Антоан дьо Сент-Екзюпери
Боен пилот (21)

XXI

Наведен над земята, аз не бях забелязал празното пространство, което се бе разширило между облаците и мен. Светещите бразди пръскаха светлина с цвят на жито: отде можех да зная, че в края на своето възкачване те ще забиват една след друга тия тъмни маси, също както се заковават гвоздеи? Аз ги виждам вече струпани на шеметни пирамиди, които се отклоняват назад бавно, като ледени планини. При мащаба на подобна перспектива имам чувството, че съм неподвижен.

Знам, че тия постройки, щом се издигнат, загубват мощта си. Всяко от тия късчета е разполагало само за една стотна от секундата с правото на живот и смърт. Но те ме бяха обкръжили без мое знание. Появата им притисна изведнъж тила ми с тежестта на укор.

Тая непрекъсната редица от глухи взривове, шумът, на които се покрива от бученето на моторите, ме накара да се излъжа, че съм в някаква необикновена тишина. Не усещам нищо. Обсебва ме пустотата на очакване — също като пред вземане на решение.

Все пак мисля… мисля: „Те стрелят прекалено високо!“ и извръщам глава, за да видя как ятото орли се клати назад, сякаш със съжаление. Те си отиват. Но аз няма на какво да се надявам.

Оръжията, които не ни улучваха, поправят стрелбата си. Стената на взривовете се премества на нашия етаж. Всяко огнено гнездо издига в няколко секунди една пирамида от взривове, която веднага изоставя, щом тя няма вече сили, и издига нова на друго място. Стрелбата не ни търси: тя ни обгражда.

— Дютертр, далеч ли е още?

— … ако можехме да се държим още три минути, бихме свършили… но…

— Може би ще минем…

— Никога!

Тая сивкава чернота, тая чернота на дрипи, хвърлени безредно, е зловеща. Равнината беше синя. Безпределно синя. Синева на морско дъно.

За какво продължаване на живота си мога да се надявам? Десет секунди ли? Двадесет? Раздрусването от взривовете ме измъчва вече непрекъснато. Близките взривове разтърсват самолета, както камъни, хвърляни в гальота, след което целият самолет издава почти музикален звук. Странна въздишка… Но това са неулучилите изстрели. Както е с мълнията. Колкото е по-наблизо, толкова е по-опростена. Някои удари са елементарни — когато избухването ни е улучило с някой къс.

Дивият звяр не събаря вола, който убива. Той забива здраво ноктите си, без да избягва. Присвоява си вола. Така решителните удари просто се забиват в самолета като в мускул.

— Ранен ли сте?

— Не!

— Хей, картечник, ранен ли сте?

— Не!

Но тия сблъсквания, които все пак трябва да се опишат, не са от значение. Те барабанят по една черупка, по барабан. Вместо да пробият резервоарите, те биха могли също тъй да ни разпорят коремите. Но и коремът е само един барабан. За тялото не щем и да знаем. То, не е от значение… и това е необикновено!

Ще кажа две думи за тялото. Но във всекидневния живот човек е сляп за очевидното. За да се покаже очевидното, необходимо е неотложността на известни условия. Необходим е тоя дъжд от възлизащи светлини, необходим е тоя пристъп на хвърлени копия, необходимо е най-сетне да се издигне това съдилище на страшния съд. Тогава човек разбира.

Когато се обличах, аз се питах: „Какви ли са последните минути?“ Животът винаги е опровергавал призраците, които си измислях. Но тоя път ставаше въпрос да вървиш гол под развихрени глупави юмруци, без да можеш дори да сгънеш лакът, за да запазиш лицето си.

Изпитанието ли? Представих си го като изпитание за моето тяло. Представих си, че моето тяло изтърпява това изпитание. Гледището, което наложително бих усвоил, беше гледището на собствената ми плът. Толкова сме се занимавали с тялото си! Толкова сме го обичали, измивали, пазили, бръснали сме го, утолявали сме жаждата му, хранили сме го. Отъждествявали сме се с това домашно животно. Водехме го при шивача, при лекаря, при хирурга. Страдали сме с него… Викали сме с него… Обичали сме с него… Казваме за него: това съм аз. И ето че тая самоизмама изведнъж се разрушава. Не щем да знаем за тялото! Понижаваме го до ранга на слуга. Но ако гневът стане по-буен, ако любовта се възторгва, ако омразата се развихри, тогава тая знаменита солидарност се сгромолясва.

Твоят син е сред пламъците на пожар. Ти ще го спасиш! Не могат да те задържат. Ти гориш! Но ти е все едно! Ти оставяш късове своя плът като залог, на когото и да е. Разбираш, че не държиш за това, което бе толкова важно за тебе. Ако трябва да се събори някакво препятствие, ти би продал и собствената си ръка срещу помощта от нечия по-силна ръка. Ти си вътре в твоето собствено действие. Твоето действие си ти. Ти не си вече другаде! Твоето тяло е част от тебе, не е вече — ти. Ще удряш ли? Никой не ще те подчини, ако заплашва само тялото ти. Ти? Това е смъртта на неприятеля. Ти? Спасението на сина ти. Ти се даваш в замяна. И нямаш чувството, че губиш при тая размяна. Твоите крайници ли? Те са сечива. Когато дялаш камъни и сечивото се повреди, не щеш и да знаеш. А ти даваш себе си срещу смъртта на твоя съперник, срещу спасението на сина си, срещу оздравяването на болен, който ти е близък за осъществяване откритието ти, ако си изобретател! Един другар от групата е смъртно ранен. Заповедта до армията гласи: „Тогава каза на своя наблюдател: свършвам, бягай! Спаси документите!…“ Единствено важното е спасението на документите или на детето, излекуването на болния, смъртта на съперника, откритието! Твоята значителност се проявява ослепително. Тя е твоят дълг, твоята омраза, твоята любов, твоята вярност, твоето изобретение. Не намирам нищо друго в себе си.

Огънят причини не само унищожаването на плътта, но едновременно с това и обожествяването на плътта. Човекът не се интересува вече за себе си. Единственото значително нещо за него е онова, което той е. Ако умре, той не се заличава: слива се. Не се изгубва: намира се. Това не е пожелание на моралист. То е обикновена истина за всички дни, покрита с непроницаема маска от една самоизмама за всички дни. Бих ли могъл, когато се обличах и изпитвах страх заради тялото си, да предвидя, че ще се занимавам с празни приказки? Само в оня миг, когато отдава тялото си, всеки винаги открива смаян колко малко държи за него. Но през живота ми, когато нищо неотложно не ме е заставяло, когато моята човешка значителност не е била поставена на карта, аз наистина не съм смятал, че има по-важни проблеми от проблемите на моето тяло.

Тяло мое, аз не ща да те зная! Аз съм изгонен вън от тебе, вече нямам надежда и нищо не ми липсва! Аз отричам всичко, което съм бил до тоя миг. Не аз съм мислил, нито аз съм изпитвал. То е било тялото ми. Криво — ляво, като го влачех, аз трябваше да го докарам дотук, дето разбирам, че то няма вече никакво значение.

На петнайсетгодишна възраст получих първия си урок: от няколко дни смятаха, че едно мое по-малко братче е смъртно болно. Една заран към четири часа болногледачката ме събуди:

— Брат ви иска да отидете при него!

— Зле ли се чувствува?

Тя не отговаря нищо. Обличам се набързо и отивам при брат си.

Той ми казва с обикновения си глас:

— Исках да ти кажа нещо, преди да умра. Аз ще умра.

Нервна криза го сгърчва и го кара да млъкне. През това време прави с ръка жест „не“. Аз не разбирам тоя жест. Въобразявам си, че детето не иска да умира. Но щом се успокои, той ми обяснява:

— Не се плаши… аз не се мъча. Не ме боли. Това е по-силно от мене. Виновно е тялото ми.

Тялото му — вече друга територия, чужда.

Но тоя брат, който ще издъхне след двайсет минути, иска да бъде сериозен. Той усеща наложителна потребност да остави в своето завещание себе си. Той ми казва: „Бих искал да направя завещанието си…“ Той се изчервява, горд е, разбира се, че действува като мъж. Ако бе строител на кули, би ми поверил да построя неговата кула. Ако беше баща, би ми поверил синовете си, за да ги възпитам. Ако беше пилот на боен самолет, би ми поверил бордовите книжа. Но той е само дете. Той ми поверява само един парен мотор, един велосипед и една пушка.

Човек не умира. Въобразява си, че се бои от смъртта, но се бои от неочакваното, от взрива, бои се от себе си. Смъртта ли? Не. Няма смърт, когато я срещнеш. Брат ми каза: „Недей забравя да напишеш всичко това…“ Когато тялото се разрушава, същественото се показва. Човекът е само възел от отношения. Само отношенията са важни за човека.

Тялото — стар кон — бива изоставено. Кой мисли за себе си, когато умира? Никога не съм виждал такъв човек…

— Господин капитан?

— Какво?

— Страхотно!

— Картечник…

— Хм… да.

— Какъв…

Въпросът ми потъна в удара.

— Дютертр!

— … итан?

— Ударен ли сте?

— Не.

— Картечник…

— Да?

— Вси…

Блъснах се сякаш в бронзова стена.

Чувам:

— Ах! Ах! Ах!

Дигам глава към небето, за да измеря разстоянието до облаците. Очевидно колкото повече гледам косо, толкова повече черните парцали сякаш се трупат едни върху други. Гледани отвесно, те не изглеждат толкова плътни. Затова съзирам над главите ни една монументална диадема с черни украшения.

Мускулите на бедрата имат изумителна сила. Натискам изведнъж крачното кормило така, като че издънвам стена. Хвърлих самолета напряко. Той изхвръква силно наляво, като трепти и пука. Диадемата се плъзва вдясно. Аз я разклатих над главата си. Изненадах стрелците, които чукат сега другаде. Виждам как се трупат вдясно безполезни взривове. Но преди да почна да предизвиквам обратно движение с другото бедро, диадемата вече отново се е настанила над мене. Ония отдолу са я наместили. С тъпи звукове самолетът отново се срива в мочурището. Но за втори път цялата моя тежест се стовари върху крачното кормило. Хвърлих самолета в противоположен завой или по-точно, отскубнах го в противна посока (дявол ги взел правилните завъртания!) и диадемата се клати сега вляво.

Ще продължи ли? Тая игра не може да трае дълго! Напразно удрях с крак като исполин, потопът от хвърлени копия се премества ей тук, пред мене. Короната се възстановява. Ударите отново блъскат корема ми. И щом погледна надолу, отново виждам насочено към мене това възлизане — шеметно бавно — на светещите мехури. Невъзможно е да се проумее как още сме цели. И все пак аз виждам, че съм неуязвим. Чувствувам се като победител. Всяка секунда съм победител!

— Ударен ли сте?

— Не…

Те не са ударени. Те са неуязвими. Те са победители. Аз разполагам с екипаж от победители…

Сега вече всеки взрив ми се чини не че ме заплашва, а че ни закалява. Всеки път за една десета от секундата аз си представям, че апаратът ми е превърнат на прах. Но той все така се подчинява на командните лостове и аз го изправям, подобно на кон, като дърпам здраво юздите му. И тогава се отпускам и ме обзема някаква тиха радост. Аз нямах време да усетя страха по друг начин, освен като свиване на тялото, причинено от силен шум — и веднага идеше въздишката на избавление. Би трябвало да усетя първо тръпката от удара, сетне страха и сетне отпускането. Но къде ти! Няма време! Усещам тръпката и сетне отпускането. Тръпка, отпускане. Липсва един етап: страхът. И очаквайки следния миг, аз не живея в очакване на смъртта, а във възкресението, след миг, който я предхожда. Живея в някаква поредица от радости. Живея в браздата на моето радостно настроение и почвам да усещам някакво изумително, неочаквано удоволствие. Също като че всеки миг ми бе отново подарен. Аз живея, чувствувам по-остро живота.

Жив съм. Още съм жив. Продължавам да съм жив. Живея. Аз съм само извор на живот. Обсебва ме опиянение от живота. Казва се „опиянение от боя“, а то е опиянение от живота. Хе! Знаят ли ония, които стрелят срещу нас отдолу, че коват нашите личности?

Резервоарът за масло, резервоарът за бензин, всичко е пробито. Дютертр казва?

— Свършено! Дигайте се!

Още веднъж преборвам разстоянието, което ме дели от облаците, и кабрирам. Още веднъж наклонявам самолета наляво, сетне надясно. Още веднъж хвърлям поглед към земята. Няма да забравя тая гледка. Цялата равнина пращи от къси светещи фитили. Несъмнено — скорострелни оръдия. Възлизането на топчетата продължава в безпределния синкав аквариум. Пламъкът на Арас свети тъмночервен, като желязо на наковалня, тоя пламък на Арас, настанен над подземните запаси, чрез който потта на хората, изобретенията на хората, изкуството на хората, спомените и наследството на хората, сплитайки се като коси в това възлизане, се превръщат в изгоряла материя, отнасяна от вятъра.

Досягам вече първите мъглици. Наоколо ни има още възлизащи златни стрели, които пробиват отдолу корема на облака. Последното, което успявам да видя, е, когато през един последен процеп облакът ще ме затвори. За миг виждам пламъка на Арас като запалено за през нощта кандило в дълбочината на църква. То обслужва една религия, но струва скъпо. Утре ще е изхарчило всичкото масло и ще е изгорило всичко. Аз отнасям като доказателство пламъка на Арас.

— Как е, Дютертр?

— Добре, господин капитан. Двеста и четиридесет. След двайсет минути ще слезем под облака. Сена ще ни упъти…

— Как е, картечник?

— Хм… да, господин капитан… добре.

— Беше ли много горещо?

— Хм… не… да.

Той не знае нищо. Доволен е. Аз мисля за картечника на Гавоал. През една нощ над Рейн осемдесет военни прожектора бяха хванали Гавоал в техния сноп. Те бяха построили около него един гигантски храм. И ето че се намесва и стрелбата. Тогава Гавоал чува картечника си, който си говори сам тихо. (Ларингофоните са издайнически.) Картечникът откровеничи със себе си: „Добре, приятелю… Добре, приятелю… в цивилния живот можеш да тичаш колкото щеш и няма да видиш такова нещо…“ Картечникът беше доволен.

Аз дишам бавно. Изпълвам с въздух цялата си гръд. Чудесно е да дишаш. Има сума неща, които скоро ще разбера… но мисля най-напред за Алиас. Не. Най-напред мисля за моя хазяин. Ще го запитам за броя на уредите… Е, че какво! Аз съм последователен в мислите си. Сто и три. Добре, че се сетих… Измервателят за бензин, налягането на маслото… когато резервоарите са пробити, трябва по-хубаво да се следят тия уреди! Аз ги следя. Каучуковите облицовки издържат удара. Това е чудесно усъвършенствуване! Следя също и жироскопите: в тоя облак е мъчно да стоиш. Той е буреносен облак. Здравата ни раздрусва.

— Не мислите ли, че бихме могли да слезем?

— Десет минути… би било по-добре да почакаме десет минути…

Е, ще почакам десет минути. А, да, аз мислех за Алиас. Дали много разчита, че пак ще ни види? Завчера бяхме закъснели половин час. Половин час, общо взето, е сериозна работа… Аз тичам да заваря групата, която вечеря. Блъскам вратата, тръшкам се на моя стол, който е до Алиас. Точно в тоя миг майорът вдига вилицата си, окичена със снопче юфка. Той се готви да я лапне. Но подскача, внезапно прекъсва да яде и ме гледа втренчено, с отворена уста. Юфката виси неподвижно.

— А!… Добре… доволен съм, че ви виждам!

И лапва юфката.

Според мен майорът има един голям недостатък. Той винаги упорствува да разпитва пилота за поуките от поръчението. Той ще ме разпитва. Ще ме гледа с едно застрашително търпение в очакване да му кажа първични истини. Ще се въоръжи с лист хартия и писалка, за да не изпусне и една глътка от това магическо питие. Това ще ми припомни младостта:

— Кандидат Сент-Екзюпери, как ще решите уравненията на Бернули?…

— Хм…

Бернули… Бернули… И оставаш там неподвижен под тоя поглед, като насекомо, набучено с карфица.

Поуката от поръчението е работа на Дютертр. Дютертр наблюдава отвесно. Той вижда много неща. Камиони, плоскодънни кораби, танкове, войници, оръдия, коне, гари, влакове в гарите, началници на гарите. Аз наблюдавам премного косо. Виждам облаци, море, реки, планини, слънцето. Наблюдавам много на едро. Създавам си обща представа.

— Вие знаете, господин майор, че пилотът…

— Хайде, хайде, винаги се вижда нещичко.

Аз… Ах! Пожари! Видях пожари. Да, това е интересно…

— Не. Всичко гори. Нещо друго?

Защо Алиас е жесток?