Даниел Стийл
Вината на Рафаела (32)

XXXII

През пролетта тя получи, през Сан Франсиско, екземпляр от книгата си за деца, която трябваше да излезе в края на юли. Разгледа я спокойно и вече от дистанция. Сякаш бяха минали хиляда години, откакто бе започнала да я пише, и сега й се струваше съвсем незначителна. Не събуди у нея никакви чувства. Както не чувстваше вече почти нищо към децата, към родителите и братовчедите си, дори и към себе си. Беше безчувствена към всички. От пет месеца се движеше като сянка, ставаше сутрин, обличаше черните си траурни дрехи, отиваше на закуска, връщаше се в спалнята си, пишеше отговори на десетките писма, препращани й от Сан Франсиско, все съболезнователни писма, на които отговаряше върху подходящи за случая листове с плътни черни ивици по края. За обед излизаше отново от спалнята си и пак изчезваше веднага след това. От време на време правеше самотни разходки преди вечеря, като внимателно избягваше всякаква компания или молеше да я оставят сама, ако някой настояваше да я придружи.

Ясно бе, че Рафаела не искаше да вижда никого и че се отнасяше към годината на траур много сериозно. Дори бе решила, още с пристигането си, че не желае да остава в Мадрид. Отиде в Санта Еухения да се уедини, да бъде сама, и в началото родителите й се съгласиха. В Испания майка й и останалите членове на семейството бяха свикнали с траура, който се спазваше една година, а вдовиците и децата на починалия се обличаха изцяло в черно. Дори в Париж това не бе нещо необичайно. Но усърдието, с което Рафаела жалееше, правеше странно впечатление на всички. Тя сякаш се самонаказваше и изкупваше безброй премълчани грехове. След първите три месеца майка й предложи да иде в Париж, но предложението срещна незабавен отказ. Тя искаше да остане в Санта Еухения, нямаше никакво желание да ходи другаде. Избягваше присъствието на всички, дори на майка си. Не правеше нищо, доколкото знаеха близките й, освен да стои в стаята си, да пише безбройни писма в отговор на съболезнователните картички и писма и да се разхожда в самота.

Между писмата, които получи след пристигането си, бе и дългото сърдечно писмо на Шарлот Брандън, която искаше да успокои младата жена. Тя й казваше направо, макар и внимателно, че Алекс я е запознал с обстоятелствата около смъртта на Джон Хенри, и изразяваше надежда, че Рафаела ще бъде достатъчно разумна да не търси вина у себе си. В писмото имаше дълга философска част, в която пишеше, че е знаела за Джон Хенри от младостта му, че годините на боледуване според нея са били сломяващ духа му удар, че като се има предвид какъв е бил, какъв е станал после, както и привързаността му към Рафаела, животът му навярно се е превърнал в затвор, от който е желаел да избяга, а това, което е направил, макар и трудноразбираемо за близките, за него може да е било един последен дар. „Макар и постъпката му да е егоистична — пишеше Шарлот на Рафаела, — надявам се, че ще успееш да я приемеш и разбереш без себично самообвинение и самобичуване.“ Тя увещаваше Рафаела да я понесе, да бъде милостива към паметта му и към себе си и да върви напред. Писмото й бе молба към младата жена да бъде добра към себе си, без да уточнява какво разбира под това.

Това бе единственото писмо, на което Рафаела не отговори веднага през дългите самотни часове, които прекарваше затворена в своята кула от слонова кост. Писмото на Шарлот стоя седмици без отговор върху писмената й маса. Рафаела просто не знаеше какво да й пише. Най-после й отговори кратко, като й благодари за добрите думи и за споделените мисли, и изказа надежда, че ако й се случи да дойде в Европа, ще спре в Санта Еухения да се видят. Колкото и мъчително да бе за Рафаела мисленото свързване на Шарлот с Алекс, тя знаеше, че обича Шарлот и заради самата нея и след време би се радвала да я види пак. Но като й правеше това предложение, не очакваше, че ще получи отговор от Шарлот още в края на юни. Тя и Манди били пристигнали току-що в Лондон, за да представят, както обикновено, последната книга на Шарлот. Имала и някакъв филмов ангажимент, тъй че била много заета. Планирала също да отидат после до Париж и Берлин, но тъй като е в Европа, мислела да прескочи и до Мадрид, за да се види с приятели. Тя и Манди копнеели да се срещнат с Рафаела и се питали дали не могат да я примамят да дойде до Мадрид, ако не, те биха могли да наемат кола до Санта Еухения и да я видят за един следобед. Готови бяха да предприемат това пътешествие и Рафаела бе дълбоко трогната. Затова не смееше да им откаже, но се опита да ги отклони учтиво. Обясни им, че е неудобно за нея да напуска Санта Еухения, че е нужно да помага в грижите за децата и да облекчава майка си в посрещането на многобройните й гости. Нищо от това, разбира се не беше вярно. Тъй като другите й роднини бяха започнали да пристигат за лятната ваканция, Рафаела бе станала още по-неуловима, дори често се хранеше на поднос в стаята си. За емоционалните испанци край нея това поведение в периода на траур не бе необикновено, но въпреки всичко майка й все повече се притесняваше.

Писмото, адресирано от Рафаела до Шарлот в Париж, бе оставено върху същата сребърна табла, където семейството слагаше цялата си изходяща поща. Но точно в деня, в който Рафаела го оставила, едно от децата прибрало всички писма в раницата си, за да ги пусне в града, където отивало с братята и сестрите си да си купят бонбони, и писмото до Шарлот се изплъзнало от ръката му, преди да влезе в пощенската кутия. Поне това бе единственото обяснение, което Рафаела можа да намери, когато Шарлот й се обади по телефона след три седмици, през юли, тъй като не бе получила никакъв отговор.

— Може ли да дойдем да те видим?

Рафаела се поколеба за миг, като чувстваше едновременно, че е неучтива и хваната в капан.

— Аз… тук е много горещо и ще ви бъде неприятно… освен това трудно се стига дотук, не бих искала да ви затруднявам.

— Тогава ти ела в Мадрид — каза Шарлот жизнерадостно.

— Наистина не мога да се откъсна оттук, макар че много бих се радвала — излъга тя.

— Тогава изглежда, че нямаме избор, нали? Какво ще кажеш за утре? Можем да наемем кола и да дойдем след закуска. Как ти се струва това?

— Три часа път — само за да ме видите? Шарлот… чувствувам се ужасно.

— Недей. За нас ще бъде удоволствие. За тебе удобно ли е?

В миг тя се усъмни дали Рафаела искаше да отидат, започна да се пита дали не й се натрапва и дали Рафаела не предпочиташе изобщо да не ги вижда. Може би връзката с Алекс бе още много болезнена за нея. Но гласът й звучеше добре и когато отговори отново, дори изглеждаше, че ще се радва да ги види.

— Чудесно ще бъде да ви видя и двете!

— Аз просто нямам търпение да те видя, Рафаела. А Манди едва ще я познаеш. Знаеш ли, че тя ще постъпва в Станфорд наесен?

Рафаела леко се усмихна. Манди… нейната Аманда приятно й бе да научи, че ще продължи да живее при Алекс. Той имаше не по-малко нужда от нея, отколкото тя от него.

— Радвам се — каза тя и не можа да се стърпи да не попита: — А Кей?

— Загуби в изборите. Но ти навярно си го научила, преди да заминеш. Това бе миналата година.

Всъщност тя го знаеше, защото го бе прочела във вестниците, но Алекс бе отказал да говорят за сестра му по време на краткото възобновяване на отношенията им. За него скъсването между тях заради Аманда бе непоправимо и Рафаела често се питаше какво ли би направил, ако знаеше за писмото на Кей до баща й. Навярно би я убил. Но тя не бе му казала, а сега се радваше, че бе постъпила така. Какво значение имаше? Техният живот заедно бе свършил, а Кей все пак му бе сестра.

— Ще поговорим за всичко утре, мила. Искаш ли да ти донесем нещо от Мадрид?

— Само себе си.

Рафаела се усмихна и затвори телефона, но до края на деня се разхожда нервно из стаята си. Защо се бе оставила да я убедят? И какво щеше да прави, като дойдат? Не искаше да вижда, Шарлот и Аманда, не искаше нищо, което да й напомня за миналия й живот. Сега тя водеше нов живот в Санта Еухения. Само това можеше да си позволи. Какъв смисъл имаше да поддържа връзка с миналото?

По-късно, когато слезе за вечеря, майка й забеляза нервното потрепване на ръцете й и си науми да говори с Антоан. Смяташе, че Рафаела трябва да иде на лекар. Изглеждаше ужасно вече от месеци. Въпреки яркото слънце тя стоеше затворена в стаята си и продължаваше да бъде призрачно бледа, бе изгубила седем-осем килограма, откакто пристигна от Сан Франсиско, и сравнена с другите членове на семейството, имаше направо нездрав вид с огромните си тъмни печални очи и изпитото лице като на безпризорно дете.

Но като минаваше край майка си, й каза, че на другия ден ще има две гостенки от Мадрид.

— Всъщност те са от Щатите — каза тя.

— Така ли? — възкликна майка й и я погледна с топлота. Почувства облекчение, че ще се срещне с някого. Не бе искала да посети дори старите си познати в Испания. Алехандра не бе виждала никога толкова сериозно отношение към траура. — Кои са те, скъпа?

— Шарлот Брандън и внучката й.

— Писателката? — учудена я погледна майка й. Беше чела някои от книгите й, преведени на испански, и знаеше, че Рафаела е чела всичко, написано от нея. — Искаш ли да преспят тук?

Рафаела поклати разсеяно глава и се качи в своята стая.

Тя бе още там, когато късно на другата сутрин една от прислужниците се качи горе и почука леко на вратата й.

— Доня Рафаела… имате гости.

Почти се боеше да безпокои Рафаела и когато вратата се отвори, петнайсетгодишното момиче, облечено в униформата на прислужница, забележимо трепна.

— Благодаря.

Рафаела се усмихна и тръгна към стълбите. Беше тъй нервна, че краката й се бяха вдървили. Не беше се срещала с никакви приятели толкова отдавна, че колкото и да бе странно, не знаеше какво да им каже. Видът й бе сериозен и малко изплашен. Облечена в една от елегантните черни летни рокли, купени за нея от майка й в Мадрид, и още обута в черни чорапи, тя слезе бавно по стълбите, ужасяващо бледна.

Долу, в началото на стълбите, я чакаше, Шарлот. Тя се сепна, без да иска, като зърна приближаващата се Рафаела. Не бе виждала човек, който да изглежда тъй изтерзан и нещастен. В черната си рокля и с огромните печални очи Рафаела бе сякаш портрет на самата скръб. Тя веднага се усмихна на Шарлот, но усмивката й приличаше по-скоро на тъжно пресягане над безкрайна пропаст. Сякаш бе попаднала в друг свят след последната им среща и като я наблюдаваше. Шарлот изпита неудържимо желание да заплаче. Успя все пак да се овладее и взе младата жена в топлата си нежна прегръдка. Като гледаше как бледната красавица прегръща Аманда, й се стори, че в известен смисъл е дори по-красива отпреди, но това бе красота, която можеше само да се съзерцава, не и да се докосва или да се опознае истински. По време на цялото им посещение Рафаела бе гостоприемна и внимателна, бе много мила и към двете, като им показваше къщата и градините историческия параклис, построен от прадядо й; представи ги на всичките деца, които играеха с бавачките си в специална градина, направена само за тях. Шарлот си помисли, че това е изключително място за прекарване на лятото, то бе реликва от друг живот, от друг свят, но не бе място, където да бъде погребана млада жена като Рафаела, и тя се изплаши, когато Рафаела й каза, че смята да остане тук.

— Няма ли да се върнеш в Сан Франсиско? — попита Шарлот разтревожена.

Но Рафаела бързо поклати глава.

— Не. Ще трябва да се върна евентуално, за да продам къщата, но може би ще успея да уредя това и оттук.

— Няма ли да се преместиш тогава в Париж или в Мадрид?

— Не.

Заяви това твърдо и после се усмихна на Аманда, но Аманда почти не говореше. През цялото време, откакто бяха дошли, само се взираше в Рафаела. Сякаш виждаше духа на човек, когото бе познавала някога. Това не бе Рафаела. По-скоро бе една разбита мечта. Също като Шарлот, Манди се мъчеше целия следобед да не заплаче. Единственото, за което можеше да мисли, бе времето, когато бяха с Алекс, когато той и Рафаела бяха толкова щастливи, когато тя бе там всеки ден при връщането на Манди от училище. А сега гледаше тази жена като непозната, като различна и чужда. Тя напомняше на Манди за Рафаела, но само толкова. Почувства облекчение, когато Рафаела най-после й предложи да поплува. И както Рафаела бе правила някога, Манди се опита да успокои чувствата си с дълго и уморително плуване, което даде на Шарлот възможност да остане насаме с Рафаела, нещо, което бе й се искало целия ден. Сега, седнали една до друга на удобни столове в един уединен кът на градината, Шарлот се обърна към нея с нежна усмивка.

— Рафаела мога ли да говоря с тебе като стара приятелка?

— Винаги.

Но тя бързо заприлича на изплашена кошута. Не искаше да отговаря на никакви въпроси, не искаше да обяснява своите решения. Такъв бе животът й сега. И тя не искаше да го разкрива пред никого — освен пред себе си.

— Мисля, че се измъчваш по невъобразим начин. Виждам го в лицето ти, в измъчения поглед на очите ти, в говора ти… Рафаела… какво мога да ти кажа? Какво би могъл да ти каже, който и да е, за да си върнеш свободата?

Бе стигнала до същността на въпроса само в една минута и Рафаела обърна лице встрани, за да скрие от по-възрастната жена сълзите, които блестяха в очите й. Уж гледаше градината, но бавно и тъжно поклати глава.

— Никога вече няма да бъда свободна, Шарлот.

— С този начин на живот се превръщаш в затворница. Потапяш се във вина за нещо, което никога няма да повярвам, че си направила. Никога. Винаги ще съм убедена, че съпругът ти е бил уморен от живота, и ако ти продължаваш по този начин, мисля, че ще почувстваш същата умора.

— Не знам дали е така. И никога няма да знам. Но всъщност няма значение. Животът ми бе пълен. Бях омъжена петнайсет години. Не искам нищо повече. Сега съм тук. Върнах се вкъщи.

— Само че тук вече не е твоят дом, Рафаела. А ти говориш като старица.

Рафаела се усмихна.

— Така се чувствам.

— Това е безумие — в този момент й хрумна нещо и тя погледна Рафаела в очите. — Защо не дойдеш с нас в Париж?

— Сега? — Рафаела я погледна потресена.

— Довечера се връщаме в Мадрид, а утре ще отлетим обратно в Париж. Как ти звучи това?

— Малко налудничаво — Рафаела се усмихна леко. Това никак не я привличаше. Не бе ходила в Париж цяла година и нямаше никакво желание да иде там.

— Ще си помислиш ли?

Рафаела тъжно поклати глава.

— Не, Шарлот. Искам да остана тук.

— Но защо? Защо трябва да правиш това? Не е справедливо, към тебе.

— Напротив — каза тя и кимна леко, — справедливо е — а след това най-после се осмели да зададе въпроса, който бе в ума й цял ден. — Как е Алекс? Добре ли е сега?

Беше й писал два пъти. Тя не му отговори, но по писмата му личеше, че е объркан от случилото се. Състоянието му се усложняваше от нейното заминаване, от мълчанието й, от настояването й, че не трябва да се виждат повече.

Шарлот кимна бавно.

— Справя се — но този път му бе много по-трудно, отколкото при раздялата с Рейчъл, и не бе сигурна, че някога отново ще стане какъвто беше. Не знаеше трябва ли да каже това на Рафаела. Не знаеше ще може ли да поеме повече вина, отколкото вече носеше. — Ти не си му писала изобщо, нали?

— Не — погледна Шарлот право в очите. — Мислех, че е по-добре за него, ако скъсам изведнъж.

— Ти бе мислила така веднъж и преди, не е ли така? И тогава също не беше права.

— Тогава бе друго — Рафаела погледна замислено, спомняйки си сцената с баща си в Париж само една година преди това. Колко развълнувана бе тогава, колко важно й се струваше, а сега всичко бе променено и вече нямаше значение. Кей бе загубила изборите, тя бе загубила Алекс, Джон Хенри бе мъртъв. Рафаела вдигна поглед към, Шарлот. — Кей бе писала писмо на баща ми, разказала му за нашата връзка с Алекс и го молила да я прекъсне, което той направи — като видя колко потресена бе, Шарлот от това разкритие, реши да не й казва за писмото до Джон Хенри, което бе още по-жестока постъпка. Усмихна се на майката на Алекс. — Баща ми ме заплаши, че ще каже на съпруга ми, и наредил да ме следят. Настояваше още, че съм егоистка и че разрушавам живота на Алекс, като му преча да се ожени и да има деца — тя въздъхна тихо. — Тогава почувствах, че наистина нямам избор.

— А този път?

— Баща ми иска да остана тук една година. Смята, че това е най-малкото, което мога да направя — гласът й се превърна в шепот, — след като съм убила Джон Хенри.

— Но ти не си го убила — и след кратко мълчание продължи: — Какво ще стане, след като изтече тази година? Семейството ти ще се огорчи ли, ако го напуснеш?

— Не знам. И няма никакво значение Шарлот, тъй като няма да го напусна. Тук ми е мястото. И тук ще остана.

— Защо да е тук мястото ти?

— Не бих искала да разискваме това.

— Престани да се самонаказваш, по дяволите! — тя взе ръцете на Рафаела в своите. — Ти си красива млада жена, умна и добра, заслужаваш пълен, щастлив живот, съпруг, деца… с Алекс или с друг, това е твоя работа, но не можеш да се погребеш тук Рафаела.

Рафаела бавно измъкна пръстите си от ръцете на Шарлот.

— Да, мога. Не мога да живея никъде другаде след това, което съм направила. До когото и да се докосна, когото и да обичам, за когото и да се омъжа, бих мислила за Джон Хенри и за Алекс. Единият убих, а другия, почти съсипах. Какво право имам да се докосвам до живота на някой друг?

— Нито си убила, нито си съсипала някого. Господи, как бих искала да те накарам да проумееш това! — но тя знаеше, че е почти безнадеждно.

Рафаела се бе заключила в собствения си затвор и едва чуваше какво и се говори. — Значи няма да дойдеш в Париж?

— Не — тя се усмихна нежно. — Но благодаря за поканата. А Манди изглежда чудесно.

Това бе сигнал, че Рафаела не иска да говори повече за себе си. Не искаше решенията й да се обсъждат повече. Вместо това предложи да посетят розовите градини в края на имението. После отидоха при Аманда, а малко по-късно бе време да тръгват. Рафаела наблюдаваше как се отдалечават с поглед, пълен със съжаление, после влезе пак в голямата къща, пресече салона, покрит с розов мрамор и бавно заизкачва стълбите.

Едва Шарлот бе изкарала наетата кола през главния вход на Санта Еухения, Аманда избухна в плач.

— Но защо не поиска да дойде в Париж?

И в очите на Шарлот имаше сълзи.

— Защото не иска, Манди. Иска да се погребе тук жива.

— Не можеше ли да поговориш с нея? — Манди издуха носа си и избърса очи. — Господи, изглеждаше ужасно. Сякаш тя е умряла, а не той.

— В известен смисъл — така е.

Шарлот остави сълзите да се стичат по лицето й и насочи колата към магистралата за Мадрид.