Даниел Стийл
Имението (3)

Глава 3

Джими О’Конър беше тънък, но атлетичен и силен. Имаше широки рамене и здрави ръце. Играеше добре голф и тенис. Докато учеше в Харвард, бе в отбора по хокей. Беше отличен спортист и все още бе такъв. И освен това беше страхотен пич. Бе завършил университета магистърска степен по психология, а докато следваше, работеше като доброволец в Уотс^[1].

На следващата година взе степен и по обществени науки, но не напусна Уотс. Сега беше на тридесет и три години. Харесваше живота и кариерата си и все още успяваше да отдели малко време за спорт. Беше организирал отбор по футбол и по софтбол за децата, с които работеше. Занимаваше се с деца, подложени на домашно насилие. Преместваше ги от домовете, където ги биеха до смърт, изнасилваха и измъчваха, на безопасни места. Спасяваше хлапета с кървави рани, с изгаряния, пребити и със счупени кости. Със собствените си ръце ги качваше в колите на „Бърза помощ“ и ги придружаваше до болницата. И неведнъж ги бе прибирал у дома си, докато намери подходящ дом и добри хора, където да ги настани. Колегите, с които работеше, казваха, че има златно сърце.

Беше от класическия тъмен ирландски тип. Имаше остра черна коса, бяла кожа и огромни тъмни очи. Устните му излъчваха почти осезаема чувственост, а усмивката му можеше да зашемети всяка жена и да я свали от раз. Точно така беше станало и с Маги.

Маргарет Монаган. И двамата бяха от Бостън. Срещнаха се в Харвард и след като завършиха, се преместиха на Западния бряг. Живееха заедно от първата си година в университета. А преди шест години, след като обсъдиха всички плюсове и минуси и всеки сантиметър от пътя, който им предстоеше да извървят, двамата отидоха в гражданското и сключиха брак. Главно за да се отделят от родителите си и да бъдат напълно независими. Всъщност това не промени с нищо живота им, както се увериха сами. След което неохотно си признаха, че да си женен е не само добре, а направо си е страхотно. Изобщо бракът се бе оказал едно добро начинание.

Маги беше една година по-малка от Джими и бе най-умната жена, която той познаваше. В целия свят нямаше друга като нея. Беше магистър по психология и смяташе да вземе докторска степен. Но не беше го решила окончателно. Също като Джими работеше с малтретирани деца. Дори искаше да осиновят цяло ято от тях, вместо да си роди свои собствени. Той беше единствено дете, а тя бе най-голямата от деветте деца в семейството на ирландски преселници. Родителите й бяха родени в Каунти Корк, Ирландия, и бяха дошли в Бостън, преди да се роди Маги. Все още говореха със силен ирландски акцент, който тя имитираше много успешно. За разлика от тях предците на Джими бяха напуснали родината си преди четири поколения. Дори той беше далечен братовчед на семейство Кенеди. След като научи това, Маги безмилостно го закачаше и дразнеше, като го наричаше готиния братовчед. Но го правеше само когато бяха насаме. Запази информацията в тайна и я използваше единствено когато искаше да го изкара извън нерви. Джими я обичаше до полуда. Тя беше перфектна, остроумна, красива, умна, с буйна огненочервена коса, зелени очи и безброй лунички по лицето и тялото. Беше жената на неговите мечти и любовта на живота му. Нямаше нещо, което да не харесва у нея, с изключение може би само на факта, че не можеше да готви и изобщо не се притесняваше от това. Така че той се занимаваше с домакинството и се гордееше, че е превъзходен готвач.

Джими тъкмо опаковаше тенджерите и тиганите и ги прибираше в кашони, когато на вратата се позвъни. Беше домоуправителят на сградата, който си отключи и извика за поздрав, за да обяви присъствието си. Не обичаше да нахълтва така, но трябваше да покаже жилището на кандидат-наемателите.

Апартаментът във Венис Бийч, където живееха, беше малък. Двамата с Маги много го харесваха. Маги обожаваше да кара кънки по улиците, тук всички се придвижваха по този начин. И двамата обичаха брега и морето и вечер често се разхождаха там.

Джими пусна обявата преди седмица и смяташе до края на месеца да се изнесе. Не знаеше къде ще отиде. И не го интересуваше. Където и да е, само не тук.

Домоуправителят доведе една млада двойка, които обясниха, че са младоженци. Бяха облечени с джинси, пуловери и сандали и се сториха на Джими неприлично млади и невинни. Сигурно бяха на не повече от двадесет и две. Идваха от Средния Запад и току-що бяха завършили колеж. Страшно им харесваше в Ел Ей. Споделиха също, че Венис Бийч е прекрасно място, най-красивото, което са виждали в живота си.

Домоуправителят ги представи на Джими, той кимна и им стисна ръцете, след което се върна отново в кухнята да продължи с опаковането на приборите, докато те разглеждаха жилището. Беше маломерно, но с отлично разпределение. Имаше малка дневна, миниатюрна спалня, не по-голяма от размерите на едно легло, и баня, в която ако двама души искаха да се изкъпят, трябваше да си долепят гърбовете. И кухня, разбира се.

Всичко много им хареса, освен това не им трябвало много място, казаха младоженците.

Маги казваше същото и настояваше да плаща половината от наема. Беше упорита като муле за подобни неща. От деня, в който се бяха срещнали, двамата деляха разходите си наполовина, дори и след като се ожениха. Тя категорично отказваше да харчи от парите на мъжа си.

— Нямам намерение да се превръщам в държанка, Джими О’Конър! — заявяваше безапелационно тя, имитирайки невъзможния акцент на родителите си, а огнената й коса танцуваше като жива около лицето й.

Той много искаше да си имат бебе. Копнееше за голяма къща, пълна с червенокоси хлапета. През последните шест месеца двамата обсъждаха дълго този въпрос, а Маги, освен това предложи да си осиновят някое детенце от нещастните хлапета, с които и двамата работеха. Искаше да осигури поне на едно от тях по-добър живот от оня, на който бяха обречени в родните си домове.

— Какво ще кажеш за шест плюс шест? — беше я попитал закачливо Джими. — Шест наши и шест осиновени. Много бих искал да знам кои ще обичаш повече? — е, не можеха да си позволят чак толкова много. Но често говореха за пет или шест.

— О, има газова печка! — възкликна с усмивка бъдещата наемателка, влизайки в кухнята. Беше хубаво момиче. Джими кимна мълчаливо.

— Обичам да готвя — добави момичето.

Той би могъл да каже същото за себе си, но нямаше никакво желание да започва разговор с нея. Затова само кимна отново и продължи да прибира тенджерите и тиганите.

След пет минути младоженците си тръгнаха. Домоуправителят извика „довиждане“ от коридора и Джими чу как външната врата се хлопна. След секунда гласовете им се отдалечиха.

Дали щяха да вземат апартамента? — запита се той. Всъщност това нямаше никакво значение. Ако не го направеха тези, други щяха да дойдат. Все някой щеше да го наеме. Беше хубаво жилище, на добро място, сградата беше чиста и имаше прекрасен изглед към океана. Маги настояваше за изгледа, макар че това вдигаше наема и се отразяваше на бюджета им. Но според нея нямаше смисъл да живеят във Венис, ако не виждаха океана. Беше го изрекла отново със смешния си ирландски акцент. Тя обичаше да се шегува. В семейството й всички говореха така, беше израснала с този говор и го имитираше много успешно. Освен това се забавляваше, когато го използваше. Понякога двамата излизаха, за да хапнат пица, и цялата вечер Маги се преструваше, че е ирландка. Всички се хващаха на въдицата. Знаеше също така шотландски и френски. И искаше да учи китайски, за да може да работи с децата на емигрантите от китайския квартал. Смяташе, че трябва да разговаря с тях на родния им език.

— Не е особено любезен — прошепна бъдещата наемателка.

Със съпруга й се бяха консултирали в банята и бяха решили да наемат апартамента. Можеха да си позволят цената, хареса им изгледът. Хареса им дори това, че стаите са малки.

— Той е добър човек — защити го домоуправителят. Всички обичаха семейство О’Конър. — Но преживява тежък момент — добави предпазливо, чудейки се дали да им разкаже за трагедията. Всъщност те така или иначе щяха да научат истината от някой друг. Домоуправителят съжаляваше, че Джими напуска, но го разбираше. Вероятно и той самият би постъпил по същия начин.

Новите квартиранти попитаха дали е бил принуден да си излезе, защото изглеждал нещастен и доста свиреп, докато прибирал покъщнината си.

— Не, не е това причината. Той имаше прекрасна жена. Маги беше страхотно момиче, на тридесет и две години, с огнена коса и мозък като бръснач.

— Разделиха ли се? — попита наивно момичето, чувствайки малко повече симпатия към бедния Джими. В кухнята, докато подреждаше ножовете, той наистина приличаше на свиреп звяр, готов да скочи и да захапе натрапниците.

— Не, тя умря. Преди месец. Ужасна работа. Тумор в мозъка. Преди известно време получила главоболие. Решила, че е мигрена. Три месеца по-късно я взеха в болницата за изследвания — нали знаете, тестове, скенери и всичко, което е необходимо. Откриха тумор в мозъка, опитаха се да го оперират, но се оказал много голям. Бил се разпрострял навсякъде, било безнадеждно. Умря за два месеца. Мислех, че Джими също ще умре. Никога не съм виждал двама души толкова влюбени един в друг. Не спираха да се смеят, да си говорят и все се шегуваха. Миналата седмица ми съобщи, че ще освободи апартамента. Каза, че не може да остане повече. Че това го измъчва и убива. Страшна трагедия! Толкова ми е мъчно за него. Той наистина е добър човек — завърши разказа си домоуправителят, а очите му овлажняха.

— Ужасно! — прошепна момичето, в нейните очи също блеснаха сълзи. Покъртителна история. Бе забелязала в апартамента много снимки на двамата. Изглеждаха щастливи и влюбени. — Сигурно е било страшен удар за него!

— Маги беше много храбра жена. До последната седмица двамата излизаха на разходка. Той й готвеше и я хранеше като дете. Един ден я занесе на ръце до брега, защото тя много обичаше да ходи там. Сигурно ще мине доста време, преди да се съвземе, ако изобщо някога успее. Никога няма да намери момиче като нея.

Домоуправителят, известен с мекото си сърце, заради което всички го обичаха, изтри очите си и ги поведе надолу.

Но всички още дълго мислиха за тъжната история на Джими О’Конър.

Надвечер домоуправителят пъхна под вратата бележка, в която съобщаваше, че младата двойка ще наеме апартамента. Джими трябваше да го освободи до три седмици.

Младият мъж седна на стола и загледа втренчено написаното. Вече нямаше връщане назад. Искаше да се махне оттук, но не знаеше къде да отиде. Беше му все едно къде ще живее. Нямаше никакво значение. Можеше да спи в спален чувал направо на улицата или под мостовете. Сигурно така хората ставаха бездомници и клошари. Може би защото в някой момент просто са загубвали всичко важно и стойностно в живота си и е преставало да им пука къде ще живеят. И дори дали изобщо ще живеят. Когато умря Маги, Джими дълго мисли за самоубийство. Просто щеше да пристъпи и да се гмурне в океана. Без звук, без обяснения, без писмо. Щеше да бъде страхотно облекчение. В деня, в който тя умря, той седна на брега и часове наред мисли само за това. И тогава сякаш я чу. Чу гласа й с невъзможния ирландски акцент, който го развеселяваше. Дори лицето й изникна пред него, докато му казваше, че е страхливец, че е предател. Че тя много ще се ядоса, ако направи това. Прибра се вкъщи късно през нощта и часове наред плака безутешно.

Същата нощ от Бостън пристигнаха роднините. Следващите два дни минаха някак по-леко и неусетно в суетнята около опелото и погребението. Джими отказа да я погребе в Бостън. Маги го бе помолила да остане при него в Калифорния. След като всички си заминаха, той остана сам. Нейните родители, братя и сестри бяха съсипани от смъртта й. Но никой не бе така разбит и опустошен като него. Никой не осъзнаваше какво бе загубил той, какво бе означавала тя за него. Маги беше неговият живот и Джими знаеше с абсолютна сигурност, че никога вече няма да обича друга жена така, както бе обичал нея. Не можеше да я замени. Не можеше да приеме друга. Каква пародия на живот щеше да бъде това? Имитация. Изобщо имаше ли на света човек, който да прилича на нея? Човек с нейния огън, страст, ум, хумор и кураж? Тя бе най-храбрата жена на света. Дори не се страхуваше от смъртта, прие я като съдба. Джими беше човекът, който плачеше и молеше Бога да се смили, да промени присъдата. Толкова беше уплашен, ужасен, не можеше да си представи живота без нея. Бе немислимо, непоносимо, невъзможно.

И ето че нея вече я нямаше, а той все още беше тук. Един месец оттогава. Седмици. Дни. Часове. Безкрайни и самотни. Единственото, което му оставаше, бе да преживее някак си остатъка от живота. Може би насила, може би пълзейки.

Една седмица след смъртта на Маги Джими се върна на работа. Колегите му се отнасяха към него със съчувствие, като с болен. Той работеше до изнемога, но работата не му доставяше предишното удоволствие. В живота му нямаше дух, нямаше настроение, живец. Просто трябваше да открие начин да вдишва и издишва въздуха, да поставя единия си крак пред другия и да се движи, да се събужда всяка сутрин, без да знае поради каква причина и защо.

Част от него искаше да остане в апартамента завинаги. Но друга част не можеше да понесе да диша същия въздух, когато Маги я нямаше. Джими знаеше, че трябва да си върви. Това решение беше по-добро. Нямаше значение къде. Просто някъде.

Затова взе вестника, видя първата реклама на някаква агенция за недвижими имоти и позвъни. Там нямаше никой. Той остави името и телефона си и продължи да прибира вещите в кашони. Когато стигна до онази половина на гардероба, където бяха дрехите на Маги, едва не се строполи от острата болка, която прободе сърцето му. Имаше чувството, че Майк Тайсън е влязъл внезапно в стаята и е забил убийствения си юмрук в корема му. Сякаш въздухът в гърдите му свърши, а кръвта блъскаше в главата му и искаше да пробие слепоочията. Джими стоеше пред отворения гардероб замаян. Можеше да почувства парфюма й, да усети присъствието й зад себе си. Имаше чувството, че Маги всеки миг ще се появи от съседната стая и ще го прегърне през раменете.

— Какво, по дяволите, да правя сега? — изрече на глас той и от очите му потекоха сълзи. Връхлетялото го усещане беше толкова силно, че едва не го събори. Той се подпря на вратата.

— Хайде, Джими! Я се вземи в ръце и се стегни! — сякаш чу гласа на Маги. — Не може да се предадеш сега! — акцентът й беше силен и смешен.

— Че защо да не мога? — ядоса се той.

Но знаеше, че няма да го направи. Маги не би позволила. Тя се бори до последния си дъх. Дори в деня на смъртта си стана, изкъпа се, подреди косата си и си сложи червило. Облече блузата, която той най-много обичаше. Маги не се предаваше никога. Тя беше истински боец.

— Аз не искам да се стягам! — извика Джими през сълзи.

Отговорът бе предназначен за гласа, който чуваше, и за лицето, което никога нямаше да види.

— Аз пък ти казвам — вдигай си задника и се захващай за работа! — отново чу гласа й и изведнъж се разсмя, макар че по лицето му се стичаха сълзи.

— Добре, Маги, слушам — отвърна той, след което започна да вади роклите й една по една и да ги сгъва внимателно в кутията, сякаш някой ден тя щеше да се върне, за да си ги вземе.