Даниел Стийл
Имението (14)

Глава 14

Джими седеше в кухнята и преглеждаше купчината книги, които си бе донесъл за домашно, като се опитваше да реши дали има желание да си сготви нещо или не. Почти никога не вечеряше, само когато приятелите му от службата го замъкваха някъде с тях или Марк идваше с две пържоли и опаковка от шест бири. Не се интересуваше дали ще яде или не, не го бе грижа дали ще живее или не. Просто дните трябваше да се избутат някак си, един да мине, друг да дойде. А нощите бяха безкрайни.

Вече три месеца откакто Маги беше умряла. Джими дори започваше да се пита сам дали това ще продължава вечно. Скръбта му по нея нямаше край. Нощем лежеше в кревата и плачеше. Не можеше да заспи до три-четири часа сутринта, а понякога оставаше буден до утрото.

Даваше си сметка, че преместването в къщичката на вратаря беше добър ход, но знаеше също, че заедно със себе си бе взел и Маги.

Тя вървеше редом с него навсякъде. Беше в сърцето му, в мислите и поведението му. Беше част от начина, по който той гледаше на света, и от онова, в което вярваше и което искаше. Понякога се чувстваше повече Маги, отколкото Джими. Виждаше всичко през нейните очи. Тя го бе научила на много неща. Дори си мислеше дали не бе умряла точно заради това. Защото безрезервно се раздаваше и учеше другите на всички уроци, които бяха важни за нея. Но тези мисли не улесняваха живота му. Маги му липсваше непоносимо, а болката, която изпитваше и денем, и нощем, бе също толкова непоносима. Нищо не можеше да я намали. Джими успяваше да я забрави за няколко часа, когато се събираше с Марк или когато работеше, или когато играеше софтбол с децата. Но тя винаги го чакаше зад ъгъла, като стар приятел. Болката се криеше навсякъде и го дебнеше, за да го превземе. Беше битка, която не можеше да спечели. Поне за момента мъката беше победителят.

Той реши все пак да не се занимава с готвене, когато чу, че някой чука на вратата, и стана да отвори. Беше изморен и без настроение, но се усмихна, когато видя Марк.

Напоследък двамата се виждаха по-рядко, защото Марк беше зает с децата си. Всяка вечер трябваше да им готви и да им помага с домашните. Но все пак често се обаждаше и го канеше да се присъедини към тях. Джими харесваше Джейсън и Джесика и му беше приятно и забавно в тяхната компания. Но срещите с тях го караха да се чувства още по-самотен. Те му напомняха, че двамата с Маги биха могли да имат деца. Но Маги вече я нямаше и той никога нямаше да има нейно бебе, което да прегръща. Никога ръцете й нямаше да го погалят с ръчичките на малкото същество, останало от любовта им.

— Ходих на пазар — обясни Марк. — И реших да намина и да те поканя на вечеря.

Марк понякога го измъкваше насила от пещерата му. Джими живееше изолирано, като отшелник. Марк знаеше, че тъгува силно за Маги, особено напоследък. Причината беше в пролетта. Прекрасното време и усещането за нов живот, който се ражда навсякъде, го караха да се чувства още по-самотен.

— Ами… няма нужда… Благодаря все пак… Донесох си цяла камара за домашно. Непрекъснато съм навън на посещения по домовете и не ми остава време да си свърша писмената работа в офиса — изглеждаше блед и уморен.

Марк го съжали. Разбираше го и му съчувстваше. Той също бе преживял тежко раздялата с жена си, но откакто децата бяха при него се чувстваше значително по-добре. Надяваше се да се случи нещо, което да помогне и на Джими. Беше хубав и умен мъж. Напоследък не им оставаше време дори да играят тенис. Децата запълваха всяка свободна минута.

— Все пак трябва да ядеш нещо — практично му напомни Марк. — Защо да не сготвя за всички? Така или иначе трябва да нахраня децата. Ще изпека ребърца и бургери — това беше неизменното меню. Марк не можеше да прави друго, освен скара. Наистина бе обещал да си купи готварска книга и да се научи да готви и други неща.

— Благодаря ти, но аз наистина съм добре — отвърна уморено Джими.

Марк се опитваше да играе ролята на добрата самарянка и той високо оценяваше това. Просто не бе в настроение да се вижда с други хора. Вече месеци наред беше така. Не излизаше, не ходеше на кино. Струваше му се, че ако води пълноценен живот, това ще бъде нечестно към Маги.

— О, щях да забравя… — рече Марк с широка усмивка. — Имам тук нещо интересно за нашия хазяин — той подаде на Джими един вестник. Беше го зърнал в магазина и го купи, за да го покаже на Джими. Статията беше гнусна, но интересна и забавна. Купър беше истински донжуан. — На втора страница.

Джими отвори вестника и опули очи.

На втора страница се мъдреше голяма снимка на Купър, заемаща почти половината вестник. И още една — сексапилна млада жена с дълга черна коса и дръпнати азиатски очи.

— Мили Боже!

Статията бе изпъстрена с подробности и намеци за тяхната страстна любовна връзка, за детето, заченато с любов, изобилстваше с клюки и сплетни за Купър. Имаше дори списък на много известни жени, които бяха ходили с него.

— Боже, Боже… — промърмори Джими, като върна вестника на Марк. — Алекс дали е видяла това? Не е много приятно да ходиш с човек, който се забърква в подобни истории. А тази лъвица изглежда истински настроена за война.

— Това е онази от кухнята, с голото кафе. Не мисля, че между тях имаше нещо сериозно. Завъртя се за не повече от десет минути. Но те всички не се задържат дълго. Откакто аз съм тук, смени три. Нещата стават интересни, не мислиш ли?

— За него със сигурност стават интересни. Обзалагам се, че целият трепери от новината за бебето — Джими не можеше да се сдържи да не се разсмее. — Представи си го като татко!

— Ще бъде почти на деветдесет, когато детето отиде в колеж — добави Марк.

— Да, и сигурно пак ще спи със съученичките му — знаеха, че разговорът и забележките им са безмилостни, но вестникът ги бе развеселил.

Когато Марк си тръгна, Джими все пак обеща да отиде на вечеря у тях.

Купър обаче не бе никак весел, когато същата вечер показа статията на Алекс. Напротив, беше много разстроен, че новините излязоха на бял свят. Но беше доволен, че успя да предупреди Алекс навреме.

— Чуй ме, Куп! Бил си на страниците на жълтата преса милион пъти. Това е част от работата ти, професията ти го изисква. Ако не беше този, който си, никой нямаше да се интересува с кого спиш.

— Много гадно от нейна страна — беше ядосан и разстроен, но Алекс остана спокойна.

— Гадно, но предсказуемо. Ти си го знаеше — опита се да го увери, че за нея няма никакво значение. Всяко чудо за три дни. Най-вероятно всички щяха да забравят цялата история, ако изобщо я научеха. — Не всички четат таблоиди — напомни му тя.

Нейното философско отношение го успокои. Нещата вече изглеждаха по-лесни и поправими.

Двамата излязоха да хапнат навън и Алекс се опитва да го разсее по всякакъв начин. Но това не бе никак лесно. Купър беше в потиснато и мрачно настроение. Почти не говореше и чак когато се прибраха в „Имението“, се сети, че бе решил да я помоли нещо. Наближаваше раздаването на наградите „Оскар“ и той я покани да отиде с него.

Първоначално Алекс бе изненадана и поласкана, след което неочаквано се разтревожи и разстрои, когато той определи деня.

— Не знам. Трябва да проверя дали ще мога да се освободя. Мисля, че точно тогава съм на работа.

— Не можеш ли да се смениш? — вече знаеше схемата.

— Ще се опитам. Напоследък доста често правя подобни смени. Изразходвах всичките си козове.

— Но това е голямо събитие — започна да я увещава Купър, надявайки се, че ще се съгласи.

Не само искаше да бъде с нея, много повече искаше да го видят с нея. Алекс излъчваше почтеност, а в момента той се нуждаеше много от това, за да изтрие мръсотията и калта, които Чарлин бе хвърлила върху него. Но не желаеше да обяснява мотивите си. Това бяха характерните за Холивуд машинации и задкулисни игрички, които можеха да я отвратят.

Алекс прекара нощта с него, макар първоначално да бе отказала. Но той се чувстваше така неудобно в нейния апартамент, където цареше невъобразима бъркотия, че бе по-лесно тя да остане при него. Жилището й приличаше на голям кош за пране. Както Купър сполучливо го бе кръстил — „кош с капак“. А на нея „Имението“ й харесваше. Обичаше да плува през нощта и да тича с децата на Марк. Напълно разбираше защо Купър държи на къщата си и не може дори да си представи да се раздели с нея. Тук беше спокойно и човек забравяше грижите си и света, който го заобикаля.

След два дни тя му каза, че е успяла да се смени с друг колега за нощта на „Оскарите“ и че ще бъде свободна, след което изпадна в паника, защото осъзна, че няма какво да облече, нито има време да го купи. Единствената вечерна рокля, която имаше, беше онази бялата, с която бе на вечерята у семейство Шварц, когато се срещнаха за пръв път. Но за този случай й трябваше нещо по-модерно и екстравагантно. Щеше да ходи на раздаването на академичните награди, при това с Купър Уинслоу. Такова нещо не се случваше всеки ден!

— Никога не съм си представяла, че може да присъствам на това събитие — смееше се Алекс, докато го прегръщаше.

Куп беше много доволен, че ще отиде с него. В още един жълт вестник бе излязла статия за Чарлин. Зенитната артилерия стреляше с пълна сила и огънят бе безпощаден и масиран. Трябваше да му отговори по някакъв начин. Появата му с Алекс на публично място, което щеше да бъде широко отразено в медиите, беше подходяща контраатака.

Но Купър предприемаше тази стъпка не само затова. Той искрено искаше да преживее основното сензационно събитие на годината с Алекс.

— Нямам какво да облека. Може ли да дойда по чорапи и болнични чехли? Ще бъде оригинално. Лошото е, че нямам никакво време, за да си купя нещо подходящо.

— Остави това на мен — отвърна тайнствено Купър.

Той знаеше за модата и дрехите много повече, отколкото горката Алекс. Години наред бе купувал цели гардероби за жените, беше им избирал дрехи, аксесоари и бижута, когато те самите не знаеха какво да изберат. Това бе едно от основните му умения. И вкусът му бе безупречен.

— Добре, но държа аз да си го платя — постави условие Алекс.

Нямаше намерение да се превръща в държанка. Освен това, за разлика от останалите, с които си бе имал вземане-даване, тя наистина бе в състояние да плати и най-екстравагантната и скъпа рокля. И беше първата, която искаше да го направи. Беше непреклонна в решението си. Но оцени предложението му да избере нещо за нея.

Алекс заспа и сънува, че е на бал, облечена с дълга рокля, която се люлееше, въртеше и гънеше около тялото й, докато танцуваше с един прекрасен принц, който приличаше на Купър като две капки вода. Беше най-красивият принц. А тя се чувстваше като истинска принцеса от приказките. Фактът, че някакво непознато момиче щеше има бебе от него, нямаше никакво значение.