Мари Ферарела
Лунна страст (8)

Глава 8

Сега вече го ненавиждаше заради две неща.

Мразеше го, защото беше англичанин. В съзнанието й се появи един спомен — как Ланкастър бе хванал и бе обиждал майка й и как тя го бе молила да я пусне. Рейчъл стисна зъби. Англичаните бяха най-долното племе на света.

И ако досега би могла и най-малко да се съмнява в това, вече имаше и последното доказателство — мистър Сейнт Джон Лоурънс бе женен. Светец, няма що! Толкова, колкото Луцифер е бил ангел преди падението!

Женен, а я бе целунал както мъж целува своята избраница! Очите на Рейчъл пламнаха от бяс, като си спомни за това. „Дано грешната му душа гори вечно в адските огньове!“

В сърцето й пламна възмущение. Вече едва понасяше присъствието му и с подчертана преднамереност не отвърна на неговото сбогом. Дори не се обърна с лице към него. Секундите, които изминаха, докато чакаше да чуе как затваря вратата, й се сториха цяла вечност.

Когато най-после вратата хлопна, тя се нахвърли срещу брат си:

— Райли, как можа?

Докато бе траело посещението на Син-Джин, главоболието, за което Райли сам си бе виновен, бе понамаляло. Сега бученето започна да го пронизва със същата сила. Той измъчено погледна сестра си, но запази търпение. Все пак тази сутрин тя вършеше и неговата работа.

— Какво имаш пак предвид, сестричке? — той поклати глава при мисълта, че тя е успяла завинаги да прогони Син-Джин с днешното си лошо настроение. — Рейчъл, заклевам ти се във всичко свято, че е цяло мъчение да те обича човек.

Тя смръщи нежните черти на лицето си:

— Да не си посмял да се кълнеш, Райли Шон О’Рорк! — тя посегна към мастилото. — И ако наистина ме обичаш, не би поканил на вечеря този ужасен човек!

Рейчъл не искаше да вижда физиономията му до края на живота си. Дори и след това! А брат й го бе поканил на гости! От устните й се откъсна проклятие. Тя грабна мастилницата и я натисна върху набора от букви с прекомерна сила. Мастилото се разтече по буквите и тя още по-яростно взе да кълне.

Райли усещаше, че в цялата работа имаше нещо особено, но тъй като и той не беше с много кротък нрав, наострено тръгна към нея. Сестра му бе наранила мъжкото му самолюбие:

— Откога вече трябва предварително да измолвам разрешението ти, за да поканя някой да сподели с нас хляба ни?

Брадичката й се напери като гребена на петел пред предстояща битка:

— Отсега! — Райли би могъл да се закълне, че видя как в очите й проблясва светкавица. Ослепителна светкавица. — Не бих споделила и трошичка с него, дори и да видя, че умира от глад!

Гневът на Райли изведнъж престана да клокочи, също като гозба, оттеглена от огъня, и вместо него се появи тревога:

— Какво ти става, Рейчъл? — той съвсем не можеше да разбере защо сестра му се държеше така. Просто не виждаше какво толкова се бе случило. Какво я бе засегнало тъй много?

Рейчъл не смяташе да споделя снощните подробности с него. Поне не сега. Всичко беше още много прясно.

— Не мога да понасям торите! Ти също, доколкото си спомням!

Тя сведе поглед. Замърмори ядно и силно натисна дръжката на валяка. После погледна пръстите си. Пак бяха изцапани с мастило! Въздъхна и взе да ги трие с престилката. Стори й се, че нямаше никога да се изчистят.

Затова ли беше всичко, изненада се Райли. Мисли, че Син-Джин е тори. Не си ли даваше сметка, че той никога не би се сприятелил с един роялист? Райли ядосано въздъхна:

— Този човек не е тори, Рейчъл. Той е американец.

Рейчъл вдигна поглед към него:

— Откъде знаеш?

Понякога Райли си мислеше, че Рейчъл е невероятно мнителна.

— Той ми каза.

Нима Райли бе такъв наивник? Тя постави един лист хартия върху плота.

— Ако взема да ти кажа, че аз съм кралицата на Англия, ще ми повярваш ли?

Райли стисна дръжката на пресата. Дръпна я и загледа как плотът се придвижи навътре. После отново се втренчи в надменното лице на сестра си:

— Естествено, че не бих ти повярвал.

Рейчъл тръсна нервно глава. Очевидната му слепота я дразнеше:

— Че защо? Щом така казвам?

Когато изпаднеше в такова настроение, с нея нямаше смисъл да се спори. По-скоро би успял да обори краля, отколкото твърдоглавата си сестра.

— Рейчъл Колийн О’Рорк, ти си невъзможна.

— Не, не съм невъзможна — тя се обърна, за да вземе друг лист хартия. С ъгълчетата на очите долови някакво движение и погледна през прозореца към покрайнините на града. Син-Джин точно изчезваше от погледа й, яхнал коня си. Представляваше една величествена фигура, и тя го намрази още повече. — Просто съм много ядосана.

Общоприетото мнение гласеше, че женените мъже, които си позволяваха да целуват чужди жени, трябваше да бъдат бесени с главата надолу в близост до много дълбока пропаст.

Особено когато го правеха така хубаво.

Тя въздъхна мрачно и сложи листа върху плота. Райли мълчеше. Знаеше, че разговорът им бе предварително обречен.

 

 

Бронсън Калоуей въздъхна от облекчение, когато видя, че черният жребец на господаря му се приближава към къщата. Той изскочи от сайванта, където работеше, и се втурна да поеме юздите на коня от ръцете на Син-Джин.

— Точно вече мислех да изпратя да ви търсят в града. Опасявах се, че някой корсар ви е отвлякъл на борда на кораба си, за да ви продаде в робство, или принудително са ви зачислили на военна служба.

Въпреки мразовитото време лицето на Бронсън бе плувнало в пот от усилията, които бе положил, докато бягаше да посрещне господаря си. Той бе нисък и възпълен човек, с равномерно разпределени тлъстини и изглеждаше като добре натъпкан чувал памук.

Син-Джин махна с ръка на конярчето, което стоеше и гледаше от сайванта двамата мъже. То веднага се затича към тях. Всички в плантацията обичаха Маста Джин.

— Благодаря, Сет — рече Син-Джин на тъмнокожото момче и отново се обърна към Бронсън. Точно както бе предвиждал, надзирателят му се бе разтревожил много. Той му се усмихна приятелски: — Просто не можах да усетя как се изниза нощта.

Бронсън бе забелязал, че господарят му изглеждаше по-тъжен от всякога, когато бе тръгнал вчера за града. Вчера беше годишнината от сватбата му с мис Савана.

Надзирателят бе усетил, че душата на Син-Джин е обвита в самота, и тайно се бе надявал, че в града ще успее да се разтуши. Сега си спомни за това и се ухили. Точно така бе станало:

— Хубава ли беше?

Син-Джин влезе във величествената сграда, която вече от пет години бе негов дом. Бронсън го последва. Докато минаваше през коридора, който водеше към библиотеката, Син-Джин си мислеше за вкуса на устните й.

— Като свежи ягоди върху току-що паднал сняг.

Бронсън приглади оредяващия светлорус кичур коса върху темето си. Само преди седмица той също бе ходил в града и се бе отбил в кръчмата.

— Май няма да е някоя от госпожиците на Сам — кръглото му като месечина лице изведнъж засия. — Да не е взел някоя нова сервитьорка?

Син-Джин се разсмя. Съблече палтото си и внимателно го сложи на едно канапе. Сигурен беше, че Емили скоро ще мине да го прибере. Той погледна замисленото лице на Бронсън и отгатна мислите му.

— Струва ми се, че малко разкрасяваш прекарването ми в кръчмата на Сам.

Бронсън бе обикновен човек и не разбираше от такива изказвания.

— Не ви разбрах, господине?

Син-Джин седна зад бюрото си и протегна крака под него. В камината весело гореше огън. Той бе уверен, че Емили и съпругът й Джо щяха винаги да поддържат дома му в безупречен ред.

— Снощи се запознах със сестрата на вестникаря — Рейчъл, при съвсем благоприлични обстоятелства, въпреки че при по-други може би бих се почувствал далеч по-приятно.

Бронсън свъси гъстите си вежди:

— Не съм знаел, че вестникарят има сестра, както и че имаме вестникар.

— Имаме — Син-Джин бръкна в джоба си и извади една сгъната страница от „Газет“, която бе взел от Сам. — Преди около два месеца добрите хора от Морганс Крийк са били зарадвани с издаването на ежедневник.

Бронсън се вторачи в листа. Син-Джин му го подаде, взе да го върти в ръце и заекна плахо:

— Зарадвани с ежии… ’кво?

— С ежедневник — Син-Джин се облегна на гърба на стола и почука с пръст по листа, за да обясни думите си. Той забеляза празния поглед, с който Бронсън продължаваше учудено да гледа вестника. — Печатно издание, което излиза всеки ден — е-же-днев-ник.

Бронсън вдигна рамене и му върна листа. Изправи се и малко непохватно взе да отупва дрехите си от праха.

— Е, ами да си излиза, мен не ми пречи.

— Не можеш ли да четеш — изненадано го попита Син-Джин. Когато преди пет години бе наел Бронсън с препоръката на Морган Макинли, съвсем не му бе дошло на ум да го попита дали може да чете. Беше го приел като нещо, което от само себе си се разбира. Сега, след толкова време, за него бе голяма изненада да разбере, че всъщност съвсем не беше така.

Бронсън още повече повдигна рамене в самопризнание, но не би казал, че както преди, така и сега неумението му да чете му създаваше неудобство. Той мислеше, че учението е само за богатите хора, които нямаше защо да се тревожат за утрешния ден и с труд да си изхранват прехраната:

— Нито дума.

Син-Джин се отпусна на стола. Той не можеше да си представи, че написаното слово би могло да остане загадка за него:

— И това не те ли притеснява?

— Че защо? — каза Бронсън малко ядосано. После смекчи тона си. — Кога, за Бога, да намеря време за четене? Търча от изгрев до залез-слънце — той се засмя, като се опита да си се представи как е хванал някаква книга. — Освен това, какво да взема да чета, дори и да имам време?

— Имам книги в библиотеката — каза Син-Джин и подчерта с широк жест на ръката си тези думи. Две стени бяха заети с рафтове, направени лично от него и запълнени с книги. Внимателно прочетени от него книги.

Бронсън тържествено огледа стаята, както предполагаше, че е редно да направи в случая, въпреки че бе влизал стотици пъти тук.

— Да, наистина създават уют и приятна атмосфера в стаята — рече той, убеден, че Син-Джин очакваше да му отговори именно така.

Син-Джин поклати глава:

— Не съм ги сложил за украса, Бронсън — той забеляза, че мъжът не го разбра. — Не съм ги сложил само за да правят впечатление на посетителите.

Гъстите вежди на Бронсън отново се сключиха над орловия му нос:

— Да не би да искате да кажете, че сте ги прочел?

Син-Джин прехапа устни, за да не се разсмее. Не би желал да го обиди.

— Да.

Бронсън се приближи до стената до него и взе да разглежда рафтовете с книги, а те бяха от пода до тавана. Той се обърна към Син-Джин, изпълнен със страхопочитание.

— Всичките ли?

— Да — Син-Джин стана от стола и се приближи до надзирателя си. — Изпратиха ми ги от къщи.

Странно, помисли си той. При споменаването на тази дума вече не изпитваше никакво вълнение. По-голямата част от живота си бе прекарал в Англия. Но все пак животът му наистина бе започнал, когато бе слязъл тук, на този бряг.

Преди това бе живял по наложен, напълно чужд за него начин. Едва когато бе започнал да подрежда живота си по собствената си воля, бе почувствал, че живее.

Бронсън прокара дебелите пръсти на широката си ръка по един подвързан в черно том, по който блестяха съвсем загадъчни за него букви.

— И мозъкът ви не се повреди?

— Е, не съм ги чел всички наведнъж — засмя се Син-Джин. Той наклони глава. Обмисляше нещо важно. Реколтата вече бе прибрана и идваха дълги зимни нощи. Би могъл да ги запълни с нещо полезно — например да се опита да научи Бронсън да чете. Той сложи ръка на рамото на надзирателя си. — Виж какво, приятелю. Ела след залез-слънце тук. Ще ми се да те науча.

Бронсън взе да клати глава като бик. Никак не му се щеше да си затормозява мозъка с такива неща:

— Много благодаря, мистър Лоурънс. Да не ви обидя, но няма да приема предложението ви. Четенето е за джентълмени, които имат куп свободно време, а аз съм зает трудов човек — той красноречиво разпери ръце с дланите надолу. Те бяха много по-широки и по-яки от ръцете на Син-Джин. Син-Джин на шега разпери и своите ръце до неговите. Разликата между тях бе повече от очевидна, но Син-Джин настоя:

— Обещавам ти, че образоването на ума ти няма да намали силата на ръцете ти — той отпусна ръцете си от двете си страни. — Ела довечера. След вечеря.

Каза го с абсолютно категоричен тон.

— Добре, сър, мистър Лоурънс.

Син-Джин прочете мислите, които се бяха изписали по лицето на по-възрастния мъж. Недоумяваше как бе възможно човек да се примири с мисълта, че един цял свят от знания завинаги остава заключен за него. Той се опита да обясни това на Бронсън по по-ясен за него начин:

— Тъй няма да могат да те лъжат, като те изпращам по поръчки в града.

Ако мистър Лоурънс се тревожеше за това, можеше да е спокоен:

— Никой никога не ме е лъгал.

Син-Джин скръсти ръце:

— И откъде си бил сигурен?

— Защото…

Бронсън зяпна и се усмихна глуповато. Широките му рамене отново се вдигнаха и се спуснаха под замърсената широка бяла риза. Той разпери ръце. Тежеше повече от сто кила и бе по-широк и от дънер. Никога не си бе мислил, че някой ще посмее да го излъже.

— Собственикът на търговския център е дребен човек — посочи той. — Ако бяхте на негово място, щяхте ли да излъжете такъв като мен?

Син-Джин се разсмя. Всички, които познаваха Бронсън, знаеха какъв кротък и добър човек беше той. Все пак видът му беше доста страшен.

— Прав си.

— Радвам се да чуя това.

Така е, помисли той и взе да се сбогува.

— И аз. До довечера — извика Син-Джин след него. — След залез-слънце.

Бронсън въздъхна и кимна на излизане.