Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (1)

Земята по-продължително от всички книги ни учи да познаем себе си. Защото тя ни се съпротивява. Човек открива себе си, когато премери сили с някое препятствие. Но за да сполучи в това, нему е потребно сечиво. Потребно му е ренде или плуг. Когато оре, селянинът изтръгва малко по малко някои тайни от природата и истината, която освобождава така, е всеобща. Тъй и самолетът, сечивото на въздушните линии, намесва човека във всички стари проблеми.

Пред очите ми е винаги видението на моята първа нощ на полет над Аржентина, тъмна нощ, в която блещукаха, уединени като звезди, редките светлинки, пръснати в равнината.

Всяка от тях — сред тоя океан от тъмнини — сочеше чудото на едно човешко съзнание. В онова жилище четяха, размисляха, доверяваха си интимни неща един другиму. Там, в другото, се опитваха може би да изследват пространството, изтощаваха се в пресмятания за мъглявините на Андромеда. Оттатък се любеха. Далеч един от друг светеха в полето тия огньове, които искаха някой да ги поддържа.

Всички, дори най-скромните — поетът, учителят, дърводелецът. Но сред тия живи звезди колко много затворени прозорци, колко угаснали звезди, колко заспали хора!…

Трябва да опитаме да се съберем отново. Трябва да се помъчим да се свържем с някои от тия огньове, които пламтят далеч един от друг в полето.