Мари Ферарела
Лунна страст (41)

Глава 41

Рейчъл нямаше и представа за времето. Беше съвсем отслабнала и изтощена от глад. Никой не бе идвал да й донесе нещо за ядене или поне вода, с която да накваси пресъхналата си уста; изобщо никой не се появи. Не можеше да разбере дори дали е стояла в това мазе часове или дни.

Беше започнала да се унася, когато изведнъж усети как нещо я ухапа. Тя изкрещя и писъкът отекна в мозъка й, после момичето се загърчи отчаяно с надежда, че нещото ще се махне от тялото й. Това я накара да заработи още по-усърдно с китките си. От нея се лееха пот, кръв и сълзи, но Рейчъл не спираше, просто не можеше да спре. Страхът я караше да бърза.

Най-после наквасените с кръв въжета бяха подгизнали достатъчно и тя усети как се разхлабват. Ръцете ужасно я боляха, усещаше напрежение в цялото си тяло, но с последни сили направи едно рязко движение и най-после успя да махне въжето. Ръцете й бяха свободни!

Сълзите й отново потекоха обилно по лицето. С изтръпналите си разтреперани ръце момичето посегна към превръзката на очите и се опита да я свали.

Когато я махна и отвори очи, примижа от болка. Стори й се, че очите й са страшно подути и клепачите й не могат да се повдигнат; всъщност това не беше така, но след продължителния мрак на стегнатата превръзка светлината ги дразнеше непоносимо.

Рейчъл се опита да се съсредоточи и да фокусира зрението си; след малко вече успя да различи около себе си отделни форми и очертания — очертания на пъргави малки животинки. Плъхове… Върху мръсния под имаше някаква изгнила слама или може би — сено, и я бяха оставили там. През една пукнатина в стената, високо над главата й, проникваше ивица дневна светлина, която едва успяваше да пробие мрака.

Беше ден.

Рейчъл разбра, че се намира в някаква пещера или затвор — но къде по-точно? И защо?

Махна парцала от устата си и се помъчи да изплюе мръсната слюнка; закашля се и се задави. От стомаха й започна да се надига някаква топка и тя повърна, като непрекъснато се давеше от хълцането.

Нямаше време за самосъжаление, най-важното бе, че най-после успя да махне въжето от ръцете си.

Вкочанените й пръсти се опитваха да развържат въжето, омотано около голите й крака.

Усети, че отново трепери, но страхът я разяждаше отвътре и тя не можеше да си позволи да се отпусне дори за миг. Ако спре, плъховете веднага ще я нападнат.

От тази мисъл отново й се повдигна, затова пък пръстите й заработиха по-чевръсто, докато най-после успяха да развържат въжето. Опита да стане, но не можа да се задържи върху омекналите си и изтръпнали крака.

— Стани, по дяволите, хайде — заповяда си тя с дрезгав глас, чийто звук все пак успя малко да я успокои, и тя отново се опита да стане.

Мина доста време, докато най-после успя да се изправи на крака; залитна и се опита да се хване за нещо, на което да се опре.

Не напипваше нищо, пръстите й улавяха само въздух — влажен и миризлив.

Сигурно беше в някаква подземна пещера. Една погрешна стъпка би могла да я изпрати на дъното на някоя пропаст или бог знае още къде.

Рейчъл остана неподвижна и се опита да се задържи здраво на краката си, но те сякаш бяха направени от меко тесто, готови да я предадат всеки момент.

Тя бавно пристъпи съвсем малко напред, като се опитваше да заглуши гръмките удари на сърцето си и да долови някакъв страничен шум. Защо стената бе толкова далеч? Защо не може да я намери?

Тя протегна разтрепераните си ръце и пръстите й най-после докоснаха нещо влажно. Студено… твърдо.

Беше стена.

Каменен зид. За малко да изкрещи от радост, после си пое дълбоко дъх и миризмата на развалено я изпълни цялата. Започна да се придвижва внимателно, като се държеше за стената. Нервите й бяха опънати до краен предел и макар да й се искаше да крещи и да моли за милост, тя търпеливо и бавно продължаваше да се движи в непрогледния мрак с надеждата да намери някакъв изход.

— Божичко, Син-Джин, къде си? — разрида се тя.

— Син-Джин го няма — каза си след малко момичето с твърд глас и се опита да се стегне. — Затова пък ти си тук. Действай, действай, Рейчъл О’Рорк, иначе ще се превърнеш в храна за плъховете.

След малко започна тихичко да си пее — звукът на собствения й глас като че ли я успокояваше.

Пръстите й не изпускаха стената, и макар и много бавно, момичето вървеше ли, вървеше…

 

 

Може би гневът му щеше да се поуталожи, ако разбие вратата — и без това новият граф трябваше да влезе във владение на правата си, но Син-Джин нямаше никакво намерение да даде на Ванеса време да се подготви. Вече знаеше на какво е способна и не искаше да поема излишни рискове — залогът беше не друго, а животът на Рейчъл.

Ванеса знаеше къде е момичето и единственото, което им оставаше, бе да заложат на изненадата.

В имението можеше да се влезе не само през главния вход. Двамата направиха широк кръг и влязоха през гората, която се простираше в задната част на имота. Син-Джин напразно се опитваше да открие входа на подземната пещера, която се намираше на около две мили от къщата, защото от нея можеше да се стигне до избата, а оттам — в библиотеката.

Най-после успя да открие входа и след известно колебание след него тръгна и Дънкан; отвърстието едва позволяваше възрастен човек да се промъкне в него. Стори му се, че по собствено желание влиза в гробница, а Дънкан винаги бе обичал светлината на божия свят.

Отворът се разширяваше навътре и двамата вече можеха да вървят изправени един до друг. Дънкан държеше високо факлата си и се оглеждаше за прилепи.

— Гадна работа.

В душата на Син-Джин нахлуха спомени като страници от любима книга — понякога успяваше да се измъкне от своя възпитател и от библиотеката се прокрадваше надолу към тесния проход, който водеше до пещерата — Бърнс му беше показал как да стигне до там още преди много години. Син-Джин се съмняваше, че някой друг от семейството му знае за тайния вход — тогава се бе почувствал изключително горд от това.

Сега двамата бързо вървяха по тъмния коридор. Отнякъде проникваше свеж въздух и факлата се разгоря още по-силно.

— Някога, много отдавна, прадядо ми накарал да изкопаят тайните проходи до пещерата в случай, че се наложи да бягат от враговете си.

— От какви врагове? — повтори Дънкан развеселен. — От онези бедни селяни ли?

Син-Джин не можеше да го вини за чувствата му към богатите земевладелци. Последните два дни бяха прекарали заедно и успяха да си разкажат много неща един на друг.

Син-Джин разбра за произхода му и си спомни, че на времето бе чувал за бащата на Дънкан; беше известен с лошата си репутация.

Той погледна бегло мъжа до себе си.

— Някога прадядо ми и неговото семейство са били на страната на Мери, шотландската кралица. Тогава позицията им не се е ползвала с голяма популярност.

— Аха — кимна Дънкан. — Съвсем наясно съм по отношение на лишените от популярност позиции.

Те продължиха мълчаливо и след малко до слуха им достигна шумът на река. Дънкан въздъхна с облекчение, когато подземният коридор започна да се разширява. Син-Джин вдигна факлата си, за да освети стената, и примижа — пред тях се виждаха две врати на около метър една от друга. Ако не грешеше, бяха вратите на затворническите килии. Това напомни на Дънкан за времето, което бе прекарал в затвора. За щастие, хората му успяха да го спасят, преди палачът да нахлузи примката около шията му.

Дънкан посочи с факлата към вратите.

— Дядо ти също е имал зандани, както виждам.

Син-Джин не отговори, само усети как нещо в гърдите му трепна, когато се приближи до вратите. Надежда ли беше това или страх? Ванеса едва ли би посмяла да държи Рейчъл тук, самата идея за това му се видя прекалено зловеща.

— Не знам за какво ги е използвал — призна той.

Но можеше да си представи все пак. Спомни си за някаква глупава дъщеря на свой пра-пра-дядо, която се опитала да избяга с началника на охраната — на всичко отгоре човекът бил и протестант. Никой не чул повече за нея, но в студените зимни нощи слугите бяха готови да се закълнат, че гласът й се носи из подземията и моли за пощада. Дори сега му се стори, че я чува да си тананика.

По гърба му полази мраз.

Рейчъл спря да пее и затаи дъх. Може би само така й се бе сторило? Тя толкова често се бе молила Син-Джин да дойде, че вече бе започнала да чува гласа му във въображението си; този път обаче го чу съвсем ясно, беше сигурна, че е неговият глас.

Момичето се спъна и пръстите му напипаха в тъмнината железните пръчки на малко прозорче, през което някогашните надзиратели са поглеждали към затворниците.

— Син-Джин? — в гласа й трептяха страх и надежда, и момичето усети, че се намира на ръба на истерията. — Син-Джин, къде си?

— О, Боже! — той просто не вярваше на ушите си, не вярваше и на очевидния факт, че Ванеса бе посмяла да държи тук момичето. Затича се нататък и след малко пръстите и на двамата се обвиха около железните пръчки.

— Добре ли си, Рейчъл?

Тя усети, че краката й престават да я държат. Искаше й се да плаче и да се смее едновременно.

— Никак даже не съм добре! — думите дращеха пресъхналото й гърло. — Стига си задавал глупави въпроси, а се опитай най-после да ме измъкнеш оттук!

Риданието, което се бе надигнало в гърлото й, напълно изчезна и на негово място се появи надежда, която я огря така, както лунен лъч просветва по повърхността на езеро. Преди малко, когато видя светлината на факлата, момичето си помисли, че най-после при нея идва някакъв тъмничар. Тя се страхуваше от него, но всеки контакт с външния свят бе за предпочитане пред компанията на гризачите.

Рейчъл се опита да разклати железните пръчки на малкото прозорче, но те не помръдваха и тя се отказа.

— Моля те, Син-Джин! — извика тя.

Той съвсем се разстрои от отчаянието в гласа й. Опита се да разбие вратата, но тя бе прекалено здрава, после се огледа наоколо с надежда да открие нещо, което да му послужи като лост.

— На, опитай с това — каза Дънкан и му подаде ръждясала връзка, на която висеше някакъв ключ.

Син-Джин го погледна изненадано — не беше очаквал нещата да се развият толкова благоприятно, след като се бе сблъскал с толкова много проблеми.

— Откъде, по дяволите, намери това? — попита недоверчиво той.

— На харизан кон зъбите не се гледат — каза Дънкан и поклати глава, после посочи към един пирон, забит в стената отсреща. — Забелязах го веднага и предположих, че който и да го е сложил там, едва ли е имал намерение да я пусне скоро оттук.

Рейчъл не можа да разпознае гласа на другия мъж, но не я интересуваше дали ще я спаси самият архангел Михаил, Луцифер или някой друг — важното беше да отворят вратата.

— Дали пък няма вече да престанете да си бъбрите и да се опитате да ме измъкнете оттук?

Син-Джин бързо пъхна ключа в ключалката и го превъртя. След малко езичето щракна и вратата се отвори. Тъкмо се опитваше да влезе, когато момичето се хвърли в обятията му.

Сълзите се стичаха на вадички по изцапанато й лице и тя го удари лекичко по рамото:

— И защо се забави толкова? — попита тя с явно облекчение.

Син-Джин я държеше здраво в прегръдката си и се мъчеше да се овладее. Вече бе започнал да си мисли, че никога повече няма да я види, а сега момичето се гушеше в него като дете, което е сънувало кошмарен сън. Неспособен да проговори, той успя само да я целуне нежно по косата.

— Разпитвах насам-натам — каза той, когато най-после си възвърна способността да говори. — На, пийни — той й подаде един мях с вода, който висеше на рамото му. Взе го в последния момент, сякаш предчувстваше, че ще дойде време, когато ще му е много нужен. — Пий бавно.

Водата й се видя по-прекрасна от амброзия. След малко се съвзе и силите й отново се възвърнаха — сякаш се раждаше повторно, но този път в кръвта й кипеше жажда за отмъщение.

Дънкан стоеше настрани и без да продума, търпеливо ги чакаше да свършат с прегръдките. Трябваше да се нарадват един на друг, но не разполагаха с никакво време — всеки момент можеше да ги открият и трябваше да бъдат готови на всичко.

Дънкан го потупа по рамото.

— По същия път ли ще се измъкнем навън? — попита той.

Лицето на Син-Джин изведнъж стана сурово.

— Заведи я при конете, Дънкан, а аз ще остана още малко — имам сметки за уреждане.

Момичето бе отслабнало от дългото гладуване, но незнайно откъде намираше сили да върви. Отмъщението бе мощен двигател и сега препускаше като ураган в ирландската й кръв.

— Как пък не! Няма да стоя при конете! — и двамата мъже я погледнаха изненадано.

Рейчъл събра сили и вдигна предизвикателно брадичка.

— Сметките, които имаш за уреждане, не са нищо в сравнение с моите! Всъщност, къде съм? — попита тя, макар че вече предполагаше какъв ще бъде отговорът.

— Под имението — отговори й Син-Джин.

Очите й гневно припламнаха на светлината на факлите.

— И аз така си мислех. Струва ми се, че на прекрасната Ванеса скоро ще й потрябва майстор на перуки. Много скоро — каза момичето и направи изразителен жест с ръка. — Само ми кажи накъде да вървя.

Много му се искаше да я отпрати някъде, където ще бъде в безопасност, но Рейчъл имаше пълното право да се срещне с жената, която бе заповядала да я отвлекат и да я държат тук до смъртта й.

Двамата мъже се спогледаха над главата на момичето, но Дънкан поклати глава — сега Син-Джин решаваше и не искаше да му се бърка.

— Насам — каза Син-Джин и посочи напред. Тайният проход до пещерата свършваше точно под библиотеката. Той се изкачи пипнешком по каменните стъпала и се ослуша, когато стигна до дървената преграда; от другата й страна имаше шкаф с книги и не можа да долови никакъв шум. Син-Джин си пое дълбоко дъх и леко бутна шкафа — в стаята нямаше никой.

Двамата мъже влязоха вътре с извадени саби, а Рейчъл погледна към камината и веднага грабна ръжена оттам. Момичето го стисна здраво и погледна към Син-Джин.

— Хайде, готова съм.

Изражението в очите й му напомни за Жана Д’Арк, която сигурно е имала същия поглед при влизането си в Орлеан. С малко късмет, обаче, сегашният епизод от живота на Рейчъл щеше да завърши много по-различно от историята на Орлеанската дева.

 

 

Беше точно по обяд.

Ванеса седеше съвсем сама в огромната трапезария и се канеше да обядва. Собствената й компания бе напълно достатъчна и тишината не я притесняваше — напротив, така можеше да размишлява на спокойствие и да се нарадва на това, което бе успяла да направи.

Вдовицата се усмихна при вида на покритите с капаци съдове — очакваше я вкусен и обилен обяд, всичко бе приготвено само за нея. Апетитът й се усили още повече при мисълта, че докато обядва, някъде под нея Рейчъл бавно умираше от глад.

Ако преди това не я нападнат плъховете.

Ванеса се засмя вътрешно и разгъна салфетката. Добре ще си хапнат животинките. Така й се пада на тази проклетница, която за малко да провали всичките й планове. Ванеса можеше да се отърве от нея още във Франция, разбира се, но тогава всичко щеше да е прекалено лесно и нямаше да е така приятно — на Ванеса й доставяше удоволствие самата мисъл, че Рейчъл ще умре бавно и мъчително.

Така й се пада.

Вдигна чашата с вино в мълчалива наздравица, после я допря до устните си и отпи с наслада. Нямаше причини да бърза — Син-Джин ще си промени решението рано или късно и това вече бе само въпрос на време.

А в случай, че остане непреклонен, тя знае какво да направи — имаше достатъчно пари и власт, за да се погрижи за това. Онзи звяр, Симеон, щеше да изпита истинско удоволствие да изцеди и последната капка кръв от красивото мъжествено тяло на нейния любим. Тогава вече нямаше да има никой от рода Лоурънс, който да се изпречи по пътя й към титлата.

В този миг вдовицата зърна бегло някакво движение, отразено в сребърната купа на масата.

— Какво…?

Викът й така и заглъхна в гърлото, когато една ръка запуши плътно устата й.