Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (12)

6

Провидението пожела да изтекат петнайсет дни, откак написах това, което прочетохте вече, и през тези петнайсет дни ме викаха на разпит, имах свиждане с моя защитник, а ме преместиха и на ново място, така че не намерих нито един свободен миг, за да се заловя за перото. Сега, след като препрочетох този куп листове, който още не е много голям, в главата ми се въртят най-различни мисли така шеметно и в такъв безспирен водовъртеж, та подозирам, че няма да налучкам на какво да се спра. Както сте могли вие самите да видите, за много нещастия съм разказал и предполагам, че силите ми сигурно ще отпаднат, когато се изправя пред това, което ми остава още да пиша и което е още по-трагично. Хваща ме страх, като си помисля колко безпогрешно точна е паметта ми в тези минути, когато всички събития в моя живот — които не мога, за жалост, да променя — са изписани на тези листове хартия със същата яснота, както ако ги пишех на черна дъска. Интересно е — а бог ми е свидетел, че е и много печално, — като си помисля само, че ако бях напрегнал паметта си преди много години, както сега я напрягам, вместо да пиша в килия, щях да се пека на слънце в двора или да ловя змиорки във вадата, или да бия зайци в планината… Щях може би да върша и други неща от тези, които вършат — без да си дават сметка — повечето хора. Щях да бъда свободен, както са свободни — без да съзнават това — повечето хора. Щях да имам пред себе си един бог само знае още колко години живот, както имат години пред себе си — без да си дават сметка, че могат бавно да ги изразходват — повечето хора…

Преместиха ме в по-добра килия; от прозореца се вижда една градинка, грижливо обработена и спретната като стаичка, а отвъд градинката се простира чак до планините мургава като човешка кожа равнина, прекосявана понякога от кервани мулета, запътили се към Португалия, от пъргави магаренца, завръщащи се от колибите, от жени и деца, които отиват до близкия кладенец…

Дишам въздуха, който влиза и излиза от килията — но какво променя това, — същия този въздух, който може би утре или друг някой ден ще диша мулетарят, който минава — заминава… Виждам пъстроцветната пеперуда, която бавно кръжи над слънчогледите, тя влиза в килията, обикаля я два пъти и излита, за да кацне може би по-късно на възглавницата на директора, но това променя ли нещата… Улавям с каскета си мишката, която гризе останките от моята храна, поглеждам я, пускам я — променя ли това нещата — и гледам как побягва безшумно и се шмугва в дупката си, тази дупка, от която излиза, за да изяде храната на чуждия човек, временен обитател на тази килия, която в повечето случаи напуска, за да го погълне адът…

Може би няма да ми повярвате, ако ви кажа, че в такива минути ме обзема толкова голяма тъга, толкова голяма мъка, че с чисто сърце мога да ви уверя — кая се, и то не по-малко искрено от светец… Може би няма да ми повярвате, защото сигурно прекалено лоши са сведенията, които имате за мен, и прекалено лошо е мнението, което си съставяте сега за мен, когато четете тези редове, но все пак… Аз ви го казвам може би ей така само за да ви кажа нещо, може би само защото не мога да избия от ума си мисълта, че вие ще разберете, ще повярвате на това, което пиша, и ако не ви се кълна в името на моето спасение, то е само защото колко пари струва една такава клетва… Горчилката, която се надига в гърлото ми, е толкова силна, сякаш сърцето ми произвежда не кръв, а злъчка. Качва се и слиза по гърдите ми, като оставя кисел вкус на небцето; мокря си езика с неговите изпарения, изсушавам вътрешностите си с неговия въздух, тежък и запарен като въздуха в подземие…

Престанах за известно време да пиша; може би изминаха двайсет минути, може би час, а може би и два… По пътеката — колко ясно се вижда тя от моя прозорец! — минаваха няколко души. Вероятно те и не подозираха дори, че аз ги гледам, толкова непринудено се движеха. Двама мъже, една жена и едно дете; изглеждаха доволни така, както си вървяха по пътеката… Мъжете изглеждаха трийсетгодишни, жената малко по-млада от тях, а детето нямаше повече от шест години. Босо, то подскачаше около храстите като козле, а ризата едва-едва покриваше коремчето му… Изтичваше няколко крачки напред, спираше се, мяташе камък по прелитаща птица… Никак не приличаше на братчето ми Марио, но колко много ми напомняше при все това за него!

Жената беше сигурно негова майка; беше мургава като всички жени от нашия край, цялото й тяло излъчваше някаква радост, така че човек се чувствуваше щастлив само като я погледнеше… Тя беше много по-различна от майка ми и въпреки това защо ми напомняше толкова за нея?

Ще ме извините, но не мога да продължа. Много малко ми трябва, за да се разплача… Вие знаете не по-зле от мен, че мъж, който се уважава, не трябва да плаче като жените.

Ще продължа разказа си; той е тъжен, добре зная това, но още по-тъжно ми звучат тези философствувания, които не са привични за моето сърце; тази машинка, която произвежда кръвта, обречена да бъде пролята от някоя кама.