Лайза Хел
Пръстен с диаманти (3)

III

На сутринта ролите се размениха. Рано-рано Триша влезе в спалнята с чаша димящо кафе и отметна завивката на приятелката си. Ефектът от това действие беше повече от нищожен. Черил изобщо не помръдна. Тогава Триша я издърпа от леглото и я провлачи по килима — отново без никакъв успех. Голото сочно тяло остана да лежи долу в същото положение, в което го остави. Нищо не бе в състояние да наруши безметежния сън на Черил.

Обезсърчена, Триша се отказа от безплодните си усилия и отиде в бутика. Започна да разглежда изложените стоки, опитваше се да запомни цените им. Тъкмо се канеше да сложи табелка „Отворено“, когато някой похлопа тихо по стъклата на витрината.

Тя отвори вратата и надникна. Отпред стоеше един младеж, чието лице почти изцяло бе скрито зад огромен букет от рози. „Бари!“ — беше първата й мисъл. Само той можеше да й праща цветя. Значи, не й се сърдеше!

Ами ако розите бяха за Черил? Триша смръщи чело и покани момчето да се приближи.

— Триша Брадлинг? — попита то и получило потвърдително кимване и й предаде разкошния букет. — Моля, подпишете квитанцията за доставка.

Тя подписа, измъкна от джоба си няколко дребни монети и му ги подаде. Нямаше търпение да разкъса целофана и да види какво пише на малката картичка между стръковете.

„Триша, сърце мое, не ми се сърди!

С обич:

Бари.“

Да му се сърди ли? Как би могла? Прегърна с две ръце розите и затанцува из магазина, пияна от щастие. Така я завари и Мария, продавачката на Черил.

— Ела насам, Мария! — извика й Триша. — Виждала ли си някога по-прекрасни рози? От годеника ми са. Той е най-милият и внимателен човек на света!

— А къде е той?

— В Лос Анжелис, Мария, но след две седмици се връща.

* * *

През целия ден Триша безуспешно се опитваше да избере телефонния номер, който й бе оставил Бари, за да му благодари за цветята. Но в къщата на майка му никой не вдигаше слушалката.

Защото по същото това време Ванеса Силвърстоун се намираше в самолет на „Пан Американ“, с двата пудела под креслото си, на път за Ню Йорк, а Бари водеше изтощителни преговори с японските си контрагенти, и който късно вечерта след единайсет се прибра в дома на майка си, просто заспа на канапето, където бе приседнал за миг да си отдъхне.

Макар, че Черил употреби цялото си красноречие, не й се удаде да придума приятелката си да излезе с нея.

— Нямам настроение — упорито повтаряше Триша.

— Но защо? Снощи ни беше толкова хубаво!

— Да, наистина беше хубаво, но това ще ми стигне за известно време. Всички други мъже, освен Бари ми се струват отегчителни. Не желая да виждам никого.

— Това е подло от твоя страна! Нима искаш да ме оставиш да изляза сама?

— А защо не си останеш вкъщи? Трябва ли всяка вечер да се мъкнеш по баровете, Черил?

— Що за въпрос! Разбира се, че трябва! Няма да взема да си легна в десет часа, я!

— Единадесет. Минава единадесет.

— Десет, единадесет — все едно. Върви тогава, върви да спиш! Откакто се запозна с Бари, си станала непоносима. Представям си ви двамата, след като се ожените — всяка вечер, седнали на канапето с по чаша вино, ще си държите влюбено ръчичките и ще зяпате телевизора. Пфу! — Черил се потърси от погнуса. — И това да се случи точно с теб — едно от най-хубавите момичета в Ню Йорк! Не ми го побира главата!

— Как да те разбирам — според теб хубавите момичета нямат ли право да се влюбят в някой мъж? Нямат ли право да водят нормален семеен живот?

Триша сплиташе дългите си руси коси в две плитки странично на главата си, докато спокойно отбиваше атаките на приятелката си.

— Прави каквото искаш, скъпа — изсумтя Черил вече от прага на банята, накъдето се бе запътила. — А пък аз сега ще си боядисам косата руса като твоята. Как намираш новите ми зелени контактни лещи?

Доставяше й невероятно удоволствие непрекъснато да променя външността си. Един ден беше руса, друг ден — червенокоса, а на следващия — кестенява, после черна. Откакто цветните контактни лещи излязоха на мода в Ню Йорк, сините й очи много рядко демонстрираха естествения си цвят. Триша намираше манията й за идиотска, но се забавляваше от разнообразните й хрумвания, които често избиваха в комична безвкусица. Но такава си беше приятелката й — без обичайния си маскарад се чувстваше гола (макар, че между впрочем гола тя се чувстваше изключително добре).

— Добре, изненадай ме с нещо ново — отвърна Триша.

Отново се опитваше да избере номера на Бари в Лос Анжелис, но спря преди последната цифра. Сети се, че майка му е възрастна дама и сигурно ще се стресне от късния телефонен звън. Замислено постави слушалката на мястото й. Дано утре имаше повече късмет. А може и Бари да й позвъни по някое време.

Почти беше задрямала, когато Черил се върна в стаята. Погледна я и не повярва на очите си.

Яркожълто боядисаните коси на Черил падаха в артистичен безпорядък по челото, раменете и гърба й. Лицето й бе покрито с дебел пласт мъртвешко бледа пудра, устните — с яркочервено червило, а миглите — с тъмнозелени сенки, под които надничаха изумруденозелени очи. Облечена бе в черно, напръскано с бели петна дълго до глезените кимоно, а на краката си носеше чифт грубо издялано от дърво холандско сабо.

Триша не можа да се въздържи и избухна в смях, хвърли се на възглавницата и зарита с крака, сочейки с пръст към сабото:

— Супер! Ти си ненормална! Напълно откачена! Къде си тръгнала с тези циркаджийски обувки?

— Утре ще ти разкажа, скъпа — отвърна с достойнство Черил. — А ти по-добре си лягай вече. Сънчо отдавна пожела „лека нощ“ на послушните момиченца.

След което изчезна.

* * *

Третият ден по нищо не се различаваше от предишните два. До обяд Черил не беше в състояние да даде каквито и да било признаци на живот. Триша и Мария обслужваха клиентите в бутика. В ранния следобед донесоха огромен букет от алабастровобели рози. На картичката Бари бе написал:

„Триша, сърце мое, обичам те! Копнея за теб! Щом се върна, веднага ще се оженим — така, както ти искаш!!!“

Последните думи бяха дебело подчертани.

Триша засия и разцелува малката бяла хартийка. Разви букета и разпиля разкошните бели рози в кокетни вазички навсякъде из бутика. Ароматът им изпълни неголямото помещение. Постоянните клиентки на „Чи-Чи“ развеселено се питаха дали последният любовник на Черил не е търговец на цветя.

Черил се появи към два часа с тъмни очила, дрезгав глас и предложение към Триша да отидат да похапнат в близката пицария „Роберто“.

— Мария, ти ще имаш грижата за магазина! — заповяда строго тя на продавачката и по-тихо допълни — Господи, миналата нощ беше малко тежичка.

Триша се опита да каже нещо, но тя побърза да я хване под ръка и продължи.

— Моля те, не ми говори! Главата ми ще се пръсне при първия по-силен звук.

— Толкова ли е лошо? — подчертано тихо попита Триша.

— Не, два пъти повече, скъпа?

— Няма ли да престанеш с това глупаво „скъпа“?

— В момента с нищо не мога да преставам, скъпа.

Обядът на Черил в „Роберто“ се състоеше от една кана червено вино, ефектът, от което бе направа поразителен — тя се съживи, започна да говори и да се смее, изобщо навлезе в блестящата си обичайна форма. Триша се зарази от веселото й настроение и склони двете да си поръчат още една. След като я изпиха, леко олюлявайки се и в най-добро разположение на духа се отправиха обратно към бутика. Черил се бе хванала с две ръце за ръката на приятелката си и възбудено и разказваше за среднощните си приключения, когато един ярък слънчев лъч се отрази в големия брилянт на годежния пръстен и я заслепи. Тя притвори за миг очи, после се втренчи с възхищение в него и страхопочтително каза:

— Невероятен е. Как ли се чувства човек с него?

Триша се засмя весело.

— Поноси го малко й ще разбереш.

— Наистина ли? Разрешаваш ли ми?

— Моля! На кой пръст искаш да ти го сложа?

Черил разпери пръсти и ги заоглежда.

— Все едно ми е. Сложи го там, където ще ми е по мярка.

— Добре, тогава избирам този — и тя нахлузи пръстена на кутрето на лявата й ръка, защото и без това другите бяха прекалено дебели за него. — Е, как се чувстваш сега?

— Много по-богата — отвърна приятелката й след известен размисъл. — Просто усещам колко много нули витаят наоколо.

Двете се хванаха отново под ръка и клатушкайки се, продължиха пътя си. На всеки два-три метра Черил спираше, за да се полюбува на скъпоценния пръстен. При това си тананикаше някаква мелодийка под носа, размахвайки наляво-надясно като диригентска палка пръста с него. Изведнъж нещо й хрумна и тя извика:

— Спомняш ли си песента на Мерлин Монро? — разтърси глава и с пълен глас запя: — „Диамантите са най-добрите приятели на момичетата…“

— Млъкни! — изпъшка й уплашено Триша. — Искаш да ни арестуват за нарушаване на реда ли? Какво си се развикала посред бял ден! Хората се обръщат след нас! Като се приберем вкъщи, можеш да пееш, колкото си искаш.

* * *

Предния ден след обяд Ванеса Силвърстоун се бе приземила на летище „Кенеди“, бе взела такси до хотел „Астор“ и си бе починала няколко часа. В минали години тя бе чест гост на хотела и там всички я познаваха. Бари предпочиташе Източното крайбрежие пред Западното, затова преди четири години се бе установил в Ню Йорк, а тя обичаше да го навестява през месец-два. Напоследък бе разредила посещенията си, но веднъж озовала се отново в истеричния хаос на многомилионния мегаполис, я завладяха флуидите на човешкото гъмжило. Нае една от хотелските лимузини и се спусна по Пето Авеню и Бродуей, отби се да разгледа какво ново има в „Бергдорф Гудман“, „Мейси“ и „Блумингдейл“^[1] и се върна доволна, натоварена с безчет покупки, в елегантната си хотелска сюита^[2].

Решила бе да остави посещението си в Сохо за следващия ден. Искаше да бъде бодра и свежа, за да може с ясен разсъдък да прецени жената, която бе омагьосала нейния син. Поръча си лека вечеря в стаята и докато келнерът сервираше на ниската масичка пред телевизора, се обърна към него:

— Откога Сохо се е превърнал в жилищен квартал? Мислех, че там има само фабрични халета.

— Отдавна вече не е така, милейди — отвърна вежливо той. — Искам да кажа, халетата са още там, но са реконструирани и са наети от артисти, художници, архитекти, богати борсови посредници и рекламни агенти за жилища и ателиета. Простосмъртните не могат да си позволят дори да припарят там, всичко е изключително луксозно, особено наемите и цените в магазините.

— Нима има и магазини там? — продължи хитро да подпитва Ванеса.

— О, да, уважаема госпожо! Най-екстравагантните бутици за мъжка и дамска мода се намират в Сохо! Най-модните ресторанти, барове и дискотеки — също. В универсалните магазини има и от пиле мляко!

— Благодаря.

Беше научила достатъчно. Освободи келнера и довърши вечерята си.

* * *

На следващата сутрин Ванеса стана рано и се облече особено внимателно. По изключение избра светлосива рокля (в нейните очи това беше нещо като маскировка), но не можа да преглътне пълната липса на розов цвят, затова сложи на главата си миниатюрна шапчица с любимия си десен. Не отиде чак дотам да смени копринените розови панделки на пуделите с някакви други в различен цвят. Не можеше да направи такъв компромис, дори и заради годеницата на Бари.

Елегантната сребриста лимузина с емблемата на „Астор“ се плъзна безшумно по претъпкания с коли булевард по посока на Сохо. Скоро след това спря пред витрината на „Чи-Чи“.

Първото нещо, което забеляза при влизането си в бутика, бе огромното количество великолепни бели рози, аранжирани с много вкус из цялото помещение. Второто, което я изненада, бяха солените цени. Тя бе свикнала със скъпите бутици в Лос Анджелес, но нито един от тези по „Родео Драйв“ не можеше да съперничи в това отношение на „Чи-Чи“. Едва накрая забеляза дребната фигурка на продавачката зад щанда.

— Вие собственичката ли сте, или продавачката? — енергично се обърна Ванеса към нея.

Мария кимна плахо, което не внесе никаква яснота по въпроса. Възрастната дама се почеса замислено по брадичката с палеца и показалеца на дясната си ръка.

— Как се казвате? — опита отново да влезе в словесен контакт тя.

— Мария.

— Аха — Ванеса си отдъхна, значи не беше Триша. — Сама ли работите тук?

— Не… не… — запелтечи девойката, — по-късно… помагат… всички!…

— Кога по-късно? — почука по стъклото на обсипания с брилянти златен часовник мисис Силвърстоун.

— Много бързо… веднага бързо… — поразрови оскъдните си резерви от испано-английска лексика смутената Мария.

— Много добре. Ще почакам.

Ванеса се разходи между изложените дрехи и за свое учудване откри, че има неща, които много й допадат. Дали не беше време да смени основно гардероба си? Да прибави малко синьо и бяло в тоалетите си… или пък зелено в комбинация с яркочервено? Толкова уморително беше да се обикалят магазините за дрехи! Виж, ако имаше някой да се заеме с тази работа вместо нея, една мила и отзивчива снаха например…

Внезапно единият от пуделите се стрелна между рафтовете и се върна със стрък бяла роза в зъбите си, който остави пред краката й.

— Типси! — скара му се тя. — Какво ти става? Защо мъкнеш цветето?

Наведе се, за да го вдигне, но в това време другият пудел с весел лай се нахвърли върху него и тържествуващ отвлече плячката си надалече.

— Но какво е това? — слиса се Ванеса. — Веднага, тук! Легни!

Нито той обаче, нито другарчето му имаха намерение да й се подчинят. Бяха успели да открият по писалището на Черил издаващи интригуваща миризма предмети и се заеха подробно да ги изследват, после се втурнаха да душат килима и нахвърляните тук-там по пода парчета обработена леопардова кожа. Нямаше и следа от доброто им възпитание.

— Не мога да ги позная! — оплака се мисис Силвърстоун на нищо неразбиращата Мария. — Обикновено разбират от една дума. Невероятно! Не знам какво им става сега!

Запъти се ядосано към едното от животинките, което бе захапало падналата роза и толкова силно разтърсваше глава, че листенцата на цветето се посипаха навсякъде околовръст. В този момент входната врата се отвори и вътре влязоха прегърнати две млади девойки.

— Ето шефката! — зарадвано обяви Мария и посочи към Триша и Черил, чиито лица бяха зачервени от несдържан смях и от изпитото „Кианти“.

Ванеса мигновено наостри вниманието си. Интересно! Значи това бяха двете приятелки? Но коя беше Триша и коя — Черил? В коя от девойките пред, нея се беше влюбил Бари? Ако се съди по описанието му — сигурно в по-високата и много стройна красавица с дълги платиненоруси коси и осанка, излъчваща аристократично достойнство. Опита се да надникне в очите й — да, наистина бяха прекрасно оформени, малко косо разположени зелени очи. Нямаше съмнение, това бе Триша. Приближи се до нея и прикрито огледа ръцете й. Годежният пръстен на Бари го нямаше там!

Премести поглед към другото момиче и трепна — пръстенът блестеше на лявата му ръка. Значи, тази беше. „Колко изкривени могат да бъдат представите на влюбения!“ — разочаровано си помисли Ванеса. Това ли наперено създание имало нужда от закрила и опора?! С мъка потисна обзелото я раздразнение и преглътна една язвителна забележка.

Момичето, което трябваше да бъде Триша, тихо заговори нещо с Мария, а другото, по-красивото, измъкна отнякъде две бучки захар и усмихнато примами двете кученца. Те игриво завъртяха опашчици и заприпкаха към нея.

— Очарователни са! — обърна се то към Ванеса. — Успяхте ли да разгледате асортимента ни, милейди? Имате ли нужда от помощ?

— Доста хубави неща предлагате, но са много скъпи. Имам намерение да попълня гардероба си, затова съм дошла при вас. Ще се поогледам — сега и през следващите десетина дни.

Триша имаше намерение да продължи разговора си с приятната възрастна дама, но в това време се приближи Черил и зашепна на ухото й:

— Какво ще кажеш за глътка шампанско като капак? За да не губим тренинг. Мария ще се оправя тук, а ние ще минем отзад.

— Имаме клиентка, Черил — укорително прошепна в отговор Триша.

Черил се извърна към старата дама и с чаровна непринуденост издекламира:

— Многоуважаема госпожо нова клиентка, ще позволите ли да ви поканим на чаша шампанско в личните ни покои?

Триша се ужаси при мисълта, че дамата може да види безпорядъка в стаята на приятелката й, но преди да успее да формулира възраженията си, Ванеса и Черил вече се насочваха към задната врата, следвани от пуделите. Не й оставаше нищо друго, освен да ги настигне.

На Черил и през ум не й минаваше, че някой може да не одобри вида на жилището й. Ванеса пък от своя страна видя в тази покана възможност да се запознае по-отблизо с бъдещата си снаха. Що се отнася до кученцата, те се почувстваха на седмото небе в хаоса от кутии, кашони, амбалажна хартия и полиетиленови опаковки и ревностно се заеха да душат с влажните си муцунки и да разкъсват на парченца всичко, което се изпречеше на пътя им. А то никак не беше малко.

През следващите няколко часа Ванеса Силвърстоун изпадаше от едно шоково състояние в друго.

Леко пийналата домакиня с един замах смъкна от поизносен стол купчина разбъркано бельо и натисна не особено нежно „мадам де Уондър“ — така се бе представила Ванеса — на клатушкащата се мебел, след което отиде в кухнята и отвори със силен пукот бутилка шампанско. Тананикайки си весело, напълни три чаши и ги донесе в стаята.

— Наздраве, мадам де Уондър! — извика весело. — Наздраве, скъпа! Дано утрешният ден бъде така хубав като днешния, като вчерашния!

— Скъпа? Това ли е истинското ви име? — с престорена наивност се обърна Ванеса към Триша.

— Но да! — изпревари отговора й Черил. — И двете се казваме „Скъпа“.

Триша, която се канеше да назове истинските им имена, реши да удължи шегата на приятелката си, затова само кимна усмихнато.

— Странно — измърмори старата лейди.

— Ние двете по начало сме си малко странни — продължи да остроумничи Черил. — Огледайте се само наоколо.

И тя посочи към облепените с афиши стени, обвитите в червен тюл полилеи и боядисаните в синьо врати.

— Мразим всичко, което е ортодоксално, старомодно, не признаваме разните там овехтели традиции. Ние сме жени със свободен, независим дух. При моята приятелка не е така ясно изявено, но аз в това отношение съм напълно разкрепостена. Мислите ли, че някога ми се случва да си лягам преди пет сутринта? И че мога да стана преди обед, за да се заема с някаква работа? Изключено! Мъжете се лепят по мен като мухи на мед. Няма да ми повярвате колко много ме забавлява да си играя с тях! Господ ми е свидетел, че ги разигравам, както си искам! Та… какво казвах?

— Наздраве — обади се Триша. — Каза наздраве.

— Ах, да — наздраве!

— Наздраве — замаяно повтори Ванеса и изпразни на един дъх чашата си.

Значи в това невъзпитано, нагло и анархистично настроено създание се бе влюбил Бари? И то щеше да й стане снаха? О, Боже!

— Харесвате ми, госпожо! — подхвърли с израз на одобрение Черил. — Пиете като мъж. Подайте ми чашата си, ще ви налея още.

И като я измъкна от ръцете й, се запъти към кухнята.

Триша се опита да омаловажи неприятното впечатление, което думите на приятелката й биха могли да предизвикат у достолепната лейди:

— Ние не сме чак толкова разюздани вакханки, както може би ще си помислите на пръв поглед, а по-скоро…

Не успя да довърши, защото Черил се върна в същия момент и рязко я прекъсна:

— Какво? Как да не сме? Да не би да се срамуваш от мен, скъпа? Какво не ти харесва? Живея живота си така, както го разбирам и не позволявам на никого да ми се меси! И занапред няма да го позволя, на никой мъж няма да му се удаде това! Най-малкото пък на някой мъж! Пфу! Не мога да си представя, че един ден ще бъда вярна само на един мъж! Не ме гледай така, скъпа! Тази мила стара дама — намирам шапчицата ви очарователна, откъде си я купихте? — сигурно добре познава живота. Не изглежда да е прекарала по-голямата част от него в манастир!

— Скъпа, млъкни! Ти си пияна!

Триша се разсърди не на шега. Черил нямаше право да се държи така с клиентките си, особено с такива възрастни госпожи.

В объркването си Ванеса изпи и втората чаша шампанско наведнъж, колебаейки се дали да избухне в смях, или да се възмути. Тази арогантна личност, това разпуснато момиче… Горкият Бари!

Но Черил не можеше толкова лесно да бъде озаптена.

— Харесва ли ви при нас? Ние двете сме приятелки от памтивека, разрушили сме заедно хиляди мъжки сърца! При нас винаги е весело. И тя избухна в гръмък, безпричинен смях.

Мисис Силвърстоун преглътна с мъка и само кимна.

Триша не се обади повече. Разсеяно погали пуделчетата по къдравите главички. Забеляза по ноктите на предните им лапички останки от розови листенца и мисълта й моментално отлетя при Бари. Дали най-сетне днес щеше да й се обади? Толкова й се искаше да чуе гласа му… Потърси с пръсти брилянта на годежния пръстен и застина: беше изчезнал! Господи! Ами сега?!

Тогава се сети, че го даде на Черил да го поноси. Е добре, време беше да си го поиска обратно.

Тъкмо стана и се отправи към нея, за да си го вземе, когато на вратата се показа Мария и махна на Черил да отиде в бутика.

— Нека отида аз — предложи Триша.

— Не, не, аз ще отида. Ти остани тук и се погрижи чашите да не остават празни! — олюлявайки се, тя изчезна зад вратата.

Очакваше днес да дойде нова колекция евтини модни украшения, и действително — пред щанда стоеше търговският представител на бижутерската фирма с два големи куфара в ръце.

Черил много обичаше да изнамира и поръчва все нови и разнообразни стоки, които се произвеждаха в ограничени количества. Тези бижута, които сега й доставяха, бяха изкусни фалшификации на много ниски цени, но в очите на повечето от постоянните й клиентки имаха неоспоримото предимство да служат за заместители на истинските им скъпоценности в случаите, когато носенето на последните на оживени места криеше рискове от кражби.

Мъжът отвори куфарите и, тя се зае да разглежда украшенията, подложени на много тънка златна баня и посипани с майсторски шлифовани стъкълца и изкуствени перли.

— Как са пръстените този път, по-големи ли са? — попита, като посочи с глава към пълната догоре с модни пръстени касетка от цветно стъкло, на която стоеше етикет: „Разпродажба! Пръстен за долар“. — Защото ония от предишната доставка ще трябва да ги подарявам безплатно, много са малки. Никой вече днес няма тънки пръсти.

Тя свали от кутрето си пръстена на Триша и небрежно го пусна в касетката, след което се зае да изпробва новополучените. След известно време кимна доволно:

— Да, тези са добри. А сега си запишете поръчката ми — започна да диктува на мъжа онова, което щеше да купи, и когато свърши, попита колко ви дължа?

Търговският представител пресметна сумата, оформи документа, който тя подписа и усмихнат заяви:

— Обичам такива клиенти като вас! Всичко става бързо и гладко, без много-много увъртания и пазарлъци.

— При мен всичко става бързо и гладко — намигна му многозначително Черил, но човекът явно не държеше да научи какво по-точно разбира тя под „всичко“ и побърза да се сбогува.

Тя го проследи с разочарован поглед, после тръгна към спалнята. Напълно беше забравила за присъствието на Триша и Ванеса във всекидневната си. Забравила беше и за годежния пръстен, който остана между другите фалшификати в касетката. Единственото, което се въртеше сега в главата й беше как да се добере до леглото и да се пъхне под завивката.

* * *

Триша, която през цялото това време търпеливо слушаше разсъжденията на омаяната от шампанското Ванеса за интелигентността на пуделите се вслушваше напрегнато в гласовете откъм магазина и когато те замлъкнаха, започна да се безпокои. Дали всичко там беше наред? Черил й се стори доста нестабилна, когато излизаше.

— Моля да ме извините — обърна се нервно към възрастната дама — трябва да погледна какво става в бутика.

— Но разбира се, мило дете! Аз също вече трябва да тръгвам. Бяхте много любезна с мен, благодаря ви. Утре сигурно пак ще дойда. Бихте ли ми направила още една услуга — да ми поръчате такси?

Наистина, за днес й беше предостатъчно. Беше уморена, леко пияна и претъпкана с впечатления. Мечтаеше за следобедния си сън.

Триша поръча такси по телефона, а после й помогна да се качи и й помаха за довиждане. Старата лейди с двата игриви пудела й бе станала симпатична още от мига, в който я видя.