Даниел Стийл
Вината на Рафаела (15)

XV

Следните два дни бяха някакво безумие за Рафаела. Сутринта прекарваше при Джон Хенри, четеше му тихо и държеше ръката му, докато се унесе в сън, а след това бързаше в центъра на града, за да пазарува, като казваше на шофьора да не я чака, защото предпочита да се прибере вкъщи с такси. За Том поведението й може би изглеждаше малко ексцентрично, но той бе твърде добре обучен, за да си позволи да каже нещо, когато тя се устремяваше към най-близкия магазин. Всеки следобед се връщаше с огромни пакети, а по-едрите вещи поръчваше да бъдат изпращани направо в къщата. Купуваше различни предмети и антики от смешни оказионни магазинчета — като например един чудесен стар умивалник или цял комплект викториански плетени мебели от разпродажба в гараж, край който бе минала случайно, препускайки към къщи с такси. До края на втория ден бе създала, пълен хаос и едва не извика с облекчение, когато Алекс й се извиняваше по телефона, че няма да може да се върне преди неделя вечер, но й съобщи и добри новини. Срещнал се с Джордж сутринта и всичко минало гладко. Джордж се съгласил, че ще бъде полезно за Аманда да смени обстановката. Не разисквали колко дълго ще му гостува, но веднъж в Калифорния, срокът можел лесно да се удължи, щом вече се е откъснала. За момента казал небрежно „няколко месеца“ и Джордж не се възпротивил. Алекс се свързал с най-доброто частно средно училище в Сан Франсиско и след като обяснил колко тежка е била „злополуката“, прочел им сведение за успеха й в училище и казал кои са майката и бабата, не било много трудно да се уреди приемането й в гимназията. Щяла да започне след първия срок. А дотогава щяла да си почива вкъщи, да се разхожда, да възстановява здравето си и да прави всичко, което е нужно, за да преодолее шока от изнасилването. Щяла да има на разположение един месец да укрепне постепенно, преди да тръгне на училище. А когато Рафаела попита как се бе отнесла Кей, Алекс отговори напрегнато:

— С нея бе по-малко приятно, отколкото с Джордж.

— Какво значи това, Алекс?

— Значи, че не й дадох възможност за избор.

— Много ли е сърдита?

— Повече или по-малко, все едно.

Той бързо смени темата, а когато затвори телефона, Рафаела се помъчи да си представи младото момиче, питаше се какво ли е то и дали ще я хареса.

Рафаела сякаш внезапно се бе сдобила не само с нов мъж, но и с цяло ново семейство. А трябваше да мисли и за Кей. Алекс бе споменал, че сестра му ще дойде по някое време в Сан Франсиско, за да провери как е Аманда. Рафаела се надяваше, че постепенно всички ще станат приятели. Бяха все пак културни хора. Кей безспорно бе интелигентна жена и Рафаела съжаляваше, че тя и Алекс не се разбират. Може би в бъдеще тя би могла да помогне да се изгладят отношенията им. А сега, след телефонния разговор, тя бързаше да сложи всичко на мястото му на третия етаж в къщата на Алекс. Беше му казала, че може да я намира там, докато подрежда стаята на Аманда. А когато приключеше работата, която вършеше с толкова любов, Рафаела сядаше на леглото с широка щастлива усмивка. За няколко дни тя бе направила едно малко чудо и бе много доволна.

Бе превърнала спалнята в ефирен пристан, бе я изпълнила с тъкани на розови цветя и с викториански плетени мебели, бе купила един грамаден килим на цветя, изложен в „Мейсис“, и умивалник от бял мрамор. Сложи голяма розова азалия в умивалника и окачи репродукции с нежни флорални мотиви в златни рамчици по стените. Леглото — донесоха го едва тази сутрин — имаше бял балдахин с розови панделки, закрепен върху четири колонки. То бе застлано с розова копринена ватирана покривка, а едно малко килимче от кожа бе метнато на близкия стол. Имаше още тъкани на цветя и плетени столове в уютния работен кабинет до спалнята. Бе намерила дори едно красиво малко бюро, което постави до прозорците, а в банята подреди хубави дамски принадлежности. Фактът, че успя да направи всичко това само за няколко дни, бе изумителен и тя продължаваше да се учудва как смогна да уговори и да подкупи толкова хора да направят доставките незабавно.

Разбира се, похарчи голяма сума пари, която изтегли от банката в сряда сутрин, защото не искаше покупките да бъдат отразени в чековете й. Балансът на всичките й сметки се правеше в старата кантора на Джон Хенри и щеше да й бъде невъзможно да обясни за какво са издадени чековете. А сега се виждаше само, че е изтеглила една сума, и щеше да намери начин да обясни за какво й е била нужна — например, че се е увлякла в магазините — а може би след време секретарката нямаше и да си спомни дали това е било преди или след пътуването й до Ню Йорк.

Сега трябваше да се отчита единствено пред Алекс и малко се притесняваше какво ще каже той. Всъщност не бе изхарчила много пари, а и той я бе помолил, ако може, да поръча едно легло. Тя разбира се, бе купила много повече неща за горната спалня, но повечето от тях не бяха луксозни. Всичко обаче бе направено с много желание и стил и с добър вкус. Изобилието от цветя, белите перденца с розови панделки, които тя бе ушила, малките възглавнички, нахвърлени тук и там, плетените мебели, които сама бе напръскала с боя спрей късно една вечер — тези неща придаваха очарование на стаята. Детайлите, които сега изглеждаха скъпи, всъщност бяха съвсем непретенциозни. Надяваше се, че Алекс няма да се разсърди за обилната украса, но като започна, не можа да се спре, докато не постигна съвършенство в обзавеждането на стаята за пострадалото момиче. След ужаса, който бе преживяло детето, Рафаела искаше да помогне за Аманда да се осигури нещо специално, дом, където да влиза с дълга и щастлива въздишка, място, където ще може да си почива и ще бъде обичана. Сега тя затвори вратата леко, слезе на долния етаж в спалнята на Алекс, поизпъна покривката на леглото, взе палтото си и излезе през предния вход.

Рафаела отвори вратата на грамадната къща на Джон Хенри с въздишка и започна да се изкачва по стълбите със замислен поглед и бавни стъпки. Оглеждаше кадифените завеси, средновековните гоблени, канделабрите, рояла във фоайето и осъзна още веднъж, че това бе нейният дом. Не уютната малка къща на Вайехо, не там, където бе прекарала почти седмица като луда, подреждайки стая за едно младо момиче, което също не бе нейно.

— Госпожо Филипс?

— Ммм? — Рафаела погледна нагоре стресната в момента, когато се отправяше по коридора към своята стая. Беше почти време за вечеря и тя трябваше да се преоблече. — Да?

Сестрата от втората смяна й се усмихваше.

— Господин Филипс пита за вас от около един час. Може би ще се отбиете при него, преди да се преоблечете.

Рафаела кимна тихо и промълви:

— Да.

Отиде бавно до неговата стая, почука на вратата, завъртя топката на бравата и влезе, без да дочака отговор на почукването. То бе чиста формалност, както толкова други неща в живота им. Той лежеше подпрян в леглото, наметнат с одеяло, а светлината в стаята бе много слаба.

— Джон Хенри? — прошепна тя, като се загледа в съсипания стар човек в леглото.

Тази стая някога бе тяхната спалня, стаята, която бе делил и с първата си съпруга. В началото това бе смутило Рафаела, но Джон Хенри бе човек на традициите и държеше да я доведе тук. И някак, като лежаха там двамата, призраците бяха изчезнали. Едва сега Рафаела отново си спомни за тях, сега, когато и той самият се бе почти превърнал в призрак.

— Джон Хенри.

Тя прошепна името му отново и той отвори очи. Като я видя, разтвори ги широко, усмихна се с кривата си усмивка и посочи с ръка място до себе си на леглото.

— Добър ден, малка моя. Питах за тебе няколко пъти, но ми казаха, че си излязла. Къде беше?

Това не бе разпит, а само приятелски въпрос, но въпреки това нещо в нея потрепна.

— Бях… по магазините… — каза му с усмивка. — Пазарувах за Коледа.

Той не знаеше, че подаръците й за Франция и Испания бяха заминали още преди месец.

— Купи ли нещо красиво?

Тя кимна. Да. Беше купила прекрасни неща… за Аманда, племенницата на любовника й. Съзнанието за онова, което вършеше, сякаш отново й нанесе физически удар.

— Нещо красиво за себе си?

Тя бавно поклати глава с широко отворени очи.

— Нямах време.

— Тогава искам да излезеш по магазините утре и да купиш нещо за себе си.

Погледна дългата ъглеста фигура на човека, който бе неин съпруг, и още веднъж усети угризенията от собствената си вина.

— Предпочитам да прекарам деня тук, при тебе… Аз… аз не съм те виждала за по-дълго напоследък…

В погледа й имаше извинение, но той поклати глава и махна с уморената си ръка.

— Аз не смятам, че трябва да седиш тук с мене, Рафаела — поклати глава пак, затвори очи за миг и пак ги отвори. Имаше нещо безкрайно мъдро в очите му, като гледаше младата жена. — Никога не съм смятал, че трябва да седиш тук с мене и да чакаш, моя малка никога. Само съжалявам, че идва толкова бавно.

За един момент й се стори, че мислите му блуждаят, и го погледна с внезапна загриженост в погледа. Но той само се усмихна.

— Смъртта, моя мила, смъртта. Много дълго продължи чакането на края. А ти си смело момиче. Никога не мога да си простя това, което ти причиних.

— Как можеш да говориш така? — погледна го тя ужасена. — Аз те обичам. И не бих искала да бъда никъде другаде. — Но нима това беше вярно сега? Не предпочиташе ли да бъде с Алекс? Такива въпроси си задаваше сама, като посегна към ръката на Джон Хенри и я взе нежно в своята. — Никога за нищо не съм съжалявала, мили, освен — една бучка заседна в гърлото й, като го наблюдаваше, — освен че ти се случи такова нещо.

— Трябваше да умра още при първия удар. Щях да умра, ако животът бе малко по-справедлив и ако ти и онзи глупав млад лекар, който намери, ми бяхте позволили.

— Ти си луд.

— Не, не съм и ти го знаеш. Това не е живот за никого — нито за мене, нито за тебе. Държа те тук година след година като моя пленница, ти си почти дете още и аз погубвам най-хубавите ти години. Моите отдавна са отминали. Не бях… — затвори очите си за малко, сякаш от болка, а бръчката на лицето на Рафаела стана по-дълбока, като го гледаше. — Не бях прав да се оженя за тебе, Рафаела. Бях вече много стар.

— Джон Хенри, престани!

Плашеше се, когато говореше така, а и той не го правеше често, но тя подозираше, че много от мислите му се въртят около тази тема. Целуна го нежно и го погледна отблизо, когато той се наведе напред. Изглеждаше смъртнобледен легнал в голямото двойно легло.

— Извеждаха ли те в градината на въздух тази седмица мили? Или на терасата?

Той поклати глава с крива усмивчица.

— Не, госпожице Найтингейл^[1], не са. И не искам да излизам. По-добре се чувствам в леглото си.

— Не бъди глупав. Въздухът ти действа добре и ти обичаш да излизаш в градината.

В гласа й звучеше леко отчаяние, мислеше си, че ако не бе прекарвала толкова време вън от къщи, щеше да знае как се грижат сестрите за него. Би трябвало да го извеждат навън. Важно бе да го карат да се движи, да го поддържат, доколкото е възможно, жив и заинтересован от света наоколо. Без такива грижи тя знаеше, че той сам ще престане да прави усилия и рано или късно просто ще се предаде. Лекарят й бе казал това преди много години и тя забелязваше, че сега състоянието му е лошо.

— Аз ще те изведа утре.

— Не искам — каза той с раздразнение. — Казах ти, че искам да бъда в леглото си.

— Искаш, но не може. Нали сме се разбрали?

— Упорито дете! — изгледа я сърдито, но после се усмихна и повдигна ръцете й, за да ги допре до устните си. — Още те обичам. Много повече, отколкото мога да изразя, много повече, отколкото мислиш — очите му изглеждаха леко замъглени. — Помниш ли онези дни в Париж — той се усмихна на себе си, но и на нейните устни се появи усмивка, — когато ти направих предложение, Рафаела? — и той я погледна открито. — Боже мой, ти беше още дете!

Погледнаха един към друг с нежност, после тя се наведе и го целуна по бузата още веднъж.

— А сега съм вече възрастна жена, мили, и съм щастлива, че още ме обичаш — после стана, все тъй усмихната. — Но най-добре е вече да се преоблека за вечеря, защото може да ме изгониш и да си намериш друго младо момиче!

Той леко се засмя при тези думи и когато след малко тя излезе с целувка и нежно помахване, той се чувстваше по-добре, а тя, отивайки към стаята си, по целия път се укоряваше, че така ужасно го бе изоставила през последната седмица и половина. Какво бе правила — тичала бе да купува мебели, платове, пердета и килими почти цяла седмица. Но щом затвори вратата на своята стая, тя съзна много добре какво бе правила. Мислила бе за Алекс, за неговата племенница и как да подреди спалнята й, мислила бе за другия живот, който така силно желаеше. Като се гледаше в огледалото и се чувстваше виновна, че е изоставила съпруга си цели десет дни, тя си мислеше и друго — има ли право на връзката си с Алекс? Животът и с Джон Хенри бе нейната съдба. Всъщност нямаше право да иска нещо повече. Но можеше ли да се откаже сега? След два месеца тя вече не бе сигурна, че ще намери сили.

С дълбока въздишка отвори гардероба си и извади сивата копринена рокля, която бе купила в Мадрид с майка си. Леки черни обувки, прекрасната огърлица от сиви перли, принадлежала на майката на Джон Хенри, също такива обици и тънък сив комбинезон. Хвърли всичко на леглото и влезе в банята, потънала в мисли за това, което бе правила, за почти забравения от нея мъж и за другия, когото никога не можеше да забрави, като знаеше, че и двамата имат нужда от нея.

Половин час по-късно тя стоеше пред огледалото като видение от елегантност и грация — в бледосива копринена рокля, косата й гладко вчесана и прибрана на кок в средата на врата, а перлите на ушите и осветяваха цялото й лице. Но в огледалото не се виждаше отговорът на въпросите, които я вълнуваха. Нямаше начин да се види краят на историята. Единственото, на което можеше да се надява, бе, че никой няма да бъде наранен. Но като затвори вратата на спалнята си, тръпка от страх мина по тялото й, защото дори и това бе трудно постижимо.