Даниел Стийл
Имението (22)

Глава 22

След вечерята с Джими и Валери нещата за Купър тръгнаха стремглаво надолу. На следващия ден имаше среща с Аби, който му съобщи, че ако през следващите три месеца не намери пари, продажбата на „Имението“ е неизбежна.

— Дължиш огромни данъци, имаш дългове към хотели и магазини, не си платил на шивача си в Лондон осемдесет хиляди долара. Същото е положението и с обущарите. Дължиш почти на всеки човек на планетата. И ако не се разплатиш с данъчната служба до края на годината, да не говорим за кредитите, които си теглил без покритие, няма начин да спасим „Имението“. Те просто ще го вземат и ще го продадат вместо теб, а за капак ще те вкарат в затвора, Куп!

Нещата бяха много по-зле, отколкото подозираше. Но той за пръв път чу истината. Месеците, които бе живял с Алекс, сякаш бяха отпушили ушите и подобрили слуха му.

— Мисля, че трябва да се ожениш за Алекс — рече, кимайки с глава Аби, но Купър отхвърли съвета.

— Моят личен живот няма нищо общо с финансовите ми дела, Аби — рече с достойнство.

Счетоводителят смяташе, че скрупулите му са излишни и глупави. Имаше златна възможност, която трябваше да използва. Защо не? Какво го спираше? Женитбата с Алекс щеше да му осигури средствата, от които отчаяно се нуждаеше. Направо щеше да спаси живота му.

Алекс работи цели три дни поред. Когато най-сетне се прибра една вечер, беше напълно изтощена, на границата на силите си. Наложи се да замести други двама колеги, а имаше и цяла поредица от спешни случаи, бебета, кодирали в синьо, майки, изпаднали в истерия, и един баща, който заплаши докторите с оръжие, когато бебето му неочаквано умря. Повикаха полиция, която го арестува. И след като преживя всичко това, тя най-накрая успя да се прибере в „Имението“, почти на автопилот. Марк и Тайрън бяха заминали някъде за два дни и Алекс си мечтаеше единствено за една гореща вана. И да си легне в леглото до Куп. Нямаше сили дори да му разкаже какво бе преживяла.

— Тежък ден, а? — попита я той както обикновено и Алекс поклати глава.

Беше на края на силите си и всеки миг щеше да се разплаче от изтощение. Искаше да види Джими, но нямаше сили да отиде до там. Обеща си на другата сутрин непременно да го направи. Сигурно беше полудял, горкичкият, затворен в къщичката, само с майка си. Алекс му се обаждаше при всеки удобен случай, но през последните два дни нямаше дори една свободна минута. Струваше й се, че е била заточена на някаква чужда планета.

— Не един, а цели три — отвърна тя, а когато Куп й предложи да направи нещо за вечеря, едва пророни. — Не, толкова съм уморена, че не мога да ям. Единственото, което искам, е да се хвърля първо във ваната, а после в леглото. И да спя, да спя… Извинявай, Куп. Утре ще бъда по-добре.

Но на сутринта самият Купър изглеждаше много замислен и учудващо сериозен. Седеше на масата и гледаше отнесено чиниите. Алекс бе приготвила бекон с яйца за него и по чаша портокалов сок в любимите му кристални чаши. След като изяде в пълно мълчание всичко, той я погледна нещастно.

— Добре ли си? — попита го Алекс. Чувстваше се много по-свежа след съня и закуската. Но беше много по-млада от него и естествено се възстановяваше по-бързо.

— Искам да ти кажа нещо — започна внимателно той. Изглеждаше като болен.

— Нещо лошо ли се е случило? — Купър не отговори и, кой знае защо, я връхлетя чувството, че е загубила нещо много ценно.

— Алекс… има неща, които не знаеш за мен. Неща, които не исках да ти кажа. Всъщност не исках да ги призная и на себе си — усмихна се тъжно той. — Имам огромни дългове. Опасявам се, че съм по-разточителен, отколкото е редно и съм изхарчил всичко за разгулен живот. Проблемът е, че за разлика от блудния син, аз си нямам татко, при когото да се върна. Баща ми отдавна го няма, а и да го имаше — няма пари. Загуби всичко по време на Голямата депресия. И ето че съм отново в началото на пътя, както се казва. Данъци, дългове, трябва да си платя за всичко. Може би ще се наложи да продам „Имението“.

За миг тя си помисли, че сигурно ще й поиска пари назаем. Това нямаше да я разстрои. Бяха достатъчно близки и бе естествено да сподели проблемите си. Предпочиташе го пред тайните. Предпочиташе истината, колкото и неприятна да е тя. Макар че знаеше всичко от баща си, беше по-добре Купър сам да й го каже.

— Съжалявам, Куп. Но нали никой не е умрял и не е дошъл краят на света? Защо си толкова разстроен? Има и много по-лоши неща. Като смъртта например, болестите, рака или онова, което се е случило на Маги. Докато човек е жив, всичко може да се оправи.

— Не и за мен. За мен моят начин на живот е важен. Дотолкова, че съм готов да продам душата си на дявола. Готов съм да играя в слаби филми или просто да харча пари, които не са мои, но да продължавам да живея по начина, по който искам и съм свикнал. Това е животът, който смятам, че заслужавам. Не е нещо, с което трябва да се гордея, но все пак се гордея.

Беше нарисувал много точно картината. Знаеше, че така трябва. Не биваше да крие нищо, нито да украсява. В момента в него говореше гласът на съвестта, нещо, което светът досега не бе чувал. За самия Купър това също бе непривично и непознато. Чудо невиждано — съвестта на Купър Уинслоу.

— Искаш да ти помогна ли? — попита Алекс, като го погледна с разбиране и любов. Тя наистина го обичаше, независимо дали той искаше деца или не. Беше решила дори да се жертва, ако той я помоли. Защото смяташе, че Купър заслужава тази жертва.

Но той я изненада с отговора си.

— Не, не искам. Затова говоря с теб. Най-лесният начин да реша проблема си е да се оженя за теб. И най-трудният. Защото, ако се оженя за теб, никога няма да знам защо съм го направил. Заради теб или заради парите ти.

— А може би не е нужно да го знаеш. Тези две неща вървят в пакет. Няма как да ги разделиш или избереш поотделно. Просто не е възможно.

— За да бъда откровен с теб, ще ти призная, че не съм сигурен дали те обичам. По-точно, дали те обичам достатъчно, за да се оженя за теб. Харесва ми да сме заедно, много ми е хубаво. Никога не съм срещал, нито познавал жена като теб. Но и това, че ти си най-доброто разрешение на проблемите ми, е вярно. Ти си отговорът на моите молби. И после какво? Целият свят ще ме нарича „жиголо“ и вероятно хулниците ще бъдат прави. Ти също ще си го помислиш, ако не веднага, то някой ден. И баща ти, без съмнение. Дори моят счетоводител смята, че трябва да се оженя за теб. Много по-лесно е, отколкото да работя, за да си плащам данъците и дълговете. Но аз не искам да постъпя така, Алекс. И може би наистина те обичам, наистина държа много на теб, щом мога да ти кажа, че не си тази, за която искам да се оженя.

— Сериозно ли говориш? — попита ужасена Алекс. Не можеше да повярва на ушите си. — Всъщност какво искаш да ми кажеш? — смяташе, че знае какво, но не искаше да го чуе.

— Прекалено съм стар за теб. Толкова стар, че мога да ти бъда дядо. Така е, нека не си кривим душата. Не искам никакви бебета. Нито твои, нито на Чарлин, нито на когото и да е. Сега имам дъщеря, благодарение на Божията милост. Тя е пораснала, прекрасна е, а аз никога не съм направил нищо за нея. Вече съм прекалено стар, прекалено уморен и прекалено беден, а ти си млада и много богата. Трябва да сложим край на всичко това.

Алекс имаше чувството, че закуската заседна в гърлото й.

— Защо? Та аз дори не те моля да се жениш за мен? Нямам нужда от брак, Куп. А да ми кажеш, че съм прекалено богата, просто е дискриминация.

Той се усмихна тъжно, но видя в очите й сълзи. В неговите също имаше. Мразеше да се държи така, но беше необходимо.

— Ти трябва да се омъжиш и да имаш деца. Много деца. Ще бъдеш най-страхотната майка, сигурен съм. Всеки миг онази кучка Чарлин може да превърне живота ми в ад, в абсолютен водовъртеж от скандали. Не мога да направя нищо, за да й попреча, но мога поне да ти спестя неприятното усещане да плуваш заедно с мен в тази мръсна помия. Не мога да ти позволя подобно самоубийство. Не искам ти да решаваш финансовите ми проблеми. И още веднъж ти подчертавам най-сериозно — ако се оженя за теб, никога няма да знам защо съм го направил. За да бъда напълно откровен, по-вероятно ще бъде заради парите ти. Ако нямах тези проблеми, едва ли бих си помислил за брак. Просто щях да продължа да се забавлявам — никога досега Купър не бе говорил по-откровено в живота си, с никой друг. Но знаеше, че на тази жена дължи поне това. Много смелост се иска, за да приемеш грозната истина, вместо да живееш с красивата лъжа. Алекс беше смело момиче и заслужаваше истината.

— Не ме ли обичаш? — попита нещастно тя.

За момент му се стори, че е малко момиченце, което е загубило всички свои близки и току-що е било оставено в сиропиталището. Тя точно така се чувстваше. Купър току-що я бе изоставил, отхвърлил, зачертал от живота си. Също като родителите й. И като Картър. Струваше й се, че върху нея се е стоварила цялата земя. Вгледа се в очите му и осъзна, че е искрен, както бе обещал.

— Не знам. Това е истината. Дори не съм сигурен, че знам какво е любовта. Но каквото и да е, тя не бива да се случва между момиче на твоята възраст и старец като мен. Не е естествено, против законите на природата е. И не е редно. Това не е правилният ход на нещата. А ако се е оженя за теб заради парите ти, нищо няма да се промени. Дори напротив, само ще се усложни още повече. За пръв път в живота си искам да имам някакво достойнство, а не само да действам в своя изгода. Искам да постъпя правилно заради двама ни. А най-правилното в случая е да те оставя свободна, да почистя цялата мръсотия, която съм направил около себе си, каквато и да е цената — да й каже всичко това, му струваше огромни, почти херкулесови усилия. А докато я гледаше, сърцето му се късаше. Искаше да я прегърне и да й каже, че я обича, защото наистина я обичаше. Толкова много я обичаше, че не можеше да разбие живота й, като остане с нея. — Сега мисля, че трябва да си вървиш у дома — завърши тъжно Куп. — Знам, че ти е тежко. На мен също. Но вярвай ми, така е правилно. Това е най-правилното нещо, което трябва да направим.

Алекс плачеше, докато раздигаше масата от закуската. След това се качи горе и прибра нещата си. А когато слезе долу, видя Купър да седи в библиотеката. Изглеждаше нещастен и отчаян.

— Съвестта е ужасно нещо, нали? — усмихна се тъжно той.

Всъщност точно тя, Алекс, бе пробудила съвестта му, както и Тайрън след нея. Но не знаеше дали да им бъде благодарен за този подарък. Но след като вече я имаше, трябваше да я използва.

— Обичам те, Куп — промълви Алекс и го погледна дълго, надявайки се, че ще промени решението си и ще я задържи, ще я помоли да остане. Но той не го направи.

Не можеше.

— И аз те обичам, мъничката ми… Пази се.

Не помръдна, дори не стана от стола. Алекс кимна и излезе от къщата. Струваше й се, че животът й на принцеса е свършил. Беше се загубила в тъмната гора, в мрака сред огромните дървета. Не можеше да проумее защо Купър постъпва така. Дори се чудеше дали няма замесена друга жена.

Не, не беше замесена жена, беше замесен мъж. Самият той. Най-после бе намерил липсващото парченце от себе си. Онова, което винаги му бе трябвало, което винаги му бе липсвало. Дори се бе страхувал да го търси.

Алекс подкара старата си таратайка. Почти не виждаше пътя от сълзите, които замъгляваха очите й. Когато голямата порта се отвори, тя осъзна съвсем ясно, че отново се е превърнала в Пепеляшка. Красивата рокля бе станала на парцали, каляската — на тиква, а конете — на мишки. Но всъщност бе станала онова, което винаги е била.

Купър бе оня, който най-накрая се бе превърнал в принц. Истински принц.