Даниел Стийл
Имението (1)

Глава 1

Слънцето се отразяваше в елегантния мансарден покрив на „Имението“, когато Аби Браунщайн направи последния завой по серпантината, която му бе изглеждала безкрайна. Видът на невероятно впечатляващата и внушителна постройка от френски тип би могъл да вземе дъха на всеки шофьор, но не и на Аби. Беше прекрасна къща, но той бе идвал тук поне десетина пъти. „Имението“ бе един от последните легендарни дворци в Холивуд. Напомняше на палатите на Вандербилт и Астор^[1] в Нюпорт, Род Айлънд, от края на миналия век. Къщата бе в стила на осемнадесети век, приличаше на френски замък и беше пищна, разкошна, красива, изящна и изключителна от архитектурна гледна точка. Беше построена за Вера Харпър, една от най-големите звезди на нямото кино, през 1918 година. Вера беше от малкото звезди от зората на киното, успяла да запази състоянието и богатството си. Беше се омъжвала успешно неведнъж и бе живяла тук до смъртта си, която я бе застигнала на достолепна възраст през 1959 година. Купър Уинслоу придоби „Имението“ една година след смъртта й. Вера Харпър нямаше деца, нито други наследници, затова остави цялото си имущество, в това число и къщата, на Католическата църква. Купър плати доста солидна сума, но това не бе проблем, защото тогава кариерата му процъфтяваше. Печелеше баснословно и беше на върха. Това, че купи „Имението“, вдигна голям шум в артистичните среди.

Къщата бе наистина изключителна и фактът, че става собственост на млад мъж, който бе само на двадесет и осем години, без значение каква звезда е, вече представляваше прецедент. Куп изобщо не се притесни. Никога не бе плащал данък обществено мнение и хорските приказки не го интересуваха. Да живее в подобен палат, за него не бе нещо неестествено. Той обичаше лукса, обичаше да се чувства удобно, а удобството струваше пари.

Къщата беше заобиколена от парк, разпрострял се на цели четиринадесет акра земя, както и от безупречно поддържани градини в сърцето на Бел Еър^[2].

Имаше тенис кортове, огромен басейн, облицован с мозайка в синьо и златно, и фонтани, пръснати на много места из градините. Проектът на парка бе буквално копиран от Версай. Беше неописуемо красиво място. Спокойно и тихо.

Стаите бяха с високи тавани, повечето от които бяха изрисувани от художници, наети специално за тази цел от Франция. Трапезарията и библиотеката бяха облицовани с дърво, а подовата настилка във всекидневната беше купена направо от един френски замък. „Имението“ дълги години бе прекрасен дом за Вера Харпър, а сега — изключителна резиденция за Купър Уинслоу, напълно отговаряща на славата и известността му.

Освен това беше единственото нещо, което Купър Уинслоу притежаваше в момента. Аби Браунщайн бе благодарен на съдбата, че клиентът му го бе купил веднага след като го бе открил през 1960 година, нищо че на два пъти след това бе ипотекирано. Дори ипотеките нямаше да свалят цената му, ако се стигнеше до продажба. „Имението“ продължаваше да бъде най-скъпото парче земя в Бел Еър. Днес беше изключително трудно да се определи стойността му. В околността със сигурност не съществуваха други къщи, с които можеше да се сравни. Нито пък където и да е другаде, освен може би в Нюпорт. Но все пак цената на един имот в Бел Еър беше далеч по-висока, въпреки че периодично възникваше нужда от ремонт.

Когато излезе от колата, Аби видя двама градинари да събират листата около основния фонтан, и други двама, които прекопаваха лехите наблизо. Веднага си помисли, че персоналът, работещ в градината, трябва да се съкрати наполовина. Поне наполовина.

Аби изобщо не обърна внимание на заобикалящата го красота. Не забеляза изящната фасада на къщата, нито съвършенството на градината. Единственото, което виждаше, докато се оглеждаше наоколо, бяха цифри. Доларови сметки, които излитаха от прозорците. Той знаеше почти до стотинка колко струва поддръжката на това място. Сумата представляваше доста впечатляващо число, дори за стандартите на Холивуд, да не говорим за самия Аби. Той въртеше счетоводството на почти половината от кинозвездите в Холивуд и трябваше да мине много време, докато се научи да не въздиша, нито да прави гримаси или жестове на възмущение, когато чуеше колко пари са били пръснати за къщи, коли, кожени палта или диамантени огърлици за приятелки и любовници. Но всички техни екстравагантности и безсмислени или налудничави покупки направо бледнееха пред разточителството на Купър Уинслоу. Аби подозираше, че Куп харчи повече дори и от шейх Фарук. Правеше това вече петдесет години. Беше прахосвал парите като прах, като вода, която изтича през пръстите му. И продължаваше със същото темпо, макар че не бе получавал главна роля в някой голям филм повече от двадесет години. През последните десет беше играл само второстепенни, епизодични роли, за които му плащаха много малко. Но в повечето случаи нямаше значение дали филмът, ролята или костюмите ги биваше за нещо, Купър винаги се държеше така, сякаш играе най-страхотния, очарователен и непоносимо красив Казанова.

Един застаряващ плейбой, който продължаваше без усилие да сваля жените и имаше невероятно въздействие върху тях. Но независимо колко неустоим беше все още на екрана, ролите, които можеше да изиграе, ставаха все по-малко и по-малко. Всъщност до деня, в който Аби позвъни на външната врата и зачака някой да му отвори, Куп не бе играл където и да е повече от две години. Но не спираше да твърди, че се среща с режисьори и продуценти и обсъжда с тях нови филми всеки ден.

Днес Аби Браунщайн бе дошъл да говори с него именно по този въпрос, а също и да обсъдят как да намалят разходите му, при това съвсем радикално и в най-близко бъдеще. През последните пет години Куп живееше със заеми и обещания. Всъщност на Аби му бе все едно дали клиентът му ще прави рекламни клипове за месаря от съседната улица или стойностни филми. Според него актьорът трябваше колкото е възможно по-скоро да се измъкне от това положение и да започне да работи. Имаше много неща, които можеше и трябваше да бъдат променени. Например драстично да се съкрати персоналът, Купър да започне да се ограничава в разточителството си, да продаде някои от колите си, да престане да си купува дрехи и да отсяда в най-скъпите хотели по света. В противен случай щеше да му се наложи да продаде „Имението“, а Аби всъщност предпочиташе тази възможност като решение.

Докато чакаше пред входната врата, облечен в сивия си летен костюм, бяла риза и вратовръзка на черни и сиви райета, той се опита да придаде на лицето си изражението на загрижен и обезпокоен приятел. Отвори му икономът, облечен в утринната си ливрея. Той веднага разпозна счетоводителя и мълчаливо му кимна. От дългия си опит икономът Лийвърмор знаеше, че когато счетоводител идва на посещение в дома, значи работите не вървят на добре. След подобни посещения работодателят му обикновено изпадаше в лошо настроение. Понякога беше необходима само една бутилка искрящо шампанско „Кристал“, за да се подобри то, но понякога една не стигаше, и освен това трябваше да бъде съпроводена от консерва черен хайвер. В момента, в който чу Лиз Съливан, секретарката на Куп, да казва, че счетоводителят ще дойде по обяд, той предвидливо бе сложил и двете в кофичка с лед.

Лиз вече очакваше Аби в облицованата с дърво библиотека и в момента, в който чу звънеца на вратата, прекоси коридора, за да го посрещне с усмивка. Беше дошла още в десет сутринта, беше прегледала документите, за да се подготви за срещата, и още от предишната вечер усещаше една бучка в стомаха. Един стегнат възел, вързан по моряшки. Всъщност предния ден тя се бе опитала да предупреди Куп каква ще бъде темата на разговора, но той бе прекалено зает, за да й обърне внимание. Щеше да ходи на някакъв много официален прием, от онези, на които се носеха смокинг и папийонка, и умът му бе зает единствено и само с прическата, масажа и освежителната дрямка преди това. А тази сутрин все още не беше го видяла. Когато пристигна в „Имението“, той вече бе излязъл да закуси в хотел „Бевърли Хилс“ с продуцента, който му се бе обадил относно някаква роля в предстоящи снимки.

В действителност беше много трудно Купър Уинслоу да бъде да хванат за разговор, особено ако се предполагаше, че разговорът ще бъде свързан с нещо досадно или с лоши новини. Той имаше невероятно шесто чувство, нещо като изключително точно настроен фин радар, който хваща и улавя всяка неприятност. Притежаваше почти животински инстинкт, който го предупреждаваше едва ли не физически за онова, което би могло да му развали настроението. И той го избягваше. Когато не искаше да го чуе, разбира се. Беше също като новите военни оръжия — невидимите ракети „Скъд“, и можеше да офейка и да се изплъзне с изключителна леснина. Но Лиз знаеше, че този път Куп трябва да чуе онова, което Аби имаше да му каже, и беше обещал да се върне по обяд. Което, според неговите представи, означаваше след два.

— Здравей, Аби — поздрави мило тя. — Радвам се да те видя — беше облечена с панталони в цвят каки, широк бял пуловер и на врата си носеше наниз от перли. Нито едно от тези неща не бе подходящо за фигурата й, която се бе разширила осезателно за двадесетте и двете години, през които бе работила за Купър. Имаше красиво лице и естествено руса коса. Когато Куп я бе наел за секретарка, беше истинска красавица. С разкошната си грива изглеждаше като манекенка от рекламите за шампоани „Брек“.

Онова, което стана помежду им, беше любов от пръв поглед. Е, не в буквалния смисъл, или поне не за Куп. Той веднага реши, че е страхотна, и моментално прецени, че ще му бъде изключително полезна. Тя пък бе майчински настроена към него още от първия миг. Когато започна работа в „Имението“, Лиз бе на тридесет години, а Куп на четиридесет и осем. Тя го обожаваше. Таеше тайно, но трайно и опустошително чувство към него още оттогава. Беше жертвала част от живота си заради проклетата си всеотдайност към Купър Уинслоу, работеше по четиринадесет часа на ден, понякога седем дни в седмицата, ако той искаше това или се нуждаеше от нея. И така полека-лека, улисана във всекидневието, Лиз забрави да се задоми и да си роди деца. Това си бе чиста саможертва. Нещо, което бе направила по свое желание. И все още смяташе, че той го заслужава. Понякога се тревожеше за него до такава степен, че не можеше да спи и изпитваше болка. Особено напоследък, през последните години.

За Купър Уинслоу действителността нямаше значение. Тя не беше нещо важно. Той я приемаше като временно и незначително неудобство, като досадно и безполезно насекомо, което бръмчи около главата му, и я игнорираше с цената на всичко и във всеки един смисъл. Слава Богу, в повечето случаи и от негова гледна точка това ставаше доста успешно. Всъщност почти винаги. Куп чуваше единствено онова, което искаше да чуе, тоест само добрите новини. Всичко останало беше филтрирано и изхвърлено много преди да стигне до ушите или до мозъка му. И все пак неизвестно как, но винаги успяваше да се оправи с проблемите.

Ала тази сутрин Аби беше дошъл, за да му представи реалността, такава каквато е, независимо дали щеше да поиска да я чуе или не.

— Здрасти, Лиз. Тук ли е? — попита счетоводителят.

Изглеждаше напрегнат. Не обичаше да си има работа с Купър. Двамата винаги бяха на противоположни мнения и често стигаха до открит конфликт.

— Все още не — отвърна с приятелска усмивка тя и го поведе към библиотеката, където всъщност беше чакала досега. — Но ще се върне всеки момент. Отиде на среща за една главна роля.

— Къде? В някой анимационен филм?

Лиз много дипломатично се направи, че не чу заядливата забележка, и замълча. Мразеше, когато хората говореха лоши неща за Куп. Но в същото време знаеше, че Аби Браунщайн има пълното право да бъде толкова ядосан и дори разярен.

Куп не бе послушал нито един от съветите, така че нестабилното финансово положение бе станало още по-нестабилно, да не кажем катастрофално през изминалите две години. А последните думи на Аби, когато преди ден се обади на Лиз, бяха „Така не може да продължава. Той трябва да спре. Или ние ще го спрем.“ Беше дошъл днес — събота сутринта, за да каже същото и на Куп, но ето че него го нямаше. Закъсняваше и това не бе неестествено. Той винаги закъсняваше. Но заради онова, което беше, или заради онова, което можеше да бъде, когато поиска, хората винаги го изчакваха. Дори и непримиримият Аби Браунщайн.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Лиз, влизайки в ролята на домакиня, докато Лийвърмор стоеше с каменно лице и очакваше нарежданията й.

Всъщност лицето му изразяваше най-обикновена безстрастност, маска, която използваше при всеки случай. Подхождаше на длъжността му. Слуховете твърдяха, самият той ги бе чул неведнъж и дваж, че когато Куп го подигравал или дразнел безмилостно за нещо, лицето му не трепвало. Всъщност никой не бе присъствал на подобни сцени, така че това сигурно бе легенда. Но Куп се кълнеше, че било точно така.

— Не, благодаря — отвърна Аби.

Изглеждаше почти толкова безчувствен, колкото и икономът, въпреки че Лиз можеше да забележи как раздразнението го обхваща, при това с доста висока скорост.

— Тогава може би чай с лед? — тя се опитваше да го предразположи и да свали напрежението, при това го правеше с изобретателност и спокойствие.

— Да, може би. Би било добре. Колко ще се забави той според теб? — часът вече бе дванадесет и пет.

И двамата знаеха, че закъснение от час или два според Купър не е никакъв проблем. Той сигурно щеше да цъфне с неизменната си обаятелна усмивка, правдоподобно обяснение и с целия си чар, който замайваше жените, караше ги да треперят и да се разтапят под погледа му като лански сняг. Да, ама не и Аби. На Аби тези не му минаваха.

— Надявам се, че няма да закъснее много. Това е само първа среща. Просто ще му дадат сценария, за да го прочете.

Последните роли на Куп бяха епизодични. Показваха го как влиза и излиза от премиери или в някой бар, докато сваля знойна мадама. Всички герои, които напоследък играеше, бяха все отрицателни. Но дори и в тези роли той си оставаше толкова очарователен, колкото и в реалния живот. Дотолкова, че дори легендарните му изблици на високомерие в договорите бяха опрощавани.

По някакъв начин Купър винаги успяваше да се договори със своя гардеробиер и костюмите му се шиеха от любимите му модисти в Париж, Лондон или Милано. Отгоре на всичко, за голямо огорчение на Аби, не спираше да купува все повече и повече антики, кристали, луксозно бельо и изключително скъпи произведения на изкуството от всички краища на света. Сметките се трупаха върху бюрото на Аби като лавина. Накрая дойде и сметката за последната кола, която бе купил — „Ролс-Ройс“. Носеха се слухове, че бил хвърлил око и на една друга, „Бентли Азур“, ограничена серия с турбо двигател за половин милион долара. Тя би била добро попълнение на автомобилния му парк, който се състоеше от два ролс-ройса — единия седан, другия кабриолет, и лимузината „Бентли“, които караше подред. Според Купър гардеробът и гаражът на един мъж не бяха прищявка, нито лукс, а необходимост. Те бяха основното, останалото бе допълнение. Нещо като черешката на върха на сладоледа.

Откъм кухнята се появи един сервитьор с две чаши чай с лед върху сребърен поднос. Господин Лийвърмор изчезна. Младият прислужник още не бе напуснал стаята, когато Аби погледна намръщено Лиз.

— Той трябва да уволни персонала. Искам да го направи още днес — Лиз забеляза беглия поглед на сервитьора и му се усмихна окуражително.

Да направи всеки един в тази къща щастлив и да му плати онова, което заслужава, беше нейна работа. Заплатите на персонала винаги бяха на първо място в списъка й от приоритети, и въпреки това понякога закъсняваха и не се изплащаха месец или два. Хората обаче бяха свикнали. Самата тя не бе вземала заплата от шест месеца. Трудно й беше да обясни на годеника си защо. Всъщност Купър винаги се издължаваше, когато получеше някоя малка роля и се оправеше финансово. Лиз можеше да си наложи да бъде търпелива. За разлика от Купър тя имаше заделени малко „бели пари за черни дни“, макар че никога не бе спестявала, а и от години не живееше оскъдно. Куп винаги беше щедър към нея, когато имаше възможност.

— Може би трябва да го направим постепенно, Аби. Сигурно ще им бъде доста трудно.

— Той не може да им плаща, Лиз! Знаеш това много добре. Смятам да го посъветвам да се раздели с колите и къщата. За колите няма да вземе много, но ако продаде къщата, ще може да плати ипотеката, дълговете, а с остатъка ще живее поне още десет години. Спокойно ще си купи малък апартамент в Бевърли Хилс и отново ще си възвърне добрата форма — „в каквато не е бил от години“, довърши наум речта си Аби.

Но тази къща, помисли си Лиз, беше част от Купър, така както рамото, бедрото или окото са част от човека. Нещо повече, беше сърцето му. Беше неговата същност, неговата идентичност повече от четиридесет години. Куп би предпочел да умре, отколкото да продаде „Имението“. А и нямаше да се раздели с нито една от колите си. Лиз беше сигурна в това. За него бе немислимо да седи зад волана на кола, ако тя не е „Ролс-Ройс“ или „Бентли“. Лично за нея това бе непонятно, но беше факт. Марката и видът бяха част от онова, което бе самият той. А и повечето хора си нямаха понятие в какви финансови затруднения се намира техният идол Купър Уинслоу. Кредиторите му просто смятаха, че е небрежен към плащането на сметките. Преди няколко години например беше възникнал един малък проблем с данъчната служба, но Лиз се бе погрижила всички пари, които Куп бе получил от един филм, сниман в Европа, да отидат за погасяването на задълженията. Това повече никога не се повтори. Напоследък обаче нещата много се объркаха.

Онова, което щеше да ги оправи, беше един голям филм. Така казваше Куп. А Лиз го повтаряше и повтаряше на Аби. Вече двадесет и две години го защитаваше и винаги щеше да го защитава. Е, напоследък й ставаше все по-трудно заради невъзможния начин, по който той се държеше. Но това беше Купър, такъв си беше. Късно беше да се променя. И двамата го знаеха отлично.

Аби обаче бе уморен от всички игрички, които клиентът му играеше. Повече не искаше да участва в тях.

— Той вече е на седемдесет години. От две години не е получавал нито една роля, а от двадесет нито една голяма. Стига толкова, Лиз! Не може да го прави непрекъснато! Ако се снима в повече реклами, може би ще посъбере нещо, но пак ще бъде недостатъчно. Не е платежоспособен и аз не мога да му помогна. Повече не можем да го крием, Лиз! Ако не оправи тази каша колкото е възможно по-скоро, ще отиде направо в затвора.

Лиз използваше кредитни карти, за да плаща нови кредитни карти, повече от година и когато Аби научи, за малко не полудя. Това беше незаконно! А имаше много други сметки, които изобщо не бяха платени. Обаче идеята Куп да отиде в затвора беше абсурдна.

Стана един часът и Лиз помоли Лийвърмор да донесе на господин Браунщайн сандвич. Аби имаше вид на човек, от чиито уши всеки момент щеше да започне да излиза пушек. С една дума, беше бесен. Беше толкова ядосан на Куп, че искаше да стане и да си отиде, но единствено предаността му към работата го караше все още да стои и да чака. Защото твърдо беше решил да свърши онова, за което бе дошъл, независимо дали щеше да стане с помощта на Куп или не. Не можеше да се начуди на търпението на Лиз, която бе останала с този човек през всичките тези години. Винаги бе подозирал, че между тях съществува любовна връзка, и много би се изненадал, ако научеше, че това изобщо не е така. Куп беше достатъчно умен, Лиз също. Тя го обожаваше години наред, но никога не се бе домогвала до леглото му. Нито пък той го бе поискал. Някои връзки, дори за лекомислен ухажор като него, бяха свещени и той никога не си позволи да ги наруши или оскверни. В края на краищата, си бе останал джентълмен през целия си живот.

Аби дояде сандвича докъм един и половина, а Лиз подхвана разговор за „Доджърс“, неговия любим отбор. Знаеше, че е голям запалянко. Да накара хората да се отпуснат и да говорят за нещо, което им е приятно, беше едно от нещата, които Лиз правеше най-добре.

Така че Аби почти бе забравил колко е часът и че Куп закъснява ужасно много, когато тя обърна глава и се ослуша. Познаваше звука на колата и шума на гумите по чакъла отдалеч, макар че Аби не бе чул нищо.

— Това е той — усмихна се тържествено Лиз, сякаш обявяваше пристигането поне на три кралски особи.

И както винаги беше права. Куп караше откритото „Бентли Азур“, което бе взел от дилъра на изпитателен срок за няколко седмици. Беше прекрасна машина и му подхождаше страхотно. Когато направи последния завой и спря колата пред къщата, по компактдисковата уредба свиреше „Бохеми“. Беше наистина мъж, от когото можеше да ти спре дъхът. Толкова хубав. С изсечени черти и брадичка с трапчинка. Дълбоки сини очи, гладка, нежна кожа и гъста, сребриста коса. Макар че гюрукът на колата беше свален, на главата му нямаше нито един косъм не на място. Никой никога не бе го виждал разрошен или небрежен към външния си вид. Купър Уинслоу беше идеалният мъж във всяко отношение. Мъжествен, елегантен, с изключително чувство за хумор, лекота и естественост в общуването. Той рядко губеше самообладание и почти никога не изглеждаше нервен. Около него витаеше атмосфера. Носеше в себе си някаква неподправена грация, чувственост и аристократизъм, които бе доразвил до такава степен, че ги бе превърнал в изкуство и те бяха станали неотделима част от него. Беше потомък на старо семейство от Ню Йорк, имаше известни и видни предци, които обаче не бяха богати, и името му стана прочуто благодарение на собствения му талант. Сам си го бе създал.

В началото на кариерата си бе играл богати момчета, благородници, дворяни. Хайлайф. Първокласни роли, нещо от рода на Кари Грант. Всъщност приличаше на Кари Грант. Никога не бе играл селянин или някаква просташка роля. Само изтънчени любители на удоволствията или решителни, смели герои с безупречни костюми. А жените си умираха за прекрасните му топли очи. Той бе съвършено лишен от злост. Не беше жесток, нито пък дребнав. Жените, с които бе имал връзки, го обожаваха дълго след като се разделяха с него. Винаги успяваше да подреди нещата така, че те да го напуснат, когато на него му омръзнеше. Беше гений в изкуството да ги манипулира, да ги управлява и омагьосва и повечето от тях, или поне онези, за които си спомняше, го споменаваха с добро. Жените говореха за него с възхищение. Бяха прекарали добре, бяха се забавлявали. Куп умееше да прави нещата по неповторим и елегантен начин, през цялото време докато продължаваше връзката му. Почти всяка по-известна кинозвезда в Холивуд бе прекарала известна част от живота си в неговите прегръдки.

Но той си остана ерген и плейбой. Не се ожени нито веднъж и беше горд, че до седемдесет години бе успял да избегне онова, което сам наричаше „капан“.

Грижеше се много и изключително прилежно за външността си. От нея зависеше работата му и той всъщност не изглеждаше по-възрастен от петдесет и пет години. А когато излезе от прекрасната кола, облечен с блейзър, сиви панталони и синя риза, шита в Париж и така изгладена, че сякаш трептеше върху него, първото нещо, което се набиваше в очи, бяха широките рамене, невероятната физика и дългите, стройни крака. Беше висок метър и осемдесет и пет, нещо наистина рядко срещано в Холивуд, където кинозвездите по принцип са нисички.

Но не и Куп. Докато махаше приятелски на градинарите, той показа не само перфектните си зъби, но и прекрасно поддържаните си ръце. Изобщо Купър Уинслоу бе един съвършен мъж, от която и страна да го погледнеш. Чарът му въздействаше в радиус от сто мили. Излъчването му привличаше като магнит жените, че дори и мъжете. Много малко хора, само онези, които го познаваха изключително добре и отблизо, в това число Аби Браунщайн, бяха неподвластни на обаянието му. За всички останали той излъчваше неустоима притегателна сила. Около него витаеше някаква необяснима аура, която караше хората да се обръщат и да му се усмихват с благоговение. Ако не за друго, то поне заради това, че бе един изключителен мъжки екземпляр. Радост за очите.

Лийвърмор го видя, че идва, и отвори вратата, за да го посрещне.

— Изглеждаш чудесно, Лийвърмор. Да не би някой да е умрял днес? — Купър винаги се шегуваше и закачаше иконома си заради вечното му лошо настроение и постоянно мрачен вид. Беше си поставил за цел да накара тази статуя на мировата скръб някой ден да се усмихне. Лийвърмор работеше при него вече четири години и Куп беше много доволен. Харесваше достойнството, което излъчваше, както и бързината, с която вършеше работата си, а също и стила. Икономът управляваше дома му напълно според изискванията на Купър. Освен това Лийвърмор се грижеше гардеробът му да е безупречен, а това бе изключително важно. Всъщност гардеробът бе най-съществената част от задълженията на Лийвърмор.

— Не, сър — отвърна на въпроса икономът. — Тук са госпожица Съливан и господин Браунщайн. В библиотеката. Току-що приключиха с обяда.

Той не съобщи, че всъщност го чакат от много време и че обядът бе само един сандвич. Дори и да му бе казал, Купър едва ли щеше да се трогне особено много. Според неговия светоглед, след като Аби Браунщайн работеше за него, значи беше длъжен да го чака. Нали затова му плащаше!

Когато влезе в библиотеката, Купър се усмихна победоносно на Аби и го изгледа така, сякаш двамата имаха някаква обща тайна, бяха изживели приключение, за което само те си знаеха. Аби обаче не се хвана на въдицата. Знаеше номерата на Купър, който винаги караше хората да играят по неговата свирка.

— Надявам се, че са ви сервирали приличен обяд — рече Купър.

Човек можеше да си помисли, че е подранил, а не закъснял с цели два часа. Начинът му на поведение винаги обезоръжаваше хората и ги караше да забравят колко са му били сърдити само преди секунди.

Аби обаче правеше изключение. Тези трикове не му минаваха и той не позволи на Купър да го омагьосва, а хвана бика направо за рогата.

— Дошъл съм да говорим за финансовото ти положение, Куп. Трябва да вземем решения и мерки.

— Щом казваш — засмя се Куп, докато сядаше на дивана, прехвърляйки с неописуема грация крак връз крак. Знаеше, че точно след секунда Лийвърмор ще му донесе шампанско. Така и стана. Винаги пиеше „Кристал“, добре изстудено до необходимата температура. В мазето му имаше около дузина каси от него, както и други изтънчени френски вина. Избата на Купър Уинслоу беше легендарна, както и вкусът му. — Предлагам да повишим Лиз и да й вдигнем заплатата — обърна се той сияещ към секретарката си и сърцето й се сви. Защото тя също имаше няколко лоши новини за него. Цяла седмица се бе чудила как да му ги представи по най-безболезнен начин. Страхуваше се и реши да ги остави за последната минута. Но повече не можеше да отлага.

— Куп, току-що уволних цялата ти домашна прислуга — хладнокръвно съобщи Аби.

При това изявление Купър се разсмя, а Лийвърмор невъзмутимо напусна библиотеката, все едно нищо не беше чул.

Настъпи тишина. Купър отпи от шампанското и остави чашата си на мраморната масичка, която бе донесъл от Венеция, когато палацото^[3] на един негов приятел бе продадено, а вещите изнесени на търг.

— Виж ти, каква идея. И как ти дойде на ум? Не може ли нещо по-просто? Да ги разпънем на кръст или да ги разстреляме? Защо трябва да ги горим?^[4] Та това е средновековно!

— Говоря ти сериозно. Налага се да напуснат. Повече няма да работят за теб. Платихме им заплатите, които си забавил вече цели три месеца. Но повече не можем да им плащаме, затова нямаме право да ги задържаме — в гласа на счетоводителя имаше лека нотка на съжаление. Беше наясно, че колкото и сериозно да говори, каквито и апокалиптични картини да рисува, Куп няма да го вземе присърце. Имаше чувството, че когато говори, Купър натиска бутона за изключване на звука. — Ще им връча предупрежденията днес. До две седмици трябва да напуснат. Ще ти оставя само една камериерка.

— О, каква щедрост! А тя може ли да глади костюми? И коя по-точно си решил да ми оставиш?

Купър имаше три камериерки, а също така готвач и домакин, който сервираше, когато идваха гости. Лийвърмор беше икономът. Осем градинари се грижеха за градините, а шофьора използваше само от време на време за официални случаи и важни събития. За поддръжката на огромния му дом наистина бе необходим голям персонал, макар че можеше да се справи и без повечето от тях. Но Купър обичаше лукса, ласкаеше се да бъде отлично обслужван и си угаждаше.

— Ще ти оставим Палома Валдес. Тя е най-евтината — обясни практично Аби.

— Тази пък коя е? — Куп погледна въпросително Лиз. Не можеше да си спомни никой с такова име. Две от камериерките бяха французойки — Жан и Луиз. Тях ги познаваше. Но за никаква Палома не можеше да се сети.

— Онова хубаво салвадорско момиче, което наех миналия месец. Останах с впечатлението, че ти хареса — поясни Луиз, сякаш говореше на дете.

Самият Купър изглеждаше доста сконфузен.

— Аз пък си мислех, че името й е Мария. През цялото време я наричах така, а тя не ме поправи нито веднъж. Но това момиче едва ли ще може да върти цялата къща! Що за дебелашки шеги! Та това е лудост! — добави той и отново обърна поглед към Аби. Изглеждаше наистина раздразнен от новините.

— Нямаш избор — отвърна без никакво съчувствие счетоводителят. — Налага се да уволниш персонала, да продадеш колите и да не купуваш повече нищо. Абсолютно никакви дрехи, костюми, ризи и дори чифт чорапи, никакви картини или почивки по курорти през следващата година. И едва тогава може би ще успеем да започнем да те измъкваме от дупката, в която си затънал. Иска ми се да продадеш къщата или поне да дадеш под наем малката къщичка до портата, или крилото за гости. Това ще ти донесе някакви пари. Поне някакъв доход. Лиз ми каза, че никога не си използвал крилото за гости. Можеш да го дадеш спокойно под наем. Със сигурност ще вземеш добри пари за него и за къщичката на вратаря. Така или иначе, нямаш никаква нужда от тях — Аби беше мислил много върху тези възможности и бе напълно убеден в онова, което предлагаше.

— Но аз никога не знам кога ще ми дойдат гости от града! Да давам част от къщата си под наем! Господи, та това е нелепо! Просто е смешно! А защо не превърнем къщата в пансион? Пансион за непорочни девици — много подходящо за мен. Или пък в интернат, може и в старчески дом, а? Що за странни идеи? — Куп изглежда се забавляваше и нямаше никакво намерение да изпълнява което и да е от предложените от Аби решения.

Счетоводителят го изгледа сърдито.

— Слушай! Струва ми се, че не разбираш положението, в което си изпаднал. Ако не ме послушаш и не изпълниш съветите ми, ще се наложи да продадеш цялата къща в рамките на шест месеца. Ти си на крачка от банкрута, Куп!

— Стига глупости! Банкрут? Та това е направо смешно! Всичко, от което имам нужда, е една добра роля в някой касов филм. Днес получих страхотен сценарий — увери ги доволен той.

— И колко е голяма ролята в него? — попита безмилостно Аби. Знаеше как да дълбае безпощадно с длетото.

— Не знам все още. Казаха, че ще я напишат за мен. Толкова голяма, колкото аз искам.

— Сигурно е поредната сапунена опера — саркастично процеди Аби, а Лиз се намръщи.

Тя не обичаше хората да се подиграват на Куп, нито да бъдат груби с него. За Куп реалността винаги изглеждаше жестока, така че той почти никога не слушаше онова, което му говорят. Просто изключваше шалтера. Искаше животът да бъде приятен, весел и красив през цялото време. За него той наистина беше такъв. Дори да нямаше пари и да не можеше да плати, нямаше да престане да живее по начина, по който желаеше. Никога не би се поколебал да си купи нова кола, да си поръча половин дузина костюми или да подари на някоя жена прекрасно бижу. Хората затова искаха да работят с него. Те се стремяха към престижа — точно той, Купър Уинслоу, да носи дрехите, ушити от тях, да кара техните коли или да ползва техните услуги. Въобразяваха си, че някой ден той ще им плати. И Купър действително го правеше, винаги когато можеше. Неизвестно как, но по някое време сметките бяха плащани. В повечето случаи благодарение на Лиз.

— Аби, ти знаеш толкова добре, колкото и аз, че един голям филм ще ни оправи положението. Ще ни донесе парите, от които имаме нужда. Отново ще се въргаляме в злато. Може би ще взема десет милиона долара още другата седмица или дори петнадесет — Купър все още живееше с мечти.

— Виж какво, ако имаш поне малко късмет, ще получиш един милион. Или по-вероятно петстотин хиляди, а може би триста или двеста. Вече не можеш да правиш големи пари, Куп. Знаеш го. Не си затваряй очите! Престани да си заравяш главата в пясъка!

Аби беше безмилостен. Единственото, което не можеше да си позволи, бе да му каже, че е прехвърлил баира. Дори счетоводителите имат сърца. Но жестоката истина бе, че Куп би трябвало да бъде щастлив, ако успееше да спечели сто или двеста хиляди долара. Купър Уинслоу, звездата от шестдесетте години, идолът на милиони жени по света, беше вече твърде стар, за да играе главна роля, без значение колко бе хубав и запазен. Дните на голямата му слава бяха безвъзвратно отминали.

— Не можеш да разчиташ да те сполети неочакван късмет. Ако кажеш на импресариото си, че искаш да работиш, той все ще успее да ти намери нещо прилично платено. Някоя реклама, уестърн или сапунена опера за петдесет хиляди. Ако продукцията е по-голяма, ще вземеш, да речем, сто. Но не можем да стоим със скръстени ръце и да чакаме големите пари да ни паднат от небето. Трябва да намалим разходите ти, докато това стане. Престани да пилееш парите, сякаш са хартийки. Те изтичат като пясък между пръстите ти. Намали персонала, дай къщичката на вратаря и част от голямата къща под наем и през следващите месеци се опитай да си намериш работа. Но те предупреждавам, че ако не го сториш, ще се наложи да продадеш „Имението“ още преди да е изтекла годината. Така мисля аз. Лиз обаче ме убеди, че ти твърдо смяташ да останеш тук.

— Да продам „Имението“? — Купър се разсмя още по-безгрижно и искрено. — Ти чуваш ли се какво говориш! Е, това вече е страхотно! Отдавна не бях чувал подобна смешка! Та аз живея тук повече от четиридесет години.

— Ако не затегнеш колана, много скоро тук ще живее някой друг. Това не е тайна за никого, Куп. Повтарям ти го вече цели две години.

— Да, така е. Но както виждаш, аз все още съм тук. И нито съм банкрутирал, нито съм влязъл в затвора. Може би трябва да отидеш на психоаналитик, Аби. Забелязвам, че започват да те преследват натрапчиви мисли и видения. Или пък започни да пиеш успокоителни. Те може би ще оправят черногледството ти.

Винаги бе казвал на Лиз, че Аби му прилича на собственик на погребално бюро и се облича точно като такъв. Например никак не одобряваше, че счетоводителят ходи с летен костюм през февруари. Какво от това, че в Ел Ей беше топло? Подобни дреболии дразнеха Купър. Но понеже не искаше да обижда Аби, не го каза на глас. Беше му благодарен, че поне не му предложи да продаде и гардероба си!

— Той сериозно ли говори за персонала? — Купър погледна Лиз като уплашено дете.

Тя се събра всичките си сили, за да изглежда спокойна и да го утеши. Не й бе никак приятно да установи колко нещастен и объркан се чувства.

— Мисля, че Аби е прав. Харчиш прекалено много за заплатите им. Може би ще трябва да намалиш броя на прислужниците за известно време, поне докато си стъпиш отново на краката и спечелиш пари.

Винаги му позволяваше да мечтае. Сърце не й даваше да го лиши от мечтите. Той имаше нужда от тях.

— Но как една салвадорка ще се оправи с цялата къща? — попита Куп, този път наистина объркан. Какво ти объркан, беше направо зашеметен. За него това бе пълен абсурд.

— Няма да й се налага, след като дадеш част от нея под наем — повтори Аби. — Това ще разреши единия от проблемите ти.

— Куп, ти не си използвал крилото за гости цели две години, а къщичката на вратаря стои затворена повече от три. Не мисля, че би почувствал липсата им — напомни му кротко Лиз. Гласът й звучеше като на майка, която се опитва да убеди детето си да подари някоя от излишните си играчки на бедните или да изяде попарата си.

— Но защо, по дяволите, трябва да търпя някакви си непознати хора в дома си? — извика ядосано Купър. Беше наистина раздразнен и недоволен.

— Защото искаш да го запазиш! Домът си, имам предвид, ето защо! — отвърна упорито и настоятелно Аби. — Друг начин да го постигнеш просто няма. Говоря сериозно, Куп. Толкова сериозно, колкото дори не можеш да си представиш.

— Добре де, ще помисля — отговори намусено Купър. Гласът му вече звучеше разсеяно. Всъщност от целия този разговор не бе разбрал кой знае какво. Все още се опитваше да си представи какъв би бил животът му без помощ. Онова, което чу, никак не му хареса. — Какво очаквате от мен? Може би ще трябва и да си готвя сам? — попита безпомощно той.

— Ако се съди по кредитните ти карти, ти всяка вечер вечеряш навън. Значи готвачът няма да ти липсва. Нито който и да е от останалите. Можеш да повикаш службата за почистване, ако нещата съвсем се забатачат. Но те предупреждавам, само от време на време.

— Господи, колко милостиво! Чистачка на повикване? Или портиер? Защо не наемем затворници, пуснати под гаранция? Те ще работят почти без пари — в очите на Куп святкаха искрици, а Аби изглеждаше на края на силите си. Нервите му почти не издържаха. Търпението му бе на изчерпване.

— Приготвил съм им заплатите, както и уведомителните писма — продължи сърдито той. Искаше да е сигурен, че Купър най-сетне е проумял какво предстои — уволнението на персонала. Просто нямаше друг избор.

— Ще говоря с фирмата за недвижими имоти в понеделник — намеси се Лиз.

Не искаше да го разстройва допълнително, но той трябваше да знае какви стъпки ще предприемат. Не можеше да направи нищо на своя глава, без да го предупреди. Тя също смяташе, че даването под наем на двете помещения всъщност не е никак лоша идея. Купър нямаше да бъде лишен от пространство, а щеше да получи доста добра сума от наемите. Според нея идеята на Аби беше направо отлична. А и за Куп бе много по-безболезнено да даде част от „Имението“ под наем, вместо да го продава. Знаеше, че той не можеше да се раздели с него. Това щеше да бъде съкрушителен удар.

— Добре, добре. Само искам да съм сигурен, че в къщата ми няма да се настанят серийни убийци. А също така ревящи сополиви деца и лаещи кучета. За бога! Всъщност, ако имам право и аз да кажа нещо, искам квартирантите ми да бъдат жени и по възможност да са хубави. Ако може, сам да си ги избера — довърши, вече шегувайки се. Лиз си помисли с облекчение, че Купър се държи изключително разумно, щом не вдига много шум, и че тя самата ще се опита да намери квартиранти възможно най-бързо, преди да се е разколебал. — Е, това ли е всичко? — попита, ставайки Купър, като показа с това, че според него разговорът е приключен. Дозата реалност, която бе получил, му бе дошла в повече и той очевидно желаеше Аби да си върви.

— Засега — отвърна безмилостно Аби и също стана. — И запомни, че всичко, което казах, е истина. Не купувай нищо. Нищичко, Куп.

— Обещавам. Няма да си купувам нищо, докато всичките ми чорапи и бельо не станат на дупки. И следващия път, когато дойдеш, ще ти ги дам, за да провериш.

Аби изобщо не му отговори. Просто се упъти към вратата. В ръката си държеше пликовете, които подаде на Лийвърмор с молба да ги раздаде на персонала. Всички трябваше да си отидат до две седмици.

— Какво лошо джудже! — обърна се с усмивка Купър към Лиз, след като Аби излезе. — И не иска да се съгласи с никого. Сигурно е имал нещастно детство. Сто процента е прекарал младежките си години, като е късал крилата на мухите. Колко сърцераздирателно! Господи, някой трябва да събере костюмите му и да ги изгори на клада!

— Той е прав, Куп! Съжалявам, срещата наистина беше неприятна. Ще направя всичко възможно през следващите две седмици да обуча Палома да се оправя тук. И ще помоля Лийвърмор да й покаже как да се грижи за гардероба ти.

— Направо ме е страх да си го помисля. Целият се разтреперих. Предполагам, че ще напъха всичките ми костюми в пералнята. О, значи просто ще започна да се обличам по нов начин и ще променя имиджа си — той продължаваше да се прави на безстрашен и все още изглеждаше развеселен от идеята. — Със сигурност ще се чувствам много спокойно само с теб и тази Палома или Мария, или както и да е името й — докато го изричаше, забеляза странния израз в очите на Лиз и бързо добави: — Чакай, чакай! Не е уволнил и теб, нали?

За част от секундата Лиз долови паниката, която го обзе, и това почти разкъса сърцето й. Беше й необходима цяла вечност, за да събере сили и да му отговори.

— Не, той не ме е уволнил. Аз сама си отивам — каза го почти шепнешком.

Беше го съобщила предния ден и на Аби и това всъщност беше причината да не бъде уволнена.

— Не ставай глупава! По-добре да продам „Имението“, отколкото ти да си отидеш, Лиз! Ще изляза на улицата, ще стана шофьор на такси или ще мия подове, но искам да останеш.

— Не е заради това… — в очите й имаше сълзи. — Просто ще се омъжвам, Куп.

— Какво? За кого ще се омъжваш? Не! Не ми казвай, че за оня смешен скапан зъболекар от Сан Диего! Само това не ми казвай! — тази история беше приключила още преди пет години, но Куп все още си я спомняше.

Не, не можеше дори да си представи, че ще изгуби Лиз, а мисълта тя да се омъжи не беше му минавала изобщо през ума. Неговата Лиз бе на петдесет и две години и не само му се струваше, че винаги е живяла тук, той дори бе уверен, че ще бъде с него до края на живота му. Всъщност тя беше неговото семейство през всичките тези години.

Докато му отговаряше, по бузите й се стичаха сълзи.

— Не, не е той. Този е брокер от Сан Франциско.

— И откога този брокер се появи в картинката? — попита искрено шокиран Купър.

— От около три години. Никога не съм си и помисляла да се женя. Миналата година ти разказах за него. Просто от време на време излизахме заедно. Беше ни приятно. Но тази година той се пенсионира и иска да пътувам с него. Децата му са големи. И той най-сетне ми каза: сега или никога. Та реших, че все пак ще бъде по-добре, ако използвам шанса си, докато все още го имам.

— На колко е години? — Купър изглеждаше ужасен. Това наистина беше лошата новина, която се бе надявал никога да не чуе. И сега беше потресен.

— На петдесет и девет. Но изглежда много добре. Има апартамент в Лондон и много красива къща в Сан Франциско. Току-що я продаде и двамата ще се пренесем в един апартамент в Ноб Хил.

— В Сан Франциско? Не, ти просто ще умреш от скука там. Или ще те затрупа някое земетресение. Лиз, ти не го искаш, нали? Ти го мразиш! — направо му се виеше свят. Не можеше да си представи живота си без нея.

В същото време Лиз плачеше, без да спира, и неистово духаше носа си.

— Е, може би. Ще се опитам да не умра. А може и да се върна скоро. Но мисля, че поне веднъж трябва да се омъжа, така че ще го направя. Можеш да ми се обаждаш по всяко време, Куп. Където и да съм.

— А кой ще прави резервациите ми? Кой ще разговаря с агента ми? Само не ми казвай, че ще го върши тази Палома, която и да е тя, по дяволите!

— Говорих с агенцията. Те обещаха да направят всичко, което могат за теб. А със сметките и счетоводството ти ще се заемат от офиса на Аби. Така че наистина нямам какво да правя тук.

Освен да приема обажданията на приятелките му и да захранва агента по печата с прясна информация, повечето от която се отнасяше до това, с кого се среща Купър Уинслоу напоследък и коя е новата му любовница. Беше дошло време да започне сам да вдига телефона. Сигурно щеше да му бъде от полза. Но Лиз наистина имаше чувството, че го изоставя, че го предава.

— Влюбена ли си в този мъж, или само си се паникьосала, че ще изтървеш последния влак?

През всички тези години на Купър дори не му бе хрумнало, че тя може да иска да се омъжи, да си има семейство. Никога не беше споделяла с него, не бе казвала нищо по този повод, а и той никога не беше я разпитвал за личния й живот. Лиз изобщо рядко споменаваше нещо за себе си, пък и нямаше особено много време да ходи по срещи. Беше прекалено заета да подрежда и оправя живота на Купър, неговите срещи, покупките му, вечерите, партитата, пътуванията, гостуванията. Почти не й оставаше време да се вижда с мъжа, за когото щеше да се омъжи. И това бе една от причините той да й постави ултиматум. Смяташе Купър Уинслоу за нарцистичен тип, за самовлюбен в себе си човек, за егоманиак, така че Тед искаше да спаси Лиз от него.

— Мисля, че съм влюбена в годеника ми. Той е добър човек. И е много мил. Иска да се грижи за мен. Има две много красиви дъщери.

— Колко са големи? Не мога да си представя, че ще дундуркаш някакви си сополиви дечица!

— Дечицата са на деветнадесет и на двадесет и три години. Аз наистина ги харесвам. Според мен те също ме харесват. Майка им е починала, когато са били съвсем малки. Тед ги е отгледал сам. И е свършил добра работа. Едната работи в Ню Йорк, а другата все още учи в Станфорд.

— Не, не мога да повярвам.

Купър наистина изглеждаше напълно зашеметен. Денят му се бе превърнал в истинска катастрофа. Дори не си спомняше, че бяха говорили да даде под наем къщичката на вратаря и крилото за гости. Вече не му пукаше за това. Да загуби Лиз, за него беше голям удар.

— И кога смяташ да се омъжиш за него?

— След две седмици, веднага след като си отида оттук — тя отново започна да плаче. Думите неочаквано й прозвучаха ужасно.

— Не искаш ли да направиш сватбата тук? — попита великодушно Купър.

— Ще я направим в дома на едни приятели от Напа Вали — отвърна Лиз през сълзи.

— Звучи ужасно. Голяма сватба ли ще вдигаш? — продължаваше да се чувства зашеметен. Никога не бе очаквал подобно нещо.

— Не. Само ние, дъщерите му и семейството, в чиято къща ще се венчаем. Ако беше по-голяма сватба, щях да те поканя, разбира се — Лиз изобщо не бе правила планове за сватбата. Беше прекалено заета с грижите си около Купър. А Тед пък не искаше да отлага повече. Знаеше отлично, че ако не я принуди, тя никога няма да напусне Купър. Лиз се чувстваше отговорна за него.

— И кога реши всичко това?

— Преди седмица.

Беше самата истина. Преди седмица Тед бе дошъл да прекара уикенда с нея и й бе поставил ултиматума си. Решението им бе съвпаднало идеално с решението на Аби да уволни целия персонал на „Имението“. Всъщност Лиз знаеше, че в известен смисъл прави услуга на Купър. Той никога нямаше да я уволни. И за двамата бе прекалено тежко и трудно да се разделят. Тя не можеше да си представи, че ще го напусне. Дори само мисълта за това късаше сърцето й. А Куп беше толкова невинен и безпомощен по един необясним и неповторим начин. През последните двадесет и две години Лиз го бе глезила и се бе грижила за него като майка. Знаеше, че сигурно ще се събужда нощем в Сан Франциско и ще мисли за него. Ще се тревожи и притеснява. Всъщност раздялата щеше да е невероятно мъчителна и за двамата. Грижите за Купър бяха заместили децата, които никога не бе имала и за които бе престанала да мечтае преди години.

Когато Лиз излезе от къщата, Купър все още беше напълно объркан и шокиран. Преди да си тръгне обаче, Лиз отговори по телефона. Беше Памела, неговата последна любовница. Момичето бе на двадесет и две години, прекалено млада дори за неговите стандарти. Беше модел и искаше да стане актриса. Той я бе срещнал на някакви снимки. Бяха наели половин дузина манекенки да стоят около него и да го гледат с обожание, а тя бе най-красивата от всички. Беше й определил среща и тя вече бе напълно и безнадеждно влюбена в него, въпреки че бе достатъчно стар да й бъде дядо. Но не изглеждаше като такъв. Щеше да я води на вечеря в „Айви“^[5] и Лиз му напомни, че трябва да я вземе в седем и половина. Куп я прегърна и я притисна силно, като й повтори, че настоява да се върне при него, ако не й хареса да е омъжена. И, разбира се, тайничко се надяваше точно това да се случи. Имаше чувството, че е загубил своята по-малка сестричка или най-добрия си приятел.

Лиз плака през целия път, докато караше към града. Обичаше Тед, но не можеше да си представи живота без Куп. През всичките тези години той беше нейното семейство, нейният най-добър приятел, брат, син, герой. Тя го обожаваше. И трябваше да събере всичкия си кураж и смелост, цялата си сила, за да приеме предложението на Тед и да съобщи това на Купър. Почти не бе спала през последната седмица и се чувстваше направо болна цялата сутрин, преди Купър да се върне. Беше благодарна на Аби, че дойде да я разсее.

Докато излизаше през главната порта, едва не блъсна колата, толкова беше объркана и нещастна. Да напусне Купър, бе все едно да напусне женски манастир, в който е прекарала целия си живот, или майчината утроба. Лиз само се надяваше, че е взела правилното решение.

Куп все още беше в библиотеката, когато тя си тръгна. Наля си нова чаша шампанско. Отпи и като държеше чашата в ръка, се отправи бавно към спалнята си. По пътя си срещна една дребна малка женица с бяла униформа. На роклята й отпред имаше голямо петно от доматен сос или супа. Беше прибрала тъмната си коса в дълга плитка на гърба, носеше слънчеви очила с изкуствени диаманти по рамката, което привлече вниманието му, докато тя чистеше с прахосмукачката стълбите.

— Палома? — попита неуверено, изобщо и не бе сигурен дали е тя. Жената носеше чехли с леопардова окраска, което го накара да се подсмихне.

— Да, господин Уингълоу — имаше нещо силно и независимо у нея. Тя не свали очилата си, а го загледа втренчено през тях. Беше му невъзможно да определи на колко е години. Реши, че е на средна възраст.

— Казвам се Уинслоу, Палома. Да не би да ти се е случило нещо? — той посочи петното на униформата й. Сякаш някой я бе замерил с пица.

— Ядохме спагети на обяд. И аз изтървах лъжицата върху себе си. А нямам друга униформа тук.

— Сигурно спагетите са били много вкусни. Поне петното изглежда така — добави Куп, като мина покрай нея. Все още се чудеше какво ще прави без Лиз и как тази Палома щеше да се грижи за гардероба му.

Влезе в спалнята си и затвори вратата, а Палома остана да гледа втренчено след него, след което завъртя изразително очи. За пръв път откакто работеше в тази къща, той я бе заговорил, но заради малкото, което знаеше за него, тя никак не го харесваше. Работодателят й излизаше с жени, които бяха достатъчно млади да му бъдат дъщери. Освен това изглеждаше самовлюбен. Не можеше да се сети дори за една-единствена причина, поради която да го харесва. Продължи да чисти с прахосмукачката, като клатеше недоволно глава. Никак не й се нравеше да остане съвсем сама с него в тази огромна къща. Струваше й се, че е изтеглила лошия късмет, когато откри, че само тя от целия персонал не е уволнена. Но нямаше намерение да протестира, нито да се сърди. В Сан Салвадор многобройните й роднини очакваха помощ и пари от нея. Така че тази работа й трябваше. И щеше да остане тук, дори да се налагаше да работи за дявола.