Тери Пратчет
Шапка от небето (7)

Глава шеста
Роилникът

Гръм тътнеше над Варовитище.

Джейни грижливо отвори вързопа, който й беше дала майка й в деня, когато тя напусна могилата на Дългио Гьол. Беше традиционният подарък даван на всяка млада келда, когато си тръгваше завинаги. Келдите никога не се връщаха вкъщи. Келдите правеха някое място да е вкъщи.

Ето какво беше този подарък: памет.

В торбата имаше триъгълник от ощавена овча кожа, три дървени колчета, малко въже плетено от жилки от коприва, малък мях и чук.

Тя знаеше какво да прави, защото много пъти беше виждала, как го прави майка й. Чукът беше, за да се забият колчетата около тлеещата жарава. Въжето беше, за да се завържат трите ъгъла на кожата за колчетата, така че тя да провисва в средата, точно колкото да събере малко вода, която Джейни саморъчно беше извадила от дълбокия кладенец.

Тя приклекна да изчака докато водата аха да прокапе от дъното и тогава разпали огъня.

Усещаше всичките Фийгълски очи вперени в нея от сумрачните галерии около и над нея. Никой от тях не би се приближил докато тя кипва котела. По скоро биха си отсекли собствените крака. Чисти потайнювки си бяха това.

А точно това е било котелът, някога в отминалите дни, преди още човеците да са измислили медта и чугуна. Приличаше на магия. И то съвсем преднамерено. Но ако знаеш чалъма, можеш да разчиташ, че котелът ще изкипи до сухо, преди да се запали.

Когато водата в кожата забълбука, тя изгаси огъня и добави към водата съдържанието на мяха, в който имаше вода от котела на майка й. А тази вода се е била предавала все така, от майка на дъщеря, още от самото начало.

Джейни изчака котелът да поизстине още малко, после взе чаша, загреба с нея и отпи. Откъм потъналите в сенките Фийгъли се разнесе въздишка.

Тя легна по гръб, затвори очи и зачака. Нищо не се случи, освен че отвън прогърмя и светкавицата направи света черно-бял.

И тогава, полека-лека, както си е било винаги, тя усети, че то се започва, миналото я занастига. Ето, до нея са всичките стари келди, като се започне от майка й, бабите й, прабабите й… та чак докато вече нямаше кой да си спомня… един голям спомен, споделян за кратко от всички, поизтъркан и поизбледнял тук-таме, но древен като планина.

Но това го знаеха всички Фийгъли. Само келдата обаче знаеше за истинската потайнювка, че реката на спомените не беше никаква река, а море.

Все още неродените келди някога също ще си спомнят. В идните нощи те ще лежат до котлите си и за няколко минути ще стават част от вечното море. И като се вслушваш в това, как бъдещите келди си спомнят тяхното минало, ти можеш да си спомниш твоето бъдеще…

Нужен беше майсторлък да се намерят тези бледи гласове, а Джейни все още нямаше такъв, но все пак имаше нещо.

Когато светкавицата отново направи света черно-бял, тя се изправи и прошепна:

— Оно я намери… О горкичкото моме!

 

 

Когато Тифани се събуди, чергата беше подгизнала от дъжда. Бледа дневна светлина нахлуваше в стаята.

Тя стана и затвори прозореца. Вътре беше навяло малко шума.

Та-ка.

Не е било сън. В това тя беше сигурна. Нещо… странно се беше случило. Връхчетата на пръстите й я побождаха невидими иглички. Чувстваше се… различно. Но, като се прецени всичко, не и в лош смисъл. Не. Снощи тя се беше чувствала ужасно, сега обаче, о сега тя се чувстваше… преизпълнена с живот.

Всъщност тя беше щастлива. Сега вече щеше да вземе нещата в ръцете си. Щеше да поеме контрола над собствения си живот. Пробивността беше пробила и амбициите се бяха амбицирали.

Зелената рокля беше изпомачкана и си беше за пране. В дрешника тя си имаше и старата си синя рокля, но някакси точно сега не вървеше да я носи. Значи ще трябва да мине някак със зелената, докато не си намери друга.

Тя тръгна за ботушите си, но замря и се вгледа в тях.

Просто не стават, не и за сега. Вместо това тя извади новия си лъскав чифт от кутията и ги обу.

Завари и двата броя г-ца Здравомислова по нощници в прогизналата градина унило събиращи парчета от съноловки и изпопадали ябълки. Дори и някои от градинските украшения бяха строшени, въпреки че смахнато ухилените гномчета, уви, бяха избегнали разрухата.

Г-ца Здравомислова отметна кичур коса от единия си чифт очи и каза:

— Колко странно. Всичките муски изглежка са гръмнали. Дори и камъните на скуката са се разредили! Случайно да си забелязала нещо?

— Не, г-це Здравомислова — отговори скромно Тифани.

— А всичките стари бърканици в работилницата са на парчета! Разбираш ли, знам че те са си само за украса и надали им е останала каква да е сила, но трябва да се е случило нещо наистина необичайно.

И двете изгледаха Тифани по начин, който г-ца Здравомислова вероятно си мислеше, че е много хитър и лукав, но от него само изглеждаше, сякаш й е прилошало.

— Тази буря на мен малко ми приличаше на вълшебна. Надявам се, че вие, момичета, не сте правили нещо… чудато снощи, нали, скъпа? — подпита тя.

— Не, г-це Здравомислова. Те май се занимават само с глупости.

— Защото, виждаш ли, Осуалд май си е отишъл — продължи г-ца Здравомислова. — Той е много чувствителен към атмосфери…

На Тифани й трябваше някое време, докато се сети за какво говори тя. И тогава възкликна:

— Но той винаги е бил тук!

— Да, откакто мога да си спомня! — подчерта Г-ца Здравомислова.

— Опитахте ли се да оставите лъжица в чекмеджето за ножовете?

— Разбира се, че да! Нито дрънване!

— А хвърляла ли сте ябълкова огризка на пода? Той винаги…

— Това беше първото, което опитах!

— Ами номера със солта и захарта?

Г-ца Здравомислова се замисли.

— Май не… — и после засия. — Това той го обича, така че е просто длъжен да се яви, нали?

Тифани намери голямата торба сол и онази със захарта и изсипа, и двете в една паница. После разбърка фините бели кристалчета с ръка. Беше установила, че това е най-добрия начин да се държи Осуалд зает докато те си готвят. Сортирането на зрънцата сол и захар в правилните им торби можеше да му отнеме цял блажен следобед. Сега обаче сместа просто си остана там, безосуалдна.

— Добре тогава… аз ще претърся къщата — изръси г-ца Здравомислова, сякаш това е начинът да бъде намерен някой невидим. — Защо не отидеш да се погрижиш за козите, миличка? И после ще трябва да се опитаме да си спомним, как се правеше миенето!

Тифани пусна козите от кошарата. Обикновено Черната Мег веднага отиваше до доилната платформа и й хвърляше очакващ поглед като че ли казвайки: „Измислила съм нов номер“.

Но не и днес. Когато Тифани погледна в кошарата, козите се бяха сгушили в най-далечния ъгъл. Те се паникьосаха с раздути ноздри и защъкаха натам-насам, когато Тифани пристъпи към тях, тя обаче успя да хване Черната Мег за нашийника. Козата се извиваше и се дърпаше, докато тя я влачеше към доилната платформа. Качи се там само защото иначе щеше да й бъде откъсната главата, и застана там пръхтяща, и врещяща.

Тифани се втренчи в нея. Усещаше как я сърбят не ръцете, а направо костите. Искаше й се… да прави разни неща, да изкачи най-високата планина, да полети в небето, да обиколи бегом света. И си помисли: Ама, че е глупаво това, всеки ден наново да подхващам борба на воли с някакво си животно!

Е, да покажем тогава на тази твар, кой е главен тук…

Тя грабна метлата, с която се метеше доилнята. Очите на Черната Мег се разшириха от ужас и метлата каза фрас!

Удари дървената платформа. Тифани не беше очаквала толкова кьопаво да не улучи. Искаше й се да напердаши едно хубаво Мег, както тя отдавна си го беше заслужила, но ръката й някак си се изметна. Тя пак замахна, но блясъкът в очите й и трясъкът на дървото бяха постигнали нужния ефект. Мег беше застинала разтреперана.

— Дотук с игричките! — изсъска Тифани оставяйки пръта.

Козата си стоеше неподвижно като дънер. Тифани я издои, прибра ведрото в мандрата, претегли го, отбеляза с тебешир надоя на дъската до вратата и пресипа млякото в една голяма паница.

Останалите кози не бяха по-цвете, но едно стадо се учи бързо.

Всичките заедно дадоха към дузина литра, което за десет кози си беше доста мизерно. Тифани си отбеляза това без много ентусиазъм и известно време се взираше в цифрата, въртейки тебешира в пръстите си. И какъв беше смисълът от всичко това? Вчера тя беше пълна с планове за експериментални сирена, но сега сиренето беше толкова скучно.

Защо беше заседнала тук с тъпата шетня и помагането на разни хора толкова глупави, че да не могат да си помогнат сами? Тя би могла да направи… ами всичко!

Тя погледна надолу към изстърганата дървена маса.

Помогнете ми

Някой беше надраскал това на масата с тебешир. А тебеширът беше все още в ръката й…

— Петулия дойде да те навести миличка — каза иззад гърба й г-ца Здравомислова.

Тифани припряно придърпа едно ведро за доене върху писаното и се обърна гузно.

— Какво? — сепна се тя. — Защо?

— Просто да види, дали всичко е наред, мисля — каза г-ца Здравомислова внимателно наблюдавайки Тифани.

Трътлестото момиче беше застанало много притеснено на прага и сучеше островърхата си шапка в ръцете си.

— Ъ-ъ, просто си помислих, че трябва да дойда да видя как си, Ъ-ъ… — зазаеква тя гледайки Тифани в обувките. — Ъ-ъ мисля, че никоя от нас всъщност не искаше да е толкова лоша…

— Ти не си особено умна и си твърде дебела — каза й Тифани и само като се вгледа в кръгличкото й розово лице, на момента вече знаеше какво ли не. — И все още си имаш плюшено мече, помогни ми и вярваш във феички.

Тя затръшна вратата, върна се в мандрата и се втренчи в купите мляко, и в гюмовете сякаш ги виждаше за пръв път.

Тя беше Майсторка по Сиренето. Като си помислеше за нея някой, ето за какво се сещаше: Тифани Болежкова, с кафява коса, майсторка по сиренето. Сега обаче мандрата й изглеждаше непозната и някак неправилна.

Тя изскърца със зъби. Майсторка по сиренето значи. Наистина ли искаше да бъде точно това? От всичките неща, които можеше да бъде човек на този свят, тя това ли искаше — да я знаят като някой, на когото може да се разчита да се оправя с престояло мляко? Наистина ли искаше да прекара целия си живот в рязане на пити, миене на гюмове и чинии, и…, и…, и на това смахнато телено нещо тук, тази…

… сиренерезачка…

… тази сиренерезачка? Да не би да иска целия си живот да…

Чакай малко…

— Има ли някой тук? — попита на глас Тифани. — Някой каза ли току-що „сиренерезачка“?

Тя претърси стаята, все едно някой можеше да се крие зад връзки сушени билки. Нямаше как да е Осуалд. Той си беше тръгнал, а и без друго хич не говореше.

Тифани отмести ведрото, плю си на ръката и изтри надрасканото Помогнете ми.

… опита се да го изтрие де. Ръката й обаче се хвана за края на масата и се държеше здраво, колкото и да я теглеше тя. Тя замахна с лявата си ръка, успя да събори едно ведро мляко, което се разля върху буквите… и внезапно дясната й ръка се пусна…

Вратата рязко се отвори. Бяха и двете части на г-ца Здравомислова. Когато застанеше така, рамо до рамо със себе си, това значеше, че си мисли, че има да каже нещо важно.

— Трябва да ти кажа нещо важно, Тифани, мисля…

— … че ти току-що се държа много жестоко…

— … с Петулия. Тя си тръгна разплакана.

И после тя се вгледа в лицето на Тифани.

— Добре ли си, чедо?

Тифани потръпна.

— Ъ… да. Чудесно. Само, че се чувствам малко странно. Чух глас в главата си. Но вече ми мина.

Г-жа Здравомислова я изгледа с глави наклонени наляво и надясно, в противоположни посоки.

— Е, щом като си сигурна. Ще ходя да се преоблека. Че скоро трябва да тръгваме. Че за днес се е насъбрала много работа.

— Много работа — повтори немощно Тифани.

— Е, да. Първо кракът на Слапуик, после да видя болното бебе на Гримли, а от седмица не съм ходила при Сърли Заднодворски, освен това, чакай да видим, г-н Дъждосвирецов пак е хванал Гадинки и ще е най-добре да намеря една минутка да си поговоря с г-жа Слоупс… после май трябва да се сготви за г-н Щъкачев. А това трябва да го направя тук и после да бягам да му го занеса, а, разбира се, скоро й идва времето на г-жа Фанлайт, а… — тя въздъхна — също и на г-ца Свирчова, отново… Тежък ден ще бъде. Направо не знам как ще се оправим с всичко.

А Тифани си мислеше: „Ех, че си глупава, да ми стоиш тук и да ми се гипсираш, че не ти стигало времето да дадеш на хората всичко, което им се е приискало! Да не би да си мислиш, че някога изобщо ще можеш да им помогнеш достатъчно? На тези алчни, мързеливи, тъпи хора, постоянно врънкащи за какво ли не! Бебето на Гримли ли? Ами че г-жа Гримли си има единадесет! На кого ще му пука за още едно? А г-н Щъкачев си е жив труп! Само дето не ще да си отиде! Мислиш си, че те са ти благодарни, те обаче само гледат и струват да го докарат дотам, че пак да дойдеш! Това тяхното не е благодарност, а самоподсигуряване!“

Тази мисъл ужаси част от нея, но като изникна, направо подпали главата й и напъваше да й излезе, и на езика.

— Тук трябва да се прибере — измърмори тя.

— О, това и аз мога да го свърша докато ме няма — успокои я ведро г-ца Здравомислова. — Хайде де, по-бодро! Работа ни чака!

То кога ли не ги чакаше работа, изфуча наум Тифани, като се повлече след г-ца Здравомислова накъм първото село. Колкото си щеш, че и колкото не щеш работа. И никаква файда. Врънкането нямаше край.

Мъкнеха се от една калпава вмирисана колиба в друга и обгрижваха хора, на които не им стигаше пипето да използват сапун, пиеха чай от нащърбени чаши и клюкарстваха с баби с по-малко зъби, отколкото пръсти. Направо й се заповдига.

Денят беше ясен, но на нея й се струваше сякаш притъмняваше. А в главата й усещането беше като по гръмотевична буря.

А после започна бълнуването. Помагаше да превързват ръката на някакво смотано дете, което си я беше счупило, когато тя вдигна поглед и съзря отражението си в прозореца на къщурката.

Тя беше тигър с грамадни зъби.

Тя изкрещя и скочи на крака.

— О, внимавай, моля те — измърмори г-ца Здравомислова, след което видя лицето й. — Нещо случило ли се е?

— Аз… мен… нещо ме ухапа! — излъга Тифани.

По тия краища това винаги си беше правдоподобно. Бълхите хапеха плъховете, а плъховете хапеха децата.

Някак си тя се озова навън на чист въздух, главата й съвсем замаяна. След още някоя друга минута излезе и г-ца Здравомислова, и я завари облегнала се на една стена, и трепереща.

— Ама че ти изглеждаш ужасно — възкликна тя.

— Папрати! — оплака се Тифани. — Навсякъде са! Огромни папрати! И едни големи животни, като говеда, ама направени от гущери! — и тя хвърли една широка безрадостна усмивка на г-ца Здравомислова, която отстъпи крачка назад. — Стават за ядене! — тя премигна и прошепна. — Какво става?

— Не знам, но в момента идвам да те взема — каза твърдо г-ца Здравомислова. — Вече съм на метлата!

— Присмиваха ми се те, като им казах, че мога да хвана един такъв. И сега, я кажете, кой се смее последен, а?

Загриженото изражение на г-ца Здравомислова премина в нещо близко до паника.

— Това изобщо не приличаше на гласа ти. Ама че то звучеше като мъж! Добре ли си?

— Чувствам се малко… гъчкано — смотолеви Тифани.

— Гъчкано ли? — не разбра г-ца Здравомислова.

— Странни… спомени… помогни ми…

Тифани погледна ръката си. Беше цялата в люспи. А сега стана космата. А сега е гладка и кафява, и държи…

— Сандвич със скорпион? — каза тя на глас.

— Можеш ли да ме чуеш? — донесе се някъде сякаш от далече гласът на г-ца Здравомислова. — Бълнуваш. Ама сигурна ли си, че вие, момичета, не сте се заигравали с еликсири и такива неща?

Метлата връхлетя от небето и другата половина на г-ца Здравомислова замалко не падна при приземяването. Без да губят време в приказки двете качиха Тифани на пръта и едната се настани зад нея.

Полетът обратно до къщурката не беше дълъг. Тифани през цялото време усещаше главата си като тъпкана с вата и не беше сигурна къде е, макар че тялото й знаеше това много добре и пак повърна.

Г-ца Здравомислова й помогна да слезе от метлата и я сложи да седне точно до вратата на къщурката.

— А сега само почакай малко тук — заговори г-ца Здравомислова, чийто подход при извънредни ситуации беше да не престава да бръщолеви и постоянно да използва думичката „само“, защото това успокоявало, — а аз само да ти донеса да пийнеш, а после двете ще видим само, за какво става дума… — За миг настъпи пауза, след което неспирният поток от думи пак излезе от къщата повличайки след себе си и самата г-ца Здравомислова. — Аз само да проверя… едно нещо. Ти само си пийни това, моля те!

Тифани изпи водата и с крайчеца на ухото си, забеляза как г-ца Здравомислова омотава конец около яйце. Значи се опитва да направи бъркотия без Тифани да забележи.

Чудновати образи се вихреха в главата на Тифани. Имаше откъслеци от гласове, парчета от спомени… и едно тихичко гласче, което си беше нейното си, неясно, непокорно и чезнещо: „Ти не си аз. Само си мислиш, че си! Моля ви, някой да ми помогне!“

— Ей сега… — пак заговори г-ца Здравомислова — я да видим, какво може да видим само…

Бърканицата се взриви и то не просто на парчета, а с огън и дим.

— О, Тифани — възкликна г-ца Здравомислова трескаво отвявайки пушека с ръка. — Наред ли си?

Тифани бавно се изправи. На г-ца Здравомислова й се стори, че е малко по-висока отколкото си я спомняше.

— Да, така мисля — рече тя. — Мисля, че досега съм била не наред, сега обаче съм наред. Досега съм си губила времето, г-це Здравомислова.

— Какво…? — понечи пак да заговори г-ца Здравомислова.

Тифани я посочи с пръст:

— Аз знам, защо си напуснала цирка, г-це Здравомислова. Намесени са клоунът Флопо, надиграване по трикове и… крем карамел…

Г-ца Здравомислова пребледня.

— Как е възможно да знаеш това?

— Достатъчно ми е да те погледна — каза й Тифани и се промъкна покрай нея в мандрата. — Виж това, г-це Здравомислова.

Тя посочи с пръст. Една дървена лъжица се издигна на няколко пръста над масата. После се завъртя, все по-бързо и по-бързо, докато не се пръсна с трясък на трески, които се завихриха из стаята.

— И още мога да правя това! — изкрещя Тифани.

Тя взе една купа с извара, изсипа я на масата и прекара над нея ръка. Тя се превърна в сирене.

— Ето така трябва да се прави сирене! — обяви тя. — Като си помисля само, колко години загубих да го уча по трудния начин! Ето как го прави една истинска вещица! Защо ни е да пълзим в калта, г-це Здравомислова? Защо ни е да се суетим с разни билки и да превързваме миризливите крака на разни старци? Защо ни се плаща в яйца и изсъхнали кексове? Аннаграма е тъпа като кокошка, но дори и тя можа да види, че това не е правилно. Защо да не използваме магията? Защо да сме толкова страхливи?

Г-ца Здравомислова се опита да се усмихне:

— Тифани, миличка, всички сме минавали през това — гласът й трепереше. — Макар че, трябва да призная, не толкова… експлозивно като теб. А отговорът е… добре де, опасно е.

— Да, но това хората го казват, за да плашат децата — възрази Тифани. — Разправят ни разни приказки, за да ни наплашат, да ни вземат страха! Не ходи в голямата страшна гора, помогни ми, защото е пълна с разни страхотии, това ни казват. Да, но фактически голямата страшна гора трябва да се страхува от нас! Аз излизам!

— Мисля, че това ще е добра идея — продума отпаднало г-ца Здравомислова. — Докато не започнеш да се държиш както трябва.

— Аз няма защо да правя всичко по твоему — сопна се Тифани и тръшна вратата след себе си.

Метлата на г-ца Здравомислова беше облегната на стената малко по-нататък. Тифани спря и я изгледа. Всичко в главата й беше пламнало.

Преди тя беше гледала да не припарва до нея. Г-ца Здравомислова веднъж я беше склонила някак на пробен полет с Тифани вкопчила се отчаяно в метлата с ръце и крака, а двата броя г-ца Здравомислова тичаха от двете й страни придържайки я и издавайки окуражителни звуци. Отказаха се, когато Тифани повърна за четвърти път.

Да, но това беше тогава.

Тя грабна пръта, преметна крак през него… и установи, че другият й крак е залепнал за земята, като че ли прикован за нея. Метлата бясно се завъртя опитвайки се да я издърпа и когато кракът най-сетне се отлепи, се извърна така, че Тифани се оказа с главата надолу. Което не беше най-подходящата позиция за драматично отлитане.

Тогава тя каза тихичко:

— Аз няма да се уча на теб, а ти ще се научиш на мен. Иначе следващият урок ще включва брадва!

Метлата се обърна правилно и леко се издигна.

— Точно така — одобри Тифани.

Този път нямаше страх. Имаше само нетърпение. Земята изостанала далече отдолу зад нея хич не я тревожеше. Ако не й стигаше акъла да не й се изпречва, тя така ще я блъсне, че стой и гледай…

 

 

Когато метлата излетя, във високата трева край градината се чу шепот:

— Леле, окъснехме, бе Роб. Роилнико беше онуй, он ми беше.

— Епа да, ма ногата виде ли я? Йоще не е бил он… нашта бабаяга е некъде там! Тепа се она с него! Не мое он да я бие додето не земе и последнио къс от нея! Уили, остаи ги тея ябълки бе!

— Че ме прощаеш дека ти го викам туй Роб, ма не моеш да се тепаш с роилник. Че оно е като да се тепаш с тебе си! Колкото по се тепаш, толкоз повече ти зема он. А га си те земе целия, тогаз…

— А си омий плювалнико с таралежов дирник, бре Голем Йън! Ич нема да го бъде туй…

— Кривънци! Големата бабаяга иде!

Едната половина от г-ца Здравомислова излезе от съсипаната градина. Тя се загледа в отдалечаващата се метла поклащайки глава.

Идването й завари Прост Уили на открито, където той беше излязъл да вземе някоя паднала ябълка. Той се обърна и побягна, и щеше да си избяга поживо-поздраво, ако не се беше блъснал право в един керамичен градински гном. Той бързо отскочи, макар и позамаян, и свирепо се заолюлява, мъчейки се да фокусира голямата, дебела, едробузеста фигура пред очите му. Твърде ядосан беше, за да чуе щракването на градинската порта и мекото потропване на приближаващите се стъпки.

Ако се стигне до избор между бягство и бой, един Фийгъл не му мисли много. Той изобщо не мисли.

— К’во ми се хилиш, бе мъжки? — разбесня се той. — Ти за големец ли ми се бараш, само оти си я имаш тая въдица бре?

Той хвана по едно розово островърхо ухо във всяка ръка и удари с глава нещо, което излезе бая твърд глинен нос. Който все пак се строши, както се случваше на какво ли не при подобни обстоятелства, но това допълнително забави дребния мъж и причини лашкането му на кръгове.

Твърде късно забеляза той, как г-ца Здравомислова се насочва право насреща му. Обърна се и духна, само, за да падне право в ръцете пак на г-ца Здравомислова. Пръстите й се сключиха около него.

— Аз, знаеш ли, съм вещица — каза му тя. — И ако на минутата не спреш да ми се съпротивляваш, аз ще те подложа на най-ужасяващото изтезание. Знаеш ли, какво ще е то?

Прост Уили поклати ужасен глава. Дългогодишната жонгльорска практика беше направила хватката на г-ца Здравомислова стоманена. Долу във високата трева останалите Фийгъли слухтяха толкова усилено, че чак болеше.

Г-ца Здравомислова го приближи още малко до устата си:

— Направо ще те пусна да си ходиш, без да ти дам да вкусиш от двадесетгодишната двойнопрепечена МакАбърска малцова, която държа в бюфета си — закани се тя.

Роб Секигоопрай скокна и се развика:

— Леле, кривънци, бе гос’жа, мо’е ли да се гавриш така с чиляко, ма? Немаш ли и капчица милост, ма? Баш жестока бабаяга си ти дето…

Думите му секнаха. Г-ца Здравомислова се усмихваше. Роб Секигоопрай се озърна, хвърли си меча на земята и рече:

— Ох, кривънци!

 

 

Нак Мак Фийгъл уважаваха вещиците, нищо че ги наричаха бабияги. А тази тук им беше извадила на масата голям самун и цяло шише уиски, всеки да се черпи, колкото му душа иска. Как да не уважаваш такава жена.

— Разбира се, че съм чувала за вас, а и мис Тик ви е споменавала — каза им тя, наблюдавайки ги как се хранят, което не беше гледка така измежду другото. — Но винаги съм си мислела, че сте мит.

— Епа, убаво, ма сакаме и занапред да си останем така, ако нема да възразеваш — отвърна Роб Секигоопрай и се оригна. — Не ни стигаа онея ми ти аре-олази да ми копат нашта могила, а само ми требеха и тея госжи по Умотворенията да додат да ни вапцат образите и таквоз.

— И значи вие наглеждате чифлика на Тифани, г-н Секигоопрай?

— Епа да, пра’им го и награда никаква не чекаме — рече с достойнство Роб.

— Епа тъй си е, само по некое яйчице и плодове земаме и вехти дрехи и… — обади се Прост Уили.

Роб му хвърли един поглед.

— Ъ-ъ… да не беше туй некой от онея пътища, дето е требело да си затварям я големио ми тлъст плювалник? — осъзна се Уили.

— Епа да, беше — кимна Роб и пак се обърна към двойната г-ца Здравомислова. — Мо’е па и да сме зели по некое дребничко нещичко, дето е било оставено да се въргаля ей така зафърлено…

— … у заключени шкафове да речем и таквоз… — поде весело Прост Уили.

— … ма тъй, че ората ич да не се сещат, дека нещата ги е фанала липсата, а и на ягнищата им фърляме по некое око за отплата — довърши Роб гледайки накриво брат си.

— А докато им поддържате огъня, те не ви ли виждат? — смая се г-ца Здравомислова, което състояние рано или късно придобиват повечето хора, на които им се случва да разговарят с Фийгъли.

— Роб Секигоопрай имаше предвид агнетата, тоест овцете — обясни Ужасно Дребен Били, който като гонагъл разбираше повече от езици.

— Епа я нали туй викам, ягнища — продължи Роб. — Тъй де… епа нагледуеме го ние нейнио чифлик. Бабаягата на наште ридове ни е она, досущ баба си — и той добави гордо. — От нея е, дека ридовете наят дека са живи.

— А роилник какво е?

Роб се позамисли:

— Не ная го я верния бабоягски начин да го разпраям за туй — оправда се той. — Ужасно Дребен Били, ти нали ги найш онея ми ти дългите думи.

Били преглътна:

— Има го у старите сказания, госпожа. Оно е като… ум ама ич без тяло, само дето ич не мисли. Некои викат, дека оно не е нищо друго, освен страх и, че никога не умира. А колкото до к’во пра’и… — мъничкото му чело се набръчка. — Оно е като онея неща, дето ги има по овцете — спря се на такова обяснение той.

Фийгълите, които не бяха докрай погълнати от ядене и пиене, му се притекоха на помощ:

— Рога?

— Рухо?

— Опашки?

— Краци?

— Столове? — това последното го предложи Прост Уили.

— Кърлежи — сети се накрая Били.

— Имаш предвид, че е паразит? — подсказа г-ца Здравомислова.

— Епа мо’е и тъй да му се вика — каза Били. — Оно ти се навира у чътората. Дебне оно за чиляци, дето са силни и властни. Царе, сфатуеш ли, магесници, първенци. Говори се, дека у време оно, когато ич е немало ора, оно е живело у зверове. Ма най-яките зверове, сфатуеш ли, дето са с големи, ма грамадни зъби. И намери ли те, чака си оно за сгода да ти пропълзи у чутурата и става тебе.

Фийгълите притихнаха вглеждайки се в г-ца Здравомислова.

— Тебе става, така ли? — рече след някое време тя.

— Епа да. С твойте си спомени и сичко. Само дето… оно те променюва. Дава ти оно сила, колкото сакаш, ма те обзема оно, прави те негово си. И последното мънечко късченце, дето си е йощ тебе… ми оно че се тепа ли тепа, мое’би, ма че си чезне ли чезне, дорде си не ойде и не стане само на спомен…

Фийгълите внимателно наблюдаваха и двете тела на г-ца Здравомислова. Човек никога не знае, какво може да направи една бабаяга в такъв момент.

— Магьосниците едно време са призовавали демони — каза замислено тя. — Те може и още да го правят, но ми се струва, че се смята, че не се практикува от около петнадесет века. Това обаче изисква доста магия. А и, доколкото знам, с демоните може да се говори. И имаше някакви правила.

— Никогиж не съм чувал я роилник да говори — възрази Били. — Нито пък правила да спазуе.

— Но защо ще му е на него Тифани? — зачуди се г-ца Здравомислова. — Тя нали не е могъща!

— Има си она у нея силата на земята — рече тежко Роб Секигоопрай. — Оно е сила, дето у нужда иде, не е за секакви фокуси-мокуси. Видели сме го туй ние, гос’жа!

— Но Тифани не прави никаква магия — възкликна безпомощно г-ца Здравомислова. — Много е схватлива, но дори и една бъркотия не може да направи. Сигурно сте се объркали нещо.

— Некой от вас момци да е видел бабаягата да бабоягува наскоро? — запита Роб Секигоопрай.

Множество глави се заклатиха и се разхвърча дъжд от мъниста, буболечки, перушина и всевъзможни неща носени във фийгълска коса.

— Вие да не би да я шпионирате… исках да кажа, да не би да я наблюдавате през цялото време? — леко се поужаси г-ца Здравомислова.

— Епа да — потвърди безметежно Роб Секигоопрай. — Ма не и у кенефо, оно се най. И у спалнята й също оно стана по-мъчно, оти она е запушила доста от фугите, кой я знае оти.

— Изобщо не мога да се сетя защо ли — вметна предпазливо г-ца Здравомислова.

— И ние не мо’ем — кимна Роб. — Викаме си дека мо’е па да е, да не й дуе течение.

— Да, сигурно заради това ще да е било — изхъмка г-ца Здравомислова.

— Та затуй се навируеме ние у некоя миша дупка и се скатаваме у старото й кукленско къще, додето она си не легне — разказваше Роб. — А не ме зепай така, бе гос’жа, сите момци са съде жентълъмени и га она си я облича нощницата, они яко стискат зъркели. И подир туй един й варди прозорецо, а друг вратнико.

— И от какво я вардите?

— Епа от сичко.

За момент г-ца Здравомислова си представи тиха, обляна от лунна светлина стая със спящо детенце. А до прозореца, осветена от луната, една мъничка фигурка стои на стража и още една в сенките до вратата. И от какво я пазят те? От всичко…

Сега обаче нещо, тази гадост, я е пипнало и тя се е заключила някъде дълбоко в себе си. Но нали тя никога не е правила магии! Да беше някое от другите момичета, дето си врат носовете къде ли не, ще го разбера, но точно… Тифани?

Един от Фийгълите неохотно занадига ръка.

— Да? — подкани го тя.

— Я съм туй, гос’жа, Голем Йън. Не го ная я, дали беше оно същинско бабаягуванъе, бе гос’жа, — заразправя притеснено той — ма я видехме неколко пъти я с Безмалко Голем Ангъс да пра’и нещо чудато, нал’тъй Безмалко Голем Ангъс? — когато Фийгълът до него кимна, говорещият продължи. — Беше оно, кога си зе она нейната нова премена и нова капа…

— И леле че гиздава ми беше она — вметна Безмалко Голем Ангъс.

— Епа гиздава си беше. Ма като си ги облече она и га ми застане баш у средата на подо, и вика она… що ми викаше она, а Безмалко Голем Ангъс?

— „Виждай ме“ — рапортува Безмалко Голем Ангъс.

Г-ца Здравомислова ги гледаше безизразно. Говорещият явно започващ да съжалява, че е повдигнал тази тема, продължи:

— И тогаз подир мънечко й чухме гласо да вика „Не ме виждай“, и подир туй си намести она капата, на, видите ли, мо’е па да е било на по-сгледен тертип.

— А, имате предвид, че се е оглеждала в едно нещо, което се нарича огледало — предположи г-ца Здравомислова. — Това е нещо като…

— Наем ги ние убаво огледалата що са, бре гос’жа — възрази Безмалко Голем Ангъс. — И она си имаше едно мънечко, целото напукано и мътно. Ма не ста’е оно да се угледуеш у него както си требе.

— Баш ни бива нас огледала да краднеме — допълни Роб Секигоопрай. — За нашта Джейни й гепихме едно такова сребърно, со секакви джунджурийки по рамката.

— И значи тя е произнесла „Виждай ме“? — попита г-ца Здравомислова.

— Епа да и подир туй „Не ме виждай“ — отговори Голем Йън. — А през туй време ич никак не помръдваше, като некой статуй.

— Като ви слушам, сигурно се е опитвала да изобрети някакъв вид заклинание за невидимост — заразсъждава г-ца Здравомислова. — Те обаче, разбира се, не стават така.

— Ние па си рекохме, дека просто се мъчи да си метне гласо — обади се Безмалко Голем Ангъс. — Оти оно на чуване беше, като че доде гласо й от некъде другаде, вдеваш ли? Дребен Ян го мое тоя трик, га сме на авджилък.

— Да си е метнала гласа ли? — намръщи се г-ца Здравомислова. — И защо мислите, че е било това?

— Оти като го рече онуй ми ти „Не ме виждай“, беше секаш не доде от нея си, а и устните й не мърдаха.

Г-ца Здравомислова зяпна. Когато пак проговори, гласът й звучеше малко странно:

— Я ми кажете, като е стояла така, ама съвсем неподвижна ли беше?

— Ми само дишаше, ма много-много бавно, гос’жа — отговори Голем Йън.

— А очите й затворени ли бяха?

— Епа да!

Г-ца Здравомислова задиша начесто.

— Ама, че тя си е излязла от тялото! От сто вещици…

— … само една може да го прави това нещо! Ами, че това е Заемане, ето какво било то! Никой цирков номер нищо не струва пред него! Това е да си преместиш…

— … ума някъде другаде! Трябва да се…

— … научиш, как да се пазиш, преди изобщо да се опиташ да го направиш! А тя просто да вземе да го измисли, само защото си е нямала огледало! Ама защо просто не е…

— … казала, глупачката му с глупачка? Да си излезе така от тялото и да го остави за сульо и пульо да си се намъкват в него! Чудя се…

— … какво ли си е въобразявала…

— … че прави?

По някое време Роб Секигоопрай се изкашля учтиво и измънка:

— Ми ние по ги отбираме науките за краднене, пиене и биене. Не го наем ние бабоягуването, ич не го наем.