Антоан дьо Сент-Екзюпери
Боен пилот (13)

XIII

Сякаш палеха всички села в Северна Франция, без да могат да забавят чрез разрушението им дори за половин ден напредването на германците. И все пак аз виждах тия многобройни села, тия стари църкви, тия стари къщи с техния товар от спомени и техните хубави паркети от лакирано орехово дърво и хубавото бельо в техните скринове, и дантелите по прозорците им, които бяха служили досега, без да се повредят, аз ги виждах как горят от Дюнкерк до Елзас.

Когато гледаш от десет хиляди метра височина, „горят“ не е истинската дума, защото над селата, както и над горите, има само неподвижен дим, нещо като белезникаво желе. Огънят е сега само скрито поглъщане. В мащаб от десет хиляди метра височина времето като че е забавено, защото няма вече движение. Няма вече пламъци, които пращят, греди, които се пръскат, и вихрушки от черен дим. Няма нищо друго, освен това сивкаво мляко, смразено като кехлибар.

Дали ще се излекува тая гора? Дали ще се излекува това село? Гледан оттам, дето съм аз, огънят разяжда бавно като болест.

И тук има много неща да се кажат: „Ние не ще пестим селата.“ Чувал съм тия думи. И те са необходими. През време на война едно село не е възел на традиции. В ръцете на неприятеля то е само гнездо на плъхове. Всичко променя смисъла си. Така ония тристагодишни дървета приютяваха вашата стара семейна къща. Но те пречат на полето за обстрел на един двайсет и две годишен поручик. И той изпраща петнайсетина души да унищожат у вас това творение на времето. За една акция от десет минути той унищожава триста години на търпение и слънце, триста години на свещена почит към къщата и на обречения в сенките на парка. Вие му казвате:

— Но моите дървета!

Той не ви чува. Води война. Той има право.

Но ето че се горят селата, за да се играе на война, също тъй, както се изсичат парковете и се жертвуват екипажите на самолетите, също тъй, както се изпраща пехотата срещу танкове. И цари неописуема потиснатост. Защото всичко, което се върши, е безполезно.

Неприятелят е разбрал един очевиден факт и го използува. В безпределността на земята хората заемат малко място. Биха били потребни сто милиона войници, за да се издигне една непрекъсната стена. Значи, между войските има дупки. Тия дупки на теория се обезвредяват чрез подвижността на войските, но от гледище на блиндираните коли една слабо моторизирана армия на противника е като неподвижна. И дупките са всъщност истински отвори. Оттук произлиза това просто правило на тактиката: „Блиндирана дивизия трябва да действува като водата. Тя трябва да натиска леко стената на противника и да напредва там само на места, дето не среща никаква съпротива.“ Танковете също натискат стената. Винаги има дупки. И те винаги минават.

Но тия бързи нападения на танковете, които кръстосват свободно поради липса на наши танкове, които да им се противопоставят, влекат непоправими последици, макар че извършват само такива разрушения, които изглеждат повърхностни (като пленяване на местни щабове, скъсване на телефонни линии, опожаряване на села). Те играят роля на реактиви, които биха унищожили не организма, а нервите и нервните възли. По територията, която те светкавично са помели, всяка армия, дори и да изглежда почти непокътната, е загубила качеството си на армия. Тя се е превърнала в независими частици. Там, дето съществуваше един организъм, има вече само куп органи, връзките, между които са прекъснати. След това между тия съсирени частици, колкото и войнствени да бъдат войниците, противникът напредва, както си ще. Армията престава да бъде действуваща сила, щом е станала само сбор от войници.

Не се произвежда необходим материал за петнадесет дни. Нито дори… От надбягването във въоръжаването ние можехме само да загубим. Ние се изправихме четиридесет милиона земеделци срещу осемдесет милиона индустриалци!

Ние противопоставяме на неприятеля един човек срещу трима. Един самолет срещу десет или двадесет и след Дюнкерк — един танк срещу сто. Ние нямаме свободно време да размисляме за миналото. Ние присъствуваме в настоящето. Настоящето е такова. Никоя жертва никога и никъде не е в състояние да забави германското напредване.

Затова от върховете до основата на гражданските и военни йерархии, от олово леяря до министъра, от войника до генерала цари нещо като нечиста съвест, която не може, нито смее да се изрази. Жертвата губи всичкото си величие, щом е само пародия или самоубийство. Хубаво е да се пожертвуваш: неколцина умират, за да бъдат спасени другите. При пожар трябва да се жертвува нещо. Бориш се до смърт в укрепен лагер, за да дадеш достатъчно време на спасителите. Но каквото и да се прави, огънят обхваща всичко. И няма никакъв лагер, дето да се укрепиш. И няма никаква надежда, че ще дойдат спасители. И изглежда, че се предизвиква убийството на ония, за които се води битката, за които се заявява, че се води, защото самолетът, който разрушава градовете зад войските, е променил войната.

По-късно аз ще чувам чужденци да укоряват Франция за няколкото моста, които не е дигнала във въздуха, за няколкото села, които не е изгорила, за хората, които са останали живи. А обратното, тъкмо обратното ме поразява толкова силно. То е нашата безпределна добра воля да си запушваме очите и ушите. То е нашата безнадеждна борба срещу очевидното. Макар че всичко е безполезно, ние все пак дигаме във въздуха мостовете, за да играем играта. Ние изгаряме истински села, за да играем играта. И нашите хора умират, за да играем играта.

Разбира се, все нещо от всичко това се забравя. Забравят се мостове, забравят се села, оставят се хора да живеят. Но драмата в това поражение е, че се отнема всякакво значение на действията. Всеки, който хвърля във въздуха някой мост, не може да направи това без отвращение. Тоя войник не забавя неприятеля; той произвежда развалини от един мост. Той руши страната си, за да направи една хубава карикатура на войната!

За да проявяваш усърдие, трябва да виждаш резултата от действията си. Хубаво е да се опожаряват зрелите жита, които ще погребат неприятеля под пепелта си. Но уповавайки се на своите сто и шейсет дивизии, неприятелят не ще да знае за нашите пожари и за нашите мъртъвци. Трябва значението, което има опожаряването на едно село, да бъде равно по значение на селото. Но ролята на едно опожарено село е само карикатура на роля.

Трябва значението на смъртта да тежи колкото смъртта. Как се бият хората — добре или зле? Тъкмо тоя въпрос няма никакъв смисъл! Знае се, че теоретично защитата на някое селище ще трае три часа! Въпреки това хората имат заповед да се държат в него. Без средства да се противопоставят, те самите пожелават неприятелят да разруши селището, та да бъдат спазени правилата в играта на война. Както казва любезният противник в игра на шах: „Ти забрави да вземеш тая пионка…“

Затуй ще предизвикат неприятеля:

— Ние сме защитници на това село. Вие сте нападатели. Хайде, карайте!

Съгласни са. Една въздушна ескадрила премазва като с пета селото.

— Добре изиграно!

Има действително бездейни хора, но бездействието е проста форма на безнадеждността. Има действително хора, които бягат. Майор Алиас лично два — три пъти бе заплашвал с револвера си срещнати по пътищата мрачни отломки от войската, които отговаряха уклончиво на неговите въпроси. Тъй ти се иска да хванеш отговорния за бедствието и като го премахнеш, да спасиш всичко! Бегълците са отговорни за бягството, защото, ако нямаше хора да бягат, нямаше да има никакво бягство. И затова, като насочваш срещу тях револвера си, всичко ще тръгне добре… Но то е все същото да погребеш болните, за да премахнеш болестта. В края на краищата майор Алиас прибираше револвера в джоба си, револвера, който изведнъж му се бе сторил нещо прекалено наперено — като сабя от някоя комична опера. Алиас усещаше добре, че тия навъсени войници бяха последствие от бедствието, а не негова причина.

Алиас знае добре, че тия хора са същите, точно същите като ония, които другаде днес са готови да мрат. От петнайсет дни сто и петдесет хиляди бяха готови да мрат. Но има умуващи хора, които искат да им се даде един хубав предлог за това.

А мъчно е да се определи тоя предлог.

Бегачът ще се надбягва на смърт и на живот със състезателите от своята класа. Но той вижда още от тръгването, че влачи на крака си желязна каторжническа гира. А другите състезатели са леки като перца. Тогава борбата не означава вече нищо. И човекът се отказва:

— Така не върви…

— Защо не! Защо не!…

Какво може да бъде измислено, за да се убеди човек въпреки всичко, да се заложи цял в едно състезание, което не е вече състезание?

Алиас знае много добре какво мислят войниците. Те също мислят: „Така не върви…“

Алиас прибира револвера си и търси някакъв добър отговор.

Има само един добър отговор. Само един. Бих искал някой да намери друг, освен тоя:

— Вашата смърт не ще промени нищо. Поражението е пълно. Но прието е поражението да се установява чрез мъртвите. Това трябва да бъде траурът. Вие служите, за да играете тая роля.

— Слушам, господин майор.

Алиас не презира бегълците. Той много добре знае, че неговият хубав отговор винаги е бил достатъчен. Той самият приема смъртта. Всички негови екипажи приемат смъртта. И за нас също тъй стигаше тоя хубав, едва — едва прикрит отговор:

— Много е неприятно… Но генералният щаб държи на това. Много… държи… това е…

— Слушам, господин майор.

Мисля просто, че ония, които умират, служат като залог за другите.