Камило Хосе Села
Семейството на Паскуал Дуарте (14)

8

След малко повече от месец, на дванадесети декември, ден на Гваделупската Дева, който през онази година се падна в сряда, Лола и аз се венчахме.

Преди женитбата бях много загрижен, какво ли не ми се въртеше в главата, като да ме беше страх от това, което щях да правя — то сватбата, мътните я взели, не е лека работа, — колебаех се, страх ме беше и да си кажа честно, за малко да се откажа и да зарежа всичко. Не го направих, защото си помислих, че ще се вдигне голяма олелия, а това ме плашеше и реших да си трая и да става, каквото ще става, сигурно същото мислят и агнетата, като ги водят на кланицата… За себе си мога да кажа, че това, което ме чакаше, ме караше от време на време да ми се струва, че ще полудея. Не знам дали не надушвах нещастията, които ме чакаха. Най-лошото беше, че ако останех ерген, пак не надушвах, че ще бъда по-щастлив.

Изхарчих всичко, каквото бях спестил — едно е да се жениш против волята си, друго е да гледаш да бъде всичко, както му е редът, — и сватбата ни ако не много богата, то поне беше прилична, като всяка друга сватба. Заръчах да окичат църквата с макове и китки цъфнал розмарин, така че стана приятна и приветлива, защото не се чувствуваше толкова много студът на чамовите скамейки и на каменния под. Лола бе облечена в черна, прилепнала към тялото рокля от най-скъп ленен плат, на главата с дантелено було, което й подари кумата, с клонки портокалов цвят в ръка. Тя беше толкова хубава и така се беше вживяла в ролята, която играеше, че приличаше на истинска царица. Аз бях облечен в хубав син костюм на червени резки, който отидох да си купя чак в Бадахос, носех за първи път каскет от черен атлаз, копринена кърпа около врата и верижка за часовник. Ние бяхме хубава двойка, уверявам ви, млади и добре облечени! Ах, колко далечни ми се виждат днес тези времена, когато за кратки мигове ни се е струвало, че пред очите ни се мержелее щастието!

Кумове ни бяха сеньорито Себастиан, син на аптекаря дон Раймундо, и сеньора Аурора, сестра на дон Мануел, свещеника, който ни благослови и ни държа слово три пъти по-дълго от целия венчален обред. Едва го изтърпях, и то не за друго — бог ми е свидетел! — а защото си мислех, че съм задължен да го изслушам; толкова ми стана скучно. Говори ни отново за продължението на човешкия род, говори ни също за папа Лъв XIII, каза ни и някои неща за свети Павел и робите… Няма да ви излъжа, ако ви кажа, че човекът си беше добре подготвил речта!

Когато свърши службата — по едно време помислих, че никога няма да свърши, — всички се запътихме, като в някакво шествие, към нашия дом, където, без големи удобства, но с широко сърце, бяхме приготвили, за да хапнат и пийнат до насита всички гости и дори два пъти повече, защото очаквахме да дойдат повече хора. За жените имаше по чаша шоколад, тиганици, бадемова торта, бисквити и смокинов хляб, а за мъжете — бяло вино с наденици за мезе, кървавица, маслини и сардели… Узнах по-късно, че някои хора в селото ме упрекнали, задето не съм дал обед; много им здраве! Едно мога да ви кажа — нямаше да похарча повече пари, ако бях дал обед, но предпочетох въпреки всичко да не го правя, защото тържеството щеше прекалено много да продължи, а аз исках час по-скоро да се усамотя с жена си. Съвестта ми е чиста, направих, каквото трябваше, и то добре, а това ми стига; на хорските приказки по-добре е човек да не им обръща внимание.

Зачетох докрай гостите си и веднага щом намерих начин, измъкнах жена си, качих я на задницата на кобилата, с която сеньор Висенте ми беше услужил, и бавно-бавно, сякаш се страхувах да не падне, поех по пътя към Мерида, където прекарахме три дена, може би най-щастливите три дни в живота ми. По пътя спирахме може би на пет или шест места, за да се разхладим малко, и досега си спомням със странно чувство и често се замислям за желанието, което ни бе обзело да събираме маргаритки и да си кичим косите един на друг. Младоженците сякаш изведнъж се връщат към невинността на детските години…

Когато влизахме с отмерен и равен тръс в града през римския мост, кобилата за зла участ се подплаши — не знам дали като видя реката, — та така силно блъсна една нещастна старица, случайна минувачка, че я събори на земята и за малко да я запрати с главата надолу към водите на Гвадиана. Аз скочих веднага от кобилата, за да й се притека на помощ, защото не е присъщо за почтените хора да отминават току-тъй. Стори ми се, че старицата се беше само страшно изплашила, дадох й един реал, за да не вземе да се оплаче, потупах я по рамото и побързах да се върна при Лола. Тя се усмихваше и нейната усмивка, повярвайте ми, ме опечали много; не знам дали не беше някакво предчувствие… нещо като предзнаменование за това, което щеше да се случи по-късно. Не е редно да се смееш на нещастието на ближния си — това ви го казва човек, който е бил много нещастен през целия си живот; бог не бие с тояга и не замеря с камък, но добре известно е, че който нож вади… От друга страна, макар и не само заради тази причина, никога не е излишно да се покажеш човечен.

Отседнахме в странноприемницата „Мирло“, дадоха ни една голяма стая, разположена от дясната страна, щом се влезе, и двата първи дни, влюбени, каквито си бяхме, не си показахме ни веднъж носа на улицата. В стаята се чувствувахме добре; беше просторна, с висок таван, носен от яки кестенови греди, с настлан с плочки чист под и с многобройни удобни мебели, които ползувахме с истинско удоволствие. Споменът за тази спалня ме е придружавал през целия ми живот като верен приятел; никога друг път не съм виждал толкова разкошно легло, с табли от добре обработено орехово дърво и с четири дюшека от прана вълна. Как хубаво си почиваше човек в това легло, достойно и за крале дори! Имаше и скрин, висок и тумбест като дебела жена, с четири дълбоки чекмеджета с позлатени дръжки, и гардероб, който стигаше чак до тавана, с голямо хубаво огледало, с два изящни свещника — от същото дърво — по един от всяка страна, за да ти осветяват добре лицето… Дори и умивалникът, който обикновено е най-грозният предмет в една стая, тук беше хубав — с леки, извити бамбукови крака и бял фаянсов леген, с изрисувани по краищата му птички, които го правеха да изглежда приятен. По стените висяха различни украси. Над леглото беше закачена голяма четирицветна литография, изобразяваща разпънатия Христос. Имаше и едно дайре с цветна рисунка на Севилската кула и с червени и жълти пискюли. От двете страни на дайрето висяха по чифт кастанети. Особено много харесвах една рисунка на останките от римския цирк при Мерида, защото я намирах много вярна. На скрина стояха часовник с циферблат, представляващ земното кълбо, закрепено на раменете на един гол мъж, и две талаверени вази, с рисунки в синьо. Бяха стари, но запазили онзи блясък, който ги прави толкова приятни. Столовете — шест на брой — два от тях със странични дръжки — бяха с високи облегалки, със здрави крака и със седалки от мек червен плюш, толкова удобни за задника (с извинение). Колко ми липсваха тези столове, когато се върнах в къщи, да не говорим сега, когато се намирам в тази килия. След толкова години още си спомням за тях.

Жена ми и аз прекарвахме времето си, наслаждавайки се на удобството, което ни се предлагаше, и отначало, както вече казах, не мислехме и да излизаме на улицата. Никак не ни интересуваше какво става там, щом като в стаята си имахме това, което целият останал град не можеше да ни поднесе!

Лошо нещо е нещастието, повярвайте ми. Щастието, преживяно през онези два дена, беше толкова голямо, че започваше дори да ми се вижда странно, толкова пълно ми изглеждаше то…

На третия ден, една събота, наклеветени сигурно от домашните на старицата, която бях съборил, при нас пристигнаха двама стражари. Като подушиха, че тук се е разшетала полицията, куп дечица се събраха пред вратата. Вдигна се шум, който цял месец ни бучеше в ушите. Каква зла жестокост събужда у децата видът на затворник! Гледаха ни като редки птици, с блеснали очи, с порочна усмивчица на устата, както гледат овцата, която ще бъде заклана в кланицата — тази овца, в чиято топла кръв джапат с платнените си обувки, — или кучето, премазано от минаваща каруца, което те бутат с пръчка, за да видят дали е още живо, или петте току-що родени котета, които хвърлят да давят в коритото на чешмата, които замерят с камъни, които изваждат от време на време от водата, за да си поиграят, за да продължат за миг живота им — толкова е силна омразата им, — за да попречат техните страдания да свършат по-скоро… Отначало появата на стражарите доста ме стресна и макар и да се мъчех да се правя на спокоен, страхувах се смущението ми да не ми попречи да запазя хладнокръвие. Заедно със стражарите дойде и един младеж, на около двайсет и пет години, внук на старицата, висок и самонадеян, което е присъщо на тази възраст, та това ме спаси, защото с хората, както ви е известно, най-добре се говори, като подрънкваш кесията си. Щом го нарекох „благородни господине“ и му бутнах в ръката шест песети, той изчезна дим да го няма, при това по-радостен и весел от разиграни кастанети. Сигурен съм, че щеше да се помоли на бога по-често да се случва на баба му да попада под конски копита. Стражарите, дали защото пострадалата страна се примири така бързо, погладиха мустаци, изкашляха се, казаха няколко думи за опасностите, които крие бързата езда, но най-важното е, че си отидоха, без повече да ни досаждат.

Лола се беше сякаш вцепенила, така я уплаши това посещение, но понеже тя не беше всъщност малодушна жена, макар да я хващаха от време на време страхове, съвзе се от смущението си само след няколко минути, лицето й заруменя, очите й заблестяха и на устните й заигра усмивка — изведнъж тя стана отново хубава и напета както преди.

За първи път тогава — добре си спомням — забелязах нещо по-особено в корема й и почувствувах жалост, че я виждам в това състояние. Тази жалост — въпреки тревогата на мига — успокои съвестта ми, защото бях почнал вече да се безпокоя, че не изпитвам никакъв трепет при мисълта за първия син. Все още много малко й личеше и може би, ако не знаех, нямаше нищо да забележа…

В Мерида купихме някои дреболии за в къщи и понеже парите ни не бяха много, а и разноските, като се прибавят и непредвидените шест песети, които дадох на внука на пострадалата старица, не бяха малко, реших да се върнем на село, защото не е разумно предвидлив човек да си опразва до последна стотинка кесията. Оседлах отново кобилата, сложих й празничната сбруя на сеньор Винсенте, вързах увитото на руло одеяло на предната дъга на седлото и поехме — с жена ми, седнала на задницата на добичето, така както бяхме дошли — към Торемехия. Понеже къщата ми е разположена както знаете, край пътя за Алмендралехо и затова че ние идвахме откъм Мерида, трябваше да минем, за да стигнем у дома, през цялото село. Тъй като се свечеряваше вече, всички съселяни видяха тържественото ни връщане и ни устроиха чудесно посрещане, като по този начин изразиха към нас любовта си, защото тогава още ни обичаха. Отстъпих на молбите на моите приятели от ергенски гуляи и работа, скочих от кобилата, като се превъртях през главата й, за да не ритна случайно Лола, и носен едва ли не на ръце, се запътихме към кръчмата на Мартинете Петела, където влязохме с гръм и трясък, с песни и където собственикът така силно ме прегърна, притискайки ме към корема си, че за малко не ми се зави свят както от мощната му прегръдка, така и от миризмата на бяло вино, която се излъчваше от него. Целунах Лола по бузата и я изпратих да си върви у дома, да поздрави приятелките си и да ме чака. И така тя тръгна, яхнала хубавата кобила, напета и горда като инфантка и далеч от мисълта — както винаги се случва, — че добичето ще стане причина за първата неприятност.

В кръчмата свиреше китара, лееше се вино в изобилие и цареше добро настроение, всички бяхме весели и радостни, откъснали се от всичко и съвсем далеч от света, а времето сред песни и пиене минаваше неусетно. Сакариас, синът на сеньор Хулиан, започна да пее сегидили^[1]. Цяло удоволствие беше да слуша човек медения му глас на кадънка! Докато той пееше, всички останали — докато още бяхме трезви — мълчахме, за да го слушаме със зяпнали уста, но когато от виното и разгорещените разговори настроението ни се повиши, започнахме да пеем в кръг, един след друг, и макар нашите гласове да не бяха толкова звучни, понеже думите на песните бяха забавни, всичко ни беше простено.

Жално е, че когато мъже се веселят, никога не се знае какво може да се случи на края, защото, ако това можеше да се предвиди, много неприятности щяха да се спестят. Казвам това, защото гуляят в кръчмата на Петела завърши злополучно, а как иначе можеше да бъде, щом като никой от нас не умееше да спре, когато му е дошло време. Работата беше много проста, както обикновено са всички неща, които усложняват живота ни.

Език мой, враг мой, казват някои, други викат, че който много говори, много греши и че в затворената уста муха няма да влезе — честна дума, има според мен нещо вярно във всички тези поговорки, защото, ако Сакариас беше мълчал, както си беше редно, и не беше сгазил лука, щеше да си спести някоя и друга неприятност и нямаше сега да предрича на селяните кога ще вали дъжд, съдейки по болките от трите белега от рани. Лош съветник е виното…

Посред гуляя, от желание да се прави на много духовит, Сакариас разказа нещо, дето се било случило или той го беше измислил, за крадлив гълъб и аз можех още тогава да се закълна — а и днес дори бих се осмелил да го сторя, — че го разказа с намерение да ме засегне. Аз, правичката да си кажа, не съм бил никога много чувствителен, но има някои неща, които така пряко засягат — или поне човек си мисли, че пряко го засягат, — щото няма начин да не се сметне човек обиден, нито пък да запази хладнокръвие и да не скочи. Обърнах му внимание:

— Честно ти казвам, не виждам нищо смешно в твоите приказки!

— Интересно, Паскуал, всички други разбраха!

— Може да е така, не отричам, но повтарям, че един порядъчен човек не кара хората да се смеят за сметка на друг.

— Не се докачай, Паскуал. Ти знаеш, този, който се докача…

— Не е достойно за един истински мъж да смесва обидите си с шеги.

— Надявам се, че нямаш предвид мен.

— Не, разбира се, говоря за оня, що клати дърветата.

— Много дребен ми се виждаш за толкова големи заплахи.

— Не говоря празни приказки, готов съм да ти го докажа.

— Да докажеш ли?

— Да!

Скочих.

— Искаш ли да излезем навън?

— Няма нужда!

— На голям храбрец се правиш!

Приятелите се отдръпнаха настрана, защото истинският мъж не се намесва, за да предотврати разправа с ками…

Отворих камата си предпазливо. В такива мигове всяко прибързване, всяка грешка може да има гибелни последици. Муха да прехвръкнеше, щеше да се чуе, толкова дълбоко беше мълчанието…

Тръгнах към него и преди да смогне да се приготви за отбрана, нанесох му три удара с камата, та се разтрепера като лист. Когато го понесоха към аптеката на дон Раймундо, кръвта му шуртеше като из чучур.