Даниел Стийл
Вината на Рафаела (5)

V

Алекс стоеше сред множеството пътници, придвижвайки се стъпка по стъпка през тесния ръкав до вратата на самолета. Там един по един ги пропускаха в огромната машина, проверяваха и прибираха бордните им карти и цяло ято усмихнати стюардеси, готови да ги посрещнат, ги насочваха към местата им. Първокласните пътници вече бяха настанени и седяха скрити в своя свят, а две затворени завески ги предпазваха от всеки любопитен поглед. В главния салон на самолета обикновените пътници заемаха местата си, мъкнейки твърде обемист ръчен багаж по пътеката и набутвайки чанти и пакети в горните багажници, а стюардесите бързо притичваха напред-назад и ги подканяха да поставят всичко, освен палта и шапки, под седалките. За Алекс това бе познат ритуал, той търсеше мястото си механично, като предварително знаеше къде е. Бе предал сака с костюмите си на стюардесата още на входа, а чантата щеше да мушне под седалката, след като извади от нея една-две папки, които искаше да прегледа в началото на пътуването. Това си мислеше, докато си проправяше път към задната част на самолета и се стараеше да не се блъска в другите пътници. За миг си спомни отново за непознатата жена, но да се чуди тук коя е тя беше безсмислено. Не я бе видял в тълпата при качването и бе убеден, че няма да лети с този самолет.

Стигна до определеното му кресло и полека остави чантата си под него, готвейки се да седне. С известно неудоволствие забеляза, че под съседната седалка вече е поставен малък багаж, и с изненада разбра, че няма да бъде сам по време на полета.

Надяваше се, че съседът му също се е приготвил да свърши някаква работа, докато пътуват. Не искаше да му досаждат с разговори. Бързо се настани, измъкна отново чантата изпод седалката, извади двете папки, които му трябваха, радостен, че съседът му бе в миг изчезнал. Няколко минути по-късно усети движение край себе си и инстинктивно премести поглед от страницата, която четеше, към пода. Видя чифт много елегантни и скъпи черни обувки от гущерова кожа. „Гучи“ — позна марката веднага и зърна малките златни клипсове, прикачени към деколтето на обувките. После, за част от секундата, забеляза, че глезените са дори по-привлекателни от обувките. Чувствайки се почти като ученик, той бавно плъзна поглед нагоре по дългите, стройни крака до подгъва на черната пола, после — по-нагоре, по изискания френски костюм, до наведеното лице и леко наклонената встрани глава. Жената до него като че искаше да му зададе някакъв въпрос, ясно съзнавайки, че току-що бе огледана от обувките до главата. Но като вдигна очи, за да я види по-добре, Алекс остана така изумен, че неволно се изправи и възкликна:

— Боже мои, това сте вие?

Тя изглеждаше също толкова стресната от думите му и го загледа втренчено, чудейки се какво е искал да каже и кой бе той. Навярно си помисли, че я познава, и с ужас й хрумна, че може да е виждал много отдавна снимката й или да е чел за нея в пресата. А дали самият той не е и журналист — тя изведнъж бе обзета от порив да се обърне и побегне. Но тук, в самолета, щеше да остане негова пленница за часове. Разтревожена, Рафаела започна да се отдръпва по-далеч от него с широко отворени очи и чанта, стисната под мишница. Трябваше да извика стюардесата и да поиска този път да бъде преместена в първа класа. А може би не беше още много късно и можеха да я свалят от самолета. Тогава би взела следващия полет за Ню Йорк.

— Аз не — прошепна и се обърна, но преди да може да направи една стъпка, усети ръката му над лакътя си.

Той бе видял уплахата в очите й и изведнъж се ужаси от своята постъпка.

— Не, недейте!

Тя се обърна към него и го погледна почти несъзнателно. Инстинктът й все още подсказваше, че трябва да избяга.

— Кой сте вие?

— Алекс Хейл. Аз просто… това че…

Усмихна й се нежно, огорчен от онова, което виждаше в очите на красивата жена. Това бяха очи, пълни с тъга и ужас. Може би в тях имаше и болка — още не знаеше.

Знаеше само, че не иска тя да избяга, и то за втори път.

— Видях ви на летището, когато купихте това.

Той погледна към книгата на седалката, но за Рафаела това бе безсмислица, която нямаше никакво значение в случая.

— Аз ви видях на стълбите, на Бръдърик и Бродуей, преди около една седмица. Вие…

Как можеше да й каже, че тогава тя плачеше? Това само би я накарало да избяга от него още веднъж. Но думите му като че я обезпокоиха, тя го изгледа продължително и втренчено. Сякаш си припомняше нещо и постепенно бледа розовина покри лицето й.

— Аз…

Кимна и погледна встрани. Може и да не беше натрапник фотограф. Може би беше само луд или глупак. Ала тя не искаше да пътува пет часа, седнала до него, и да се чуди защо й бе казал „Боже мой, това сте вие“. Но докато го гледаше — неподвижна и зачудена, — а той не сваляше поглед от нея, последното съобщение пътниците да заемат местата си се чу по високоговорителя в самолета и той полека се отмести, за да й направи път да се върне на креслото си.

— Защо не седнете?

Изправен, той изглеждаше много силен, висок и красив, а тя, като не можеше да го избегне, мина мълчаливо край него и зае мястото си. Бе си оставила шапката в горния багажник и сега косата й блестеше като черна коприна, когато наведе глава и се обърна настрана. Тя гледаше навън през прозорчето и Алекс не й каза нищо повече. Седна на своето място, оставяйки една празна седалка помежду им.

Чувстваше как сърцето му бие. Беше толкова красива, колкото си я бе представил първата нощ, когато я видя там, на стълбите, обгърната в кожа от рис с дълбоките черни очи, обърнати към него, и с поточетата от сълзи, стичащи се по лицето й. Това бе същата жена, седнала сега само на няколко сантиметра от него, и цялото му същество, всяка негова фибра искаше да се протегне към нея, да я докосне, да я вземе в обятията си. Това бе лудост и той го съзнаваше. Тя бе една съвършена непозната. Усмихна се на себе си. Словосъчетанието бе подходящо. Изглеждаше съвършена във всяко отношение. Като оглеждаше шията й, ръцете й, начина, по който бе седнала, не виждаше нищо друго, освен съвършенство, а когато за миг зърна профила й, просто не можеше да откъсне очи от него. Но като разбра колко неудобно се чувства тя, той грабна изведнъж двете си папки и се вторачи в тях, без всъщност да вижда нищо, надявайки се тя да помисли, че е забравил за своето увлечение по нея и е насочил съзнанието си към нещо друго. Едва след излитането на самолета той забеляза, че тя се е обърнала към него, и с крайчеца на окото си видя, че го гледа дълго и съсредоточено.

Невъзможно му бе да продължава тази игра, затова се изви към нея, погледна я нежно, с колеблива, но топла усмивка.

— Съжалявам, ако ви изплаших преди малко. Това бе… обикновено не правя такива неща — усмивката му стана по — широка, но тя не му отговори с усмивка. — Аз не знам как да го обясня.

За момент му се стори, че е наистина луд, щом смята, че може да обясни всичко на жената, седнала с неподвижен поглед и лице, неизразяващо нищо, освен онова, което излъчваха очите й и което го бе развълнувало тъй дълбоко при първата случайна среща.

— Когато ви видях онази нощ на стълбите — реши да продължи и да й разкаже всичко — да плачете, почувствах се съвсем безпомощен, особено като погледнахте нагоре към мене, преди да изчезнете. Ей така. Просто изчезнахте. Това ме разтревожи. Продължавах да си спомням погледа ви и сълзите, които се стичаха по лицето ви.

Докато говореше, стори му се, че погледът й се смекчи, ала нямаше и следа от промяна в израза на лицето й. Той се усмихна и леко повдигна рамене.

— Може би просто не мога да гледам спокойно тъгуващи девойки. Но се безпокоях за вас цялата седмица. И ето ви отново тази сутрин. Докато се обаждах по телефона в кантората си, забелязах, че една жена си купува книга — засмя се, като погледна познатата обложка, без все още да й казва колко добре му е известна. — И тогава осъзнах, че това сте вие. Беше невероятно, като на филм. Цяла седмица ме преследвате като видение, седнала разплакана на стълбите, и после — ето ви изведнъж и също толкова красива.

Сега тя отговори на усмивката му, той беше приятен и изглеждаше много млад. По странен начин изведнъж й напомни за брат й, който се влюбваше през седмица, когато бе на петнайсет години.

— И после пак изчезнахте — продължи той с огорчение. — Окачих телефонната слушалка, а вие сякаш се бяхте изпарили във въздуха.

Тя не пожела да му каже, че бе минала през един служебен вход и оттам бе преведена до самолета през няколко странични коридора. Но той наистина я гледаше озадачен.

— Дори не ви видях да се качвате в самолета — и като сниши гласа си конспиративно, попита: — Кажете ми, да не сте вълшебна?

Заприлича й на прекалено едро дете и не можа да сдържи усмивката си.

Докато го гледаше, очите й сякаш подеха танц — вече нито сърдити, нито уплашени. Той бе малко луд, още млад и много романтичен. Усещаше, че не й желае зло. Бе просто приятен и глуповат. Кимна му с лека усмивка:

— Да, вълшебна съм.

— Аха! Така си и мислех. Една вълшебна дама. Това е страхотно!

Той се отпусна назад на облегалката, широко усмихнат, и тя му отвърна с усмивка. Играта беше забавна. И нищо лошо не можеше да й се случи, все пак беше в самолет. Той бе непознат, когото нямаше да види повече. Щом кацнеха в Ню Йорк, стюардесата щеше да я отведе незабавно и отново я очакваше безопасност, кръгът на близки хора. Но пък един-единствен път можеше да си позволи тази примамлива игра с непознатия. Сега си спомни, че го бе видяла през онази нощ, когато се чувстваше така безнадеждно самотна, та избяга от къщи и седна разплакана на високите каменни стълби, опасали склона. Видя го, като погледна нагоре, но преди той да може да се приближи, избяга през градината. Докато си припомняше това, забеляза, че Алекс отново я гледа усмихнат.

— Мъчно ли е да бъдеш вълшебна дама?

— Понякога.

Стори му се, че забеляза някакъв акцент в говора й, но не бе сигурен. И успокоен, че всичко прилича на игра, реши да я попита:

— Вие американска вълшебна дама ли сте?

Все още усмихната, тя поклати глава:

— Не, не съм.

Макар да се бе омъжила за Джон Хенри, тя беше запазила своето френско и испанско гражданство. Не виждаше нищо лошо в това, че разговаря с Алекс, който се взираше в колекцията от пръстени по двете й ръце. Досещаше се какво се пита той, но също така й беше ясно, че ще му бъде много трудно да открие онова, което се стреми да узнае.

Не й се искаше да му казва, нито да бъде госпожа Джон Хенри Филипс, поне за известно време. Искаше й се, макар и за кратко, да бъде само Рафаела, едно много младо момиче.

— Не сте ми казали откъде сте, вълшебна лейди. Погледът му се откъсна от ръцете й. Реши, че която и да е, тя е преуспяла и с облекчение констатира, че не носи венчална халка. Смяташе, кой знае защо, че има богат баща, който понякога я тормози, и вероятно затова плачеше на стълбите, когато я видя за първи път. А може и да беше разведена. Но това всъщност изобщо не го интересуваше. Интересуваха го единствено ръцете й, очите й, усмивката й и силата, която усещаше, че го привлича към нея дори от разстояние. Сега бе много по-близо, но знаеше, че не бива да я докосва. Можеше само да играе играта.

Забеляза, че тя му се усмихна открито. За няколко минути бяха станали почти приятели.

— Аз съм от Франция.

— Така ли? И още ли живеете там?

В отговор тя поклати глава, вече по-въздържано.

— Не, живея в Сан Франсиско.

— Така си измислех.

— Нима? — погледна го с изненада и интерес. — Откъде знаехте?

Излъчваше някаква невинност, като попита това. В същото време очите й бяха сериозни. Начинът, по който разговаряше с него, подсказвате, че не е виждала много от големия лош свят.

— Приличам ли на жителка на Сан Франсиско?

— Не, не приличате. Но имах чувството, че живеете тук. Харесва ли ви?

Тя кимна бавно, ала бездънната тъга отново се появи в очите й. Да се разговаря с нея, приличаше на плаване с лодка в опасни води — никога не си сигурен кога можеш да заседнеш в плитчина и кога да плаваш свободно.

— Харесва ми. Но вече не виждам много от Сан Франсиско.

— Така ли? — боеше се да зададе сериозен въпрос, като например защо вече не вижда много от града. — А с какво се занимавате тогава?

Гласът му беше тъй мек, сякаш я галеше, и тя се обърна към него с широко отворени очи.

— Чета. Чета много — усмихна му се и повдигна рамене, сякаш се стесняваше. Изчерви се леко, погледна встрани, после пак към него и попита: — А вие? — почувства се много смела, че е задала толкова личен въпрос на един непознат.

— Аз съм адвокат.

Тя кимна леко и се усмихна. Отговорът му й беше харесал. Правото винаги й се струваше интригуващо и адвокатската професия й се стори подходяща за този човек. Предполагаше, че е приблизително на нейната възраст. Всъщност той бе шест години по-възрастен от нея.

— Харесва ли ви?

— Много. А вие? С какво друго се занимавате, вълшебна лейди, освен с четене?

За миг, в изблик на самоирония, едва не му каза, че е медицинска сестра. Но това щеше да бъде извънредно жестоко спрямо Джон Хенри, затова не отговори веднага, само поклати глава.

— С нищо — и погледна Алекс открито. — С абсолютно нищо.

Той отново започна да се чуди каква е историята й, какво ли представлява животът й, какво правеше тя по цял ден и защо бе плакала онази нощ. Изведнъж го обхвана още по-голямо недоумение.

— Пътувате ли много?

— От време на време. Само по за няколко дни.

— Тя загледа ръцете си, очите й се спряха на големия, обкован в злато диамант на лявата й ръка.

— Сега във Франция ли се връщате?

Имаше предвид Париж и, разбира се, бе прав. Но тя поклати глава.

— Ню Йорк. Връщам се в Париж само веднъж в годината, през лятото.

Той кимна бавно и се усмихна.

— Красив град. Прекарах веднъж шест месеца в Париж и бе прекрасно.

— Наистина ли? — Рафаела изглеждаше доволна. — Говорите, ли френски?

— По-скоро не — широката му момчешка усмивка се появи отново. — Във всеки случай не така добре, както вие говорите английски.

Тя се засмя тихо и запрелиства книгата, която си бе купила на летището. Алекс забеляза това и очите му трепнаха.

— Четете ли много от нея?

— От кого?

— От Шарлот Брандън.

Рафаела кимна.

— Наистина ми харесва. Прочела съм всичките й книги — погледна го, като че се извинявате. — Знам, че не е много сериозно четиво, но е чудесно, за да те откъсне от всекидневието. Отварям книгите й и веднага потъвам в света, който описва. Може би за един мъж такива книги изглеждат наивни, но… — не можеше да му каже, че книгите са спасили душевното й здраве през последните седем години. Навярно би помислил, че е побъркана. — Книгите й са просто много приятни.

Той се усмихна още по-широко.

— Знам, аз също съм ги чел.

— Наистина ли? — Рафаела го погледна с истинско учудване. Книгите на, Шарлот Брандън едва ли бяха четиво за мъже. Джон Хенри положително никога не би се заинтересувал от тях. Нито баща й. Те не четяха романи, а книги за икономика, за световните войни. — Допадат ли ви?

— Много — и реши да продължи играта още малко. — Изчел съм всичките.

— Нима? — огромните й очи се разшириха още повече. Странно й се струваше адвокат да чете такива книги. Усмихна му се пак и приближи книгата към него. — А тази чели ли сте? Тя е най-новата — може би най-после бе намерила приятел.

Той кимна, като погледна книгата.

— Мисля, че тази е най-добрата й. Ще ви хареса. По-сериозна е от някои от предишните. С повече мисъл. Разсъждава задълбочено върху смъртта, не е просто една хубава история. Тук тя казва много нещо.

Знаеше, че майка му я бе писала миналата година, преди да се подложи на сравнително тежка операция, и се бе страхувала, че тази ще бъде последната й книга. Беше се постарала да каже в нея нещо важно и бе успяла. Лицето на Алекс изглеждаше по-сериозно сега, когато се обърна към Рафаела.

— За нея тази книга значи много — каза той.

Рафаела го погледна озадачена.

— Откъде знаете? Познавате ли я?

Настъпи малка пауза, после усмивката отново озари лицето му, той се наведе напред и прошепна на Рафаела:

— Тя е майка ми.

Този път Рафаела му се изсмя. Смехът й, тъй приятен за ухото му, отекна като сребърно звънче.

— Наистина ми е майка.

— Знаете ли, че сте много наивен за адвокат?

— Наивен? — той се постара да изглежда сърдит. — Говоря сериозно, Шарлот Брандън е моя майка.

— А президентът на Съединените щати е мой баща.

— Поздравявам ви.

Той протегна ръка, за да стисне нейната, тя кротко сложи своята хладна длан в неговата и те се здрависаха енергично.

— Впрочем казвам се Алекс Хейл.

— Виждате ли? — и тя се засмя пак. — Името ви не е Брандън.

— Това е моминското й име. Тя е, Шарлот Брандън Хейл.

— Безспорно! — Рафаела не можеше да спре смеха си и колкото повече го гледаше, толкова повече се смееше. — Винаги ли разказвате такива приказки?

— Само на напълно непознати. Впрочем, вълшебна лейди, как е вашето име?

Той знаеше, че е малко нахален, ала страшно му се искаше да узнае коя е тя. Искаше и двамата да престанат да бъдат анонимни. Искаше да знае коя е тя, къде живее, къде би могъл да я намери, за да може да я открие, ако се изпари отново.

Тя се поколеба как да отговори на въпроса му, но само за минута, после каза усмихната:

— Рафаела.

Той поклати недоверчиво глава с тънка усмивка.

— Това пък на мене ми звучи като приказка. Рафаела. Името не е френско.

— Не, испанско е. Само наполовина съм французойка.

— И наполовина испанка?

Видът й подсказваше, че това е вярно: гарвановочерната коса, черните очи и порцелановобялата кожа подхождаха на една испанка. Той не можеше да знае, че всъщност е наследила всичко това от баща си, който бе французин.

— Да, наполовина съм испанка.

— Коя половина? Умът или сърцето?

Въпросът бе труден и тя се смръщи, докато обмисляше отговора.

— Това е сложен въпрос. Не съм сигурна. Предполагам, че сърцето ми е френско, а умът испански. Мисля като испанка не толкова, защото искам, а по навик. Начинът на живот някак прониква в цялото ти същество.

Алекс я погледна през рамото си подозрително и като се наклони към нея, прошепна:

— Не виждам къде е дуенята ви.

Тя завъртя очи и се засмя.

— Не, но ще я видите.

— Наистина ли?

— Разбира се. Единственото място, където съм сама, е самолетът.

— Колко странно и интригуващо.

Тогава му се прищя да я попита на колко години е. Предполагаше, че е на двайсет и пет или шест; щеше да се изненада, ако разбере, че е на трийсет и две.

— Не ви ли е неприятно да бъдете придружавана през цялото време?

— Понякога. Но ако не е така, навярно ще ми се струва странно. Свикнала съм. Мисля, че е страшно да не бъдеш защитена.

— Защо?

Тя го интригуваше все повече. Беше различна от всички жени, които бе срещал досега.

— Защото няма да имаш защита — каза тя съвсем сериозно.

— От какво?

Тя помълча, после му се усмихна и каза кротко:

— От хора като вас.

В отговор той не можеше да направи нищо друго, освен също да се усмихне. Известно време останаха мълчаливи, всеки със своите мисли и въпроси за живота на другия. После тя се обърна към него, а очите й бяха по-любопитни и по-весели, отколкото досега.

— Защо ми разказахте онази приказка, за Шарлот Брандън?

Не можеше да разбере какво представлява, но й харесваше: изглеждаше честен и внимателен, забавен и умен, доколкото можеше да прецени.

Но сега той й отговаряше с усмивка:

— Защото е вярно. Тя е моя майка, Рафаела. Кажете, това истинското ви име ли е?

Тя кимна сериозна.

— Да, истинското.

Но не каза нищо повече, не каза второто си име. Само Рафаела. То му харесваше много.

— Във всеки случай тя е наистина моя майка.

Той посочи снимката на гърба на корицата и погледна кротко към Рафаела, която още държеше книгата в ръка.

— Ще ви хареса много. Тя е забележителна жена.

— Не се съмнявам в това.

Но очевидно все още не вярваше на твърдението на Алекс, а той, с шеговит израз, бръкна в джоба на сакото си и извади продълговатия черен портфейл, който Кей му бе подарила за рождения ден миналата година. Имаше закопчалка със същото „Г“ като черната чанта от гущерова кожа на Рафаела. „Гучи“. Той извади две снимки с поизмачкани ъгли и мълчаливо й ги подаде през празната седалка помежду им. Тя се вгледа в тях и очите й се разшириха. Едната беше същата като тази на корицата на книгата, но в умален формат, на другата той бе обгърнал с ръка раменете на майка си, която гледаше усмихната към Кей и Джордж.

— Семейна снимка. Правена е миналата година. Сестра ми, зет ми и мама. Сега какво ще кажете?

Рафаела се усмихваше и изведнъж погледна Алекс с благоговение.

— Трябва да ми разкажете за нея! Сигурно е чудесна.

— Наистина е чудесна. Но всъщност, вълшебна лейди — той се изправи в целия си ръст, мушна двете папки в джоба на облегалката пред себе си и седна в празното кресло до Рафаела, — аз мисля, че вие също сте чудесна. Преди да ви разкажа всичко за майка си, не бихте ли искали да пийнем по нещо преди обеда?

За първи път си служеше с името на майка си, за да ухажва една жена. Но какво от това? Искаше да опознае Рафаела колкото е възможно по — добре, преди самолетът да кацне в Ню Йорк.

Разговаряха през следващите четири и половина часа, докато отпиваха бяло вино и обядваха. Храната, която им бяха сервирали, бе съвсем безвкусна, но те дори не забелязваха какво ядат. Говориха за Париж и за Рим, за Мадрид, за живота в Сан Франсиско, за литература, за разни хора, за деца, за адвокатската професия. Тя научи, че той има красива малка къща във викториански стил, която обича. Той научи за живота й в Санта Еухения, слушаше прехласнат разказа й за един свят с вековни традиции, но съвсем непознат за него. Говореше му за децата, към които е много привързана, за приказките, които им разказва, за своите братовчедки, за невероятните клюки около живота на този слой от обществото в Испания. Говореше за всичко, освен за Джон Хенри и за живота си сега. Но то всъщност не бе и живот, а една тъмна, безкрайна пустош, един анти живот. И не че тя искаше да скрие нещо от него, а просто сама не желаеше да мисли за това в момента.

Когато най-после стюардесата им съобщи, че трябва да закопчеят коланите си, двамата приличаха на деца, на които са казали, че празненството е свършило и трябва да си отиват вкъщи.

— Какво ще правите сега?

Той вече знаеше, че Рафаела има среща с майка си, леля си и две братовчедки, съвсем по испански, и че ще отседне с тях на хотел в Ню Йорк.

— Сега? Ще се видя с майка си в хотела. Те навярно вече са там.

— Мога ли да ви изпратя дотам с такси?

Тя бавно поклати глава.

— Ще ме посрещнат. Всъщност — погледна го с тъга — аз ще изчезна в момента на пристигането ни.

— Поне мога да ви помогна да вземете багажа си — каза той почти умолително.

Но тя отново поклати глава.

— Не. Разбирате ли, ще бъда ескортирана още от самолета.

Той се опита да й се усмихне.

— Да не би да сте затворничка и да пътувате по етапен ред?

— Все едно, че съм.

Гласът й бе толкова унил, колкото и очите й. Веселото настроение от последните пет часа бе помръкнало изведнъж и за двамата. Истинският свят щеше да нахлуе грубо в тяхната малка игра.

— Съжалявам — каза тя.

— Аз също — после я погледна сериозен. — Рафаела… бих ли могъл да ви видя, докато сте в Ню Йорк? Знам, че ще бъдете заета, но може би само за чашка.

Тя вече клатеше глава.

— Защо не?

— Невъзможно. Моето семейство в никакъв случай няма да ме разбере.

— А защо не, за бога, вие не сте дете, а жена.

— Точно така. Жените от моя свят не се срещат на чашка с непознати мъже.

— Аз не съм непознат — погледна я пак с израза на момче и се засмя. — Добре, такъв съм. Тогава ще приемете ли да обядвате с мене и майка ми? Утре?

Той импровизираше, но щеше да довлече майка си за обеда дори ако трябваше да я хване за косата и да я измъкне от някое редакционно заседание. Щом, Шарлот Брандън беше нужна като дуеня, за да убеди Рафаела да обядва с него, щеше да стане такава.

— Ще дойдете ли? В „Четирите сезона“. В един часа.

— Алекс, не знам. Сигурна съм, че ще бъда…

— Опитайте се. Не е нужно да обещавате. Но ние ще бъдем там. Ако успеете да дойдете, чудесно. Ако не се появите, ще ви разбера. Просто опитайте.

Самолетът бе докоснал пистата и в гласа на Алекс вече имаше особена настойчивост.

— Не виждам как — тя изглеждаше отчаяна, когато погледът й срещна неговия.

— Няма нищо. Само не забравяйте колко много искате да се запознаете с майка ми. „Четирите сезона“. Един часа. Нали ще запомните?

— Да, но…

— Шшт! — той сложи пръст върху устните й и очите им като че не можеха да се откъснат.

Внезапно се наведе по-близо до нея, като се бореше отчаяно с желанието да я целуне. Ако го направеше, навярно никога вече нямаше да я види; ако не го направеше, може би щеше да има някакъв шанс. Самолетът наближаваше терминала и той се стремеше да надвика рева на моторите.

— Къде ще отседнете?

Огромните й очи го; гледаха неуверено, с колебание. Всъщност той я молеше да му се довери и тя имаше желание да го направи, но не знаеше дали е разумно. Ала думите излетяха от устните й почти неволно точно когато самолетът се разтърси и спря.

— Хотел „Карлайл“.

В същия миг, като по предварително даден сигнал, две стюардеси застанаха на пътеката. Едната държеше палтото й от норка, другата издърпа пътната й чанта изпод седалката. Като послушно дете Рафаела помоли Алекс да й подаде шапката от багажника над тях, сложи я на главата си, без да продума, откопча колана и се изправи. Стоеше така, както я бе видял най-напред на летището, загърната в палтото от норка, очите й леко прикрити от малката черна воалетка на шапката, стиснала в едната ръка книгата и ръчната си чанта. Погледна го и му протегна ръката си в кожена ръкавица.

— Благодаря ви.

Благодарността беше за петте часа, които й бе дал, за тези ценни минути, за откъсването от реалността, за това, че бе усетила какъв би могъл да бъде животът й, какъв можеше да бъде, но не беше. Очите й се спряха върху неговите за един последен миг, преди да се обърне.

Към двете стюардеси се присъедини и стюард, който стоеше плътно зад нея, докато се отвори един от резервните изходи в задната част на самолета, недалеч от местата на Алекс и Рафаела, а по вътрешната радиоуредба бе съобщено, че пътниците трябва да слизат от предните изходи. Задната врата се отвори за малко и Рафаела и тримата членове на екипажа бързо излязоха навън. Вратата незабавно се затвори отново и няколко пътници от последните редове се зачудиха какво става и защо жената в тъмно палто от норка бе изведена оттам. Но всеки бе зает със своя живот, със своите планове и само Алекс остана по-дълго, загледан във вратата, през която бе изчезнала. Бе му избягала още веднъж. Бе си отишла жената с тъмна, необикновена красота. Но сега той знаеше, че името й е Рафаела и че ще отседне в хотел „Карлайл“.

Внезапно, с тревожно чувство, той съзна, че не знае фамилното й име. Рафаела. Рафаела чия? Как можеше да попита за нея в хотела? Единствената му надежда сега бе да я види на другия ден на обед. Ако дойдеше, ако успееше да се измъкне от роднините си… ако… Чувстваше се като уплашен ученик, когато взе връхната си дреха и чантата и пое към предния изход на самолета.