Даниел Стийл
Вината на Рафаела (27)

XXVII

Когато напусна Испания и се върна в Сан Франсиско, дните за Рафаела изглеждаха безкрайни. Тя седеше до Джон Хенри часове наред всеки ден, като четеше, мислеше и само от време на време говореше. Прочиташе му части от вестника, опитваше се да изрови книги, които някога го радваха, разхождаше го в градината или му четеше от нейните книги, докато той дремеше все повече и повече. Но всеки час, всеки ден, всеки миг се влачеха край нея, като че носеха оловни тежести. Всяка сутрин й се струваше, че няма да успее да изкара и този ден. А нощем лежеше изтощена от усилията си просто да стои там, почти без да се движи, гласът му да бучи в ушите й, последван от тихото му хъркане. Тя се чувстваше осъдена на този живот, на това бавно мъчение. Бе различно от миналата година, преди да срещне Алекс. Тогава не познаваше нищо друго, не бе изпитвала радостта да приготви стая за Манди, не бе пекла хляб, нито ровила в градината, не бе чакала нетърпеливо той да се върне вкъщи, не бе тичала по стълбите, смеейки се заедно с Манди, нито се бе любувала на гледката с Алекс току преди разсъмване. Сега нямаше нищо — само безкрайно пустите дни на топлото лято. Седеше в градината и наблюдаваше как големите кълба бели облаци се търкалят по небето или пък свита в стаята си до късно нощем, слушаше как сирените за мъгла вият в залива.

Понякога си спомняше за по-раншните си лета в Санта Еухения и дори за летата, прекарани някъде с Джон Хенри преди десетина години. Но сега нямаше плуване, смях или тичане по брега с развети от вятъра коси. Нямаше нищо, никого, само Джон Хенри, а и той също бе различен отпреди една година. Сега бе толкова по-уморен, всъщност износен, вглъбен в себе си, толкова по-малко заинтересуван от света извън леглото си. Вече не го вълнуваше политиката, големите петролни сделки с арабите или възможните катастрофи, които в предишния му живот така биха го разтърсили. Пет пари не даваше за старата си фирма или за някой от съдружниците си. Всъщност не го бе грижа за нищо, но изведнъж ставаше свадлив, ако и най-малкото нещо засечеше. Като че ли всичко и всички му бяха неприятни и дори омразни заради агонията на последните осем години. Уморен от бавното умиране, той каза на Рафаела една сутрин:

— Ако и без това ще умра, рано или късно, бих могъл да го направя и в този момент.

Вече говореше постоянно за желанието си всичко да е свършило, мразеше медицинските сестри, не искаше да го разхождат с инвалидната количка. Не допускаше никой да го тревожи.

Само с Рафаела правеше върховно усилие, сякаш не искаше да я наказва за това, че той самият се чувстваше зле. Но за всеки, който го виждаше, бе ясно, че е отчаяно нещастен, а това винаги напомняше на Рафаела думите на баща й. Може би бе прав в края на краищата, че Джон Хенри се нуждае от цялото й внимание. Положително това бе така сега, а навярно и преди. Или може би на нея така й изглеждаше, защото сега тя нямаше какво друго да прави. Но той като че поглъщаше всеки неин миг и тя се чувстваше длъжна да седи с него, да бъде наблизо, да е край леглото му, докато спи. Като че ли бе поела някакво последно задължение — да се откаже от целия си живот заради него. И същевременно Джон Хенри сякаш се бе отказал от волята си за живот. Това тежеше най-много и на Рафаела. Ако той бе уморен от живота, какво би могла да направи, за да го накара да остане жив? Да влее в него младостта си, жизнеността си, волята си за живот? Но тя не живееше по-щастливо от Джон Хенри. Откакто се бе отказала от Алекс, Рафаела не виждаше друга причина, която да оправдава съществуването й, освен да бъде животоспасяващ серум за Джон Хенри. Имаше дни, когато тя мислеше, че не би могла да издържи повече.

Вече почти не излизаше, а когато го правеше, караше шофьора да я отведе някъде, където да може дълго да се разхожда. Не бе слизала в града, откакто се бе върнала от Испания това лято, а се боеше да обикаля съседните улици, дори и вечер, за да не би някъде, някак си да срещне Алекс. Той бе получил писмото й в деня преди тръгването й от Санта Еухения и тя бе останала неподвижна дълго време, когато камериерът й каза, че я търсят по телефона от Америка — искаше й се да е Алекс и в същото време се боеше от това. Не посмя да откаже разговора, тъй като я бе страх да не е нещо за Джон Хенри.

Като отиде до телефона, сърцето й биеше силно и ръцете й трепереха, а когато чу гласа му, затвори здраво очи и се опита да се пребори със сълзите. Каза му много тихо и спокойно, че е дошла на себе си тук, в Санта Еухения, и че няма какво повече да каже от онова, което вече е написано в писмото й. Той я обвини, че е луда, че някой й е оказал натиск, попита я дали това няма нещо общо с някоя реплика на Кей в Ню Йорк. Тя го увери, че нито едно от тия неща не е вярно, че решението е нейно собствено, а когато затвори телефона, плака няколко часа. Отказването от Алекс бе най-болезненото решение през живота й, но тя не можеше повече да поема риска раздвоената й вярност да убие Джон Хенри, нито би могла да продължава да лишава Алекс от всичко, което той заслужаваше да получи от друга жена. В последна сметка баща й и Кей бяха спечелили. И сега всичко, което оставаше на Рафаела, бе да удържи обещанието си до края на живота си. Към края на лятото тя си представяше годините, които я очакват, като върволица от изоставени, празни стаи.

През септември, когато Джон Хенри започна да спи по няколко часа и сутрин, просто за да се намира на работа, тя отново се зае с ръкописите на детските книги. Избра тази, която харесваше най-много, и като се чувстваше глупаво и неловко, че изобщо се е захванала с това, накрая я написа на машина и изпрати последния вариант на един нюйоркски издател на детска литература. Идеята бе на Шарлот Брандън и й се струваше малко несериозно, че я бе възприела, но нямаше какво да губи, а още по-малко какво да прави.

Като завърши книгата, спомените от лятото отново започнаха да преследват Рафаела. В повечето случаи ужасно негодуваше срещу баща си и се съмняваше дали някога ще му прости думите, които й бе казал. Той се бе умилостивил малко само когато му телефонира от Санта Еухения, че се е погрижила за всичко в Сан Франсиско. Бе й казал, че не е нещо, за което заслужава похвала, че това си е нейно задължение и че му е причинило болка да използва сила, за да промени линията й на поведение, което тя би трябвало сама да е направила отдавна. Подчерта, че го е разочаровала дълбоко; дори майчините й по-меки думи я оставиха накрая с чувството за провал.

Поради това усещане, което още носеше в себе си през есента в Сан Франсиско, тя отклони предложението на майка си да се срещнат за няколко дни в Ню Йорк, където Алехандра щеше да спре с обичайното си обкръжение на път за Бразилия. Рафаела вече не чувстваше като свое задължение да ходи до Ню Йорк и да се среща с майка си там. Мястото й бе при Джон Хенри и тя нямаше повече да го остави сам до деня на смъртта му. Кой знае дали дните, прекарани в пинг-понг между собствения й дом и дома на Алекс, не са ускорили някак си пътя на Джон Хенри към смъртта. Би било безсмислено, разбира се, да й се казва, че всяко ускоряване в тази посока би зарадвало най-вече самия Джон Хенри. Сега тя почти никога не се отделяше от него — освен за редките си разходки.

Майка й бе леко разтревожена от отказа на Рафаела да дойде при нея в „Карлайл“ и се позачуди дали не е още сърдита на баща си за станалото помежду им през юли. Но писмото с отказа на Рафаела не звучеше като цупене. Повече оставяше впечатлението, че тя се е затворила в себе си. Майка й си обеща, че ще й звънне от Ню Йорк, за да се увери, че всичко е наред, но — улисана със сестрите, братовчедките и племенниците, с постоянните им поръчки, пазаруването — и разликата във времето — тя замина за Буенос Айрес, без дори да успее да й телефонира.

Това, така или иначе, не би имало значение за Рафаела. Тя нямаше желание да говори с майка си или с баща си и бе решила, че лятно време няма да се връща в Европа, докато Джон Хенри не напусне този свят. Той като че ли живееше в състояние на летаргия, повечето време спеше или беше потиснат, когато бе буден, отказваше да се храни и изглежда губеше и малкото сили, които му бяха останали. Лекарят й каза, че всичко това е нормално за човек на неговата възраст, който е преживял такива шокове в резултат на ударите. Учудващо бе само, че твърдостта на духа му не бе засегната по-остро много по-рано. На Рафаела й звучеше иронично единствено това, че сега, когато се бе отдала изцяло на грижите за него, той изглеждаше в най-лошото си състояние. Но лекарят й каза, че можело и да се пооправи, че след няколко летаргични месеца той би могъл да се оживи. Съвсем очевидно бе, че Рафаела правеше всичко възможно да го развесели, а сега дори бе започнала да му приготвя малки гастрономически изненади, които да възбудят вкуса му и да го склонят да хапне. От такъв живот повечето хора биха получили кошмари, но Рафаела сякаш дори не го забелязваше. Като се бе отказала от единственото нещо, на което бе държала, и бе напуснала едничките двама души, които бе обичала от много време насам — Александър и Аманда, — тя чувстваше, че вече няма никакво значение как прекарва времето си.

Ноември отмина като месеците преди него, а през декември тя получи писмо от нюйоркската издателска къща. Бяха очаровани от книгата, която им бе изпратила, и учудени, че няма собствен посредник. Искаха да й платят две хиляди долара аванс за книгата, която щяха да илюстрират, и се надяваха да я пуснат през лятото. За миг тя учудено се загледа в писмото, а после за първи път от дълго време на лицето й се появи широка усмивка. Почти като ученичка тя изтърча по стълбите нагоре с писмото, за да го покаже на Джон Хенри. Когато стигна там, го намери заспал в инвалидния стол — устата му бе отворена, бузата му опряна на гърдите, чуваше се тихо похъркване. Тя го погледа, а после изведнъж се почувства отчайващо самотна. Толкова искаше да му каже, а сега дори нямаше на кого да се похвали. Още веднъж усети познатата силна болка за Алекс, но веднага прогони мисълта, като си казваше, че той вече си е намерил друга да я замести, че Манди е щастлива, че Алекс дори може вече да е женен или сгоден. След още една година би могъл да има и деца. Тя чувстваше, че навярно е постъпила правилно по отношение на всички.

Сгъна писмото и се върна на долния етаж. Осъзна също, че Джон Хенри не знаеше нищо за приказките, които тя бе измисляла за деца, и че би му се сторило много странно, ако му съобщеше новината за книгата сега. По-добре беше да не казва нищо. Майка й, разбира се, не би се заинтересувала, а нямаше желание да пише за това на баща си. В последна сметка нямаше на кого да каже, така че тя седна и отговори на писмото — благодари им за аванса, който приемаше, а по-късно се зачуди защо го направи. Беше самолюбива постъпка, която изведнъж й се видя дори глупава, а след като изпрати шофьора да пусне писмото с отговора й, че приема, съжали, че го е сторила. Толкова бе свикнала да се лишава от всичко, което искаше, че дори това малко удоволствие сега й изглеждаше неуместно.

Раздразнена от себе си, че е постъпила така глупаво, по-късно тя накара шофьора да я заведе до залива, докато Джон Хенри проспиваше следобеда. Искаше просто да походи на чист въздух, да види кучета и деца, да почувства вятъра в лицето си и да се махне от застоялия въздух на къщата. Мина й през ума, че наближава Коледа. Това всъщност нямаше значение тази година. Джон Хенри бе прекалено уморен, за да се интересува празнуват ли, или не. В миг тя се улови, че се е замислила за колелата, прекарана заедно с Алекс и Манди, а после отново изтласка спомена от главата си. Тя рядко си позволяваше дори и най-беглата мисъл за тези дни.

Беше почти четири часът, когато шофьорът изтегли колата покрай камионите, пикапите и старите таратайки, и като се усмихваше на неугледния си вид — бе обула чифт мокасини, които носеше често в Санта Еухения, — тя излезе от колата, посрещната от силния бриз. Носеше малко къдраво агнешко елече, червено поло и сив анцуг. Вече не се обличаше изискано както преди. Нямаше особен смисъл да се гизди, за да седи край Джон Хенри, докато той спи или обядва в стаята си, взрян, без да вижда новините по телевизията.

Том, шофьорът, наблюдаваше как Рафаела изчезва по стъпалата към дългия песъчлив бряг, а после я зърна отново да се разхожда близо до мястото, където се разбиваха вълните. Накрая, след като вече не можеше да я различи сред другите, се върна в колата, пусна радиото и запали цигара. В това време Рафаела бе вече далече надолу по плажа и гледаше как три лабрадора се гонят в и извън водата, а група младежи в джинси, наметнати с одеяла, пиеха вино и свиреха на китари.

Звукът от песните им я следваше надолу по брега, докато се разхождаше. Накрая тя седна на един пън и пое дълбоко соления въздух. Така добре се чувстваше тук, излязла за малко на бял свят поне да види как другите живеят, макар че тя самата не можеше кой знае колко да се радва на живота. Просто седеше и наблюдаваше как хората минаваха ръка за ръка, целуваха се, говореха, смееха се или тичаха. Всички, изглежда, бяха тръгнали за някъде и тя се зачуди къде ли отиват, след като слънцето залезе.

В този миг забеляза един тичащ мъж. Той идваше от далечния долен край на плажа по права линия, тичаше почти като машина, без да спира, докато накрая — все още движещ се с лекотата на танцьор — премина в ходене, като продължаваше в същата посока. Плавните му движения я бяха заинтригували още отдалеч и когато се приближи, тя за дълго задържа очи върху него. Отвлече се по една група деца и когато го потърси отново, видя, че носи червено яке и че е много висок, но не можа да различи чертите на лицето му, докато не дойде по-близо. Изведнъж ахна. Гледаше го изплашена, без да смее да се помръдне или да се извърне, за да не види лицето й. Седеше и гледаше, докато Алекс се приближи и спря, когато я забеляза. Той дълго време не помръдна, а после бавно, съзнателно тръгна към мястото, където тя седеше. Искаше й се да избяга, да изчезне, но след като го бе видяла да тича по брега, знаеше, че няма тази възможност, а и бе твърде далече от стълбите, където бе оставила колата. Сега неумолимо, със сериозно лице, той се приближаваше, докато застана пред нея и я загледа.

Дълго никой не продума, а после, като че ли против волята си, той се усмихна.

— Здравей. Как си?

Трудно бе да се повярва, че не бяха се срещали пет месеца. Когато Рафаела вдигна очи към лицето му, което бе виждала в ума си така ясно и толкова много пъти, изглеждаше като че са били заедно вчера.

— Добре съм. Ти как си?

Той въздъхна и не отговори на въпроса.

— Добре ли си, Рафаела? Искам да кажа наистина…

Тя кимна, като се чудеше защо не беше отговорил, когато тя го попита как е. Не бе ли по-щастлив? Не бе ли намерил нейна заместница? Не го ли бе освободила именно за това? Жертвата й сигурно бе дала резултат веднага.

— Все още не разбирам защо го направи — той я погледна открито, без да показва и най-малкото желание да си тръгне. Чакал бе пет месеца да се изправи пред нея. Сега не би си тръгнал, дори и да го влачеха.

— Казах ти. Ние сме много различни.

— Наистина ли? Два различни свята, така ли? — в гласа му имаше горчивина. — Кой ти каза това? Баща ти? Или някой друг? Един от испанските ти братовчеди?

„Не, искаше да му каже тя, сестра ти ни го погоди това. Сестра ти и баща ми с проклетата си агентура и със заплахите си да каже на Джон Хенри, независимо че това ще го убие… това и съвестта ми. Искам да имаш деца, които аз никога няма да имам.“

— Не. Никой не ми е казал да го правя. Просто знаех, че така трябва да постъпя.

— О, сериозно? Не мислиш ли, че можехме да го обсъдим? Като възрастни хора. Доколкото знам, хората обсъждат нещата, преди да вземат важни решения, които влияят върху живота и на други.

Тя насила го изгледа хладно.

— Беше започнало да засяга и съпруга ми, Алекс.

— Така ли? Странно, че го забеляза едва когато бе на шест хиляди мили далеч от него, в Испания.

Тогава тя го погледна умолително и агонията на последните пет месеца започна да проличава в очите й. Той вече бе забелязал колко по-слабо е лицето й, колко тъмни са кръговете под очите, колко крехки — ръцете й.

— Защо правиш това сега, Алекс?

— Защото изобщо не ми даде възможност през юли — той я бе търсил четири-пет пъти в Сан Франсиско, но тя бе отказвала телефонните разговори. — Не знаеше ли какво ще ми причини онова писмо? Мисли ли за това изобщо? — и изведнъж, като видя лицето му, тя разбра. Първо Рейчъл го бе оставила, без да му дава възможност да спечели срещу невидимия противник — работа в Ню Йорк за сто хиляди долара годишно. А после Рафаела бе сторила почти същото, развявайки Джон Хенри и техните „различия“ като извинение да се измъкне. Изведнъж тя видя всичко от различен ъгъл и я заболя заради онова, което съзря в очите му. Под пронизващия му поглед тя сведе очи и докосна пясъка с дългата си тънка ръка.

— Извинявай о, боже… Извинявай наистина…

Когато го погледна, в очите й имаше сълзи. А болката, която той видя там, го накара да коленичи до нея на пясъка.

— Имаш ли някаква представа колко много те обичам?

Тя се извърна, вдигна ръка, като че да го спре, и прошепна:

— Алекс, недей…

Но той взе ръката й в своята, а после с другата си ръка обърна отново лицето й, докато очите им се срещнаха.

— Чу ли ме? Обичам те — и тогава, и сега, и винаги. И може би не те разбирам, може би има различия помежду ни, но мога да се науча и тях да разбирам по-добре, Рафаела. Мога, ако ми дадеш възможност.

— Но защо? Защо ти е само половин живот с мене, щом като можеш да заживееш пълноценно с друга жена?

— Ти затова ли го направи? — понякога му бе идвала наум тая мисъл, но така и не можеше да разбере, защо тя бе прекъснала връзката тъй бързо, тъй рязко. Трябваше да е нещо повече от това.

— Донякъде — сега тя му отговаряше честно и го гледаше право в очите. — Исках да имаш нещо повече от мене.

— Ти си всичко, което някога съм искал — а после добави по-тихо: — Това е всичко, което искам и сега.

Но тя бавно поклати глава в отговор.

— Не можеш да имаш това — а после, след дълга пауза: — Не е редно.

— Защо не, по дяволите? — очите му пламтяха, когато попита. — Защо? Заради съпруга ти. Как може да се откажеш от всичко, което си, заради мъж, който е почти мъртъв, заради мъж, който — ако се съди по твоите думи — винаги е искал щастието ти и навярно достатъчно те обича, за да те освободи, ако би могъл?

Алекс знаеше, че в известен смисъл Джон Хенри вече бе освободил Рафаела. Но как да й каже за срещата им! Лицето й свидетелстваше за ужасното напрежение, в което живееше. Да го увеличи, като й каже, че Джон Хенри знае за връзката им, бе немислимо.

Но Рафаела не се поддаваше.

— Не съм направила такава сделка. „В щастие и в нещастие — в здраве и болест… докато смъртта ни раздели.“ Нито отегчението, нито ударите, нито Алекс… Не мога да позволя на никое от тези неща да бъде пречка пред задълженията ми.

— По дяволите задълженията ти! — избухна той, а Рафаела възмутено поклати глава.

— Не, ако не зачитам това, което му дължа, той ще умре. Вече го знам. Баща ми го каза това лято и беше прав. Той едва се крепи в момента. Господи.

— Но това няма нищо общо с тебе, не разбираш ли? Баща си ли ще оставиш да командва живота ти? Жертва ли ще ставаш на „отговорността“ и „задълженията“ си и на чувството си за noblesse oblige^[1]? А ти самата, Рафаела? Какво ще стане с нещата, които ти искаш? Позволяваш ли си понякога да мислиш и за това?

Истината беше, че тя се опитваше да не мисли за това. Вече не.

— Ти не разбираш, Алекс.

Говореше така тихо, че той едва я чуваше през свистенето на вятъра. Седна до нея на пъна, а телата им така се приближиха, че Рафаела потръпна.

— Искаш ли якето ми? — тя поклати глава. Тогава той продължи: — Наистина те разбирам. Мисля, че направи една лудост това лято — направи огромна жертва, като компенсация за онова, което си мислила, че е огромен грях.

Но тя отново поклати глава.

— Не мога да направя това на Джон Хенри.

Алекс не успяваше, колкото и да опитваше, да й каже, че едничката константа в живота й — отношенията със съпруга й — вече е променена.

— Какво да направиш, за бога? Да прекараш няколко часа извън къщата. Трябва ли да се връзваш с верига за леглото му?

Тя бавно кимна.

— За момента да — а после, като че ли бе длъжна да му каже, продължи: — Баща ми беше наредил да ме следят, Алекс. Заплашваше да каже на Джон Хенри. А това би го убило. Нямах избор.

— О, боже! — той се вторачи удивен в нея. Тя дори не му казваше, че проследяването е провокирано от сестра му, от Кей. — Защо би могъл да направи такова нещо?

— Да каже на Джон Хенри? Не съм сигурна, че би го направил. Но аз не можех да рискувам. Заяви, че ще му каже, така че аз трябваше да направя каквото направих.

— Но защо ще нарежда да те следят?

— Няма кой знае какво значение. Просто го е сторил.

— И сега си седиш там и чакаш?

Тя затвори очи.

— Не го казвай по този начин. Не чакам. От думите ти излиза като че ли го чакам да умре, а не е така. Правя просто онова, което съм започнала преди петнайсет години — да съм негова жена.

— Не мислиш ли, че обстоятелствата допускат малко отклонение от правилата в тоя случай, Рафаела? — очите му я молеха, но тя пак тръсна глава. — Добре, няма да те насилвам — той отново осъзна под какъв натиск трябва да е била тя в Испания. Тежко бе човек да си представи, че баща й бе наредил да я следят и е заплашвал да каже на съпруга й, че тя има връзка.

Алекс си помисли с добре прикрита ярост какво би направил на Рафаелиния баща, а после я погледна в очите.

— Ще чакам. Обичам те. Желая те. Каквито и условия да поставиш. Може да е утре или след десет години, когато можеш. Ела, почукай на вратата ми и аз ще съм там. Разбираш ли това, Рафаела? Ясно ли ти е, че говоря сериозно?

— Да, но мисля, че е лудост да го правиш. Ти трябва да живееш живота си.

— А ти не трябва ли?

— Това е друго, Алекс. Ти не си семеен, а аз съм.

Постояха мълчаливи на пъна, загледани в морето. Хубаво беше, че просто са отново тук заедно, след толкова време. Рафаела искаше този момент да продължи, но светлината вече се стапяше и мъглата започваше да настъпва.

— Той все още ли има човек да те следи?

— Не мисля. Сега няма защо.

Тя се усмихна нежно на Алекс и й се прииска да го докосне по бузата. Но знаеше, че няма да си позволи да го направи. Никога. А това, което той казваше, бе лудост. Не би могъл да я чака отсега до края на живота си.

— Хайде — той стана и й протегна ръка. — Ще те изпратя до колата ти — а после й се усмихна. — Или може би това не е чак толкова гениална идея?

— Не е — тя също му се усмихна. — Но можеш да ме изпратиш донякъде — стъмваше се достатъчно бързо, за да не я блазни идеята сама да се върне до колата. Вдигна поглед към него — нежен и въпросителен, веждите й се сключиха, а очите й сега се открояваха още по-големи на отслабналото й лице.

— Как е Аманда?

Алекс се наведе към Рафаела с мила усмивка.

— Липсваш й… почти колкото на мене…

На това Рафаела не отговори.

— Как мина лятото?

— Изкара точно пет дни с Кей. Милата ми сестра си бе направила плана за целия месец, така че да може да се хвали с Манди пред избирателите всеки миг. Манди опита, но не й се понрави и й каза да си гледа работата.

— Върна ли се вкъщи?

— Не, преди това майка ми я заведе в Европа — той сви рамене. — Мисля, че са изкарали хубаво.

— Тя не ти ли каза?

Той отправи дълъг и суров поглед към Рафаела.

— Мисля, че докъм ноември не чувах нищо от това, което ми се говореше.

Тя кимна и те продължиха. Накрая Рафаела спря.

— Оттук би трябвало да продължа сама.

— Рафаела… — той се поколеба, но после реши, че трябва да я попита: — Може ли да те видя някога? Само за обед или за по чашка…

Но тя поклати глава.

— Не бих могла да направя това.

— Защо не?

— Защото и двамата ще искаме повече от това — и ти го знаеш. Трябва да остане както си е сега, Алекс.

— Защо? Аз толкова да страдам по тебе, че главата ми се замайва, а ти да се топиш? Така ли трябва да бъде? Затова ли баща ти е заплашил да каже на Джон Хенри — да е сигурен, че и двамата ще живеем по този начин? Не искаш ли повече от това, Рафаела? — а после, като не можа да се спре, той се протегна и я взе нежно в ръцете си. — Не си ли спомняш как беше?

Очите й се напълниха със сълзи и тя зарови лице в рамото му, като кимаше, но не искаше да гледа лицето му.

— Да… да, помня… но това свърши…

— Не, не е. Още те обичам. Винаги ще те обичам.

— Не трябва да правиш това — тя вдигна поглед към него решително, но в очите й имаше страдание. — Трябва да забравиш всичко това, Алекс. Трябва.

Алекс не каза нищо, а само поклати глава.

— Какво ще правиш на Коледа?

Беше странен въпрос и Рафаела го погледна озадачена, без да разбира какво има предвид.

— Нищо. Защо?

— Майка ми ще води Аманда до Хавай. Тръгват в пет следобед на самата Коледа. Защо не наминеш вечерта на чаша кафе? Обещавам, че няма да те насилвам, да те дразня или да те моля за някакви обещания. Просто искам да те видя. За мен ще значи много. Моля ти се, Рафаела…

Гласът му заглъхна, а тя стоеше там и най-после — с болка и като в агония се насили да поклати глава.

— Не — беше съвсем малко по-силно от шепот. — Не.

— Няма да ти позволя да го направиш. Аз ще бъда там. Сам. У нас в коледната вечер. Помисли си. Ще те чакам.

— Не, Алекс моля те.

— Няма значение. Ако не дойдеш, нищо.

— Но не искам да стоиш там. И аз няма да дойда.

Той не каза нищо, но имаше лъч на надежда в очите му.

— Ще бъда там — той се усмихна. — Довиждане сега — целуна върха на главата й и погали раменете й с големите си ръце. — Пази се, малката ми.

Той стоеше там, а тя не каза нищо и после бавно тръгна. Обърна се още веднъж назад и го видя да стои с червеното си яке и с развята от вятъра тъмна коса.

— Няма да дойда, Алекс.

— Нищо. Аз искам да съм там. В случай, че дойдеш — и докато тя се отдалечаваше към стълбите, които щяха да я отведат при колата, той викна след нея: — Ще се видим на Коледа.

Алекс я наблюдаваше как се качва по стълбите и си мислеше за предаността й към Джон Хенри, към него, към всичките й задължения. Щеше да я остави да реши сама.

Но нямате да спре да я обича.