Антоан дьо Сент-Екзюпери
Боен пилот (14)

XIV

Толкова съм остарял, че оставих всичко назад. Гледам голямото лъскаво табло в моята стъклена кабинка. Там долу са хората. Инфузории на стъкълце под микроскоп. Може ли човек да се интересува от семейните драми на инфузориите?

Ако не бе тая болежка в сърцето, като че все още жива, бих потънал в неясни мечтания като някой остарял тиран. Само преди десет минути измислих оная история за фигуранта. Фалшиво до повръщане. Когато съзрях изтребителите, помислих ли за нежни въздишки? Помислих за швабски оси. Да. Те бяха мънички, тия гадове!

Можах без погнуса да измисля тоя образ на рокля с шлейф. Не бях помислял за рокля с шлейф по простата причина, че никога не бях забелязвал браздата, която оставя собственият ми самолет. В тая кабинка, дето съм пъхнат като лула в калъф, невъзможно ми е да наблюдавам нищо зад себе си. Гледам с очите на моя картечник. Е, и! Ако ларингофоните не са повредени! И моят картечник никога не ми е казал: „Ето влюбените в нас кандидати, които вървят подир нашата рокля с шлейф…“

Тук няма вече нищо, освен скептицизъм и фокусничество. Наистина аз бих искал да вярвам, бих искал да се боря, бих искал да победя. Но напразно се преструваме, че вярваме, че се борим и че побеждаваме, като опожаряваме собствените си села — много мъчно е да измъкнеш от всичко това някаква екзалтация.

Мъчно е да съществуваш. Човек е само възел от отношения, а ето че моите връзки не струват вече бог знае що.

Какво е повредено в мене? Каква е тайната на духовната размяна? От какво става така, че онова, което сега ми е отвлечено и далечно, при други обстоятелства може цял да ме разстрои? От какво става така, че една дума, един жест, подобно камъче, хвърлено във вода, образуват безбройни кръгове в една човешка съдба? От какво става така, че ако съм Пастьор, дори играта на инфузориите може да ме развълнува до такава степен, че една стъклена плочка под микроскопа да ми се стори много по-просторна област от девствена гора и да ми даде възможност да изпитам, наведен над нея, най-висшата форма на необикновено преживяване?

От какво става така, че оная черна точка там долу, която е къща на хора…

И ето че отново иде тоя спомен.

Когато бях малко момче… Връщам се много назад в детинството си. Детинството — тая обширна територия, отдето всеки от нас е излязъл! Отде произхождам аз? От моето детинство. Аз произхождам от моето детинство също така, както от някоя страна. Та, когато бях малко момче, случи ми се една вечер чудновато преживяване.

Бях на пет или шест години. Беше осем часът. Осем часът, часът, когато децата трябва да спят. Особено зиме, защото е тъмно. Но мене ме бяха забравили.

Та, в партера на тая голяма извънградска къща, имаше едно преддверие, което ми се струваше безгранично и към което водеше топлата стая, дето ние, децата, вечеряхме. Аз винаги се страхувах от това преддверие, може би поради слабата лампа по средата, която едва — едва го осветяваше, не толкова лампа, колкото напомняне на лампа поради високата дървена облицовка, която пукаше в тишината, и поради студа. Защото от осветените и топли стаи се влизаше в преддверието като в пещера.

Но в оная вечер, виждайки, че са ме забравили, дяволът ме съблазни и като се дигнах на пръсти, за да стигна дръжката на вратата, бутнах я тихичко, излязох в преддверието и тръгнах да изследвам света контрабанда.

Ала пукането на дървената облицовка ми се стори като предупреждение за небесния гняв. В полумрака съзирах смътно големите стенни украси, които гледаха укорно. Като не се решавах да продължа, аз можах криво — ляво да се покатеря върху една подпорка на издадена дървена част и опрял гръб на стената, седях там с разтуптяно сърце, с увиснали нозе, както правят всички корабокрушенци върху скала сред морето, на която са се спасили.

Тъкмо тогава вратата на един от салоните се отвори и двама чичовци, от които изпитвах свещен страх, затваряйки вратата зад глъчката и светлините вътре в салона, почнаха да се разхождат из преддверието.

Аз треперех да не ме съзрат. Единият от тях, Юбер, беше за мене въплъщение на строгостта. Пратеник на божественото правосъдие. Тоя човек, който ни веднъж не би досегнал с пръст някое дете, ми повтаряше, смръщил страховито вежди, при всеки случай на някое мое провинение: „Следния път, когато отида в Америка, ще донеса оттам една машина за шибане с камшик. В Америка са усъвършенствували всичко. Затуй тамошните деца са образец на послушание. А това е и голямо облекчение за родителите…“

И аз не обичах Америка.

Но без да ме виждат, те се разхождаха надлъж и нашир из цялото това мразовито и безкрайно преддверие. Аз ги следях с очи и уши, сдържайки дъха си и със зашеметена глава. „Сегашната епоха…“ — казваха те… И се отдалечаваха със своите тайни разговори само за възрастни хора, а аз си повтарях: „Сегашната епоха…“ Сетне пак се връщаха, подобно прилив, който отново дотъркаляше към мене своите неразгадани съкровища. „Това е безсмислено… — казваше единият на другия — положително безсмислено…“ Аз вземах изречението като някой необикновен предмет. И го повтарях бавно, за да опитам могъществото на тия думи върху моето съзнание на петгодишен човек: „Това е безсмислено, положително безсмислено…“

Та отливът отдалечаваше чичовците. Приливът ги докарваше. Това явление, което ми разтваряше не съвсем ясни перспективи към живота, се подновяваше о една закономерност, както е между звездите — като явление на гравитация. Аз бях закован на моята подпорка за вечни времена, таен слушател на тържествено съзаклятническо събрание, в което моите двама чичовци, които знаеха всичко, сътрудничеха в сътворението на света. Къщата можеше да се държи още хиляда години и двамата чичовци през хилядата години, разхождайки се из преддверието бавно, като махало на часовник, биха продължавали да й дават дъх на вечност.

Оная точка, която гледам сега, несъмнено е къща на хора, десет километра под мене. И нищо не стига до мене от нея. А може би това е голяма извънградска къща, дето се разхождат надлъж и нашир двама чичовци, и построяват бавно в едно детско съзнание нещо такова необикновено, каквото е безпределността на моретата.

От височината на моите десет хиляди метра аз откривам територия с размери на цяла област и все пак всичко се е стеснило до задушаване. Тук аз разполагам с по-малко пространство, отколкото ако бях в това черно зърно.

Загубих чувството за простор. Сляп съм за простор. Но жадувам за простор. И струва ми се, че стигам тук до една обща мярка за всички въжделения на всички хора.

Когато някой случай събуди любовта, всичко в човека се подрежда според тая любов и любовта му донася чувството за простор. Когато живях в Сахара и арабите, които изникваха нощем около нашите огньове, ни предизвестяваха с далечни закани, пустинята се стягаше и добиваше смисъл. Тия пратеници бяха установили нейния простор. Същото е с музиката, когато е хубава. Същото е с простия мирис на старите скринове, когато той събужда и свързва спомените. Вълнуващото — това е чувството за простор.

Но аз разбирам също тъй, че нищо от онова, което се отнася до човека, не подлежи нито на пресмятане, нито на измерване. Истинският простор не е за окото, той е отреден само за духа. Той струва толкова, колкото струва речта, защото речта е, която свързва нещата.

Струва ми се, че тепърва по-добре виждам какво е една цивилизация. Една цивилизация е наследство от вярвания, от обичаи и знания, придобити бавно в течение на вековете, които понякога мъчно могат да се оправдаят чрез логиката, но които сами се оправдават, както пътищата, щом водят нанякъде, защото те отварят на човека неговия вътрешен простор.

Една лошокачествена литература ни говореше някога за нуждата да избягваме от живота. Разбира се, човек избягва чрез пътуване, търсейки простора. Но не намира простора. Просторът се създава. И бягството никога никъде не е водило.

Когато на човек му е потребно — за да се чувствува човек — да тича по надбягвания, да пее в хор или да води война, това са вече връзки, които той си налага, за да се свърже с другите и със света. Но колко бедни връзки са те! Ако една цивилизация е силна, тя преизпълва човека, дори той да е неподвижен.

В някое тихо градче, сред сивия зрак на някой дъждовен ден, съзирам недъгава жена, затворена в стаята и замислена зад прозореца. Коя е тя? Какво са направили с нея? Аз ще преценявам цивилизацията на градчето по значителността на това същество. Колко струваме ние, щом станем неподвижни?

В монаха-доминиканец, който се моли, има значителна човешка същност. Той е повече от всякога човек, когато е прострян по очи и неподвижен. В Пастьор, затаил дъх над микроскопа, има значителна човешка същност. Когато наблюдава чрез микроскопа, Пастьор повече от всеки друг път е човек. Тъкмо тогава той успява. Тогава бърза. Тогава върви напред с крачки на гигант, макар че е неподвижен, и открива простора. Така и Сезан, неподвижен и ням срещу скицата си, има неоценима човешка същина. Когато мълчи, опитва и преценява, той е повече от всякога човек. Тогава картината му става за него… по-просторна от морето.

Простор, създаден от къщата на детинството ми, простор, създаден от стаята ми в Орконт, простор, създаден на Пастьор от зрителното поле на неговия микроскоп, простор, разкрит от някоя поема — толкова крехки и чудесни богатства, които само една цивилизация може да разпределя, защото просторът е за духа, не за очите, и няма простор без реч.

Но как да оживя смисъла на моята реч в тоя час, когато всичко се смесва? Когато дървесата на парка са в едно и също време кораб за поколенията на един род и обикновена завеса, която пречи на артилериста. Когато пресата на бомбардировачите, която натиска тежко градовете, е накарала цял народ да се излива по пътищата като черен сок. Когато Франция показва отвратително безредие, подобно на разровен мравуняк. Когато се бориш не с осезаем противник, а със заледеното крачно кормило, със заклещените ръчки, с винтове, които не работят…

— Можете да се спускате!

Мога да се спусна. Ще се спусна. Ще сляза над Арас, летейки ниско. Имам зад себе си хиляда години цивилизация, които трябва да ми помогнат. Но те не ми помагат. Несъмнено сега не е часът за отплащане.

При скорост осемстотин километра в час и при три хиляди петстотин и трийсет оборота в минута губя височина.

Завивайки, напускам едно полярно, прекалено алено слънце. Напред, на пет — шест километра пред мене, съзирам една подводна ледена грамада от облаци с правоъгълна форма. Цяла една част от Франция е погребана в тяхната сянка. Арас е в тяхната сянка. Въобразявам си, че всичко под моята ледена грамада е черникаво. Става дума за вътрешността на големия супник, дето къкри войната. Задръстени пътища, пожари, разхвърляни материали, разрушени села, бъркотия… безкрайна бъркотия. Всичко това мърда безсмислено под облака — като мокрици под камъка.

Това слизане прилича на сриване. Ще трябва да газим из тяхната кал. Връщаме се към някакво разкапано варварство. Там, долу, всичко се разлага! Ние приличаме на богати пътешественици, които, след като дълго време са живели в страни на корали и палми, връщат се, когато са се разорили, за да споделят в посредствеността на родното си място гозбите, готвени с лой, на някое скъперническо семейство, остротата на вътрешните ежби, съдиите — изпълнители, недобросъвестността при парични затруднения, измамните надежди, срамните пренасяния от една къща в друга, нахалното отношение на хотелиера, нищетата и вонещата смърт в болница. Но тук смъртта поне е чиста! Смърт от лед и огън. Слънце, небе, лед и огън. А там долу — ще те погълне глината!