Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (18)

12

— До гуша ми е дошло тялото ти!

— …

— До гуша ми е дошла плътта ти на мъж, която не можа да понесе лошото време!

— …

— Не понесе лятното слънце!

— …

— Не понесе декемврийските студове!

— …

— Затова ли имах твърди като кремък гърди!

— Затова ли имам свежа като праскова уста!

— …

— Затова ли ти дадох две деца, които не можаха да понесат нито скока на кобилата, нито нощния вятър!

— …

Тя беше като луда, обладана от хиляди демони, яростна и свирепа като дива котка… Изслушвах търпеливо голямата истина, без дума да промълвя.

— Ти си като братчето си!

Понесох, без да отговоря, удара с нож в гърба, който жена ми нанасяше с наслада.

 

 

Ако бурята ни застигне сред полето, какво ще ни помогне да ускорим крачките си? Ние пак ще се намокрим, а ще се уморим много повече. Светкавиците ни тревожат, тътенът на гръмотевиците ни зашеметява, а кръвта, като подгонена, бие до пръсване в слепоочията и гърлото ми.

— Ех, да можеше баща ти Естебан да види как си подвиваш опашката.

— …

— Направи ли ти мили очи, губиш и ума и дума.

— …

— Добра жена си си взел, няма какво!

— …

Трябваше ли да я оставя да продължи? Слънцето изгрява всеки ден за всички, но от неговата светлина, която заслепява албиносите, негрите не замижават дори.

— Престани!

Майка ми не биваше да ме кори заради болката, отворена в гърдите ми от смъртта на детенцето, което през онези единайсет месеца на своя живот беше за мен истинска зорница.

Казах й го съвсем ясно, по-ясно не може да се каже.

— Огънят ще ни изгори и двамата, майко.

— За какъв огън ми говориш?

— За онзи, с който вие си играете…

Майка ми се престори на изненадана.

— Какво искаш да кажеш?

— Че ние, мъжете, имаме много сурово сърце.

— Имате го, но то за нищо не ви служи…

— Служи ни за всичко!

Тя не ме разбираше; майка ми не ме разбираше. Гледаше ме, говореше ми… Ах, поне да не ме беше гледала!

— Нали си виждал вълците, които бродят из планината, ястреба, който се издига до облаците, пепелянката, която дебне сред камънака?

— Мъжът е по-лош от всички тях, взети заедно!

— Защо ми казваш това?

— Ей така си говоря!

Помислих си да й кажа:

— Защото трябва да те убия!

Но гласът ми секна в гърлото.

. . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . .

Останах сам със сестра си, озлочестената, опозорената, опази, която сквернеше с присъствието си погледа на порядъчните жени…

— Чу ли?

— Да.

— Никога нямаше да повярвам.

— Нито пък аз…

— Никога не съм се замислял, че съм прокълнат човек.

— Не си.

Зафуча отново онзи лош, коварен вятър, който се спуска от планината, кръстосва из маслиновите гори и стига чак до морето, погубвайки децата… Неговата жалба скърцаше в прозореца.

На Росарио и се навлажниха очите.

— Защо казваш, че си прокълнат човек?

— Не го казвам аз.

— …

— Казват го тези две жени.

Пламъчето на лампата се надигаше и снишаваше, сякаш дишаше. В кухнята миришеше на ацетилен — остра и приятна миризма, която прониква до нервите и възбужда плътта, тази нещастна и обречена моя плът, която толкова много се нуждаеше от възбуда по това време…

Сестра ми беше бледа; животът, който водеше, дълбаеше безмилостни следи в сенките под очите й. Аз я обичах с много нежност, със същата нежност, с която и тя ме обичаше.

— Росарио, сестричке…

— Паскуал…

— Лоши времена ни чакат нас двамата.

— Всичко ще се оправи…

— Дай боже!

Майка ми отново се намесваше:

— Не виждам какво ще се оправи.

А моята жена, зла като змия, се усмихваше злобно.

— Добре си се наредил, щом чакаш бог да те оправи!

Бог е над всичко и има орлов поглед. Той не изпуска нито една подробност.

— А ако бог оправи всичко?

— Не вярвам чак толкова да ни е обикнал.

. . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . .

Човек убива, без да мисли, зная го от собствен опит; понякога и без да иска дори. Човек мрази, мрази силно, яростно; след това изведнъж измъква ножа. Стиснал го в ръка, той пристъпва бос и стига до леглото, където спи врагът му. Нощ е, но през прозореца прониква лунният светлик. Вижда се ясно. На леглото лежи убитият, този, който ще бъде убит. Гледаш го, чуваш го да диша, не помръдва, спокоен е, сякаш нищо няма да му се случи. Мебелите в спалнята са стари и те плашат със скърцането си, което може да го събуди. Събуди ли се, ще трябва да започне първата развръзка. Врагът повдига леко юргана си и се обръща в леглото, продължава да спи. Под юргана тялото му прави впечатление на по-едро. А в действителност не е така. Приближаваш се предпазливо, опипваш го внимателно с ръка. Спи, дълбоко спи. Няма и да усети…

Но така не бива да се убива, така убиват само платените убийци. Изведнъж ти идва наум да се върнеш назад, да извървиш в обратна посока изминатия път… Не, не е възможно. Всичко е вече мислено и премислено. Само миг, един къс миг и после…

Но не е възможно да се върнеш назад. Ще се зазори и на дневна светлина не ще можеш да понесеш погледа му, този поглед, който, неволно отправен към теб, ще те приковава.

Трябва да се бяга, да се бяга далеч от селото, където никой не ни познава, където ще можем да мразим с нова омраза. Омразата зрее много бавно. Ти не си вече дете и когато омразата се налее със сок, наедрее и започне да ни задушава, животът ни ще си е отишъл. Сърцето ти няма да таи вече жлъч и ръцете ти безсилно ще се отпуснат…