Тери Пратчет
Шапка от небето (14)

Глава тринадесета
Изпитанията за вещици

А после… после започнаха самите Изпитания. То нали заради тях беше всичко. Обаче, когато Тифани излезе обкръжена от момичетата, тя долови витаещия във въздуха въпрос: И какъв е смисълът да се продължава сега? След онова, което се случи?

Но все пак някой пак беше опънал въжетата около арената, а доста от по-възрастните вещици си бяха придърпали столовете до края й, така че като че ли все пак щеше да има нещо. Тифани отиде до въжето, намери си място, седна на земята и остави шапката на Баба Вихронрав пред себе си.

Усещаше как другите момичета се тълпят зад нея и как шушукането, и шептенето се разпространяват из множеството.

… „гледай ти, тя наистина го е направила… ама наистина… чак до пустинята… сама видях праха… ботушите й били пълни догоре, така казват…“

Клюките се разпространяват сред вещиците по-бързо и от тежка настинка. Вещиците клюкарстват като свраки.

Нямаше съдии, нито награди. Както беше казала Петулия, Изпитанията изобщо не бяха за това. Те бяха, за да покажеш, какво можеш, до къде си стигнала, така че хората като си тръгнат да си мислят: „Ей, няма грешка тая Карамела Ботълтуейт.“ Не беше съревнование, ама честна дума. Никой не побеждаваше.

И повярваш ли в това, като нищо ще повярваш също, че луната я търкаля по небето дяволче на име Уилбърфорс.

Колкото до това, което ставаше наистина, като начало някоя от по-възрастните вещици откриваше събитието с някой засукан, но не чак пък изненадващ трик, някой, който всички вече са го виждали, но все още го харесват. Така се разчупваше ледът. Тази година това беше Добрата Стара Тъпчинещова с нейния ансамбъл пеещи мишки.

Тифани обаче не й обръщаше внимание. Точно насреща й, от другата страна на ограденото поле, обкръжена от други стари вещици като кралица на трон, беше седнала Баба Вихронрав.

А шепотът се носеше ли носеше. Сигурно като си беше отваряла очите, са й се отворили и ушите, защото Тифани можеше да чуе шепнения от всички страни на площадката.

… „Без никакво обучение, ей тъй на, да вземе да го направи… Ама видяхте ли оня кон?… Никакъв кон не съм видяла!… И не само да отвори вратата, ами направо да си влезе!… Е да, но кой я прибра, а? Есме Вихронрав, ето кой!… Да, винаги съм го казвала, на всяка новоизлюпена глупачка може да й се отвори късмета да отвори вратата, но виж, за връщането, тук вече си трябва истинско вещерство, това е то, шампионският номер, това е… пребори се с онуй ми ти нещо и там го остави!… Тебе пък ей толкова не съм те видяла да направиш, на вас ти говоря, Виолета Пулсимоун! Това дете обаче… И какво, имаше ли кон или нямаше?… Мислих си аз да изляза с оня мой номер с танцуващата метла, да, ама сега кой ще ти го гледа… И защо Госпожа Вихронрав даде на девойчето шапката си, да ви питам аз вас? Какво ли иска да си мислим, а? Та тя никога пред никого не сваля шапка!“

Можеше да се усети как напрежението прехвърча от островърха шапка на островърха шапка като електрически разряд.

Мишките се стараеха колкото можеха с „Когато бях овчарче“, но се усещаше, че не влагаха цялата си душа. Мишките са много темпераментни и твърде чувствителни създания.

Няколко жени се наведоха към Баба Вихронрав. Тифани видя, как се разразява оживена дискусия.

— Знаеш ли, Тифани, — обади се иззад гърба на Тифани Луси Уорбек — на теб друго не ти трябва, само, такова, ставаш и си го казваш. Нали всички знаят, че си го направила. Искам да кажа, никоя досега, такова, не е правила нещо чак такова на Изпитания!

— И е крайно време дъртата злобарка да загуби — добави Аннаграма.

„Да, но тя не е злобарка“, мислеше си Тифани. „Тя самата е силна и очаква, и от другите вещици да са силни, защото животът на ръба не е за хора, които може да се пречупят.“ А Третият й акъл й подаде същата онази мисъл, която тя не беше успяла да оформи тогава в палатката: „Бабо Вихронрав, ти знаеше, че роилникът ще нападне само мен, нали? Говорила си с д-р Суетон, ти сама ми каза. Та да не би аз да съм ти номерът за днес, а? За колко нещо си се досетила? И колко ли си знаела?“

— Ще спечелиш — увери я Тюла Суматохова. — Дори и на някои от старите ще им се иска някой да й поохлади малко самочувствието. Всичките знаят, че голяма магия е станало. Цяла бъркотия не е останала на мили околовръст.

„И какво значи, ще спечеля, защото някои хора имат зъб на някого ли?“ — помисли си Тифани. „Ей с това вече наистина ще има да се гордея…“

— Можеш да се обзаложиш, че тя ще стане, — изказа се Аннаграма — помни ми думата. Ще заразправя на всички, как чудовището завлякло горкото детенце в Оня свят и как тя те била върнала. И аз да бях на нейно място, така щях да сторя.

„Ти сигурно щеше“, помисли си Тифани. „Но ти не си на нейно място, нито пък аз.“

Тя се взря в Баба Вихронрав, която отпращаше с махване на ръка две-три от по-старите вещици.

„Интересно“, помисли си тя, „дали те не й говорят неща от рода на «На това момиченце трябва някой да му поохлади малко самочувствието, Госпожо Вихронрав».“ И докато си го мислеше, Баба се обърна и видя, че Тифани я гледа…

Мишките спряха да пеят, предимно от смущение. Някое време всички мълчаха, после някои заръкопляскаха, защото нали така се правеше. Една вещица, която Тифани не познаваше, влезе в оградения квадрат, не преставайки да ръкопляска по онзи суетлив начин, с ръце вдигнати пред брадичката й, който някои използват, когато искат да подбудят зрителите да поръкопляскат поне още мъничко.

— Чудесно, Дорис, превъзходно изпълнение, както винаги — зачурулика тя. — Забележително са напреднали от миналата година, много ти благодаря, прекрасно, браво… хъ-хъм…

Жената се позапъна, докато зад нея Дорис Тъпчинещова пълзеше на колене мъчейки се да събере мишките си в кутията. Една от изпълнителките беше изпаднала в истерия.

— А сега, може би… някоя дама би пожелала да, Ъ-ъ… да излезе на, Ъ-ъ… сцената? — подкани ги водещата бодро като стъклена топка току пред пръсване. — Някоя ще се пробва ли?

Настъпи тишина, последвана от още тишина.

— Хайде де, не се срамувайте, дами! — гласът на водещата ставаше все по-напрегнат с всяка секунда. Не е шега работа то да организираш цяло поле пълно с родени организаторки. — Скромността не краси вещицата! Коя иска да излезе?

Тифани усещаше как островърхи шапки се извръщат, някои към нея, други към Баба Вихронрав. Отсреща Баба посегна и рязко отблъсна от рамото си нечия ръка, без да откъсва очи от Тифани. „И никоя от двете ни не си носи шапката.“ — помисли Тифани — „Някога ти ми даде виртуална шапка, Бабо Вихронрав и съм ти много благодарна. Днес обаче тя не ми трябва. Днес знам, че съм вещица.“

— Е, хайде де, дами! — подкани ги пак водещата, вече почти в паника. — Та това са Изпитанията! Приятелско и поучително съревнование в дух на братство и добра воля! Не може все някоя дама… или може би млада дама…?

Тифани се подсмихна. Трябваше да е „сестринство“, а не „братство“. Ние нали сме сестри, госпожо, не братя.

— Давай де, Тифани! — подкани я Тюла. — Те знаят, че те бива!

Тифани поклати глава.

— Ах, така значи било — изви очи Аннаграма. — Дъртата чанта пак е бъркала в ума на момичето, както винаги…

— Не знам кой в чий ум е бъркал — сопна се Петулия и запретна ръкави. — Аз обаче ще си направя номера с прасето.

Тя се изправи и тълпата се развълнува.

— О, значи ще е… А, това си ти, Петулия — каза леко разочаровано водещата.

— Да, г-це Пенджерева, ще изпълня номера с прасето — обяви гръмко Петулия.

— Но, ъ-ъ, като гледам не си водиш прасе — стресна се г-ца Пенджерева.

— Да, г-це Пенджерева, ще изпълня номера с прасето… без прасе!

Това предизвика вълнение и викове „Невъзможно!“ и „Тук, знаете ли, има малки деца!“

Г-ца Пенджерева се озърна за помощ и не намери такава.

— Ами добре тогава — склони безпомощно тя. — Щом като си сигурна, миличка…

— Да, сигурна съм. Ще използвам… кренвирш! — обяви Петулия, извади един от джоба си и го вдигна за всеобщо изумление.

Тифани не видя номера. Нито пък Баба Вихронрав. Погледите им като, че очертаваха железни решетки и дори г-ца Пенджерева инстинктивно гледаше да не ги пресича.

Тифани обаче чу изквичаването и възгласите на изумление и гърма от аплодисменти. В този момент хората щяха да ръкопляскат на всичко, също както запреченият порой би рукнал от където и да е, стига да заобиколи дигата.

И тогава вече заставаха, и други вещици. Г-ца Здравомислова жонглираше с топки, които спираха и променяха посоката си направо във въздуха. Една вещица на средна възраст демонстрира ново средство против задавяне, което даже не изглеждаше вълшебно и така докато не се сетиш, че начин да правиш почти умрели хора напълно живи, струва повече от десетки магии, които правят само „бум!“. И други жени и момичета заизлизаха и запоказваха бляскави номера, полезни хитринки, неща, правещи „пук — пук“ и неща помагащи срещу зъбобол, а в един отделен случай нещо, което просто гръмна…

… и участничките свършиха.

Г-ца Пенджерева се върна в средата на поляната, почти опиянена от облекчение, че Изпитанията все пак минаха и за последен път отправи покана към някоя дама „или, също така, млада дама“ да покаже още нещо.

И настъпи толкова плътна тишина, че можеше да ковеш в нея пирони.

И тогава тя рече:

— Ами добре тогава… в такъв случай обявявам Изпитанията за окончателно и надлежно закрити. Чаят е в голямата шатра!

Тифани и Баба се изправиха едновременно, с точност до секунда, и се поклониха една на друга. После Баба се обърна и се присъедини към блъсканицата за към чая. Любопитно беше да се наблюдава как тълпата се разделя пред нея без дори да се усеща, като море пред някой особено добър пророк.

Петулия беше заобиколена от други млади вещици. Номерът с прасето беше приет наистина много добре. Тифани застана на опашка, за да се прегърне с нея.

— Но трябваше ти да спечелиш! — възкликна Петулия с лице почервеняло от радост и безпокойство.

— Няма значение. Наистина няма — успокои я Тифани.

— Ти се предаде — обади се иззад гърба й един рязък глас. — В кърпа ти беше вързано, но ти сама се предаде. И как е сега усещането, Тифани? Как е то, да вкусиш унижението?

— Чуй ме сега, Аннаграма — започна, посочвайки я яростно с пръст Петулия.

Но Тифани се пресегна и смъкна ръката й. После се обърна и се усмихна на Аннаграма толкова весело, че чак стряскаше.

Това, което й се искаше да каже, беше: „У нас, Аннаграма, имаме Състезания за овчарски кучета. Овчарите се насъбират отвсякъде, за да покажат, какво могат кучетата им. Има сребърни звънци и колани със сребърни катарами, и всевъзможни награди. Но можеш ли да се сетиш, коя е голямата награда, Аннаграма? Не, не можеш. Е, има и съдии, но те не се броят, не и за голямата награда. Има… имаше една дребна старица, застанала винаги най-отпред, облегнала се на оградата, с лула в устата и двете най-добри изобщо раждали се някога овчарски кучета в краката й. Те се казваха Гръм и Мълния, и бягаха толкова бързо, че подпалваха въздуха, а козината им светеше по-ярко от слънцето. Обаче тя никога, ама никога не ги изкарваше на Състезанията. Тя знаеше за овцете повече отколкото и овцете знаеха за себе си. И това, което му се искаше на всеки млад овчар, ама каквото наистина му се искаше, не беше някаква тъпа купа или колан, а да я види как тя си вади лулата от устата, когато той си тръгва от арената и да каже тихичко «Ей това си го биваше». Защото това значеше, че той е истински овчар, а и всички останали овчари ще го знаят. А пък ако му кажеш, че трябвало било да я предизвика, той ще те изпсува и ще тропне с крак, и ще ти каже, че по-скоро би тръгнал да гаси слънцето с плюнка. Че как може да я бие? Нали тя е самото овчарство. То беше целият й живот. Отнемеш ли нещо от нея, от себе си го отнемаш. Ти обаче това не го разбираш, нали? Да, но това е душата и средоточието на нещата! Душата… и… средоточието!“

Да, но така само щеше да си пропилее дъха, затова тя каза просто:

— О, я млъквай, Аннаграма. Я да видим, дали са останали някакви курабийки, а?

Високо над главата й изкряска ястреб. Тя вдигна поглед.

Птицата се обърна, хвана вятъра и се заплъзга високо във въздуха накъм дома си.

Те винаги бяха с нея.

 

 

Седнала до котела си, Джейни отвори очи.

— Он си иде у дома! — извика тя, скочи и заразмахва ръце към наблюдаващите я Фийгъли. — А не ми стойте тука зяпнали! — разкомандва се тя. — А фанете некое зайче за печено! Накладете огиньо! Стоплете вода, оти я, че се баням! Вижте се ма, ма тука е като некоя кочина! Бърже да го изчистите! За Големио човек го искам светнало! Бегайте да гепите от Специалното Овче Средство! Накършете мънечко зелени вейки, мънечко от трънка, мънечко от глог! Лъснете ги златните чинии! Сичко да светне! К’во сте ми застанали, бе?

— Ъ-ъ, що че речеш да сториме първо, бе Келда — попита притеснето един фийгъл.

— Сичкото!

Напълниха й супника за къпане в нейната стая и тя се затърка с една от старите четки за зъби на Тифани, докато отвън се разнасяше шумът от фийгъли работещи здраво и многопосочно. Миризмата на печен заек заизпълва могилата.

Джейни се облече в най-хубавата си рокля, оправи си косата, взе си шала и излезе от дупката. И застана на открито взряла се в планините, докато след около час една точка в небето занараства.

Като келда тя щеше да посрещне с добре дошъл завръщащ се войн. Като съпруга тя щеше да целуне мъжа си и да го сгълчи, че се е забавил. Като жена, й се струваше, че направо ще се разтопи от облекчение, благодарност и щастие.