Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (23)

17

Държаха ме в затвора три години, три дълги, безкрайни като мъката години, за които в началото си мислех, че никога няма да изтекат, а по-късно ми се струваха, че са били кратки като сън. Три години, през които ден след ден работех в обущарницата на затвора. През почивките се печех в двора на слънцето и му бях благодарен. Броях с жадуваща душа часовете, които отминават, но за моя беда доброто ми поведение прекъсна това занимание.

Болно ми става, като си помисля, че в редките случаи, когато в живота си съм успявал да не се държа прекалено зле, онази фатална съдба, онази лоша звезда, която — споменах вече — сякаш изпитваше особено удоволствие да ме съпътствува, така изкълчваше, така нареждаше нещата, че добротата не ми донесе и за пукнат грош полза. Нещо по-лошо. Не само че не ми служеше за нищо, а поради своите отклонения и извращения винаги ме е тласкала към някоя по-голяма беда. Ако се бях държал зле, щях да остана в Чинчиля двадесетте и осем години — на толкова години затвор бях осъден. Щях да си изгния жив както всички затворници, щях да се побъркам от скука, щях да се отчая, да прокълна и бога дори, щях в края на краищата да намразя всичко живо, ала щях да си бъда там, излежавайки наложеното ми наказание, в невъзможност да извърша нови кървави престъпления, зад решетките наистина, но затова пък незастрашен от палача като новороден младенец, който няма друг грях освен този, който носи всеки човек — първородния грях. Ако се бях държал ни добре, ни зле, както повечето от затворниците, двадесет и осемте години щяха да бъдат намалени на четиринадесет или петнадесет, майка ми щеше да е умряла от естествена смърт, преди аз да изляза на свобода, сестра ми Росарио щеше вече да си е загубила младостта, а с младостта щеше да е загубила и красотата си, а с красотата й щеше да е изчезнала и всякаква опасност, а аз — бедният аз, този сломен нещастник, който толкова малко състрадание предизвиква у вас и в обществото — щях да изляза от затвора кротък като агънце, опитомен и смирен, навярно запазен от опасността да изживея ново падение. Можех сега да си живуркам някъде спокойно, отдаден на труд, който да ме изхранва, опитвайки се да заравя миналото, загледан в това, което ми предстои. Може би щях да го постигна… Но аз се държах от добре по-добре, приемах несгодите, без да възразявам, изпълнявах всичко, което ми се възлагаше, и дори се престаравах, успях да разнежа правосъдието, заслужих добрите отзиви, които даде за мен директорът… и ме пуснаха. Отвориха пред мен вратите и ме оставиха беззащитен и лице с лице с всички злини. Казаха ми:

— Ти, Паскуал, си излежа наказанието. Върни се към борбата, върни се към живота, понасяй отново всичко, говори с всички, живей с всички!

Те мислеха, че ми правят услуга, а ме погубиха завинаги.

Тези мъдрувания не ми бяха хрумнали, когато за първи път написах тази и следващите две глави, но колкото и да ви се струва чудно, а може дори да не ми повярвате, откраднаха ми ръкописите и досега не мога да си обясня кому бяха дотрябвали. Натъжен от тази неоправдана злоба, която толкова много ме огорчи, отегчен, че трябва да насилвам паметта си и да напрягам ума си, за да напиша повторно загубените страници, аз се впуснах в умувания и понеже не се кая, че съм се противопоставял на собствената си воля — достатъчно се кая поради слабостта на моя дух, а не за големите мои вини, — оставям тези мъдрувания такива, каквито са излезли изпод моето перо, а вие може да съдите за тях както ви е угодно.

Когато излязох от затвора, полето ми се видя по-тъжно, много по-тъжно, отколкото си го бях представял. В мислите, които ме спохождаха, когато бях затворник, го виждах — защо и аз не знам — зелено и весело като ливадите, плодородно и красиво като златните нивя, изпълнено със заловили се усърдно за работа селяни, трудещи се с весело сърце от тъмно до тъмно, с песен на уста, с мехче вино под ръка и с глава, избистрена от зли помисли, а го намерих опустяло и изсъхнало като гробище, безлюдно и самотно като селски параклис в деня след празника на светеца покровител… Чинчиля е бедно селище, както всички други в Ла Манча, притиснато сякаш от някаква безутешна сива мъка, като всички селища, където хората не си показват носа навън. Останах в Чинчиля само до първия влак, който трябваше да ме върне на родното ми село, на дома ми, на семейството ми. Селото, което щях да намеря пак там, на същото място, дома ми, който блестеше на слънцето като скъпоценен камък, домашните ми, които не ме очакваха и не си въобразяваха дори, че така скоро щях да бъда сред тях, майка ми, която през тези три години бог може би я беше очовечил малко, сестра ми, любимата ми сестра, тази сестра — светица, която щеше да подскочи от радост, като ме види…

Влакът пристигна в Чинчиля със закъснение, закъсня няколко часа. Странно е, че един човек като мен, който беше изживял толкова много часове в чакане, понасяше нетърпеливо закъснение от час повече, час по-малко, но самата истина изисква да кажа, че бях нетърпелив, че просто се топях, сякаш трябваше да свърша неотложно някаква важна работа. Крачих по перона, отидох до лавката, поразходих се из полето край гарата… Влакът все не идваше, не се показваше, беше още далеч поради закъснението. Спомнях си за затвора, който се виждаше там, в далечината, зад сградата на гарата. Изглеждаше празен, но беше претъпкан догоре с множество нещастници, а животът на всеки един можеше да се опише в толкова стотици страници, колкото бяха и затворниците на брой. Спомних си за директора, за последния път, когато го видях. Той беше плешив старец, с посивели мустаци и с очи, сини като небето. Наричаше се дон Конрадо. Аз го обичах като баща, бях му признателен за утешителните думи, с които толкова често ме беше ободрявал. Видях го за последен път, когато ме беше извикал в кабинета си.

— Позволявате ли да вляза, дон Конрадо?

— Влез, синко!

Гласът му беше изнемощял от възрастта и от болестите и когато казваше „синко“, сякаш се разнежваше още повече и някакъв трепет минаваше по устните му. Покани ме да седна срещу него от другата страна на масата, поднесе ми голямата си табакера от козя кожа, извади книжка с цигарени хартийки и ми я предложи.

— Ще свиеш ли една цигара?

— Благодаря, дон Конрадо.

Дон Конрадо се засмя.

— Когато човек говори с теб, по-добре е да има много дим в стаята… Така по-малко се вижда грозното ти лице.

Засмя се шумно и неговият кикот преля в силна кашлица, която за малко не го задуши. Той се задъха и почервеня като домат. Протегна ръка към едно чекмедже и извади две чашки и една бутилка коняк. Слисах се. Винаги се беше отнасял добре с мен — това си е самата истина, — но никога така, както този ден.

— Какво се е случило, дон Конрадо?

— Нищо, сине, нищо… Хайде, пий за свободата си!

Закашля се отново. Понечих да го попитам:

— За моята свобода ли?

Направи ми знак с ръка да мълча. Този път се случи точно обратното, кашлицата му премина в смях.

— Да. Върви ви на вас, негодници с негодници, родили сте се с късмет!

И се смееше щастлив, че може да ми съобщи новината, доволен, че може да ми покаже вратата. Бедният дон Конрадо, колко беше добър! Де да знаеше, че най-голямото добро, което можеше да ми направи, беше да не ме пуска да изляза! Когато се върнах в Чинчиля, в същия затвор, той ми призна това със сълзи на очи, на онези очи, които бяха малко по-сини от сълзите.

— Добре, сега край на шегите! Прочети…

Подаде ми решението за моето освобождаване. Аз не можех да повярвам в това, което четях.

— Прочете ли го?

— Да, сеньор.

Той отвори една папка и извади от нея два еднакви документа, два екземпляра от заповедта за освобождаването ми.

— Вземи, това е за теб, с този документ можеш да ходиш, където щеш. Подпиши се тук и внимавай да не оплескаш хартията с мастило.

Сгънах документа и го прибрах в портфейла си… Свободен! Не можех да си обясня какво ставаше с мен в този момент… Дон Конрадо стана изведнъж сериозен. Той ми прочете цяла проповед за честността и добрите нрави, даде ми съвети как да обуздавам сприхавостта си, които, ако бях получил преди, можеха да ми спестят не една голяма неприятност, завърши и — като венец на тържеството — ми връчи двайсет и пет песети от името на Комитета на дамите духовни настойнички, благотворително дружество, основано в Мадрид, поставило си за цел да ни помага.

Дон Конрадо натисна един звънец, появи се един от надзирателите. Дон Конрадо ми подаде ръка.

— Сбогом, синко! Бог да те пази!

Аз не се побирах в кожата си от радост. Дон Конрадо се обърна към надзирателя.

— Муньос, придружете този сеньор до изхода. Заведете го първо в администрацията, защото му се полага помощ за осем дни.

Този Муньос не срещнах никога вече. А дон Конрадо да — три години и половина по-късно…

Влакът пристигна най-сетне. В този живот рано или късно всичко, което чакаш, се сбъдва. Не получаваш сякаш само опрощение от оскърбените. Тази прошка дори сякаш нарочно все повече се отдалечава. Качих се, настаних се в едно купе и след като се клатушках ден и половина, пристигнах на гарата в моето село. Познавах я отлично и през цялото ми пътуване тя не излизаше от ума ми. Никой, съвършено никой освен всевишния не знаеше, че пристигам и въпреки това — не мога да си обясня откъде ми беше влязла тази мисъл в главата — имаше минути, в които си представях, че перонът ще бъде изпълнен с ликуващи хора, които ме посрещат с отворени обятия, като размахват кърпички и викат колкото им глас държи името ми…

Когато пристигнах, остър студ прободе като кама сърцето ми. На гарата нямаше никой. Беше нощ. Началникът, сеньор Грегорио, с газения си фенер, зелен от едната страна и червен от другата, и с флагчето, втикнато вече в тенекиено калъфче, току-що бе дал знак на влака да потегли…

Ей сега щеше да се обърне към мен, щеше да ме познае и да ми честити…

— Дявол да го вземе, Паскуал! Ти ли си това?

— Да, сеньор Грегорио. Свободен!

— Я гледай, я гледай!

И той се извърна, без да ми обръща повече внимание, и влезе в будката си. Понечих да му извикам: „Свободен съм, сеньор Грегорио! Аз съм свободен!“, защото мислех, че той не е разбрал, но след като постоях малко, отказах се от намерението си… Кръвта ми забуча силно в ушите и за малко в очите ми щяха да бликнат сълзи. За сеньор Грегорио моята свобода не означаваше нищо.

Напуснах гарата, носейки сандъчето си на рамо, кривнах по една пътека, която щеше да ме изведе на пътя, където беше къщата ми, без да минавам през селото. Вървях и бях тъжен, много тъжен. Сеньор Грегорио беше убил цялата ми радост с безрадостните си думи и напразно се мъчех да прогоня черните мисли и мрачните предчувствия, които нахлуваха като мътен поток в главата ми. Нощта беше ясна, небето — безоблачно, а посред небето стоеше като прикован месецът, подобен на нафора. Стараех се да не мисля за студа, който ме пронизваше.

Малко по-нататък, надясно от пътеката, на половин път, беше разположено гробището, точно там, където си беше и преди, със същия черен кирпичен зид, с високия кипарис, който си беше все същият, с вечната кукумявка, която пищеше в клонака. На това гробище лежаха погребани баща ми, отървал се завинаги от своите бесотии, Марио — от невинността си, жена ми — от своето лекомислие, Контето — от безочливата си наглост. Тук гниеха останките на двете ми деца, на нероденото и на Паскуалильо, който живя само единайсет месеца, но грееше като истинско слънце…

Криво ми беше, че пристигах на село така сам през нощта и че трябваше да мина първо край гробището! Сякаш провидението изпитваше някакво удоволствие, като го поставяше пред очите ми, сякаш правеше това нарочно, за да ми втълпи мисълта за нашето човешко безсилие.

Сянката на тялото ми се движеше непрекъснато пред мене, дълга, много дълга, толкова дълга, че приличаше на призрак. Тя плътно се притискаше към земята, следваше всяка нейна гънка, издължаваше се по пътя или се изкатерваше по зида на гробището, сякаш искаше да надникне в него. Спуснах се да тичам, сянката ми побягна с мен. Спрях се, сянката също се спря. Погледнах към небето, нямаше нито едно облаче. Сянката щеше да ме придружава, крачка по крачка, до края на пътя ми. Хвана ме страх, необясним страх, представих си, че скелетите на мъртъвците са излезли, за да ме видят, като минавам. Не смеех да вдигна глава; ускорих стъпката си; тялото ми сякаш беше загубило теглото си; не ми тежеше и багажът… В този миг ми се струваше, че съм по-силен от всякога… Изведнъж запрепусках като подгонено псе; тичах като луд, като бесен, като подгонен от дявола. Когато стигнах у дома си, бях капнал, не бях в състояние да направя нито крачка повече…

Сложих сандъчето си на земята и седнах на него. Не се чуваше никакъв шум. Росарио и майка ми сигурно спяха съвсем далеч от мисълта, че си бях дошъл, че съм вече свободен и само на няколко крачки от тях. Кой знае дали сестра ми, преди да си легне, не беше прочела своята любима молитва, молейки божията майка да ме пуснат час по-скоро! Кой знае дали в тези часове тя не сънуваше, опечалена от моето нещастие, представяйки си как лежа на голите дъски в килията си, с мисъл по нея, защото само нея в живота си съм искрено обичал! Може би се стряскаше в съня си, сънувайки някакъв кошмар. А аз бях вече тук, свободен, здрав като канара, готов да започна живота си отново, да й бъда утеха, да я глезя, да се радвам на усмивката й.

Не знаех какво да правя. Помислих да почукам… Щяха да се уплашат. Кой чука по това време? А може би нямаше и да посмеят да ми отворят… Но не можех и да остана там, не ми беше възможно да изчакам зората, седнал на сандъчето си…

По пътя се приближаваха двама мъже и се разговаряха на висок глас. Бяха в добро настроение, видимо доволни; връщаха се от Алмендралехо може би след среща с любимите си. Скоро ги разпознах — бяха Леон, братът на Мартинете, и сеньорито Себастиан. Скрих се, не знам точно защо, но не ми се искаше да ме видят. Минаха покрай къщата толкова близко до мене, че чувах ясно какво говорят.

— Видя ли какво се случи с Паскуал?

— А той направи само това, което всеки от нас щеше да направи.

— Защити жена си.

— Така си е.

— А сега лежи в Чинчиля на повече от един ден път с влак и скоро ще станат три години, откак е там!…

Почувствувах голяма радост. Мисълта да изляза, да се покажа, да ги прегърна мина като мълния през ума ми… Но предпочетох да не го направя. Затворът ме бе направил по-спокоен, бе обуздал поривите ми.

Изчаках да се отдалечат. Когато прецених, че са достатъчно далеч, излязох от канавката и се запътих към вратата. Там бях оставил сандъчето; те не бяха го забелязали. Ако бяха го видели, щяха да се приближат и аз сигурно трябваше да се покажа и да им обясня, защото можеха да си помислят, че се крия, че ги отбягвам.

Стига колебание! Приближих се до вратата и почуках два пъти. Никой не ми отговори. Почаках няколко минути. Пак никой. Почуках отново, този път по-силно. Вътре запалиха лампа.

— Кой е?

— Аз съм!

— Кой е?

Беше гласът на майка ми. Почувствувах радост, като го чух, защо ще ви лъжа.

— Аз, Паскуал.

— Паскуал ли?

— Да, майко, Паскуал.

Тя отвори вратата. На светлината на лампата приличаше на вещица.

— Какво искаш?

— Как какво искам!

— Да, какво искаш?

— Искам да вляза. Какво друго мога да искам?

Видя ми се някак странна. Защо се държеше така с мен?

— Какво става с тебе, майко?

— Нищо, защо?

— Как нищо, стоиш като вцепенена!

Мога да ви уверя, че майка ми предпочиташе да не ме види. Предишната омраза сякаш напираше да нахлуе отново в мен. Мъчех се да я прогоня, да я отстраня.

— А Росарио?

— Тя си отиде.

— Отиде ли си?

— Да.

— Къде?

— В Алмендралехо.

— Пак ли?

— Пак.

— С някой мъж ли е тръгнала?

— Да.

— С кого?

— Какво те интересува?

Стори ми се, че целият свят ще се срути върху главата ми. Причерня ми пред очите, не сънувах ли? Замълчахме и двамата, след малко попитах:

— Защо си отиде?

— Знам ли аз?

— Не искаше ли да ме почака?

— Не знаеше, че ще си дойдеш. Все за теб говореше…

Бедната Росарио! Колко злощастен беше нейният живот, а колко беше тя добра!

— Имахте ли какво да ядете?

— Не всякога.

— Затова ли си отиде?

— Кой знае!

Замълчахме отново.

— Виждаш ли я?

— Да, идва често. Нали той е тукашен!

— Той?

— Да.

— Кой е той?

— Сеньорито Себастиан.

Помислих, че ще умра… Пари бих дал, да можех да се намеря пак в затвора…