Тери Пратчет
Шапка от небето (6)

Глава пета
Кръгът

Тифани вървеше през гората, а Петулия летеше неуверено до нея на поредица от прави линии. Тифани научи, че Петулия е много добричка, че има трима братя, че като порасне иска да стане акушерка както на хора така и на прасета, и че я е страх от карфици. Тя разбра също, че Петулия мрази да противоречи, на каквото и да е.

Така че понякога разговорът им изглеждаше примерно така: Тифани ще каже да речем:

— Аз живея долу на Варовитище.

Петулия ще забележи:

— О, това беше, където гледат все овце? Овцете нещо не ми харесват много, защото са много… рошави.

Тифани ще каже:

— Всъщност ние много се гордеем с овцете си.

И тогава ти се открива гледката, как Петулия обръща мнението си наопаки, все едно завърта количка на много тясно място:

— О, всъщност нямах предвид чак пък да ги мразя. Предполагам, че някои овце са си съвсем наред. И очевидно, все някъде трябва да има овце. По-добри са от козите, а и са по-пухкави. Искам да кажа, че всъщност харесвам овцете, ама наистина. Овцете са много сладки.

Петулия посвещаваше много време на установяване, какво си мислят другите, така че и тя да може да мисли по същия начин. Нямаше начин да спориш с нея. Тифани трябваше да се сдържа да не заяви да речем, че небето е зелено, само за да види колко време ще й трябва на Петулия да се съгласи. Обаче Петулия й харесваше. Нямаше как да не харесва човек като Петулия. С нея нямаше сложнотии. Да не говорим, че просто няма как да не харесваш някой, който не може да накара метлата да завива.

Пътят през гората беше дълъг. Тифани винаги беше искала да види толкова голяма гора, че да не можеш да видиш слънчева светлина просветваща от отсрещната й страна, но сега вече беше поживяла в една такава няколко седмици и започваше да й писва. Липсваха й хоризонтите. Липсваше й небето. Всичко беше твърде нагъчкано.

Петулия бърбореше трескаво. Старата Майчица Чернокачулкова баеше на коне, дуднеше на свине, кряскаше на говеда и изобщо беше всестранно ветеринарна вещица. Петулия обичаше животните, особено прасетата, защото зурличките им били толкова мекички. Тифани също много обичаше животните, но никой, с изключение може би на други животни, не обичаше животните колкото Петулия.

— Та значи… за какво е това събиране? — попита Тифани, просто за да смени темата.

— Ъ-ъ? О, то е просто да контактуваме — отговори Петулия. — Аннаграма казва, че е важно да създаваме връзки.

— Тази Аннаграма значи е главната, нали? — рече Тифани.

— Ъ-ъ, не. Вещиците си нямат главни вещици. Аннаграма така казва.

— Хъм — каза Тифани.

Най-накрая те стигнаха до една горска поляна, тъкмо когато слънцето залязваше. Там имаше останки от стара къщурка, понастоящем почти цялата покрита от трънаци. Можеше изобщо да не я различиш, освен ако не забележиш буйния растеж на люляка и цариградското грозде, станали на гора от тръни. Някой някога е живял тук и е имал градина.

Някой друг пък, съвсем наскоро, беше запалил огън. Доста некадърно. И този някой беше научил, че да легнеш по корем и да духаш огъня, защото не си се сетила да го накладеш с достатъчно хартия и сухи съчки, не е добра идея, защото от това островърхата ти шапка, която си забравила да свалиш, ще се катурне в димящата мацаница, а тъй като тя е суха, ще вземе да се подпали.

Така че в момента една млада вещица отчаяно пляскаше горящата си шапка под погледите на неколцина заинтересувани зрителки.

Друга, седнала на един дънер, й натякваше:

— Тюла Суматохова, това твоето е буквално най-тъпото нещо правено някога от някого, където и да е по целия свят, няма спор.

Това беше казано с един такъв рязък, не особено приятен глас, от онзи вид, който хората обикновено използват за сарказъм.

— Извинявай, Аннаграма! — проплака г-ца Суматохова хвърляйки си шапката на земята и тъпчейки върха й.

— Исках да кажа, ама виж се само! Всички само теб те чакат.

— Извинявай, Аннаграма!

— Ъ-ъ — обади се Петулия.

Всички се обърнаха да изгледат новодошлите.

— Ти закъсня, Петулия Хрущялкова! — скара й се Аннаграма. — Тази пък коя е?

— Ъ-ъ, нали ти ме помоли да ида до г-ца Здравомислова и да доведа новото й момиче, Аннаграма — заоправдава се Петулия, сякаш беше сторила нещо лошо.

Аннаграма се изправи. Тя беше поне една глава по-висока от Тифани и лицето й започваше от носа, който тя си държеше леко вирнат. Като те погледне Аннаграма, веднага усещаш, как вече си й отнела твърде много от ценното й време.

— Това ли е тя?

— Ъ-ъ, да Аннаграма.

— Я да те видим, ново момиче.

Тифани пристъпи напред. Изумително. Всъщност не беше имала такова намерение. Но Аннаграма имаше глас от онзи вид, на който просто се подчиняваш.

— Как се казваш?

— Тифани Болежкова? — отговори Тифани и усети, че си е казала името все едно моли за разрешение да си го има.

— Тифани? Ама че шантаво име — изказа се високата девойка. — Колкото до мен, аз се казвам Аннаграма Ястребска.

— Ъ-ъ. Аннаграма работи за… — започна да обяснява Петулия.

— … работи със — поправи я рязко Аннаграма, все така оглеждайки Тифани от глава до пети.

— Ъ-ъ, извинявай, работи със г-жа Уховрътски — поправи се Петулия. — Но тя…

— Възнамерявам да приключа догодина — пак взе думата Аннаграма. — Очевидно се справям изключително успешно. Та значи ти си момичето, паднало се на г-ца Здравомислова, а? Тя, знаеш ли, е малко смахната. Последните три момичета напуснаха за нула време. Казваха, че било твърде шантаво постоянно да внимаваш, коя от тях коя беше, тцъ-тцъ.

— Коя вещица коя бещица, цъ — подметна весело едно от момичетата.

— Всеки може да се сети за такава смешка Луси Уорбек — сряза я, без да я поглежда Аннаграма. — Не беше нито смешно нито умно.

И тя отново обърна вниманието си върху Тифани, която усещаше, че я преценяват също толкова критично и всестранно, колкото Баба Болежкова би преценявала овца, която се кани да купува. По някое време се зачуди, дали пък Аннаграма наистина няма да вземе да й отвори устата и да й провери зъбите.

— Казват, че на варовик добра вещица не вирее — изтъкна Аннаграма.

Всички останали момичета пренесоха погледите си от Аннаграма върху Тифани, която си помисли: „Ха! Значи нямало било главни вещици, така ли?“ Но точно сега тя не беше в настроение да си създава врагове.

— Сигурно така казват — каза тихо тя.

Изглежда това не беше каквото искаше да чуе Аннаграма.

— Ти дори не си се облякла като хората — продължи Аннаграма.

— Съжалявам — каза Тифани.

— Ъ-ъ, Аннаграма казва, че ако искаш хората да се отнасят с теб като с вещица, трябва да изглеждаш като такава — обади се Петулия.

Анаграма изхъмка и изгледа Тифани сякаш тя се беше провалила на най-прост изпит. После поклати глава:

— Е добре, все от нещо трябва да се започне — и пак се изправи. — Е, дами, това е Тифани. Тифани, вече познаваш Петулия. Същата, която все се блъска в дърветата. Онази с пушещата шапка е Тюла Суматохова, ама само как прилича на комин, нали? Това е Гертрудъ Отруденова, а това е нашата смехотворна майтапчийка Луси Уорбек, това е Хариета Кръшкачева, която май не може да се оправи с кривогледството си, а това е Лулу Муцинкова, която май не може да се оправи с името си. За тази вечер, от мен да мине, може и да останеш с нас… Тифани, нали така беше? Съжалявам, че са те натресли на г-ца Здравомислова. Тя си е пълна скръб. Абсолютна аматьорка. Ама нищичко не разбира. Само се суети с надеждата, че все нещо ще излезе. Е стига толкова, че стана късно. Гертрудъ, Призови Четирите Ъгъла на Мирозданието и Открий Кръга, моля те.

— Ами… — притесни се Гертрудъ.

Удивително, колко много хора около Аннаграма се спукваха от притеснение.

— Все аз ли трябва да върша всичко тук? — повиши глас Аннаграма. — Опитай се да запомниш нещо, моля те! Минавали сме го буквално милион пъти вече!

— Аз никога не съм чувала, светът да има четири ъгъла — забеляза Тифани.

— Нима? Ама че изненада — изсумтя Аннаграма. — Е, това са направленията на силата, Тифани, и бих те посъветвала също така да направиш нещо относно това твое име, ако обичаш.

— Да, но светът е кръгъл, като чиния — не се даваше Тифани.

— Ъ-ъ, трябва да си ги представиш — прошепна и Петулия.

Тифани се намръщи.

— Защо? — попита тя.

Аннаграма извъртя очи:

— Защото така е правилният начин.

— О.

— Все някаква магия си правила, нали? — заразпитва Аннаграма.

Тифани се пообърка. Не беше свикнала с такива като Аннаграма.

— Да — отговори тя.

Всички останали момичета се втренчиха в нея и Тифани нямаше как да не се сети за овцете. Когато някое куче нападне овца, другите овце се отдалечават на безопасна дистанция, обръщат се и гледат. Но не се съюзяват против кучето. Просто се радват, че на тях самите им се е разминало.

— И какво ти излиза най-добре? — лавна Аннаграма.

Тифани, все още мислеща си за овце, проговори, без да помисли:

— Глезли. Това е вид овче сирене. Много трудно се прави…

Тя огледа кръга безизразни лица и усети как унижението се надига в нея като горещо желе.

— Ъ-ъ, Аннаграма има предвид, в правенето на коя магия си най-добра — подсказа милозливо Петулия.

— Въпреки че Глезли си звучи добре — пусна една злобна усмивчица Аннаграма.

Едно-две от момичетата изхъкаха, което значеше, че се опитват да не се разсмеят на глас, но не биха имали нищо против да покажат, колко се стараят.

Тифани пак сведе поглед към ботушите си.

— Не знам, — измънка тя — но аз изхвърлих Кралицата на Феите от моята земя.

— Нима? — рече Аннаграма. — Кралицата на Феите, а? И как постигна това?

— Аз… не съм сигурна. Просто й се ядосах.

Наистина си беше трудно да си спомни точно какво се е било случило онази нощ. Тифани помнеше гнева, ужасния гняв и това как светът… се промени. Тя го беше видяла по-ясно отколкото вижда ястреб, чула го беше по-ясно отколкото чува куче, усетила беше вековете му под краката си, усетила беше как хълмовете все още живеят. И си спомняше, как си беше помислила, че никой не би могъл да прави това дълго време и да остане човек.

— Вярно, имаш точните ботуши да тропаш с краче — подметна Аннаграма. Отвърнаха и още повече полуприкрити изкисквания. — Кралица на Феите значи. Сигурна съм, че е било така. Е, не е лошо да се мечтае.

— Аз не лъжа — измънка Тифани, но никой не я слушаше.

Обидена и ядосана тя гледаше как момичетата Откриват Ъглите и Призовават Кръга, освен ако не беше обратното. Това продължи известно време. Щеше да бъде по-добре, ако всичките бяха сигурни, какво точно да правят, но вероятно беше трудно човек да знае, какво да прави, когато Аннаграма е наблизо, защото тя не преставаше да поправя всички. Беше застанала с една голяма книга отворена в ръцете й и се разпореждаше ли разпореждаше:

— … а сега ти, Гертрудъ, тръгвай срещупосочно, не бе, на другата страна, вече буквално хиляди пъти съм ти го казвала, а Лулу… Къде е Лулу? Ти пък какво правиш там? Взимай опростителния потир… не този бе, а онзи без дръжките… да този. Хариета, вдигни Жезъла на Въздуха малко по-високо, нали все пак би трябвало да е във въздуха, ако схващаш какво ти говоря. И в името на всичко свято, Петулия, умолявам те, опитай се да изглеждаш малко по-достолепно, а? Съзнавам, че не ти е естествено присъщо, но можеше поне да се престориш, че полагаш някакви усилия. Между другото, отдавна се канех да ти кажа, че никога не е било писано заклинание, което да започва на „Ъ-ъ“, освен ако не съм в най-дълбоко заблуждение. Хариета, това ли е Котелът на Моретата? Да не би поне малко да прилича на Котела на Моретата? Не ти ли се струва, че не прилича? Какъв беше този шум?

Момичетата изпосведоха погледи. Една от тях изсмотолеви:

— Тюла настъпи венеца на безкрайността, Аннаграма.

— Не ми казвайте, че е онзи с автентичните култивирани перли, нали не е той? — изтъни глас Аннаграма.

— Ъ-ъ, той беше — обади се Петулия. — Но съм сигурна, че тя ужасно съжалява. Ъ-ъ… да направя ли чаша чай?

Книгата беше затръшната.

— Има ли някакъв смисъл? — оплака се на света като цяло Аннаграма. — Има. Ли. Някакъв. Смисъл? Да не би да искате да прекарате остатъка от животите си като селски вещици церейки цицини и брадавици срещу чаша чай и курабийка? Е? Това ли искате?

Откъм присвилите се една до друга вещици се дочу нервно пристъпяне и мънкане общо взето в смисъл:

— Не, Аннаграма.

— Всичките сте прочели книгата на Г-жа Уховрътски, нали? — настоя тя. — Е, казвайте.

Петулия вдигна притеснено ръка и започна:

— Ъ-ъ…

— Петулия, буквално милиони пъти съм ти казвала да не започваш. Всяко. Без изключение. Изречение. С „Ъ-ъ“, нали така?

— Ъ-ъ… — разтрепери се Петулия.

— Просто вземи и го кажи, в името на всичко свято! Стига си се офлянквала!

— Ъ-ъ…

— Петулия!

— Ъ-ъ…

— Ама наистина, трябва поне да се постараеш малко. Честна дума, не знам какво ви става на всичките!

„Аз пък знам“, помисли си Тифани. „Ти си като куче, което не престава да тормози овцете. Не им даваш време да се подчинят и не им даваш да разберат, кога са направили нещо правилно. А само лаеш ли лаеш.“

Петулия се беше смълчала със завързан език.

Аннаграма остави книгата на дънера и каза:

— Добре де и тъй, и тъй вече тотално изпуснахме момента. Всичко се провали, така че може и да пийнем по чаша чай, Петулия. Само че побързай.

Петулия с облекчение грабна чайника. И останалите се поуспокоиха.

Тифани погледна заглавието на книгата. Пишеше:

Висшата МагиКа

от Летиция Уховрътски, Вещица

— Магия с „к“^[1] ли? — зачуди се тя на глас. — Магик-к-ка?

— Преднамерено е — поясни хладно Аннаграма. — Г-жа Уховрътски казва, че за да постигнем някакъв прогрес, сме длъжни да разграничим висшия вид магиКа от всекидневната.

— Всекидневния вид магия ли? — натърти Тифани.

— Точно така. Стига толкова баене и бръщолевене по кърищата. Ние работим с правилни свещени кръгове, заклинанията ни са точно по книга. С подобаваща йерархия, а не всяка да ми се щура наляво-надясно и да прави каквото й скимне. С истински жезли, а не пръчки набързо отрязани в гората. Професионализъм и представителност. И абсолютно никакви брадавици. Това е единственият път към бъдещето.

— Е добре, но мисля… — започна Тифани.

— Изобщо не ме интересува, какво мислиш, защото без друго нищо не разбираш — сряза я Аннаграма и се обърна към групата като цяло. — Имаме ли поне всичките по нещо за тазгодишните Изпитания?

Разнесоха се мънкания и кимания като цяло в смисъл на „да“.

— А ти, Петулия? — поиска уточнение Аннаграма.

— Аз ще направя номера с прасето, Аннаграма — отговори послушно Петулия.

— Добре. В това без малко да те бива — одобри Аннаграма и запосочва момиче след момиче от кръга, кимайки на всеки отговор, докато не стигна до Тифани.

— Глезлите ли, а? — подметна тя за всеобщо подхилващо се удоволствие.

— Какви са тези Изпитания за вещици? — попита Тифани. — Г-ца Здравомислова ги спомена веднъж, но не знам какво са всъщност.

Аннаграма пусна една от нейните тежки въздишки.

— Ти й кажи, Петулия. Нали в крайна сметка ти си я довела.

Неохотно, с много Ъ-ъ-та и коси погледи към Аннаграма, Петулия заобяснява за Изпитанията. Ъ-ъ, това било, като се събирали вещици от всички краища на планините, да се ъ-ъ видят със старите си приятелки, и да научат най-пресните новини, и клюки. И обикновените хора също могли да идват и имало панаир, и странични забавления.

Изобщо било ъ-ъ, голямо събитие. А след обяд всички вещици, които ъ-ъ искали, могли да покажат някоя магия или ъ-ъ нещо, над което са работили и това било много ъ-ъ популярно.

На Тифани и прозвуча малко като състезанията за овчарски кучета, само че без кучетата и овцете. Тази година щели да бъдат в Крива Урва, което си било съвсем наблизо.

— А има ли награда?^[2] — поинтересува се Тифани.

— Ъ-ъ, о не — отговори Петулия. — Всичко се прави в духа на забавлението и добрите бра… ъ-ъ сестрински чувства.

— Ха! — пак се намеси Аннаграма. — Тия ги разправяй на някой друг! Да, ама всичко е нагласено. Всичките са клакьорки на Госпожа Вихронрав. Все тя печели, каквото и да направи. Играе си тя с умовете на хората. Само ги мами, че била добра. Но и пет минутки няма да изкара срещу някой магьосник. Виж, те правят истинска магия. Освен това тя се облича като плашило! Такива невежи дъртофелници като нея задържат вещерството в мрачното минало, както посочва Г-жа Уховрътски в Глава Първа!

Едно-две от момичетата не изглеждаха убедени. Петулия даже се озърна през рамо.

— Ъ-ъ, хората казват, че тя е правила страхотни неща, Аннаграма — каза тя. — Освен това, ъ-ъ, казват, че може да наблюдава хората от мили разстояние…

— Да бе, така казват — възрази Аннаграма. — А го казват, защото всичките ги е страх от нея! Каква мракобесница е само! Нищо друго не прави, освен да взима страха на хората и да им оплита умовете! Това е то старото вещерство. Само на една стъпка от кикотенето, ако питате мен. Както се говори, тя вече е наполовина изкуфяла.

— На мен пък не ми изглеждаше изкуфяла.

— Това пък кой го каза? — изви глас Аннаграма.

Всички се загледаха в Тифани, на която й се поиска да не беше проговаряла. Но сега вече нямаше какво да се прави, освен да кара нататък.

— Вярно, че е малко стара и тросната — каза тя. — Но беше доста… любезна. Не е изкикотила.

— Ти пък да не би да си я срещала?

— Да.

— Тя да ти е говорила на тебе, а? — изсъска Аннаграма. — Кога е било това, преди или след като си победила Кралицата на Феите?

— Точно след това — отговори Тифани, която не беше свикнала с такива неща. — Тя дойде на метла — добави тя. — Ама истината казвам.

— Ами че как, разбира се — усмихна се мрачно Аннаграма. — И като нищо те е поздравила.

— Не точно. Изглеждаше доволна, но с нея е трудно да се каже — уточни Тифани.

И тогава Тифани изтърси нещо наистина, ама съвсем наистина глупаво. Много време след това и след като й се бяха случили какви ли не други неща, тя не преставаше да си повтаря наум „леле-леле-леле-леле-леле“, та дано успее да заглуши спомена изникващ всеки път щом нещо я подсетеше за тази вечер. А каза това:

— Тя ми даде тази шапка.

А те всичките в един глас казаха:

— Каква шапка?

 

 

Петулия я изпрати до къщурката. Стори каквото можа и увери Тифани, че тя самата й вярвала, но Тифани си знаеше, че това е просто от любезност. Г-ца Здравомислова се опита да я заговори, когато тя се втурна нагоре по стълбата, но тя затръшна резето на вратата, хвърли си обувките, мушна се в леглото и си покри главата с възглавницата, та дано да заглуши звучащия в главата й смях.

Отдолу се дочу приглушен разговор между Петулия и г-ца Здравомислова, последван от звука на затварящата се след Петулия врата.

След малко се чу престъргване от ботушите на Тифани влачени по пода и прибирани спретнато под леглото. Осуалд никога не си занемаряваше задълженията.

След още някое време присмехът поутихна, въпреки че тя беше сигурна, че никога няма да изчезне напълно.

Тя можеше да си усеща шапката. Най-малкото беше могла да си я усеща. Виртуалната шапка на реалната си глава. Но никой не можеше да я види, а Петулия даже поразмахва ръка над главата на Тифани, само за да установи абсолютната липса на шапка.

Най-лошото беше, при това като се има предвид, че всичко беше толкова унизително, че хич не беше лесно да се определи най-лошото, та най-лошото беше, когато Аннаграма каза:

— Не, недейте да й се смеете. Това е твърде жестоко. Тя е просто глупава, нищо повече. Нали ви казах, че дъртофелницата оплита умовете на хората!

Първият акъл на Тифани се щураше като куп мухи без глави. Вторият акъл беше подхванат от същата буря. Само Третият й акъл, съвсем тихичък, излезе с едно: „Независимо че целият ти свят е напълно, изцяло, окончателно и непоправимо рухнал, и че няма нищо, което да може да те утеши, все пак няма да е зле ако чуеш, че някой носи насам малко супа…“

Третият акъл я вдигна от леглото, докара я до вратата, насочи ръката й да вдигне резето и пак я остави да се метне в леглото.

След няколко минути дюшемето пред вратата изскърца. Хубаво е да излизаш права.

Г-ца Здравомислова почука, почака колкото е прилично и влезе. Тифани чу как подносът се оставя на масата, после усети как леглото се размърдва, когато някой приседна на него.

— Способно момиче е Петулия, винаги съм си го мислела — заговори след малко г-ца Здравомислова. — С нея някой ден някое село ще извади късмет.

От Тифани само мълчание.

— Тя ми каза всичко — продължи г-ца Здравомислова. — Мис Тик изобщо не ми е споменавала за шапката, но и аз на твое място и без друго нямаше да й казвам. Като слушам прилича точно на каквото би направила Госпожа Вихронрав. Нали знаеш, понякога помага като споделиш такива неща.

Още мълчание от страна на Тифани…

— Всъщност това не беше вярно — призна г-ца Здравомислова. — Но понеже съм вещица, аз съм неимоверно любопитна и си умирам да разбера нещо повече.

И от това нямаше никаква полза. Г-ца Здравомислова въздъхна и се изправи:

— Оставям ти супата, но ако я оставиш да изстине твърде много, Осуалд ще се опита да я отнесе.

И тя си слезе на долния етаж.

Всичко беше притихнало в стаята за още около пет минути, след което с възможно най-тихичко иззвънтяване супата помръдна.

Ръката на Тифани се стрелна и здраво хвана подноса. Това му беше работата на Третия Акъл: Първият и Вторият акъли може, и да съзнаваха връхлетялата те трагедия, но все нещо трябва да си спомня и, че не си яла нищо от обяд.

По-късно, вече, след като Осуалд припряно отнесе изпразнената паница, Тифани продължи да лежи в тъмното, загледана в нищото.

Новостта на тази нова страна й беше погълнала вниманието през последните няколко дни, но сега всичко това беше отнесено от потопа, от присмех и носталгията се сурна да запълни опразненото пространство.

Липсваше й блеенето на овце и смълчаността на Варовитище. Липсваше й гледката на очертаните на фона на звездното небе чернеещи ридове от прозореца на спалнята й. Липсваше й… частица от самата нея…

Но те й се смяха. Казаха „Каква шапка?“ и още повече й се смяха, когато тя вдигна ръка да докосне невидимата периферия и не я намери…

Осемнадесет месеца подред тя я беше напипвала всеки ден, а сега я нямаше. Освен това, тя не можеше да направи бъркотия. И роклята й беше обикновена, зелена, докато другите момичета си имаха черни. Аннаграма имаше също така и много всякакви бижута, сребърни с черно. И още всичките момичета си имаха бъркотии, и то хубави. На кой му пукаше, че те са само за театро?

Може пък тя да не беше никаква вещица. Вярно, че беше победила Кралицата, с помощта на дребните мъже и спомена за Баба Болежкова, но тогава тя не беше използвала магия. Всъщност сега тя изобщо не беше сигурна, какво точно беше използвала. Беше усетила нещо да се просмуква през подметките на ботушите й и надолу през ридове, и години, и да се връща обратно ревящо от ярост, която разтърси небето: „как смееш да нахлуваш в моя свят, моята страна, моя живот…“

Но какво беше станало с виртуалната шапка? Може пък старицата да й беше погодила номер, просто да я беше накарала да си мисли, че шапката я има. Може и да е била малко поизкуфяла, както казваше Аннаграма, та просто да е оплескала нещата. Може би Тифани трябваше да си ходи вкъщи и до края на живота си да прави Глезли.

Тифани се завъртя, измъкна се от леглото и си отвори куфара. Извади грубо скованата кутия, отвори я в тъмното и сключи ръка около късметлийския камък.

Беше се надявала да има нещо като искрица, някакъв вид човещина в него. Нямаше. Само грапавина по външната част, гладкост по разрязаната страна и ръба между тях. И от валмото овча вълна не излезе нищо, освен че пръстите й замирисаха на овце, а от това тя закопня за вкъщи и още повече се разстрои. Сребърният кон беше студен.

Само някой застанал съвсем наблизо би могъл да чуе изхлипването. Беше съвсем тихичко, но пък се носеше на мътно — червеникавите криле на окаяността. Тя си искаше, копнееше за свистенето на вятъра из торфищата и усещането за столетия под краката й. Искаше си онова чувство, никога преди не изоставяло я, че е на място, където Болежкови са живели от хиляди години. Нуждаеше се от сините пеперуди и блеенето на овцете, и обширните чисти небеса.

Вкъщи, като се разстроеше от нещо, тя се качваше до останките от старата овчарска колибка и посядаше там за малко. И това винаги вършеше работа.

Сега обаче пътят до там беше твърде дълъг. Твърде далече беше. Сега тя беше преизпълнена с ужасно, тежко, премаляло чувство и нямаше къде да си го разтовари. А не така трябваше да бъде.

Къде беше магията? О, тя напълно разбираше, че ще трябва да понаучи и основния, ежедневен занаят, но къде беше частта, която го правеше вещерски? Толкова се опитваше да се научи, ама наистина, а в какво се превръщаше… ами в старателно и работливо момиче, сръчно с отварите, на което да може да се разчита. Надеждна, също като г-ца Здравомислова.

А беше очаквала… добре де, какво? Ами… да се занимава със сериозни вещерски работи, то се разбира, като метли, магии, благородно, но скромно опазване на света от зли сили, а между другото също и правенето на добрини на бедните хорица, защото тя си беше такава, добра душа. А и хората, каквито си ги представяше, нямаха толкова противни болежки и децата не бяха чак толкова сополиви. А и хвърчащите нокти на г-н Щъкачев по никакъв начин ги нямаше там. Та някои от тях летяха като бумеранг.

На метла й прилошаваше. И то всеки път. Даже и една бъркотия не можеше да си направи. До края на дните си я чакаше шетане след хора, които, хайде да сме честни, понякога можеха да се погрижат и малко повече сами за себе си. Никакви магии, никакво летене, никакви тайни… само нокти и отврат.

Мястото й си беше на Варовитище. Всеки ден тя казваше на хълмовете какво са били. И всеки ден те й казваха коя е тя. Сега обаче не можеше да ги чуе.

Отвън заваля и то доста силно, а в далечината се чу приглушен гръм.

Какво ли би сторила Баба Болежкова? Но дори и превита от ветровете на отчаянието тя знаеше отговора на този въпрос.

Баба Болежкова никога не се предаваше. Изгубеше ли се агне, тя го търсеше ако ще цяла нощ…

Още някое време тя полежа вглеждайки се в нищото и после преметна краката си на пода. Това не можеше да чака чак до сутринта.

Тифани си имаше един трик да си вижда шапката. Мръднеш ли ръката си достатъчно бързо зад нея, можеше да се види едно лекичко крактотрайно замазване, като че ли на светлината й отнемаше малко повече време да премине през невидимата шапка.

Трябваше да си е там…

Е добре и светлината на свещта ще да стигне, за да е сигурна. Тук ли е шапката, значи всичко ще е наред и нямаше да има значение, какво казват другите…

Тя застана посред килима, докато светкавиците танцуваха по планините отвън и затвори очи.

Долу, в градината ябълките запляскаха с клони, а съноловките и муските се раздрънчаха, и раззвъняха на вятъра…

— Виждай ме — произнесе тя.

Светът утихна до абсолютна тишина. Преди не беше правил така. Но Тифани се заобиколи на пръсти докато не застана точно срещу себе си и отново отвори очи…

И ето я, шапката пак си беше там, ясна както винаги досега…

А образът на Тифани под нея, момиче в зелена рокля, отвори нейните очи, усмихна й се и проговори:

— Виждаме те. Отсега нататък ние сме теб.

Тифани се помъчи да изкрещи „Не ме виждай!“ Но си нямаше уста, с която да крещи…

Една светкавица удари съвсем наблизо. Прозорецът се отвори с трясък навътре. Пламъкът на свещта отхвърча нанякъде в огнен език и замря. И остана само тъмнината, и шумоленето на дъжда.