Антоан дьо Сент-Екзюпери
Боен пилот (28)

XXVIII

Намерих отново другарите. Към полунощ трябваше да се съберем всички, за да получим нареждания. На групата 2/33 й се спи. Пламъкът на буйния огън се превърна в жарава. Групата сякаш още се държи, но това е само илюзия. Хошде сякаш тъжно разпитва своя знаменит хронометър. В ъгъла, облегнал тил на стената, Пенико затваря очи, Гавоал, седнал на масата, с блуждаещ поглед и провесени нозе, е изкривил лице като дете, което ей сега ще заплаче. Азамбр се полюшва над една книга. Единствен бодър е майорът, но той е страхотно блед и с книжа в ръка спори тихо с Желей до една лампа. Всъщност „спори“ е само словесен образ. Майорът говори. Желей клати глава и казва: „Да, разбира се.“ Желей се вкопчва в своето: „Да, разбира се.“ Той все по-уверено се съгласява с всяко изказване на майора, също като човек, който се дави, заловен за шията на плувец. Ако аз бях Алиас, бих казал, без да променя тона си: „Капитан Желей… на разсъмване ще бъдете разстрелян…“ И бих чакал отговора му.

От три дни групата не е спала и сега се крепи като къщичка от карти за игра.

Майорът става, отива до Лакордер и го измъква от един сън, в който Лакордер може би ме бие на шах.

— Лакордер, ще тръгнете призори. Задача — летене ниско до земята.

— Слушам господин майор.

— Ще трябва да спите…

— Да, господин майор.

Лакордер сяда пак. Майорът, който излиза, повлича по стъпките си Желей, така както би дърпал с връв някоя умряла риба. Несъмнено не три дни, но вече има седмица, откак Желей не си е лягал. Също както Алиас, той не само е пилотирал при възложените му военни поръчения, но бе носил на плещите си и отговорността за групата. Човешката издръжливост има граници. Границите на Желей са прехвърлени. И ето че сега те тръгват двамата, плувецът и неговият удавник, да търсят призрачни нареждания.

Везен, който подозира нещо, иде при мене. И Везен също спи прав, като сомнамбул.

— Спиш ли?

— Аз…

Подпрях тила си до облегалото на едно кресло, защото бях намерил едно кресло. Аз също заспивах, но гласът на Везен ме терзае:

— Това ще свърши зле!

Това ще свърши зле… Предварителна забрана… Ще свърши зле…

— Ти спиш!

— Аз…не… кое ще свърши зле?

— Войната.

Гледай ти, какво ново нещо! Аз потъвам отново в съня си. Отговарям неясно:

— … коя война?

— Как „коя война“?

Тоя разговор няма да кара дълго. Ах, Паула, ако за въздушните групи имаше тиролски гувернантки, цялата група 2/33 отдавна щеше да е в леглото!

Майорът влиза като хала:

— Решено. Местим се.

Зад него стои Желей, съвсем събуден. Той ще отложи за утре своите: „Да, разбира се.“ И тая нощ за изтощителния труд той ще изтръгне от себе си запаси, които не е подозирал. А ние ставаме. Казваме: „А!… Добре…“ Какво друго бихме могли да кажем?

Ние няма да кажем нищо. Ще осигурим преместването. Само Лакордер ще чака сутринта, за да изпълни поръчението си. Той ще се приземи направо в новата база, ако се върне от полета.

Утре ние също тъй няма да кажем нищо. Утре свидетелите ще ни смятат победени. Победените трябва да мълчат. Както семената.