Джак Ванс
Дирдирите (14)

13.

Корпусът бе в задоволително състояние и с подходящи размери. Металната обшивка изглеждаше напълно запазена, люковете бяха замъглени и покрити с петна, но с непокътната херметична изолация.

Докато Рейт оглеждаше корпуса, Гмуреца стоеше настрана с изражение на високомерно търпение. Откакто го познаваха, всеки ден се обличаше във все по-екстравагантни дрехи — днес носеше костюм в черно и жълто и черна шапка с алено перо. Катарамата, с която се закопчаваше лентата на шапката, представляваше сиво-черен овал, пронизан по средата от миниатюрна ос. От единия край се подаваше стилизирана дирдирска глава, от другия човешка. Гмуреца забеляза погледа на Рейт и кимна с мъдро изражение.

— Едва ли би познал по външния ми вид, но баща ми е бил безупречен.

— Така ли? А майка ти?

Устата на Гмуреца потрепна.

— Аристократка от далечния север.

— Кръчмарска блудница от племето танга, родена нейде сред вонящите блата — обади се откъм входа Артило.

Айла Гмуреца въздъхна.

— Всякаква романтика се изпарява в присъствието на този глупак. Както и да е, съдбата е отредила да се появя на бял свят от нечестива утроба и ето защо сега пред вас стои Айла Гмуреца, търгаш на пясък и чакъл и галантен съучастник в изгубени и налудничави начинания, вместо Айла Гмуреца — дирдирчовек и безупречен с виолетов ранг.

— Нелогично — заяви Анахо. — Честно казано, дори невъзможно. Нито един чистокръвен безупречен не би посмял да наруши древните традиции.

Лицето на Гмуреца се покри с виолетови петна. Той се извърна с изумителна бързина и посочи с дебелия си пръст.

— Кой смее да говори за логика и вероятности? Отстъпникът Анке ди афрам Анахо? Този, който се кичи с розово и синьо, без да се е подложил на Изпитанието с мъчение? Който по някаква случайност изчезна заедно с великолепния Азарвим исист Дардо, когото оттогава никой не е виждал? Гордият дирдирчовек Анке ди афрам Анахо!

— Отдавна не се смятам за дирдирчовек — заяви Анахо с равен глас. — И определено нямам никакво желание да се кича с розово и синьо, нито да предявявам претенции към привилегиите на моя ранг.

— В такъв случай бъди така добър да се въздържаш от коментари относно тъжната съдба на някой, несправедливо лишен от онова, което му се полага.

Анахо се обърна, кипнал от гняв, но бързо се овладя, преценил, че ще е най-добре да си държи езика зад зъбите. Очевидно Айла не бе седял със скръстени ръце през тези два дена и Рейт започна да се пита докъде се простираха познанията му.

Междувременно Гмуреца също полагаше усилия да запази самообладание. Устните му продължаваха да потрепват, бузите му се раздуваха и свиваха. Той изпръхтя презрително.

— Да се съсредоточим в конкретните дела… Какво е мнението ти за корпуса?

— Задоволително — отвърна Рейт. — Едва ли може да се очаква повече от бунище за железни отпадъци.

— Напълно съм съгласен — кимна Айла Гмуреца. — Следващият етап обаче ще е малко по-труден. Моят приятел в корабостроителницата също като мен няма никакво желание да бъде пратен на еднопосочна екскурзия до Стъкления блок. Не се съмнявам обаче, че достатъчно количество секвини могат да сторят чудеса. Което ни отвежда до темата за парите. Досегашните ми разходи са осемстотин и деветдесет секвина за корпуса — една наистина добра цена. Плюс таксата за транспорта, която е триста секвина. Хиляда секвина наем на цеха за един месец. Общо две хиляди сто и деветдесет секвина. Комисионата ми е обичайните десет процента, или двеста и деветнайсет секвина, което прави общо две хиляди четиристотин и девет секвина.

— Чакай, чакай! — провикна се Рейт. — Не хиляда секвина на месец, а хиляда за три месеца, такова беше моето предложение.

— Само че е твърде малко.

— Ще ти платя петстотин и нито грош повече. Колкото до твоята комисиона, нека бъдем благоразумни. Ти осигуряваш собствен транспорт срещу определена печалба, освен това наемаме твои складове, не виждам причини да плащам допълнителни десет процента.

— Защо не? — поиска да узнае Гмуреца с тон на опитен търговец. — Всичко, което направих досега, бе за ваше удобство. Изпълнявам две функции — на експедитор и на доставчик. Защо експедиторът да не получи полагащото му се възнаграждение, дори когато праща стоката на самия себе си, в лицето на доставчик? Ако бях наел някой друг за транспорта, тези пари щяха да бъдат платени, нали? И тогава щях да получа процента си, без да чувам недоволното ти мрънкане.

Рейт не можеше да отрече, че в думите на Гмуреца има логика.

— Не съм съгласен да плащам повече от петстотин секвина за един паянтов навес, който наричаш с гръмкото име склад — запъна се той. — Обзалагам се, че ще се зарадваш и на двеста секвина.

Гмуреца повдигна жълтеникавия си пръст.

— Пропускаш риска! Нека не забравяме, че крайната цел на този план е кражбата на ценно имущество. Така че, ако част от парите са за услугата, другата отива, за да покрие страха ми от непредвидено посещение на Стъкления блок.

— Склонен съм да ти вляза в положението — кимна Рейт. — Но от своя страна, бих искал да се сдобия с готов за полет космически кораб, преди да са ми свършили парите. След като корабът бъде завършен, зареден и запасен, ще получиш всичко, което ми е останало.

— Брей, тъй ли било? — Гмуреца се почеса по брадичката. — И с каква сума разполагаш, за да мога да си направя сметката?

— Малко над сто хиляди.

— Хм. Започвам да се чудя дали изобщо е възможно да се осъществи този твой план. И дали ще остане накрая нещичко за мен.

— Ето че и ти взе да мислиш като мен. Затова бих искал да сведа до минимум разходите, които не са свързани с конструкцията на кораба.

Гмуреца се обърна към Артило.

— Виждаш ли как ме притискат? Всички се стараят да изклинчат нещо от бедния Айла. Както обикновено, жертви са щедрите.

Артило изломоти нещо нечленоразделно. Рейт отброи секвините.

— Петстотин, честно казано, е безбожен наем за онази порутена къщичка. Триста за транспорта. Ще ти платя и десетте процента за корпуса. Още осемдесет и девет. Общо седемстотин седемдесет и девет секвина.

На широкото лице на Гмуреца се изреди цяла гама променливи чувства. Мина почти цяла минута, преди да отговори:

— Нека да ти припомня, че евтиното накрая винаги излиза по-скъпо.

— Ако работата потръгне — отвърна Рейт, — ще видиш, че аз също мога да бъда щедър. Ще получиш повече секвини, отколкото някога си виждал в мечтите си. Но едно да ти е ясно — плащам само за резултати. В твой интерес е този кораб да бъде завършен в максимално кратки срокове. Ако парите свършат преди това, и двамата с теб ще изгубим.

Този път Гмуреца нямаше какво да възрази. Той погледна купчината секвини на бюрото и се зае да отделя пурпурните, алените и тъмнозелените, като същевременно ги броеше.

— Трудно е да се пазари човек с теб.

— Важното е да разбереш, че е за нашата обща изгода.

Гмуреца прехвърли секвините в кесията си.

— Щом се налага, значи се налага — въздъхна примирено той. — А сега за частите — откъде да започнем?

— Не разбирам нищо от дирдирска технология. Ще трябва да се допитаме до специалист. Със сигурност в този град има много такива.

Гмуреца го погледна с присвити очи.

— Като не разбираш от тези неща, как възнамеряваш да летиш?

— Имам опит с уонкски космически кораби.

— Хм. Артило, иди да доведеш Дейне Заре от Клуба на техниците.

 

 

Гмуреца се отправи към канцеларията си и Рейт, Анахо и Траз останаха сами. Анахо оглеждаше корпуса.

— Това старо корито е видяло доста път. Ако не се лъжа, е „Испра“, спряна от производство серия, след като излезе „Конкаксовият кресливец“. Ще ни трябват части за „Испра“ за да ускорим ремонта.

— Има ли ги на пазара?

— Без съмнение. Жълтото чудовище си е свършило добре работата. И като си помислиш, че баща му е бил безупречен — каква ирония! А майка му идва от блатата! Направо да не повярваш! Очевидно си съдира задника да узнае тайната ни.

— Надявам се да не научи твърде много.

— Докато можем да плащаме, ще бъдем в безопасност. Получихме здрав корпус на добра цена и дори наемът не е непоносимо висок. Но трябва да сме нащрек — този тип няма да се задоволи с малка печалба.

— Не се и съмнявам, че ще се опита да ни измами — кимна Рейт. — Не ме е грижа, стига да си получа кораба — той заобиколи корпуса, като от време на време спираше и го разглеждаше с почуда. Ето я, само на ръка разстояние, основата на неговото начинание. Корабът, който ще го откара у дома! Рейт почувства странна привързаност към черупката от хладен метал, въпреки че беше чуждоземна дирдирска изработка.

Траз и Анахо бяха излезли на въздух и не след дълго Рейт се присъедини към тях. Все още изпълнен със спомени от Земята, пейзажът наоколо изведнъж му се стори чужд, сякаш го виждаше, за първи път. Сивият порутен град Сивиш, кулите на Хей, Стъкленият блок, който отразяваше в тъмнобронзов цвят светлината на Карина 4269, терасовидните склонове, забулени в сгъстяващия се здрач — ето това беше Тчай. Погледна към Траз и Анахо — жителите на Тчай.

Сетне приседна на една пейка.

— Какво има в Стъкления блок? — попита той.

Анахо изглеждаше изненадан от невежеството му.

— Парк, имитация на стария Сибол. Там младите дирдири се учат да ловуват, възрастните се разхождат и отдъхват. Има и галерия за посетители. За дивеч използват престъпници. Скали, сиболска растителност, пещери и урви — понякога нещастникът може да се крие дни наред, докато го спипат.

Рейт повдигна учудено вежди.

— И сега ли дирдири ловуват там?

— Предполагам.

— А безупречни допускат ли вътре?

— Понякога им позволяват да участват в лова.

— И да ядат от плячката?

— Естествено.

По разнебитения път се зададе черна кола. Тя разплиска няколко тинести локви и спря пред канцеларията. Гмуреца застана на прага — уродлива фигура в черно-жълта премяна. Артило измъкна едрото си туловище от предната седалка, от задната слезе възрастен човек. Лицето му бе насечено от бръчки, тялото му изглеждаше странно разкривено и сгърбено, вървеше бавно, сякаш всяко движение му костваше усилия и болки. Гмуреца излезе да го посрещне, двамата размениха няколко думи, после той доведе стареца при навеса.

— Това е Дейне Заре — представи го Гмуреца, — ръководителят на нашия проект. Дейне, позволи ми да те запозная с един човек, за когото не се знае към коя раса принадлежи — Адам Рейт. Гордият дирдирчовек до него се нарича Анахо, а младежът комай идва от котанските степи. Това са хората, за които ще работиш. Аз съм само посредник, всички подробности ще уговориш с Адам Рейт.

Дейне Заре втренчи поглед в Рейт. Очите му бяха сиви и в контраст с черните зеници изглеждаха почти фосфоресциращи.

— За какъв проект става дума?

Още един човек, който ще узнае нашата тайна, въздъхна мислено Рейт. Заедно с Артило и Айла Гмуреца списъкът продължаваше да набъбва. Но нямаше друг начин.

— Под навеса има корпус на космически кораб. Искаме да го приведем в работно състояние.

Изражението на Дейне се промени едва забележимо. Той втренчи поглед в лицето на Рейт, сетне го заобиколи, накуцвайки, и надзърна под навеса. Върна се след броени секунди.

— Проектът е осъществим. Всъщност, няма нещо, което да не може да бъде осъществено. Друг е въпросът за свързаните с него опасности.

— Гмуреца вече ми се оплака по този повод. Ала няма сериозни дела без опасности.

Дейне Заре погледна за миг към Гмуреца.

— Не му е за първи път да си слага главата в торбата. Колкото до мен, ако дирдирите дойдат, няма да им се дам лесно. Ще убия неколцина, преди да им падна в лапите.

— Хайде, хайде — намеси се помирително Гмуреца.

— Дирдирите са живи същества като всички останали — а и притежават фантастични умения, в добавка са надарени с необичайна храброст. Не сме ли всички ние братя от Яйцето?

Дейне Заре изсумтя мрачно.

— Кой ще доставя машините, инструментите и частите?

— Корабостроителницата — отвърна сухо Гмуреца.

— Кой друг?

— Ще ни трябват техници — най-малко шестима, хора дискретни и сигурни.

— Труден въпрос — призна Гмуреца. — Надявам се да го решим с добро финансиране. Рейт отговаря по тази част. Можем да използваме и Артило като плашило, в случай че парите не се окажат достатъчни. Ще им намекне какво да очакват, ако вземат да си развържат езиците. Да не забравяме, че живеем в Сивиш — града на тайните! Сега и ние сме неразделна част от него.

— Вярно е — кимна Дейне Заре. Той отново хвърли изпитателен поглед на Адам Рейт. — Къде искаш да отидеш с твоя космически кораб?

Вместо Рейт отговори Гмуреца, с глас, в който се долавяше насмешка, а и злоба.

— Говори за някакви приказни богатства, от които всички сме щели да получим по нещичко.

Дейне Заре се усмихна.

— Не искам богатства. Достатъчно е да ми плащате по сто секвина на ден, повече не ми е нужно.

— Толкова малко? — учуди се Гмуреца. — Изяждаш ми комисионата.

Дейне Заре не му обърна внимание.

— Веднага ли ще започнеш работа? — попита го Рейт.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще напиша списък на нещата, които ни трябват. Кога можеш да ги доставиш? — обърна се той към Гмуреца.

— Щом получа парите от Адам Рейт.

— Прати заявката тази вечер — разпореди Рейт. — Утре ще ти донеса парите.

— А хонорарът за моя приятел? — попита сприхаво Гмуреца. — Той за чест и слава ли ще работи? Ами рушветите за охраната на корабостроителницата? Да не мислиш, че ще извърнат глави заради черните ти очи?

— Колко? — попита Рейт.

Гмуреца се поколеба за миг, сетне продължи с поуспокоен тон:

— Не ми се ще пак да се разправяме. Ще ти представя точен списък на разходите. Две хиляди секвина.

— Толкова много? Невъзможно. Колко души възнамеряваш да подкупиш?

— Трима. Помощник-началникът и двамата пазачи.

— Дай му ги — намеси се Дейне Заре. — Не обичам пазарлъците. Ако искаш да пестиш, ще ми платиш по-малко.

Рейт понечи да възрази, но се отказа и сви рамене.

— Добре. Две хиляди секвина.

— Не забравяй — за стоката плащаш пазарната цена. Не може да се краде от корабостроителницата.

 

 

Същата вечер под навеса бяха разтоварени четири фургона. Рейт, Траз, Анахо и Артило преместиха сандъците вътре, докато Дейне Заре сверяваше съдържанието със списъка. Гмуреца се върна в склада към полунощ.

— Всичко наред ли е?

— Да, доколкото успях да преценя — отвърна Дейне Заре.

— Чудесно!

Гмуреца се приближи до Рейт и му подаде един лист.

— Това е заявката. Цените са твърди, не можеш да се пазариш.

Рейт погледна окончателната сума и лицето му се изопна.

— Осемдесет и две хиляди секвина! — прошепна той сподавено.

— По-малко ли очакваше? — попита наперено Гмуреца. — Моят хонорар не е включен. Деветдесет и две хиляди секвина крайна цена.

— Това ли е всичко, което ти трябва? — обърна се Рейт към Дейне Заре.

— До последния болт.

— Колко време ще ти е нужно?

— Два до три месеца. По-дълго, ако частите не пасват.

— Колко ще поискат техниците?

— Двеста секвина седмично — това е обичайното възнаграждение. За разлика от мен те се интересуват единствено от парите.

В съзнанието на Рейт изникна споменът за Карабас — сиво-кафявите хълмове, назъбените скали, бодливите храсталаци, всяващите ужас нощни огньове. Той си припомни изнурителното преследване по крайбрежието, клопката за дирдири, която бяха устроили в Пограничната гора, гонитбата до Вратата на надеждата. Деветдесет хиляди секвина бяха почти половината от спечеленото… А ако парите се топят прекалено бързо, ако алчността на Гмуреца се развихри, какво ще правят тогава? Рейт не искаше и да си помисля за последствията.

— Утре ще донеса парите.

Гмуреца кимна с доволен вид.

— Така те искам. В противен случай утре вечер връщам доставките обратно.