Лайза Хел
Пръстен с диаманти (6)

VI

Джон, представителят на фирмата за бижута, закусваше заедно с един свой приятел и мързеливо разлистваше „Ню Йорк Таймс“, когато изведнъж вниманието му беше привлечено от кратката обява на собственичката на бутик „Чи-Чи“. Той бързо отмести чинията си и тихичко подсвирна през зъби.

— Я гледай ти! Мадам Чи-Чи си е изгубила пръстена!

— За кого говориш? Познавам ли я? — попита приятелят му.

Те бяха колеги, само че Салвадор — млад, темпераментен испанец, отдавна емигрирал в Щатите — беше търговски представител на модна козметична фирма.

— Не, но си заслужава да се запознаеш — засмя се Джон и посочи към обявата. — Страхотно гадже е и никак не си вири носа.

— Да не би да търси някой от пръстените, които ти си й продал?

— Сигурно, макар че не разбирам защо. Те наистина нямат никаква стойност. Единственото, което ми хрумва, е, че го е подарила на някой неин приятел, той й го е върнал, след което по невнимание го е продала. А сега иска да го притежава като скъп спомен, или дявол знае какво. Но пръстенът не е толкова важен — исках да ти кажа, че мацето наистина си го бива. Точно твой тип.

Салвадор наостри уши. Черните му влажни очи похотливо заблестяха. Той не пропускаше и най-малката възможност да се впусне презглава в някое любовно приключение, но за жалост кръговете, в които по силата на служебните си задължения се движеше, бяха доста над неговото ниво и жените изобщо не му обръщаха внимание.

— Как изглежда?

— Руса, с големи гърди, облича се много секси и се слага на всекиго.

— Тогава защо не я оправиш? — недоверчиво полюбопитства приятелят му.

— Защото ми е клиентка — звучно млясна с език Джон. — Имам си желязно правило — никога не се захващам с клиентки. Не води до нищо добро, мога само неприятности да си навлека. Човек не бива да сече клона, на който седи.

— Хмм — изсумтя Салвадор. — Аз на твое място не бих се притеснявал за това.

— Ами опитай тогава. Нямам нищо против да ми разкажеш после как се чука. Обади й се и й кажи, че пръстенът е у теб, уговори си среща и действай.

— Ами като нямам пръстена?

— Ти си бил много задръстен! Първо си направи свалката, пък после ще й кажеш, че си го загубил. Не вярва да й пука много-много за него, след като я замъкнеш в леглото. Сигурно ще можеш да й покажеш нещо по-интересно — захили се мръсно Джон.

Испанецът замислено прокара пръсти през къдравата си черна коса.

— Най-добре да й се обадя веднага. Как се казва?

— Черил. Аз й викам „мадам Чи-Чи“. Телефонът й е тук във вестника. И внимавай — искам след това подробно да ми разкажеш всичко, иначе ще остана скрит в другата стая!

Двамата обитаваха един малък занемарен апартамент в центъра на Манхатън, за който плащаха безбожно висок наем. Стените бяха толкова тънки, че през тях всичко се чуваше, затова когато един от тях си водеше момиче вкъщи другият изчезваше, за да не го смущава.

— Бъди спокоен — изръмжа Салвадор. — Я ми подай телефона.

Той набра посочения в обявата номер и зачака.

* * *

Когато телефонът започна да звъни, бутикът още бе затворен. Мария не беше дошла, а Триша бе излязла да купи нещо за закуска. Черил избълва куп проклятия и се зави презглава, но настойчивият звън продължаваше. Най-сетне тя не издържа и придърпа апарата към себе си за шнура.

— Даа! — изрева пресипнало в слушалката.

На другия край на линията Салвадор трепна уплашено и хвърли въпросителен поглед към Джон. Това ли беше леснодостъпното секси маце?

— Мадам Чи-Чи?

— Бутик „Чи-Чи“! Кой си ти, по дяволите?

— Мадам — произнесе испанецът с глас, по-мек от бучка разтопено масло, — вие ли дадохте обявата за изгубен пръстен?

Черил шумно издиша внезапно разсънена.

— Ооо, мили ми господине, най-прекрасен измежду всички представители на човешката раса! — гальовно замърка тя, изтръгвайки възможно най-нежните тонове от все още ненастроените си гласни струни. — Вие ли сте купил моя пръстен? Искам да ви прегърна и да ви разцелувам! Кога можете да дойдете и да ми го донесете?

— Но, мадам… — Салвадор се усмихна самодоволно и кимна многозначително по посока на приятеля си, — пръстенът ви наистина е у мен. Купих го от бутика ви… през миналата седмица. С удоволствие ще ви го върна, щом е толкова ценен за вас. Но не веднага, не през деня. Аз работя, знаете ли… Какво ще кажете да се срещнем тази вечер някъде в града? Предложете някой хубав ресторант. Аз съм ерген и излизам всяка вечер. Бихме могли да вечеряме заедно. Ще ми бъде приятно да се запознаем. Толкова съм самотен понякога… Ще взема пръстена със себе си.

Черил чу отварянето на външната врата и разбра, че Триша се връща. Не искаше все още да издава тайната си, преди да е уредила окончателно всичко. Затова сниши глас и бързо каза:

— В шест часа в „Руска чайна“. Окей?

— Добре, в шест в „Руска чайна“ — повтори непознатият.

— Ще нося една орхидея — прошепна Черил, преди да затвори.

* * *

— Е? Как ти се стори?

Джон впери любопитен поглед в него.

— Не знам… — почеса се нерешително Салвадор по темето. — Най-напред изрева като разярена лъвица, след това замърка като малко домашно котенце, а накрая звучеше като жена вамп от сексфилм на ужасите. Май че ще ми дойде един номер по-голяма. На колко години е всъщност?

— И аз не знам точно — около 25, предполагам.

— Предпочитам осемнайсетгодишни.

— Като се срещнеш с нея, сам ще прецениш. А сега си изпий кафето, закуската свърши.

През целия ден Черил не беше на себе си от радостно очакване. Щеше да се пръсне от неимоверните усилия, които полагаше да се сдържи и да не издаде голямата изненада. Пръстенът се намери! Тази вечер Триша щеше да си го получи обратно и да възвърне душевното си спокойствие, но господи, толкова трудно й беше да си държи езика зад зъбите!

— Какво ще правиш днес? — попита тя приятелката си, когато закусиха с кроасани и капучино.

— Имам среща в три следобед с мадам де Уондър. Ще пием чай някъде в града.

— Докога ще трае срещата ви?

— Нямам представа, Черил. Знаеш как стават понякога тези неща. От дума на дума изникне нещо непредвидено — може да отидем в някой магазин, по-късно на вечеря в ресторант… Защо, имаш нужда от мен в бутика ли?

— Не, не, не се безпокой. Мария ще се оправи сама.

— Какво значи това — и ти ли няма да си тук следобед?

— Имам малко работа в града. Вероятно ще се забавя повече от теб.

— Пак ли имаш среща?

— Нещо такова. Но ще се върна най-късно до десет и искам да те помоля на всяка цена да си тук!

— Защо, да не би да те е страх да стоиш сама? — усмихна се Триша.

— Не ме питай повече. Просто се върни дотогава. Очаква те един сюрприз! Нищо повече няма да ти кажа.

Триша скочи и вдигна отбранително ръце.

— Добре, добре! Не се вълнувай толкова. Ще бъда тук. Дано да ми хареса твоят сюрприз, защото изпитвам известни съмнения…

След тези думи Триша стана и се запъти към банята, за да среше дългата си коса.

* * *

Минаваше три следобед, когато Триша и Ванеса Силвърстоун седяха на тераса на „Рокфелер център“ и пиеха чай. Стоплена от лъчите на мекото есенно слънце, девойката се бе отпуснала удобно в плетения си стол с притворени очи. Небето приличаше на огромно було от светлосиня коприна, изпъстрено тук-там с малките разпокъсани ивици бели пухкави облачета. Долу, под тях, хиляди туристи кръстосваха улиците на Манхатън, повечето от които никога не виждаха лъч слънчева светлина. Но тук горе терасата бе обляна в цялото великолепие пастелни багри на последните топли дни на циганското лято. Навсякъде бяха разпръснати едри есенни цветя в дървени сандъчета, а над всичко се издигаше гордо и достолепно позлатената статуя на Прометей — прочутият символ на Центъра, любим обект за всички любители фотографи и предпочитано място за възпоменателни снимки.

Триша изглеждаше прелестно в бялата си копринена рокля, наметната с лек жакет в тон със зелените дълбоки очи и Ванеса й се любуваше с неприкрито възхищение. Самата тя беше предпочела елегантния светлобежов костюм, който Триша й бе подбрала измежду най-скъпите тоалети в бутика на Черил.

— Сигурно само толкова стара жена като мен може да седи до вас, мило дете, без да умира от завист за красотата ви — отбеляза Ванеса и като присви закачливо очи, допълни: — Или пък някой мъж! Несъмнено всяко младо момиче би позеленяло от яд, ако ви има за съперница.

Триша не обичаше да й се правят комплименти за външния вид, защото ги считаше за неискрени и фалшиви и макар добре да съзнаваше предимствата, с които я беше надарила природата, никога не би помислила да ги изтъква и да се перчи с тях.

— Преувеличавате, мадам де Уондър. Моята приятелка например досега не е проявявала нито капчица ревност по този повод и ние прекрасно се разбираме двете.

Имаше чувството, че трябва да защитава приятелката си пред възрастната дама, защото последната се показваше прекалено възмутена от лековатото й поведение — нещо, което беше малко странно при положение, че не ги свързваха никакви по-особени отношения от едно повърхностно запознанство. От друга страна, тази тема беше добре дошла в момента, за да отклони разговора от нея самата.

— Приятелката ви е много… особена — сбърчи презрително нос Ванеса. — Държи се дръзко и предизвикателно, също като мъж.

— Тя е независима, еманципирана, работеща жена, и никак не й е леко. Конкуренцията в Ню Йорк е огромна и за да си пробиеш път, се искат здрави лакти.

„И кой знае още какво, освен лакти?!“ — помисли си Ванеса.

— Дълбоко в себе си тя е много крехка и добра, много чувствителна. Но просто не може да потиска своя огнен темперамент — продължи Триша, усмихвайки се леко.

Забеляза, че събеседничката й отново се намръщи, и реши да сложи край на този явно неприятен за нея разговор.

— А сега съвсем сериозно искам да ви предупредя, че е крайно време да престанете с вашите щедри жестове на внимание към мен.

Мадам де Уондър никога не пропускаше в края на всяка обиколка из магазините да й направи поне по един много скъп подарък — било то изискан парфюм, дребно украшение или подходящ аксесоар към стилния й гардероб.

— Но това ми доставя истинско удоволствие, не бива да ме лишавате от него! — възпротиви се енергично Ванеса и намести малката сребриста шапчица върху косата си.

— А ако свикна с подобен род отношение, кой ще възприеме ролята на добрата фея, след като си заминете за Калифорния?

Триша вече знаеше, че мадам де Уондър живее в Лос Анджелис и само от време на време идва в Ню Йорк, за да направи някои покупки. „За нищо друго“ — изрично беше подчертала старата дама. Това обстоятелство малко я бе озадачило, тъй като мадам очевидно беше изостанала с десетилетия в областта на модните тенденции, което не би трябвало да се случва с жена, прелитаща няколко хиляди мили специално и единствено от интерес към модата. Но Триша бързо бе изоставила тази мисъл.

— Ролята на добрата фея ли? Ооо, мило дете, десетки и стотици мъже с най-голям ентусиазъм биха се заели с това, стига само да им го намекнете! Но вие позволявате само на един мъж да ви прави подаръци, правилно ли предполагам?

— Така е, само на един! — усмихна се девойката.

— Жалко — въздъхна Ванеса. — Щях да бъда много щастлива, ако видех на неговото място моя син. Той е очарователно момче. Наистина ли няма никакви шансове?

— Абсолютно никакви, мадам, макар да съм убедена, че действително е очарователен мъж, съдейки по неговата майка. Но нима синът ви не е направил вече своя избор? В Калифорния има толкова красиви млади момичета!

— Права сте, мила, но знаете ли какво направи той? Обърна гръб на калифорнийските хубавици и дойде тук, в мрачния Ню Йорк, за да избере възможно най-неподходящата жена за своя годеница!

— Една майка рядко може да съди без предразсъдъци за тези неща — колебливо изрече Триша и леко погали сбръчканата десница на разстроената лейди.

— Сигурно е така, не отричам, но и при най-добро желание за обективност от моя страна аз предвиждам неизбежна катастрофа в личния му живот — горчиво заключи мисис Силвърстоун и тежко въздъхна.

Терасата около тях в подножието на позлатения Прометей се изпълваше с все повече посетители, между които келнерите с труд си пробиваха път, балансирайки ловко над главите си препълнени с освежаващи напитки подноси. Врявата постепенно се засилваше и те едва вече можеха да се чуват.

— По-добре да си тръгваме, ако не искаме да бъдем смачкани в навалицата — предложи Триша. — Хубавото време изглежда е примамило всички нюйоркчани да излязат от домовете си.

Ванеса кимна и допи чая си на малки глътки. Докато я чакаше, девойката отново притвори очи и си представи как двамата с Бари в един също толкова хубав есенен ден, само след около седмица, ще се венчаят в някоя малка капела сред обагрените в златножълто и кафяво вековни гори на Нова Англия, а после дълго ще се разхождат между величествените дървета, плътно прегърнати, нашепвайки си нежно любовни слова… Така трябваше да се отпразнува един истински дълбоко интимен съюз между сърцата им — скромно, тихо и уединено в лоното на девствената природа, под лазурно чисто небе…

— Вие мечтаете, мило дете! — Ванеса предпазливо я докосна по рамото.

Триша разтърси глава и отпъди виденията си.

— Извинете ме, моля. Понякога така се отнасям…

Дотолкова се беше вглъбила в себе си, че не бе забелязала кога възрастната дама е платила сметката и се е приготвила за тръгване.

— Сигурно мечтаехте за своя любим. Изглеждахте така, като че ли не сте на тази земя!

— С него наистина забравям къде се намирам.

— Каква е програмата ни за днес? — попита малко по-късно Триша, когато се озоваха на „Медисън Авеню“.

Никак не й се искаше да влиза в препълнените с народ луксозни магазини на Манхатън, но ако такова беше желанието на мадам де Уондър, нямаше да се възпротиви.

Ванеса обаче също намираше времето за прекалено хубаво, за да обикаля и бездруго познатите й вече задушни салони на големите универсални магазини, затова предложи:

— Нека просто бавно да се разходим по булеварда и да погледаме витрините, а по-късно, ако не ви досади моята компания, бихме могли да вечеряме някъде. Какво ще кажете за ресторант „Руска чайна“?

Навремето това беше любимият й локал. Често идваха с Бари в него, но сега той беше вече достатъчно голям, за да води там своите приятелки. Двамата много харесваха интериора — през цялата година в „Чайната“ не сваляха коледната украса от стените, а освен това имаше окачени много картини. Веднъж дори имаха с него разгорещен спор за една от картините: Бари твърдеше, че е оригинален Шагал, докато тя настояваше, че е копие. Впоследствие се установи, че синът й е бил прав.

— Много обичам борш и пиле по киевски — продължи мисис Силвърстоун, докато се измъкваха от навалицата около „Рокфелер център“ и поеха надолу по „Медисън авеню“. — Синът ми пък харесваше руската водка с доматен сок.

— Говорите с такова възхищение за него, сигурно много го обичате? — вметна Триша.

— Разбира се, от цялото си сърце — сериозно отвърна Ванеса. — Той е чудесно момче. Но, всъщност нали така казват всички майки за децата си?

Девойката се засмя.

— Положително и аз един ден ще правя същото! А как се казва синът ви?

— Името му е… — тя изведнъж спря, защото й хрумна нещо. — Няма да ви го кажа, докато и вие не ми издадете истинското си име. Само не ме убеждавайте, че е „Скъпа“! Никой не се казва така! Защо се обръщате по този начин двете с приятелката си пред мен?

Триша се изчерви и попипа порозовялото си ухо.

— Как да ви кажа, всичко започна на шега. Но после се случиха някои неща, за които не е уместно сега да говоря, обаче и двете се заклехме точно в това обръщение. Може да ви се стори, че съм старомодна, но аз държа на клетвите и обещанията си. Затова предпочитам да остана и за вас „скъпа“, съжалявам!

— Е, щом е така, тогава и аз няма да ви кажа името на сина си — опита се да придаде шеговит обрат на разговора Ванеса.

От известно време тя се бореше с изкушението да разкрие инкогнито си на това симпатично момиче и да поговори открито с него за приятелката му. По всичко личеше, че умее да пази тайна и в това отношение можеше да се разчита на него. Но също така ясно й беше, че много обича и е готова да защитава със зъби и нокти най-добрата си приятелка. В такъв случай трябваше да я постави пред много трудна дилема — да избира между нея и някаква случайна непозната старица, намесваща се грубо в личните им отношения. Не, не, нямаше право да постъпи така. Щеше да продължи да бъде за нея мадам де Уондър, поне докато Бари не се завърне от Лос Анджелис. Тогава вече всичко трябваше да си дойде на местата.

Разходката продължи още дълго. През цялото време Ванеса настойчиво разпитваше за Черил. Триша я описа най-подробно такава, каквато я познаваше: приятна, жизнерадостна, вярна приятелка, готова винаги да се притече на помощ, темпераментна и енергична, изключително свободолюбива, но и готова веднага да се впусне във флирт с всеки интересен мъж. Над всичко обаче поставяше взаимната им вярност и дебело подчерта, че за нея е готова и през огъня да мине.

От минута на минута мисис Силвърстоун ставаше все по-бледа. Винаги готова да се впусне във флирт? Изключително свободолюбива? Горкият Бари! Как може да е бил толкова сляп, че да избере по-лошата от двете приятелки? Дори за миг не й минаваше през ума, че красивата й събеседничка също би могла да има мнение по въпроса и че не е изключено да не го хареса!

Междувременно бяха достигнали Петдесет и седма улица и се доближаваха до покрития вход на ресторант „Руска чайна“. Над него се развяваше огромно знаме с изобразена върху плата изправена сибирска мечка. Облечен в ливрея в червено и златно портиер достолепно им отвори високата двойна стъклена врата и дълбоко се поклони първо на Ванеса, после на Триша. Още в преддверието пред тях безшумно изникна салонният управител и с безкрайни поклони ги отведе до уединена масичка за двама в далечния ъгъл на залата, откъдето спокойно можеха да наблюдават цялото помещение.

Почти всички маси в ресторанта бяха заети и докато преглеждаше листа с менюто, Триша усети някакво весело раздвижване сред посетителите. Вдигна глава и с любопитство се огледа. Жените от съседните маси тихичко хихикаха зад шепи и се привеждаха към кавалерите си, за да им прошепнат нещо. Всички глави бяха обърнати към една-единствена маса.

Тя насочи поглед нататък и — о, Господи! — видя Черил, интимно притисната в някакъв мургав чернокос южняк с вид на жиголо. Но най-лошото от всичко беше, че бялата покривка от дамаска се бе свлякла от едната страна и разкриваше неповторима гледка — босият крак на Черил в акция! Тя умело го плъзгаше нагоре между бедрата на леко притеснения мъж, спускаше го надолу, после пак нагоре с възбуждащи кръгообразни движения, като при това се смееше с дълбоки гърлени звуци.

Триша бързо притисна уста с длан, за да не извика силно, после спонтанно скочи от мястото си и се втурна към нея. Във всеки случай не беше достатъчно бърза, за да попречи на Ванеса да види какво бе привлякло така внезапно общото внимание.

Мисис Силвърстоун ахна изненадано и хвана с две ръце главата си. Това наистина беше върхът! Отново тази невъзможна персона! Тази безсрамна малка курва! Усети, че се задъхва от възмущение.

Черил вдигна поглед и забеляза Триша. Широка усмивка пропълзя по устните й.

— Каква приятна изненада! — извика тя. — Не знаех, че и ти си тук.

Не можа да продължи, защото приятелката й се наведе към нея и яростно зашепна в ухото й:

— За бога, престани да мърсуваш с този тип под масата! Целият ресторант ви се смее! Покривката ви се е свлякла и всичко се вижда!

Вместо да се смути, Черил се разсмя от все сърце и се наведе отстрани, за да се убеди в казаното. Наистина, Триша имаше право — всичко се виждаше.

— Кой е този недодялан тъпанар с теб? — продължаваше да съска Триша възмутено в ухото й. — Откога си изпаднала толкова, та си се захванала с такива? Я ела с мен!

И като вкопчи здраво пръсти в рамото й, я принуди да стане и да я последва към умивалнята. Минавайки покрай масата на Ванеса, Триша й кимна кратко и й подхвърли:

— Пийте си спокойно аперитива, веднага се връщам.

Щом влязоха в умивалнята, тя с всичка сила блъсна Черил на тапицираната в кадифе кушетка пред огромното стенно огледало и закрещя:

— Не те ли е срам, Черил?! Да се излагаш по такъв противен начин! Как можа да се натресеш на този мръсник с отвратителна мутра? И какво търсеше между краката му?

Черил спокойно я остави да се навика, след това със сияеща усмивка заяви:

— Скъпа моя, можеш да ме ругаеш, колкото си искаш, но само ако знаеш какво държи в джоба на панталона си този тип, ще се хвърлиш да му целуваш ръцете и краката!

Триша се изчерви до корена на косите си при тази цинична забележка, а приятелката й, която в действителност не си даде сметка за двусмислеността на думите си, весело продължи:

— Едно малко кръгличко нещо, което ти вече цяла седмица мечтаеш да си възвърнеш…!

— Да не би… О, Черил! Правилно ли те разбирам?

— Да, правилно си ме разбрала — Черил скочи и затанцува на място. — Пръстенът се намери, Триша! Пръстенът, твоят годежен пръстен! Онзи тъпанар там го държи в джоба си! Обявата свърши работа!

— Обявата ли? Каква обява?

— Пуснах обява в „Ню Йорк Таймс“ с молба да ни върнат пръстена, купен миналата седмица от бутика.

— И се оказа успешна?!

— Както виждаш!

— Но той показа ли ти го? Ако не е истинският пръстен?

— Глупости! Разбира се, че е истинският! Знаеш ли колко пръстена сме продали оттогава? Нито един. Така че не може да е друг, освен истинския.

— Какво чакаш тогава?! Защо не го вземеш и да изчезваме?

— Защото искам да се насладя по-дълго на объркването на този папагал. Обичам от време на време да се забавлявам, като възбуждам мъжете и ги гледам как се опитват да запазят самообладание на публични места. Знаеш ли колко е смешно да…

— Черил, изобщо не ме интересува практиката ти в подобен род забавления! Върни се на масата, поискай пръстена и ми го донеси. Ще те чакам тук. Изчезвай! — тласна я енергично към вратата Триша.

— Хей, почакай! — започна да протестира Черил. — Нека първо, отида до…

— Дума да не става! Колкото по-бързо уредиш въпроса с пръстена, толкова по-скоро ще можеш да се облекчиш. Тръгвай!

С достойно вдигната глава Черил прекоси обратно салона и дори за миг спря до масата на Ванеса:

— Здравейте, мадам де Уондър! Много ми е приятно да ви видя тук.

Старата жена отвори уста, за да й каже какво мисли за поведението й, но в този момент един келнер се приближи до тях и прошепна на Черил:

— Господинът, който седеше на вашата маса, помоли да го извините и си тръгна. Остави за вас това — той пусна в шепата й един пръстен — и надеждата, ме ще уредите сметката.

— Разбира се, разбира се! — възкликна девойката, — но преди това, ако ме извинете… — и тя посочи с пръст към дамската тоалетна.

Триша седеше като на тръни върху кушетката в умивалнята, когато Черил отново се появи.

— Е, взе ли го? — попита със затаен дъх.

— Абракадабра — хоп! Ето го! — тържествено обяви Черил и отвори пръстите на стиснатата си в юмрук ръка.

— Но… но това не е той! Ах, Черил, това не е моят пръстен! Този е фалшив като останалите в касетката!

По бузите на девойката се затъркаляха едри сълзи на разочарование…

Черил буквално си глътна езика. „Ама че мошеник! — ядосано си помисли тя. — Какъв долен тип! Почакай, ще ми паднеш в ръчичките!“ На всичкото отгоре щеше да й се наложи да плати доста солената сметка от вечерята.

— Как може да съм толкова глупава овца! — изруга тя собственото си отражение в огледалото и злобно му се изплези.

— Нее — изхълца Триша, триейки сълзите с опакото на дланта, — прекалено хубаво беше, за да е вярно. Не се обвинявай, Черил, ти имаше само добри намерения!

Двете се хвърлиха в прегръдките си, утешавайки се взаимно.

Измина доста време, преди да се успокоят достатъчно, за да може Триша да се върне при Ванеса на масата, а Черил хладнокръвно да плати сметката. Старата лейди се показа толкова разгневена от поведението на приятелката й, че Триша положи неимоверни усилия да я успокои. И отново се запита защо мадам де Уондър вземаше толкова навътре всичко, свързано с Черил. Та нали нямаха нищо общо, освен едно бегло познанство?

Не отиваше ли твърде далеч порядъчната дама в интереса си към едно момиче, което й беше съвършено непознато?