Даниел Стийл
Имението (23)

Глава 23

Джими не можеше да се начуди защо Алекс не се обажда. Нито звънеше по телефона, нито идваше да го види. А майка му каза, че цяла седмица не се е появявала край басейна. Валери не бе срещала и Купър, а когато го видя, той изглеждаше начумерен и мрачен. Дори се поколеба дали да го заговори. Плуваше мълчаливо в басейна, докато той сам не подхвана разговор. Попита я как е Джими.

— По-добре. Но постоянно се оплаква или гневи. Много е раздразнителен, кисел и капризен. Надявам се да се оправи, когато започне да ходи с патериците.

Куп кимна разбиращо. Тогава Валери го попита за Алекс. Настъпи дълга пауза, след което той я погледна в очите. И Валери видя там нещо, което никога преди не бе виждала. Безкрайна мъка, абсолютно неприсъща за него. Куп винаги много умело бе успявал да крие неприятностите си, понякога дори от самия себе си. Беше просто недостижим в това свое умение. Но не и този път. Сега беше един тъжен стар човек. Не бог, а просто обикновен човек, смъртен. А смъртните страдат. Понякога жестоко.

— Вече не се виждам с нея — отговори той, а Валери направо застина от изненада, както сушеше косата си с хавлията. Виждаше колко усилия му струва това признание.

— О, съжалявам — не посмя да го попита какво се е случило.

Той беше казал само на Тайрън, а тя наскоро бе обядвала с Алекс. След което му разказа колко нещастна е младата жена. Беше й мъчно за двамата, но смяташе, че баща й е взел правилното решение, особено по отношение на Алекс. Трябваше да мине време, за да го осъзнае и тя самата.

Куп се почувства по-добре след разговора си с Тайрън. Сега силно се нуждаеше от нейната опора и подкрепа. Тя бе най-близкият му човек.

— И аз съжалявам — призна искрено Куп. — Заедно с нея загубих и последните си илюзии. Но може би така е по-добре.

Не й разказа за колебанията си, не сподели, че не иска да се ожени заради парите й. Беше му достатъчно да го знае сам. Добродетелта бе награда, но само за него. Или нещо такова. Често си го повтаряше в безсънните си нощи. Алекс му липсваше. Нямаше никакво желание да си потърси нова приятелка, особено пък някое младо момиче, с което да я замени или да се опита да я забрави. А това му се случваше за пръв път.

— Лоша работа е да пораснеш, нали? — рече Валери със симпатия. — Мразя този момент.

— И аз вече го мразя — отвърна й с присъщото си чувство за хумор Куп и се усмихна. Беше много приятна и мила жена. Но такава беше и Алекс, а тъкмо това бе причината да не се възползва от нея. Може би за пръв път в живота си Куп се бе влюбил истински.

— Искаш ли да вечеряш с нас? — предложи Валери, но той поклати глава. Невероятно, но не искаше да вижда никого, не искаше да се среща с никого, не искаше да се преструва, нито да ходи по гости и купони. — Двамата с Джими можете да се самосъжалявате, да се оплаквате по мъжки и да си ръмжите, без никой да ви пречи.

— Почти ме изкуши — разсмя се Купър. — Може би някой ден — или някоя друга година, или друг век. Направо беше поразен колко много му липсва Алекс. Беше се превърнала в част от живота му. Много приятна част.

Няколко дни Валери не каза нищо на Джими, но когато той отново започна да се чуди защо Алекс не се обажда, тя се опита деликатно да му намекне за причината.

— Мисля, че може да не й е до теб сега. Всеки човек си има своите собствени грижи и болки — рече дипломатично Валери.

— Какво означава това? Какво искаш да кажеш? — запита, почти ръмжейки Джими.

Беше направо полудял от принудителното обездвижване, прикован в количката, с този гипс на краката! Беше ядосан и на Алекс. Напълно го бе забравила!

— Разбрах, че тя и Куп са престанали да се виждат. Всъщност преди няколко дни видях Купър край басейна и той ми го съобщи. Мисля, че и двамата страдат, и подозирам, че именно затова не ти се обажда.

Джими остана поразен. След като се колеба няколко дни той се обади в болницата и оттам му казаха, че Алекс не е на работа. Но не знаеше номера на телефона в апартамента й. А когато й пращаше съобщения, тя не му отговаряше. Мина цяла седмица, преди най-сетне да успее да я открие в болницата.

— Какво става с теб? Да не е умрял някой? Или може би ти самата? — започна да й се кара той.

Цяла сутрин се бе зъбил на майка си. Липсваха му разговорите с Алекс. Тя беше единственият човек, пред когото разтвори сърцето си, а взе, че изчезна.

— Да… нещо такова… умрях. Бях заета — гласът й звучеше печално.

Джими можеше да долови сълзите в него. Беше плакала цели две седмици.

— Знам — омекна той. Можеше да разбере колко е наранена и как страда. — Мама ми каза какво се е случило.

— Тя откъде е научила? — попита изненадано Алекс.

— Куп споделил с нея. Видели се край басейна. Съжалявам, Алекс. Сигурно си нещастна — според него тази раздяла всъщност беше най-доброто решение, но не й го каза, за да не я разстройва още повече.

— Да, нещастна съм. Много е сложно за обяснение. Той изглежда изживява някаква криза на съвестта или нещо подобно.

— О, чудесно е да откриеш, че и той има съвест! — дори след всичко случило се Джими продължаваше да не го харесва. Особено пък сега, когато бе наранил Алекс. Но болката в подобни случаи бе неизбежна. Разделянето на две съществувания, които са се слели в едно, пък макар и за кратко, винаги е много болезнен процес. — Следващата седмица ще свалят гипса и железата от краката ми, така че ще мога да вървя сам с патериците. Може ли да намина да те видя?

— Разбира се. Много ще се радвам — тя не искаше да ходи в „Имението“, за да не срещне случайно Купър. За нея подобна среща щеше да бъде много болезнена, а може би и за него.

— Мога ли да ти се обаждам понякога? Не знам как да те открия. Ти винаги си заета, когато си на работа, а аз нямам домашния ти телефон.

— Защото нямам такъв. Спя в един кош за пране с капак върху купчина мръсно бельо — рече тя.

— Звучи много примамливо. Трябва и аз да опитам.

— Но не е. О, по дяволите, Джими! Толкова съм нещастна! Предполагам, че той е прав, но мисля, че наистина го обичах. Каза, че бил прекалено стар за мен и че не иска деца. И… И има още един куп проблеми, но не ми позволява да се погрижа за тях. Решил е да се прави на благороден. Що за идиотска идея!

— Аз пък мисля, че е постъпил правилно и почтено. Наистина е прекалено стар за теб, а и ти искаш деца, или се заблуждавам? Когато станеш на петдесет, той ще бъде на деветдесет, ако изобщо е жив. Помисли ли за това?

— То няма никакво значение — рече тъжно Алекс.

Просто Купър й липсваше. Не познаваше друг като него.

— А може би има, но ти все още не си даваш сметка. Нима ще се откажеш да имаш деца заради него? Пък и той никога няма да ти бъде опора в живота. Знаеш какво имам предвид.

Разбира се, че знаеше. Джими беше прав. Когато лежеше в болницата след катастрофата, Куп се скри, оттегли се, затвори се в себе си, защото посещението в болницата за него бе нещо неприятно. Човекът, с когото щеше да преживее живота си, трябваше да е готов да бъде с нея и в доброто, и в лошото. Да бъдат заедно и в белите, и в черните дни. Купър никога нямаше да го направи. Той искаше да живее само белите дни. Алекс вече го познаваше добре и тази негова черта никак не й харесваше.

— Не знам. Чувствам се изоставена и предадена. Чувствам се ужасно — но същевременно беше облекчена, че отново говори с Джими. Липсваше й неговото приятелство.

Единствено с Тайрън бе споделила за случилото се. Тя също смяташе, че Купър е постъпил правилно. Дълбоко в себе си и много тайничко Алекс осъзнаваше, че е така. Но от това не й ставаше по-добре. И не искаше да си го признае.

— Сигурно ще се чувстваш така известно време — окуражи я Джими. Знаеше го отлично по себе си. Нали го бе изпитал на собствения си гръб, когато изгуби Маги. Но след катастрофата се чувстваше много по-добре. Беше като пречистен, прероден. Инцидентът се бе превърнал в преломен момент за него. — Когато ми свалят гипса, ще те заведа на вечеря или на кино.

— Аз съм много неприятна компания — отвърна тя, но той се засмя.

— И аз съм такъв, така че сме си лика-прилика. Чудя се как ме издържа мама. Да знаеш как й трия сол на главата и колко съм досаден и лош.

— Търпи те, защото много те обича — подхвърли Алекс.

Всъщност и двамата знаеха, че го обожава.

Джими обеща да й се обади на следващия ден. Когато я чу, гласът й звучеше малко по-бодро. Той се обаждаше всеки ден, докато му свалиха гипса. И за да отпразнуват това събитие, наистина отидоха на ресторант. Валери ги закара с колата и беше доволна да види, че Алекс изглежда доста по-добре, отколкото бе очаквала. Ударът наистина беше тежък, но постъпката на Куп бе правилна. Трудно й бе да съди за чужд живот, обаче вътрешният й глас нашепваше, че е така. Беше говорила още веднъж с него. Той се бе нахвърлил да снима серии от реклами, за да се разсее и да забрави болката. В момента се притесняваше много за резултатите от ДНК-тестовете на Чарлин. Последното, което му трябваше на главата, бе едно бебе, което да издържа, да не говорим за Чарлин, която не можеше да понася.

— Кълна ти се, Валери — беше й казал предишния ден. — Никога повече няма да изляза с друга жена — направо вдигаше пара като стар локомотив, толкова бе развълнуван и разгорещен.

Валери се разсмя от сърце.

— Защо ли не ти вярвам? Дори да станеш на деветдесет и осем години, дори да си на смъртно легло, пак няма да повярвам на подобни изявления. Куп, та нали целият ти живот е бил посветен на жените!

През последните няколко седмици двамата бяха станали големи приятели. Той беше изненадващо откровен с нея, както и тя с него.

— Така е — съгласи се замислено Купър. — Но в повечето случаи попадах на неподходящи жени. Алекс бе единствената подходяща и, ако не знаех за парите й, може би щеше да бъде по-различно. Но аз знаех за тях от самото начало. От първия миг, в който се срещнахме. Така че те винаги са били фактор в отношението ми към нея. Не можах да ги отделя. Не можах да разделя чувствата си от онова, което исках да получа — беше разглеждал този въпрос отново и отново, хиляди пъти, от най-различни страни и аспекти, но накрая винаги стигаше до едно и също заключение. Тъпчеше на едно място. Дори призна на Валери, че Алекс е много млада за него. За пръв път изричаше подобно нещо.

— Все още мисля, че постъпи правилно, Куп — опита се да го успокои тя. — Макар че бих те разбрала, ако се бе оженил за нея. Тя е много специално момиче и те обича — надяваше се, разбира се, да не се го направи. За доброто на Алекс.

— Аз също я обичам. Но истината е, че не искам да се женя за нея. Представяш ли си, наистина не искам. А още по-малко искам деца. Чувствах, че се налага да се оженим, защото се нуждая от парите й. Моят счетоводител непрекъснато ми го повтаря и иска да направя точно това.

— А ти какво смяташ да предприемеш, за да разрешиш финансовите си проблеми? — попита загрижено Валери.

— Трябва да участвам в един голям филм — отвърна замислено той — или в много, много лоши реклами.

Вече беше казал на своя импресарио, че е готов да играе и по-различни роли от онези, които бе играл досега. Съгласен бе да изиграе ролята на възрастен мъж, може би нечий баща. Вече не очакваше да му предложат главната роля. Импресариото беше слисан, направо щеше да припадне, когато чу изявлението му. Но смяташе, че вероятността да намери такава роля е много по-голяма.

Едва в началото на юли Купър се пооправи, а и Алекс започна да изглежда по-човешки. Валери на няколко пъти вози Джими до болницата, за да я види. А един уикенд, когато знаеше, че Купър няма да бъде в „Имението“, Алекс им гостува за вечеря, заедно с Марк и Тайрън. Децата щяха да се върнат за Четвърти юли. Най-сетне, след дълги увещания, те се съгласиха да присъстват на сватбата на майка си. Все още смятаха, че Адам е кретен, но отстъпиха заради Джанет. И Марк беше много горд, защото бяха взели правилно решение.

— Ние се сгодихме — обяви тържествено той на всички присъстващи на масата и погледна влюбено към Тайрън.

И двамата бяха смутени и се чувстваха в известен смисъл неловко, но всеки можеше да види колко развълнувани са.

— Поздравления! — извика Алекс и почувства остра болка в сърцето.

Купър все още й липсваше, както и времето, когато бяха заедно. Не бе очаквала всичко да свърши така бързо и все още я болеше.

Джими вече вървеше с патерици, а майка му го убеждаваше да се върне с нея в къщата им в Кейп Код през лятото.

— Не, няма да стане, мамо. Как така ще си зарежа работата? Рано или късно трябва да се върна там — упорстваше Джими.

Вече се беше обадил и обещал, че още през следващата седмица ще отиде на работа, пък макар и с патерици. Нямаше да прави визити по домовете. Но щеше да се среща с хората в офиса си. Валери щеше да го кара до там и обратно. Тя планираше да остане с него, докато проходи напълно и започне да шофира сам.

— Чувствам се като малко момченце, което майка му вози навсякъде. Дори ме води в банята. Само дето не ме изпишква — оплака се той на Алекс с тъжна усмивка.

— Бъди благодарен и не се оплаквай! — смъмри го тя.

Прекараха изключително приятна вечер. Докато караше към къщи, Алекс се чудеше какво ли прави Купър. От Валери научи, че е отлетял за Флорида за два дни, за да прави реклама на яхта. Той не й се обаждаше. Беше казал, че ще е най-добре, ако не контактуват известно време, макар да се надяваше, че ще си останат приятели.

О, Боже, каква бляскава перспектива! — помисли си тъжно Алекс. Какви приятели? Та тя все още го обичаше!

Децата на Марк се върнаха след Четвърти юли. Три дни по-късно Алекс видя в календара, че е настъпил денят за ДНК-изследванията на бебето на Чарлин. Резултатите щяха да излязат до десет дни и тя се чудеше какво ли ще покажат те.

Две седмици по-късно Куп неочаквано й позвъни. Беше въодушевен и искаше да сподели радостната новина първо с нея. В момента, в който я научи, веднага грабна телефона, за да се обади.

— Бебето не е мое! — викаше той като момче, след като поздрави и попита как е. — Мислех, че ще искаш да знаеш. Не е ли чудесно? Направо съм луд от щастие. О, Господи, благодаря ти! Отървах се!

— А чие е? Знаеш ли? — попита Алекс. Радваше се за него, макар че като чу гласа му, сърцето й се сви от болка.

— Не знам и не ме интересува. Най-важното е, че не е мое. Никога в живота си не съм чувствал подобно облекчение. Прекалено стар съм, за да имам деца, законни или не — рече за успокоение на Алекс.

Искаше отново да й напомни, както и на себе си може би, че не е подходящият мъж за нея. Липсваше му, но с всеки изминал ден той ставаше все по-уверен, че е постъпил правилно, като е прекъснал връзката им. И ставаше все по-непреклонен в убеждението си, че тя трябва да намери мъж, който ще иска да има деца с нея.

— Чарлин сигурно е силно разочарована — предположи Алекс, все още осмисляйки новината. Знаеше колко бе притеснен месеци наред и какво бреме бе паднало от плещите му сега.

— Навярно до смърт. Най-вероятно бащата на бебето е някой келнер или бензинджия, така че няма да получи нито издръжка, нито апартамент в Бел Еър. Каквото повикало, такова се обадило.

Двамата се разсмяха. Купър й се стори много спокоен и облекчен.

Следващата седмица на първа страница в таблоидите Алекс видя заглавие с огромни букви:

„Куп Уинслоу не е бащата на бебето!“

Знаеше, че всичко е било обмислено с импресариото и пресаташето му. Куп беше оправдан и реабилитиран в очите на обществото. Което значеше, че отново е свободен ерген, с всичките си дългове и неплатени сметки.

Алекс все още страдаше и го обичаше. Но той съвсем ясно й бе дал да разбере, когато се обади, че няма никакъв шанс за връщане назад. Повече не му изглеждаше нито прилично, нито правилно да бъде с жена, която е четиридесет години по-млада. Нещата се бяха променили. Времената също. И той самият най-много.

— Добре, добре — промърмори тя, когато Джими я упрекна, че работи прекалено много. Не можеше дори да я види. — Признавам, че той все още ми липсва. Но на света няма много хора като него.

— И слава богу! — подразни я Джими.

Беше започнал отново работа и вече се чувстваше полезен. Връщаше се към нормалния си ритъм на живот. Спеше много по-добре, твърдеше, че бил сложил някой и друг килограм в повече благодарение на грижите на майка му, но не му личеше. Още един месец щеше да ходи на физиотерапия, преди окончателно да захвърли патериците. Настояваше да я води на вечери или на кино, като майка му все още играеше ролята на шофьор. Чувстваше се в много по-добро разположение на духа, а с минаването на дните и Алекс също. Тя постепенно започваше да се държи като предишната Алекс. Беше й приятно и забавно с Джими.

От смъртта на Маги бяха изминали шест месеца, а от раздялата й с Купър — един. И двамата лекуваха своите рани.

— Знаеш ли какво — каза й една вечер Джими, докато вечеряха в малък китайски ресторант. Беше дошъл с такси, защото майка му същата вечер имаше среща с Купър и той не искаше да й пречи. Алекс обеща да го върне обратно до „Имението“. — Мисля, че трябва да започнеш отново да ходиш на срещи. С мъже, имам предвид.

— Моля? — попита тя силно изненадана. — И кой те назначи за мой адвокат? Ти какво си се загрижил толкова за моя любовен живот?

— Нали за това са приятелите. Прекалено млада си, за да се зазидаш в манастир или пък да се погребеш заради човек, с когото си ходила само четири-пет месеца, колкото и дълго да ти се струва това. Трябва да започнеш да излизаш — звучеше почти като бащински съвет.

Двамата винаги бяха много искрени един към друг и нямаше нищо, което да не могат да обсъдят. Помежду им нямаше тайни. Тя бе напълно откровена с него, както и той с нея. Между тях съществуваше специална връзка. Нещо рядко срещано и необяснимо за много хора. Това бе приятелство, което означава много, много повече от всички други емоционални взаимоотношения между хората.

— Така ли, не знаех. Благодаря за информацията, доктор Стрейнджлав^[1]. Но все още не съм готова, за твое сведение.

— Глупости. Не ми излизай с тези изтъркани номера. Я какво си пиленце!

— Не, не съм. Добре де, пиленце съм, но едно много заето пиленце. Нямам време за срещи, нито за връзки. Аз съм лекар!

— Да бе, как можах да забравя! Друга професия ли имаше, когато ходеше с Купър? Какво се е променило?

— Аз. Вече съм ранено пиленце — но очите й се смееха, докато го казваше.

Просто нямаше мъж, с когото искаше да се среща или да излиза. Спомените й за Купър бяха все още много пресни, при това бяха чудесни и тя не искаше да ги помрачава. Времето, прекарано с него, бе истинско удоволствие, макар че вече бе започнала да смята, че романът им бе обречен и едва ли щеше да продължи цял живот. Дори и да бе го искала с цялото си сърце.

— Не мисля, че си толкова лошо ранена. По-скоро си уплашена и мързелива.

— Виж ти кой го казва! А какво да кажем за теб?

— При мен е различно. Аз съм наистина покрусен. Освен това съм в траур — отвърна най-сериозно Джими, но не изглеждаше така отчаян, както когато се запознаха. Напротив, имаше много по-здрав и бодър вид. — Но ти какво си мислиш? Един ден аз също ще започна да се срещам с някоя жена. Мама непрекъснато ми говори. Тя е преживяла всичко това, когато татко почина, и ми призна, че е направила голяма грешка, като е престанала да поддържа контакт с останалия свят. Струва ми се, че сега съжалява за това.

— Майка ти е страхотна жена — рече Алекс.

Изпитваше искрено възхищение към Валери и смяташе, че Джими е много щастлив с такава майка. Не се стърпя и му го каза.

— Да, съгласен съм с теб. Наистина е страхотна. Но е дяволски самотна. Мисля, че й харесва с мен. Поканих я да се премести да живее тук — наистина го искаше.

— Дали ще се съгласи? — попита с интерес Алекс.

— Честно казано, не мисля. Тя обича Бостън, чувства се по-удобно там. Обича и къщата ни в Кейп Код. Обикновено прекарва в нея цялото лято. Ще си замине веднага, когато хвърля патериците и стъпя на краката си. Дори подозирам, че чака този момент с нетърпение. Когато е в Кейп Код, непрекъснато ремонтира нещо и подрежда къщата с голямо удоволствие.

— А ти обичаш ли да ходиш там? — попита Алекс.

— Някога обичах.

Там имаше много спомени с Маги, с които трудно щеше да се справи. Беше решил да остави спомените на мира до следващото лято. Надяваше, че дотогава ще успее да ги преодолее. Майка му го разбираше. Тя винаги бе разбирала сина си. Особено сега, когато за малко не го загуби.

— Аз пък мразя нашата къща в Нюпорт. Прилича на къщата на Купър, само че е още по-голяма. Винаги съм смятала, че е много тъпо да имаш такъв палат за крайбрежна вила. Когато бях дете исках нещо мъничко и обикновено, като домовете на другите деца. Винаги имах най-голямото, най-хубавото и най-скъпото. Много се ядосвах и бях объркана. А къщата ни в Палм Бийч е дори още по-голяма.

— Разбирам. Сигурно е било много травматизиращо. Изобщо е много неприятно да си богат — подкачи я Джими, докато пиеха чай, а Алекс се оплака, че е поръчал толкова много храна и трябвало да изяде всичко. Бяха като две хлапета, които се закачаха. — Но затова пък, сега като те гледам, нищо не ти е нито най-голямото, нито най-хубавото, нито най-скъпото. Ти нямаш дори прилични дрехи. Всичките ти джинси са скъсани или изтъркани. Караш кола, която сигурно си задигнала от автомобилно гробище, а от думите ти разбрах, че апартамента ти прилича повече на кофа за боклук. Очевидно си развила фобия към скъпите и красиви неща. Не знам дали има такава, но бихме могли да я наречем на твое име — Алексофобия — продължи да я дразни Джими.

Дори не осъзнаваше, но същия разговор би могъл да води с Маги, ако сега тя стоеше срещу него. И го беше водил често преди.

— Ти да не би да критикуваш външния ми вид — попита развеселена, но и лека засегната.

— Не, изглеждаш много добре, като се има предвид, че живееш в болницата и носиш зелена униформа през деветдесет процента от времето си. През останалото време наистина изглеждаш добре. Критикувам само колата и апартамента ти.

— А също и любовния ми живот. Липсата на гадже. Нещо друго да подлежи на критика, мистър О’Конър?

— Ами да — отвърна Джими и я погледна право в очите. Бяха като тъмнокафяво кадифе. — Ти не ме вземаш на сериозно — гласът му звучеше странно.

— И какво по-точно трябва да взема на сериозно в теб!? — изненада се Алекс.

— Това, че съм влюбен в теб — отвърна тихо той.

Не бе сигурен каква ще бъде реакцията й и се страхуваше до смърт, че тя ще го отхвърли и намрази. Майка му го бе окуражила, и бе го посъветвала да й признае чувствата си, когато преди известно време двамата бяха провели един дълъг среднощен разговор.

— Какво? Ти луд ли си? — беше смаяна и направо зашеметена.

— Отговорът, който се надявах да чуя, не беше точно този, но щом питаш… Да, луд съм. Когато ходеше с Купър, наистина полудявах. Винаги съм смятал, че не е подходящ за теб. Но не бях готов да бъда другият, подходящият — призна Джими, докато Алекс го гледаше изумено и невярващо. — И все още не съм съвсем уверен, че вече съм. Но един ден сигурно ще бъда. Може да ми бъде трудно отначало. Заради Маги. А може и не чак толкова. Представям си го като да ми свалят гипса от краката и отново да проходя. Разбираш ли ме? Нещо такова. Но ти си единствената жена, с която се чувствам сякаш съм с Маги. Тя беше страхотна, ти също… Не знам какво да кажа. Освен че те харесвам и че бих искал да разбера какво ще стане, ако си дадем този шанс един на друг. Сега сигурно си мислиш, че съм лунатик, защото това, което говоря, няма смисъл и звучи напълно налудничаво и идиотски — Джими се запъваше, заекваше и сричаше като първолак, докато говореше.

Алекс протегна ръка и нежно хвана неговата.

— Хей, всичко е наред — успокои го тя. — Аз също съм уплашена… И аз също те харесвам. Винаги съм те харесвала… Бях ужасена, когато катастрофира, и непрекъснато се молех да се събудиш и да излезеш от комата, да се върнеш при нас… После Куп ме изостави… Всъщност не знам какво става. Хайде да намалим темпото, а? И ще видим какво ще стане.

Джими седеше, гледаше я и се усмихваше. Не беше сигурен какво точно бе казал той, нито какво бе отвърнала тя. Не беше напълно сигурен и какво чувстваха, освен че им беше приятно заедно. Може би това бе достатъчно. И двамата бяха прекрасни хора и заслужаваха да намерят истинския човек в живота си. Дали щеше да се окаже, че биха могли да бъдат такива един за друг, времето щеше да покаже. Но това беше начало. Беше обещанието да опитат да вървят заедно и стъпките им да не се пресичат. Може би един ден щяха да се влюбят. Вратите бяха отворени и те стояха на прага на новото начало. Това бе всичко, което искаха и на което можеха да се надяват. Засега то бе достатъчно. Никой от двамата не беше готов за повече.

Когато Алекс го закара до къщичката на вратаря тази нощ, помежду им цареше странно спокойствие. Чувстваха се удобно и в очакване, едновременно обнадеждени и уплашени. Тя му помогна да излезе от колата и да се качи по стълбите. Джими се обърна и като се наведе, неочаквано я целуна. При това едва не се подхлъзна и не падна, но Алекс го подкрепи и го отведе чак до кревата.

— Ти наистина си луд! Да ме целуваш на стълбите! Можеше да паднеш и да се пребиеш! А също да бутнеш и мен!

Той се разсмя, не можеше да откъсне поглед от нея. Винаги я бе харесвал, а сега още повече.

— Стига си се карала! Ще ме травматизираш още повече! — смъмри я с усмивка Джими.

— Тогава друг път не прави подобни тъпотии — намуси се престорено Алекс, но той я привлече и целуна отново.

След няколко минути тя си тръгна. Обаче, преди да излезе, извика от всекидневната:

— Кажи на майка си, че й благодаря.

За това, че бе окуражила Джими да заживее отново и да забрави поне мъничко за Маги. Нямаше обещания, нито гаранции. Но имаше надежда. Бяха млади и животът бе пред тях.

Докато караше към къщи, Алекс се усмихваше сама на себе си. Мислеше за Джими.

А в своето легло Джими също се усмихваше ведро и спокойно. Животът беше неравен, каменист и трънлив път понякога. Изглеждаше пълен с демони и скръб, с болка и тъга. Но майка му беше права. Беше време да си даде нова възможност. Беше време за ново начало.