Джак Ванс
Дирдирите (5)

4.

Под тях се вълнуваше сивкавият океан, същият, който Рейт бе прекосил — сякаш преди цяла вечност — на борда на кораба „Варгаз“. Анахо летеше ниско над повърхността, за да сведе до минимум риска да ги засекат дирдири.

— Трябва да вземем едно важно решение — заяви той. — Дирдирите са ловци, ние се превърнахме в тяхна плячка. По принцип, започне ли един лов, трябва да бъде приключен, но дирдирите не са сплотен народ като уонките, действията им произтичат от индивидуални инициативи, така наречените жна-дих. Това означава голям и дързък скок, дълго и упорито преследване. Желанието да се продължи преследването зависи от това дали водачът на ловния отряд — този, който изпълнява първоначалния жна-дих — е бил на борда на въздухолета и сега е мъртъв. Последното значително би намалило рисковете, освен ако друг дирдир не поиска да обяви хсо — дума, която означава „величествено превъзходство“ — и не организира друг жна-дих, според условията на първоначалния. Ако водачът е жив обаче, той ще се превърне в наш смъртен враг.

— Че какъв е бил преди това? — попита учуден от наученото Рейт.

Анахо не обърна внимание на въпроса.

— Водачът на ловната група разполага с всички средства на общината, а той самият влага всички свои сили и възможности в жна-дих. Достатъчно е да заподозре, че се придвижваме с въздухолет, и веднага ще поиска да бъде организирано въздушно претърсване — той посочи един малък диск от сиво стъкло в долния край на таблото. — Ако попаднем в зона на активно сканиране, там ще се появи мрежа от оранжеви линии.

Часовете се нижеха бавно. Анахо използва времето, за да ги запознае с управлението на въздухолета, скоро Траз и Рейт вече можеха да си служат с приборите. Карина 4269 прекоси небето, задмина въздухолета и се спусна на запад. Под тях се ширеше Драскадският океан, загадъчна сиво-кафява повърхност, която се сливаше в далечината с небето.

Анахо взе да им разказва за Карабас:

— Повечето предприемачи влизат през Мауст, на петдесетина мили южно от Първото море. Там са най-добрите магазини за снаряжение, най-точните карти и наръчници, предлагат се и всякакви други услуги. Мисля да се възползваме от това.

— А къде са жилите със залежи?

— Навсякъде в Карабас. Няма правило, нито система за тяхното откриване. Едно е сигурно — че са по-малко там, където повече хора са търсили.

— Защо тогава не изберем някой не толкова популярен район за проникване?

— Мауст е популярен, защото е най-удобен.

Рейт погледна напред, към все още невидимия кисловански бряг и неизвестното бъдеще.

— Ами ако не използваме нито едно от тези места, а някой пункт между тях?

— Какво ще спечелим? Зоната е една и съща от всички посоки.

— Трябва да съществува някакъв начин да намалим рисковете и да увеличим възможностите за успех.

Анахо поклати пренебрежително глава.

— Странен и упорит човек си ти! Не смяташ ли, че подобно поведение е израз на невежество?

— Не — отвърна Рейт. — Не мисля така.

— И защо вярваш, че ще успееш там, където други са се провалили?

— Нека първо си отговорим на въпроса защо са се провалили.

— Дирдирите имат едно качество, което наричат зханх. Това означава „презрително безразличие към делата на другите“. Съществуват двайсет и осем дирдирски касти, които не смятам да изброявам, и четири касти на дирдирхора — безупречни, силни, възвишени и мъдри. Зханх се смята за присъщ на дирдирските касти от четвърта до тринайсета. Безупречните също практикуват зханх. Това е кауза за благородници.

Рейт поклати учудено глава.

— Чудя се как изобщо дирдирите са успели да създадат и управляват технически развита цивилизация. При такова разнообразие от противоречиви наклонности и привички…

— Изглежда, не ме разбираш — отвърна Анахо с най-носовия си глас. — Всичко е далеч по-сложно. За да се издигне в йерархията, дирдирът трябва да бъде приет от по-висшестояща група. Това може да стане само чрез постижения, а не като създава конфликти. Зханх обикновено не е присъщ на нисшите касти, нито на най-висшите, които прилагат доктрината пиханх, „трайна и непоклатима пресметливост“.

— Значи мястото ми е във висшата каста — заяви Рейт. — Тъй като възнамерявам да приложа пиханх вместо зханх. Смятам да използвам всяка възможност и да избегна и най-малкия риск.

Рейт втренчи поглед в издълженото печално лице на Анахо и неволно се разсмя. „Гори от желание да ми натякне, че кастовото ми положение не съответства на моите желания — помисли си той, — но знае, че ще му се присмея.“

Слънцето се спусна с неестествена мудност към ръба на океана, забавено от бързия полет на въздухолета в същата посока. Късно привечер на хоризонта се появи виолетов масив, сякаш за да пресрещне бледокафявия диск в небето. Това беше остров Лейме, в непосредствена близост до континента Кислован.

Анахо промени курса на север и се приземи в едно мрачно и неприветливо селце, на песъчливия северен нос на острова. Тази нощ прекараха в странноприемница „Стъкленото леговище“, чиито стени бяха изградени от шишета и дамаджани, изхвърлени от магазините в пясъчника зад селото. В странноприемницата миришеше на влага и мухъл и на нещо кисело, за вечеря им поднесоха супа, която имаше подобен аромат. Рейт не пропусна да отбележи този факт на висок глас и Анахо повика сивия^[1] прислужник, и поиска да узнае причината. Прислужникът посочи едно голямо черно насекомо, което щъкаше по пода.

— От скаратите е, уважаеми господине, те са миризливи същества. Да е благословен Бевол, че ни просветли да ги използваме за храна, инак преди все си гладувахме. Ала напоследък все по-трудно се намират.

Рейт отдавна бе привикнал да не задава въпроси относно храната, която му поднасят, но сега погледна към поставения в средата на масата порцеланов супник.

— Искаш да кажеш, че супата?…

— Ами да — кимна прислужникът. — Супата, хлябът, туршията, всичко мирише на скарати и ако не ги използваме за тази цел, отдавна да са се размножили и да са ни изяли. Скоро ще привикнете с вкуса и дори ще ви хареса.

Рейт побутна чинията настрана. Траз засърба лакомо. Анахо въздъхна с кисела физиономия, но също започна да се храни. Рейт си помисли, че нито веднъж досега не бе срещал гнуслив човек на Тчай. Въздъхна мъчително, но тъй като не се предвиждаше друга храна, преглътна гранясалата супа.

В мъждиво кафявото утро закуската отново се състоеше от супа, подправена с морски водорасли. Тримата отпътуваха веднага след като се нахраниха и този път полетяха на северозапад, през Леймейския залив и покрай каменистия бряг на Кислован.

Анахо, който обикновено беше спокоен, започна да проявява признаци на тревога, непрестанно се озърташе в небето, поглеждаше надолу и отново се надвесваше над инструментите и приборите на таблото.

— Наближаваме дирдирските територии — обясни той. — Ще извием на север към Първото море, след това ще се насочим на запад към Кхорай, където ще изоставим въздухолета и ще продължим през Зогар зум Фулкаш ам^[2] до Мауст. А после… Карабас.