Даниел Стийл
Имението (4)

Глава 4

В неделя Лиз се върна в „Имението“, за да се срещне с агента по недвижимо имущество. Беше изминал само ден след като Купър се съгласи да даде под наем къщичката на вратаря и крилото за гости и тя искаше да придвижи нещата колкото може по-бързо, преди да е променил решението си. С приходите от наемите щяха да закърпят за известно време положението. А тя искаше да направи за него всичко, което може, преди да си тръгне.

Беше определила срещата за единадесет часа и когато пристигна в „Имението“, Куп вече бе излязъл. Беше взел със себе си и Памела, двадесет и две годишната манекенка, с която спеше напоследък, за да закусят в хотел „Бевърли Хилс“, като й обеща на следващия ден да я заведе на „Родео Драйв“^[1] да пазаруват.

Памела беше великолепен екземпляр от женски род, но нямаше какво да облече. Когато беше в леглото, това нямаше никакво значение, но не можеше да излиза с нея на обществени места и тя да изглежда като селянка. А да глези жените, беше едно от нещата, които Купър умееше да прави най-добре. Най-много обичаше да пазарува с тях и за тях. Аби сигурно щеше да получи удар, когато видеше сметката. Но това едва ли можеше да спре Купър. Той продължаваше да не се притеснява за парите. Беше обещал на Памела да я заведе в бутиците на „Тиодор“ и „Валентино“, на „Диор“ и „Фере“, изобщо навсякъде, където пожелае. Пазаруването вероятно щеше да излезе някъде около петдесет хиляди долара, а може би и повече. Особено ако спрат пред витрините на „Ван Клиф“ или „Картие“ и нещо хванеше окото му. А на Памела и през ум не й минаваше да му попречи, като каже, че подобна щедрост е излишна. Е, това беше разбираемо. За едно двадесет и две годишно момиче от Оклахома да стигне до леглото и портфейла на Купър Уинслоу беше истински подарък от съдбата. Голямата печалба от лотарията, сбъдване на сънищата и мечтите. Щеше да се възползва, докато мястото й бъде заето от следващата кукличка.

Такъв си беше Купър.

— Изненадана съм, че господин Уинслоу желае да пусне квартиранти в „Имението“, особено в крилото на основната сграда — агентът по недвижими имоти беше жена.

Лиз я въведе в къщата. Знаеше за неизбежните клюки, които щяха да тръгнат по адрес на Куп заради бъдещите наематели, и това никак не й харесваше. Но беше необходимото зло, ако искаха да спасят положението. Всъщност можеха да разчитат само на милостта, която хората биха проявили при интерпретацията на тези действия. Обикновено подобни приказки съвсем не са любезни, особено когато става дума за звезди от калибъра на Купър — актьори и актриси или други подобни знаменитости. Това обаче беше част от шоуто. Неизбежните рискове на професията.

— Крилото за гости има отделен вход, така че наемателите няма да си пречат с господин Уинслоу. Може би дори изобщо няма да се срещнат. Той много пътува, така че едва ли ще забележи, че в къщата има други хора. В същото време те ще бъдат нещо като естествена защита, охрана. Когато наоколо се знае, че в къщата постоянно живеят хора… Нали разбирате. Е, сигурно ще възникнат клюки, ще започнат да шушукат… Но всъщност ще бъде полезно за него — това беше гледна точка, за която агентката не се беше сетила. Да, имаше смисъл в това, което казваше секретарката му, макар у нея да остана подозрението, че това не е основната причина. Че има и нещо друго, заради което се е решил на подобна стъпка.

Спомни си, че Купър Уинслоу не бе играл главна роля от години. Не можеше да се сети кой бе последният голям филм, в който го бе гледала, въпреки че звезда като него, където да се появеше, правеше впечатление и предизвикваше вълнение. Беше една от най-знаменитите и прочути легенди на Холивуд за всички времена. И ето че тази легенда бе готова да даде под наем част от собствеността си и сигурно щеше да получи добра цена. Имотът му бе може би единственият в страната, а дали не и в света, с подобно име и слава. А да имаш за хазаин известен и красив актьор, макар и често отсъстващ, си беше повече от престижно. Ако наемателите имаха късмет, може би щяха да успеят да го зърнат за кратко на тенис корта или край басейна. Агентката смяташе в рекламното съобщение, което щеше да публикува, да включи и тази примамлива перспектива, за да привлече вниманието на бъдещите квартиранти.

Лиз отвори вратата към крилото за гости, която изскърца, и тя се упрекна, че не бе наредила на прислугата да избърше праха и да почисти преди идването на агентката. Причината бе, че всъщност не бе имала никакво време. Бързаше да приключи с тази работа преди на Купър да му хрумне нещо друго и да се откаже. За нейно облекчение всичко изглеждаше подредено и съвсем прилично. Това бе най-хубавата част от къщата. Таваните бяха високи, както и в целия дом, а елегантните френски прозорци извеждаха направо на моравата. От едната страна се простираше прекрасна бяла каменна тераса, заобиколена с жив плет. По нея артистично бяха разпръснати антични мраморни пейки и масички, които Куп беше купил и донесъл преди години от Италия. Всекидневната беше обзаведена с изящни френски старинни мебели. До нея се намираше малък кабинет, който можеше да служи и за офис, а след като се изкачеше по късата извита стълба, човек попадаше в огромна по размери спалня, цялата облицована със светлосин сатен и огледала, в които се отразяваха мебели в стил арт деко^[2]. Купър ги бе донесъл специално от Франция.

В съседство на спалнята се помещаваше също толкова огромна баня, цялата от бял мрамор, и гардеробна, където имаше повече чекмеджета и отделения, отколкото бяха необходими за шестчленно семейство. За Куп обаче те бяха недостатъчни. От другата страна на всекидневната имаше две малки, но много приятни спални, обзаведени с мебели в английски стил, тапицирани с ярък кретон на цветя, и много антични предмети. И накрая, една прекрасна селска кухня с голяма дървена маса за хранене, за която агентката каза, че й напомня на мебел от Прованс. Нямаше трапезария, но Лиз отбеляза, че всъщност няма и нужда от такава, след като всекидневната е толкова голяма, че в нея спокойно може да се разположи маса, или пък квартирантите да се хранят в кухнята, която беше приветлива, светла и уютна. Тук имаше още масивна френска печка, каменна камина в единия ъгъл и автентични старинни плочки по стените и пода. С една дума, това си беше един прекрасен апартамент на най-хубавото място в Бел Еър, с достъп до тенис корт и басейн.

— Колко ще искате за това? — очите на агентката святкаха от възбуда.

Никога досега не бе виждала толкова красиво жилище. Дори си представяше как някоя друга кинозвезда може да го наеме, просто за престиж. Може би някой, който е дошъл временно в града, за да снима филм или да прекара зимата в Ел Ей. Фактът, че жилището бе обзаведено, щеше да бъде голям плюс. При това беше обзаведено прекрасно. След като се позабърше прахът и във вазите се сложат цветя, щеше да се превърне в прелестно местенце за живеене. Агентката много добре осъзнаваше това.

— Вие колко бихте предложили? — попита предпазливо Лиз.

Чувстваше се неуверена, а и нямаше опит. От доста отдавна не се беше занимавала с подобна дейност. Самата тя живееше в своя скромен апартамент повече от двадесет години.

— Поне десет хиляди долара на месец. Може и дванадесет. Ако клиентът е подходящ, ще вдигнем на петнадесет. Но в никакъв случай по-малко от десет.

Числата звучаха като музика в ушите на Лиз. Това щеше да осигури на Куп един постоянен и съвсем приличен доход всеки месец, ако успееха да скрият кредитните карти от него. Тя най-сериозно се безпокоеше за кашите, в които можеше да се забърка след нейното напускане, когато нямаше да има кой да го контролира, предпазва и дори заплашва, ако е необходимо. Не че бе успявала да упражнява кой знае какъв контрол над него, но поне му напомняше от време на време да не затъва в дълбокото.

Веднага след като заключи вратата на крилото за гости, Лиз поведе агентката към северния край на парка, където се намираше къщичката на вратаря, почти скрита от прекрасната градина, която я заобикаляше. Всъщност къщичката беше съвсем близо до главната порта, но бе така потънала в пищна зеленина, че човек оставаше с чувството, че това е съвсем отделен, самостоятелен имот. Беше кокетна, бяла, каменна постройка, по едната стена, на която се виеше лоза. Винаги бе напомняла на Лиз за типичната английска селска къща. Имаше някакво магическо излъчване, нещо приказно и вълшебно витаеше около нея. Вътре беше облицована с дърво, стените бяха от грубо издялани камъни. Беше пълна противоположност на елегантния френски интериор в крилото за гости. Интересен беше този преход от един свят в друг.

— О, Господи! Тук е прекрасно! — възкликна възхитено жената, след като минаха по алеята, от двете страни, на която растяха розови храсти, отрупани с цвят, и влязоха вътре. — Къде съм попаднала! Сякаш съм в друг свят! Може би в приказка?

Стаите не бяха големи, но удобни, с дървени греди по таваните и тежки мебели в английски стил. Имаше внушителен кожен диван, който Купър бе закупил направо от истински английски клуб. В къщата цареше уют. Във всекидневната имаше голяма каменна камина, кухнята беше просторна, по стените й висяха пълен комплект старинни медни съдове за готвене и тигани от всякакъв размер, а на горния етаж бяха разположени две средно големи спални, чиито стени бяха със строги раирани тапети, а мебелите — в стил „Крал Джордж“. Купър ги бе колекционирал известно време. Във всички стаи имаше красиви ръчно тъкани черги, а в малката елегантна трапезария, зад витрините на бюфета, се кипреше старинен сребърен сервиз за хранене.

Порцеланът беше от „Споде“. Всъщност цялата къщичка беше съвършен образец на типичен английски котидж и човек не можеше да си представи, че се намира в сърцето на Бел Еър. Където и да е другаде, но не и тук. Беше по-близо до тенис кортовете, но по-далеч от басейна, който всъщност бе точно зад крилото за гости. Така че всяко от жилищата притежаваше своите удобства, възможности и стил.

— Та това е просто идеалното място за всеки човек — заяви агентката с нескрито задоволство. — Лично аз бих живяла тук с удоволствие.

— И аз винаги съм си мислела същото — усмихна се в отговор Лиз.

Дори веднъж бе попитала Куп дали може да поживее в къщичката само един-два дни, но в крайна сметка се бе отказала.

Тук, също както в крилото за гости, беше заредено с всичко необходимо — чаршафи, спално бельо, хавлиени кърпи, сервизи и всички възможни съдове за готвене и сервиране. Всичко, което човек можеше да си представи и от което би имал нужда.

— За това мога да поискам също десет хиляди на месец — рече агентката, очарована. — Дори и повече. Малко е, но пък е толкова красиво и излъчва чар, на който едва ли някой би могъл да устои.

В действителност беше коренно различно като усещане и атмосфера от крилото за гости, където всичко бе много по-луксозно и скъпо. Тук беше уютно. Миришеше на истински дом. В крилото за гости таваните бяха по-високи, имаше повече стаи, а основната спалня, банята и кухнята бяха огромни. Тук всичко бе по-миниатюрно и не така импозантно, но носеше очарованието на нещо мило, интимно и родно.

И двете жилища бяха прекрасни и агентката бе абсолютно убедена, че много лесно ще намери подходящи наематели.

— Бих искала да дойда и да направя снимки още утре. Моля ви, не ги показвайте на други брокери. Първо ще проверя в запитванията кой търси обзаведени жилища под наем. Собственост като тази не се среща всеки ден, така че искам да намеря най-подходящите наематели за господин Уинслоу.

— Това би било чудесно. Той ще бъде доволен — тържествено я увери Лиз.

— Има ли някакви ограничения или забрани, които трябва да знам? — попита жената, като си нахвърли няколко кратки бележки относно размерите, обзавеждането, броя на стаите и удобствата.

— За да бъда откровена, ще ви кажа, че той не обича особено много децата и не иска нищо да бъде повредено. Не знам какви са чувствата му към кучетата. Всъщност мисля, че ако евентуалните наематели са почтени и си плащат навреме наема, няма да има никакви проблеми — не спомена обаче за желанието на Купър квартирантите да бъдат жени.

— Това за децата няма да го включим в обявата. Трябва да бъдем много внимателни. Може да се приеме като дискриминация — предупреди я агентката. — Но ще го имам предвид, когато търся кандидати. И двете жилища са красиви и изтънчени, съответно и наемът ще бъде голям. Десет хиляди не са по джоба на всеки. Така че това ще ни предпази от евентуални боклуци или престъпници.

Ако обаче някоя платежоспособна рок звезда решеше да се нанесе тук, то тогава нямаше начин да не възникнат проблеми. Всички рок певци бяха ексцентрични, трудно предсказуеми и своенравни. Агентката винаги бе имала проблеми с тях, но всъщност кой ли ги нямаше.

Жената си отиде в ранния следобед, а Лиз се върна в своя дом, след като провери дали всичко в къщата е наред. Персоналът все още беше в шок, след като предишния ден Аби им връчи уведомителните писма за уволнение. Но като имаха предвид нередовното изплащане на заплатите, всъщност не би трябвало да бъдат толкова изненадани. Лийвърмор обяви, че заминава за Монте Карло да работи за някакъв арабски шейх. Той го бе преследвал месеци наред, за да го привлече при себе си. И вчера, след като разбра, че остава без работа, Лийвърмор му се обади, за да потвърди, че приема. Не изглеждаше никак разстроен, че напуска Куп, а ако беше, то както обикновено не го показваше. Следващата седмица щеше да отлети за Южна Франция и неговото напускане щеше да бъде най-тежкият удар за Куп.

Късно следобед Купър се върна вкъщи с Памела. Бяха обядвали дълго, а сетне бяха седели край басейна на хотел „Бевърли Хилс“, бъбрейки с приятели на Купър, всичките големи имена в Холивуд. Памела не можеше да повярва на очите и на ушите си, че е в компанията на такива знаменитости. Струваше й се, че сънува, трябваше да се ощипе няколко пъти, за да се увери, че не е сън. Беше толкова впечатлена, че не можеше дори да говори.

Половин час по-късно двамата вече бяха в леглото. До тях на малка масичка в сребърна купа за лед се изстудяваше шампанското. Готвачът им сервира вечерята върху табли и двамата гледаха на видео два от старите филми на Купър по нейно настояване. След това той я закара у тях, защото рано на другата сутрин имаше среща с треньора си и с лекаря, който му правеше акупунктура. И освен това винаги предпочиташе да спи сам. Дори в леглото му да бе най-прекрасната жена на света, тя му пречеше.

На следващата сутрин агентката приготви две папки с всички подробности за предлаганите жилища. Сетне вдигна телефона и се обади на няколко клиенти, за които знаеше, че търсят обзаведени и нестандартни жилища. Успя да си определи три срещи, за да покаже къщичката на вратаря на ергени, и още една, за да предложи крилото за гости на млада двойка, която току-що се бе пренесла в Ел Ей и в момента ремонтираше къщата си, а ремонтът щеше да се проточи година, ако ли не и две. Малко след това телефонът й иззвъня. Беше Джими.

Гласът му звучеше сериозно и спокойно. Обясни, че си търси жилище под наем. Нямаше претенции за местоположението, само да е нещо малко и лесно за поддържане и да има прилично обзаведена кухня. Откакто Маги беше умряла, изобщо не беше готвил, но осъзнаваше, че все някой ден ще се наложи да започне отново. Освен спорта това беше единственото занимание, което истински го отпускаше и успокояваше.

Мебелировката също не го интересуваше. Двамата с Маги имаха основните неща, но не бяха влюбени в нито едно от тях, така че той не се поколеба да остави всичко на склад. Дори смяташе, че в известен смисъл така ще бъде по-добре. Защото се страхуваше, че познатите вещи ще му напомнят непрекъснато за нея. За него щеше да бъде по-безболезнено, ако обзавеждането е различно. Дори го предпочиташе. Единствените спомени за Маги, която щеше да вземе със себе си, бяха снимките им. Всичко нейно — дрехи и предмети, беше подредил в кутии и прибрал, така че да не ги вижда всеки ден.

Агентката го попита дали има предпочитания към местоположението. Нямаше. Холивуд, Бевърли Хилс, центъра на града, Малибу, където и да е. Каза, че обича океана, но се сети, че и той ще му напомня за Маги. Всичко щеше да му напомня за нея. Трудно щеше да намери място, което да не му напомня.

А когато спомена, че няма претенции и относно цената, тя реши да пробва и му предложи къщичката на вратаря. Не му съобщи сумата, но описа подробно жилището и след моментно колебание той заяви, че би искал да го види. Определиха си среща за пет часа същия следобед. Накрая тя го попита къде работи и в коя част на града.

— Уотс — отвърна кратко Джими.

Каза го така, сякаш в това нямаше нищо необикновено, но агентката моментално настръхна. Кварталът имаше печална слава. Там живееха само бедняци и престъпници, утайката на обществото.

— О, разбирам — тя се зачуди дали не е афроамериканец, но не посмя да попита. Само че в главата й вече се въртеше съмнението дали ще може да си позволи наема. — Имате ли достатъчно средства, господин О’Конър? Висока ли е заплатата ви?

— Не съвсем — отвърна спокойно Джими и погледна часовника си. Трябваше да бърза за среща с едно семейство във връзка с двете им осиновени деца. — Ще се видим в пет часа.

Но агентката вече не бе убедена, че този човек е правилния избор. Никой, който работеше в Уотс, не би могъл да си позволи да наеме собствеността на Купър Уинслоу.

А когато се срещнаха, подозренията й се потвърдиха и вече бе сигурна, че сделката няма да стане.

Джими пристигна с очуканата хонда, която бяха купили по настояване на Маги, макар че той искаше да вземат нещо по-шик, по-лъскаво и ново, когато тръгнаха за Калифорния. Беше се опитал да й обясни, че щом ще живеят в Калифорния, трябва да имат и страхотна кола, но накрая се бе предал, както обикновено. Тя пак го бе убедила с неоспоримите си аргументи. Според нея щеше да бъде невъзможно да вършат работата си, която обичаха, ако карат скъпа кола, без значение, че купуването й не беше никакъв проблем за Джими. Всъщност никой не знаеше, че той произлиза от много стар, при това баснословно богат род. Това беше добре пазена тайна дори и за най-близките им приятели.

Джими беше облечен в изтъркани джинси с протрити краища и дупка на коляното, избелял пуловер с емблемата на Харвард, който носеше вече повече от десет години, и смачкани стари ботуши. Но местата, които посещаваше във връзка с работата си, и семействата, при които ходеше, бяха такива. Бедни, измъчени и изстрадали, така че той не искаше да се различава от тях. Нито да ги стряска и плаши с външния си вид. Трябваше да бъде един от тях. Затова пък, в пълен контраст с облеклото, беше гладко избръснат, чист, интелигентен, очевидно добре образован и съвсем модно подстриган. Всъщност на пръв поглед представляваше интересна и странна смесица от противоречащи си елементи, което напълно обърка агентката.

— С какво се занимавате, господин О’Конър, ако не е тайна? — попита тя уж между другото, докато отключваше вратата на къщичката. Вече я бе показала три пъти днес следобед, но първият мъж реши, че е много малка за него, вторият — че е прекалено изолирана, а третият каза, че предпочита апартамент. Така че къщата все още беше свободна, макар жената да бе напълно убедена, че Джими не е човекът, който може да я наеме. Според нея това не беше по джоба му. Не бе за заплатата на един социален работник. Но все пак беше длъжна да му я покаже.

Когато двамата минаха през живия плет, тя дочу как той дълбоко въздъхна. Къщичката приличаше на истинска ирландска селска къща и му напомняше пътуванията, която бяха правили с Маги до старата им родина. В мига, в който влезе във всекидневната, Джими изпита чувството, че се намира в Ирландия или Англия. Беше идеална малка къща за ерген. Във въздуха витаеше непретенциозна, спокойна атмосфера, усещането за нещо топло и познато. Бабината къща на село, където си играл като дете. Ябълките и дюлите на тавана, скринът с дантелените покривки, килерът, пълен с буркани със сладко, скърцащата стара люлка, вързана на ореха. Тази къща напомняше за всичко това. Възкресяваше спомените от детството.

Когато влезе в кухнята, беше направо очарован. Спалните също му харесаха. Но онова, което най-много му допадна, беше усещането, че е някъде извън града, в провинцията. За разлика от мъжете, с които се бе срещала днес следобед, този изглежда обичаше самотата, помисли си агентката. Подхождаше на настроението му.

— Жена ви ще иска ли също да я види? — попита тя, опитвайки се по този начин деликатно да разбере дали е женен.

Беше истински красавец, имаше страхотно телосложение и очевидно бе във великолепна форма. Докато гледаше пуловера му, тя все пак се запита дали наистина е завършил Харвард, или го е купил от някой магазин за дрехи втора употреба.

— Не, тя… — той се опита да отговори на въпроса, но се отказа. — Аз съм… Аз ще живея тук сам — все още не можеше да произнесе думата вдовец. Всеки път, когато я помисляше, тя сякаш разсичаше сърцето му на две. А самотен му звучеше смешно и надуто, и беше нечестно. Понякога му се искаше да каже, че е женен, защото така се чувстваше. Сигурно все още щеше да носи венчалния си пръстен, ако имаше такъв. Но Маги така и никога не му подари пръстен, а оня, който той сложи на пръста й, беше погребан заедно с нея.

— Харесва ми — каза тихо Джими, като мина отново из стаите.

Жилището беше малко по-голямо, отколкото си бе представял, и според него излишно тежкарско, но пък би могъл да покани някой колега след работа да му гостува или пък да поработи в градината, да окастри храстите и да покопае.

Можеше да намери много оправдания и да изтъкне много причини, ако решеше да го наеме, но най-важното бе, че ако Маги беше жива, щеше да хареса тази къща. Това бе точно нейният стил. Това беше нейното място, макар че сигурно никога не би се съгласила да живеят тук, защото нямаше да може да отделя толкова пари от заплатата си, за да плаща своята част от наема. Това го накара да се усмихне. Чувстваше се изкушен да я наеме. Но реши да не избързва. Искаше да преспи тази нощ и да остави решението да узрее. Затова обеща на агентката да й се обади на другия ден.

— Бих искал да си помисля — обясни Джими, когато се разделиха.

Агентката беше готова да се закълне, че това е просто поредното извинение. Беше сто процента сигурна, че никога повече няма нито да види, нито да чуе този човек. От колата, дрехите и работата му си бе направила извода, че не е в състояние да плаща наема. Но изглеждаше приятен и й вдъхваше някаква необяснима жал. Всъщност човек никога не знаеше с кого ще сключи сделка и от кой храст ще изскочи заекът. Беше работила достатъчно дълго в този бизнес, за да знае този урок много добре. Понякога хората, които имаха вид на богати, влиятелни и с добро положение в обществото, се оказваха парвенюта или въздух под налягане. А онези, които изглеждаха не особено добре финансово или направо бедни, се оказваха наследници на огромни състояния. Жената бе научила това отдавна, затова се държа много мило и любезно с Джими.

Докато караше към дома си, той дълго мисли за къщичката. Беше прекрасно и тихо местенце и изглеждаше така отдалечена от света, изпълнена с тишина и спокойствие. Щеше да му хареса много да живее там с Маги. Зачуди се дали тази мисъл щеше да го преследва. Всъщност знаеше, че никъде на света няма място, където да се скрие от скръбта.

Когато се върна вкъщи, продължи да опакова вещите си, за да се разсее. Апартаментът вече беше почти празен. После направи супа, сипа си една купичка и седна мълчаливо на прозореца.

Почти цяла нощ не можа да заспи. Остана буден, мислеше за Маги и за това какво би го посъветвала тя. Първоначално беше решил да наеме апартамент някъде в покрайнините на Уотс, което със сигурност би било добре от практична гледна точка, а опасностите, които криеше кварталът, изобщо не го плашеха. Или може би някакъв най-обикновен апартамент в самия град. Но докато лежеше в кревата тази нощ, не спря да мисли за малката къщичка. Можеше да си я позволи и знаеше, че Маги щеше да я хареса. За пръв път през ума му мина мисълта, че може би трябва да направи нещо за себе си.

Освен това му хрумна, че ако работи доброволно като градинар, може да намали наема. Пък и кухнята, всекидневната с камината и градината му бяха допаднали много.

Едва дочака да съмне. В осем сутринта се обади на агентката по недвижими имоти още докато се бръснеше.

— Взимам я — заяви и се усмихна на себе си, когато го изрече.

От седмици наред това бе първата му усмивка, но наистина беше развълнуван. Според него къщата беше идеална.

— Вземате я? — гласът на жената бе изпълнен с недоверие и изненада. Тя беше сигурна, че няма да го чуе никога повече и дори се зачуди дали е разбрал добре цената, която му бе казала.

— Това са десет хиляди долара на месец, господин О’Конър. Сумата не е ли проблем за вас?

Не й даде сърце да каже по-висока цена, пък и бе започнала да се съмнява, че изобщо ще може да я даде под наем на някого. Тя не беше за всеки, беше специална. И не всеки желаеше да живее в изолация, но на този мъж сякаш точно това му харесваше най-много.

— Да, да. Няма проблем. Всичко е наред — увери я той. — Трябва ли да ви напиша чек, или да направя депозитна вноска, за да сте сигурна? — сега вече, след като бе взел решението, Джими не искаше да изпусне сделката.

— Ами… Не… Аз… Ще трябва първо да направя справка и да получа референции от банката ви.

Знаеше, че това може би ще го обиди, но според закона трябваше да го стори, без значение колко подходящ или неподходящ изглежда кандидатът.

— Разбирате ли, не искам да я загубя, ако междувременно се появи някой друг кандидат — беше разтревожен. Вече не се отнасяше небрежно към живота си. Напоследък бе забелязал, че много бързо се изнервя, особено за неща, за които преди дори не се беше замислял. Тогава Маги правеше това вместо него. Сега трябваше да се оправя сам.

— Не се безпокойте. Ще я запазя за вас, моля ви. Вие сте пръв и имате предимство.

— Колко време ще отнеме справката и референцията?

— Не повече от няколко дни. Банките са малко бавни с кредитните чекове напоследък.

— Почакайте! Защо не се обадите на моя банкер? — Джими продиктува името на шефа на частната банка „Банк оф Америка“. — Той може би ще успее да задвижи нещата, за да стане по-бързо.

По принцип беше дискретен и не парадираше с богатството си, но знаеше със сигурност, че ако тя се обади на този човек, нещата щяха да бъдат улеснени. Нямаше проблеми да получи кредит от тази банка, всъщност никога не бе имал, с която и да е банка.

— Ще се радвам да ви помогна, господин О’Конър. Бихте ли ми дали телефон, на който да ви намеря още днес?

Продиктува й телефона в офиса си и я помоли да остави съобщение на секретаря, ако го няма, и обеща да й се обади веднага щом има възможност.

— Всъщност ще бъда там цялата сутрин — имаше една камара писмена работа, която го чакаше на бюрото.

В десет часа тя позвъни. Чекът за кредита бе пристигнал на минутата, така както предполагаше Джими.

Агентката се бе обадила на шефа на банката и в мига, в който произнесе името на Джими, човекът отсреща отговори, че няма никакъв проблем. Кредитните позиции на господин О’Конър били отлични. Разбира се, не можели да разкрият баланса му, но веднага щели да отпуснат сумата, която иска. Всичко, което можел да й съобщи, бе, че господин О’Конър е от най-висшия кръг клиенти на банката.

— Къща ли ще си купува? — полюбопитства банкерът.

Надяваше се да е така. След трагедията, сполетяла Джими, това би могло да бъде добър знак. Всъщност, ако искаше, той можеше да купи цялото „Имение“. Но банкерът не спомена това на агентката.

— Не, само взема под наем къщичката на вратаря. Тя е доста скъпа — отвърна жената, опитвайки се да възприеме чутото и да се убеди, че е разбрала правилно. — Десет хиляди на месец. Искаме първия и последния наем предварително, а също и двадесет и пет хиляди долара депозит — мъжът още веднъж я увери, че няма никакъв проблем. Това възбуди интереса й и в изблик на любопитство тя не се сдържа и го попита: — Но кой е той?

— Точно този, който казва, че е. Джеймс Томас О’Конър. Един от нашите най-солидни клиенти — това беше всичко, което научи от банкера. Затова беше още по-силно заинтригувана.

— Извинете ме. Бях объркана, защото като социален работник той, нали разбирате… Доста необичайно е човек с неговия статут да плаща такъв огромен наем.

— Аз бих казал само, че светът щеше да е по-добър, ако имаше повече хора като него. Нещо друго, което искате да знаете?

— Не. Може ли да ми изпратите писмото с референциите по факса?

— Няма проблем. Желаете ли ние да издадем чека от негово име, или предпочитате той да го направи?

— Ще го попитам — отвърна жената, осъзнавайки, че току-що беше направила голяма сделка. Беше дала къщата на Купър Уинслоу под наем.

Веднага се обади на Джими, съобщи му добрите новини, а също и че може да получи ключовете веднага, когато пожелае. Той обеща да пусне чека не по-късно от обяд и обясни, че би желал да се пренесе през следващата седмица. Тогава трябваше да освободи апартамента, в който живееше в момента. Искаше да го задържи колкото може по-дълго в памет на Маги, но неочаквано почувства копнеж и вълнение, свързани с къщичката. А освен това знаеше, че където и да отиде, Маги винаги ще бъде с него.

— Надявам се, че ще бъдете много щастлив там, господин О’Конър. Жилището е истинско съкровище. И съм сигурна, че ще ви бъде приятно да се запознаете с господин Уинслоу.

Джими затвори телефона и се разсмя с глас. Просто си представи какво би казала Маги с невероятния си ирландски акцент за това, че хазаинът му е кинозвезда.

Но вече бе решил, че трябва да направи нещо наистина лудо. И някак си дълбоко в най-съкровеното кътче на сърцето си имаше увереността, че Маги не само би одобрила действията му. Тя би се влюбила в къщичката.