втория удар го обезглави. Задъхани, изпотени, ругаейки на глас, тримата довършиха последния оцелял дирдир и едва тогава спряха да си починат. От крака на Траз шуртеше кръв. Рейт извади аптечката, постави турникет, дезинфекцира раната, напръска я със синтетична дерма и накрая свали турникета. Траз се мръщеше, но не каза нищо. Рейт му подаде една таблетка.

— Глътни я. Можеш ли да се изправиш?

Траз се надигна вдървено.

— А да вървиш?

— Не много добре.

— Опитай се да се раздвижиш, не оставяй крака ти да се схване.

Рейт и Анахо претърсиха труповете и този път се натъкнаха на истинско съкровище — пурпурен къс хризоспин, два алени, няколко тъмносини, три бледозелени и два небесносини. Рейт поклати глава, смаян и възхитен.

— Цяло богатство! Но безполезно, ако не успеем да се доберем до Мауст.

Той забеляза, че Траз куца около тях с видимо усилие.

— Не можем да отнесем всичко.

Метнаха труповете в ямата и ги заровиха. Скриха мрежата в един храсталак. След това сортираха хризоспиновите люспи и ги подредиха в три чувала, два тежки и един лек. Все още им остана огромно количество „млечни“, халцедонови, тъмносини и зелени. Тях изсипаха в четвърти чувал, който скриха в корените на един зелен торквил.

До здрачаване оставаха два часа. Те нарамиха чувалите и се насочиха към източния край на гората, нагаждайки крачката според Траз. Тук спряха и обсъдиха дали да не устроят лагер, докато раната на Траз заздравее. Младежът обаче не искаше и да чуе за това.

— Мога да вървя, стига да не се налага да тичам.

— Тичането няма да ни помогне при никакви обстоятелства — отбеляза Рейт.

— Освен ако ни заловят — обади се Анахо. — Тогава ще търчим като луди, искаме или не — заедно с тях.

Следобедното слънце смени цвета си от златисто в тъмножълто, после Карина 4269 изчезна и над равнината се спусна мрак. По хълмовете се появиха неизменните трепкащи светлинки. Тримата се отправиха през откритото пространство право към Южното стъпало, като се стараеха да се придвижват от една горичка към друга. Най-сетне стигнаха хълмовете и започнаха да се катерят уморено.

Изгрев-слънце ги завари на хребета, а ловците и преследваните вече се бяха надигнали. Наоколо нямаше никакво подходящо скривалище, те се спуснаха в плитка долина и се скриха зад един изсъхнал шубрак.

Денят напредна. Анахо и Рейт се унесоха в дрямка, докато Траз лежеше по гръб, зареял поглед в небето — от неподвижното положение кракът му съвсем се бе схванал. По пладне отряд от четирима горди дирдири, нахлупили лъскави шлемове, прекоси долчинката. Те забавиха крачка, сякаш бяха доловили близостта на плячката, но други следи привлякоха вниманието им и дирдирите продължиха на север.

Слънцето залезе, озарявайки източната стена на долчинката. Анахо неочаквано се разсмя.

— Вижте какво има там — посочи той. На десетина стъпки от тях се виждаше пукнатина в земята, от която се подаваше натрошената повърхност на едра, зряла жила.

— Алени люспи — в най-лошия случай. Може би пурпурни.

Рейт поклати отчаяно глава.

— С мъка ще отнесем дори съкровището, което натрупахме. Струва ми се, че е достатъчно.

— Подценяваш алчността и ненаситността на жителите на Сивиш — изръмжа Анахо. — За да осъществим твоя план, ще са ни нужни не едно, а няколко съкровища — той се надвеси над жилата. — Пурпурна е. Не можем да я оставим.

— Ами хубаво — вдигна рамене Рейт. — Ти я носи.

— Не — обади се Траз. — Аз ще я нося. Вие двамата и бездруго сте достатъчно натоварени.

— Ще я разделим на три части — предложи Рейт. — Така на всички ни ще е по-леко.

Най-сетне се спусна нощта, тримата нарамиха чувалите и продължиха. Траз накуцваше, понякога залиташе и тихо стенеше от болка. Заслизаха по северния склон и колкото по-близо бяха до Вратите на надеждата, толкова по-изпълнена със стаени опасности им се струваше Зоната.

Зората ги завари в подножието на хълмовете, а до Вратата все още оставаха десет мили. Настаниха се в една тясна цепнатина и Рейт огледа околностите с визоскопа. Крайбрежието изглеждаше тихо и съвсем безлюдно. Далече на северозапад десетина фигури вече наближаваха Вратата на надеждата, възнамерявайки да достигнат безопасни земи, преди да се стъмни. Те подтичваха приведени, както повечето хора в Зоната, с надеждата да останат незабележими. Отряд дирдирски ловци ги следеше от една близка скална издатина, спокойни и бдителни като хищни птици. Изглежда, се бяха отказали да ги преследват. Рейт реши, че моментът не е подходящ да продължат по пътя. Тримата прекараха още един мъчителен ден в цепнатината, покрити с маскировъчна мрежа.

Малко преди обяд в небето се появи въздухолет.

— Търсят изчезналите ловни дружинки — предположи Анахо с изплашен глас. — Сега със сигурност ще последва тсаугш… Здравата сме загазили, да знаете.

Рейт проследи въздухолета и прецени на око разстоянието до Вратата на надеждата.

— В полунощ ще бъдем в безопасност.

— Ако оживеем до полунощ. Защото нищо чудно дирдирите да затворят крайбрежието.

— Не можем да тръгнем сега — ще ни забележат веднага.

— Съгласен — кимна Анахо.

Късно следобед над крайбрежието се появи друг въздухолет, който увисна неподвижно.

— Лошо ни се пише — изстена отчаяно Анахо.

Но след около половин час въздухолетът се издигна и се изгуби зад хълмовете на юг.

Рейт огледа внимателно околностите.

— Не виждам никакви ловни дружинки. Десет мили са поне два часа. Да тръгнем ли още сега?

Траз погледна тъжно ранения си крак.

— Вие двамата вървете. Аз ще изляза, когато се скрие слънцето.

— Но тогава ще е късно — възрази Анахо. — Дори сега вече е твърде късно.

Рейт огледа за последен път хълмовете. После отиде да помогне на Траз да се изправи.

— Или всички, или никой — заяви той.

Веднага щом излязоха на открито, тримата се почувстваха голи и беззащитни. Достатъчно бе на хребета да се появи някоя дружинка и на часа щеше да ги забележи.

Те повървяха около половин час, приведени и на прибежки, както правеха другите. Рейт спираше от време на време и оглеждаше хребета зад тях, очаквайки всеки миг да зърне страховитите силуети. С всяка измината миля нарастваше и надеждата им. Лицето на Траз посивя от болка и усилие, ала въпреки това той продължаваше да поддържа темпото, подскачайки често на един крак и накрая Рейт заподозря, че това, което го гони неумолимо напред, всъщност е непреодолимият страх.

Но изведнъж Траз спря. Той се обърна и посочи с ръка към хребета.

— Гледат ни — прошепна задъхано.

Рейт огледа с визоскопа склоновете, билото и теснините, но не откри нищо. Траз вече се бе понесъл в неритмични подскоци и Анахо го следваше на няколко крачки. Рейт се затича след тях. На стотина метра по-нататък спря отново и този път забеляза ярко проблясване, като от отразен метал. Дирдири? Рейт се обърна и премери оставащото разстояние. Бяха изминали приблизително половината от откритата площ. Рейт си пое дъх и затича след Траз и Анахо. Какво пък, може дирдирите да решат да не ги преследват по крайбрежието.

Малко по-нататък отново спря и се озърна. Този път вече нямаше никакво съмнение: четири силуета се спускаха от хребета. Беше повече от ясно с какви намерения.

Рейт се изравни с Траз и Анахо. Траз тичаше с изцъклен поглед и широко отворена уста. Рейт дръпна по-тежкия чувал от рамото му и го намести на своето. Ако не друго, сега Траз поне не дишаше толкова мъчително. Анахо прецени оставащото им разстояние и погледна през рамо към дирдирите.

— Може и да успеем — изпръхтя той.

Тримата продължиха да препускат из равнината с думкащи сърца и горящи дробове. Лицето на Траз бе придобило мъртвешки вид. Анахо се пресегна и дръпна от него и втория чувал.

Вратата на надеждата вече се различаваше ясно — тихо и безопасно убежище отвъд границите на ловния район. Ловците зад тях се носеха с огромни подскоци.

На половин миля от Вратата Траз взе да забавя темпо.

— Онмале! — извика зад него Рейт.

Ефектът бе изумителен. Траз сякаш се извиси и порасна. Той спря и погледна през рамо към преследвачите. Лицето му бе променено до неузнаваемост — лице на мъдър, суров и властен човек, въплъщението на емблемата Онмале.

Онмале бе прекалено горд, за да отстъпва.

— Бягай! — викна му Рейт, завладян от паника. — Ако ще се бием, нека да бъде на наша територия!

Траз, или Онмале — сега не беше ясно кой властва в душата му, — сграбчи единия чувал от Анахо и втория от Рейт и се понесе с невъобразима скорост към спасителния изход.

Рейт отдели половин секунда, за да прецени разстоянието до най-близкия дирдир, сетне го последва. Траз се носеше напред през равнината. Анахо, с почервеняло от усилие лице, го следваше на няколко крачки.

Траз пръв достигна Вратата на надеждата. Обърна се и зачака, с арбалет в едната ръка и сабя в другата. Анахо също я прекоси, после Рейт, само на петдесетина крачки от първия дирдир. Траз стоеше на няколко метра отвъд невидимата граница и сякаш предизвикваше нападателите. Водещият дирдир нададе яростен вик. Той разклати глава и сияещият щит започна да вибрира. Ала миг след това той забави крачка и свърна на юг, след другарите си, които вече се връщаха към хълмовете.

Анахо се облегна задъхан на Вратата. Рейт едва си поемаше въздух през свистящото си гърло. Лицето на Траз беше сиво и безизразно. Коленете му се подгънаха, той се свлече на земята и остана да лежи там, без да помръдва.

Рейт се приближи, олюлявайки се, към него и го претърколи по гръб. Траз не дишаше. Рейт се наведе над чергаря и започна да му прави изкуствено дишане. Траз изхърка, закашля се и бавно си пое дъх.

Струпаните край вратата зяпачи — носачи от хотелите и просяци — се бяха разпръснали при приближаването на дирдирите. Пръв се върна млад мъж с дълга, отпусната роба и размаха възбудено ръце.

— Това беше нечувано! Никога досега дирдири не бяха идвали толкова близо до Вратата! Още малко и щяха да видят сметката на вашия другар!

— Тихо! — скастри го Анахо. — Пречиш ни.

Младежът отстъпи назад, Рейт и Анахо помогнаха на Траз да се изправи, ала дори на крака той изглеждаше сякаш е в несвяст.

Младежът отново се приближи, попивайки всяка подробност с кафявите си, бдителни очи.

— Позволете да ви помогна. Казвам се Исам Танга и съм представител на странноприемница „Успешно начинание“, която предлага чудесна атмосфера за отдих. Разрешете да ви нося с чувалите — той вдигна чувала на Траз, премери тежестта му на ръка и погледна учудено Рейт и Анахо. — Хризоспин?

Анахо дръпна чувала от ръката му.

— Я да се махаш! Имаме си други планове!

— Както желаете — отвърна Исам Танга, — но нашата странноприемница е съвсем близо и малко встрани от шумните, улици и игралните домове. Освен че предлага уют и удобства, тя не е така безбожно скъпа като хотел „Алеун“.

— Много добре — заяви Рейт. — Води ни в „Успешно начинание“.

Анахо промърмори нещо недоволно под носа си. Исам Танга ги подкани вежливо с ръка:

— След мен, ако обичате.

Те се отправиха към Мауст, като Траз накуцваше с ранения си крак.

— Паметта ми изневерява — оплака се той. — Помня като прекосявахме крайбрежието, после някой ми извика нещо в ухото…

— Това бях аз — рече Рейт.

— И след това нищо, ама съвсем нищичко, до мига, когато се съвзех да лежа от тази страна на Вратата на надеждата — той помисли малко и продължи: — Чувах някакви кънтящи гласове. Хиляди лица се извръщаха към мен — лица на разгневени войни. Виждал съм такива неща в сънищата си — гласът му пресекна и той не каза нищо повече.