Мари Ферарела
Лунна страст (5)

Глава 5

Докато развързваше юздите на коня си, за да се отправи най-после към дома, Син-Джин усещаше как в корема му тежи закуската, погълната сутринта в кръчмата. Тя безспорно беше отлично място да се повесели човек и да си поприказва с чаша ейл в ръка, както и да получи сигурен подслон, ако попрекали с пиенето.

Но що се отнасяше до ястията, той предпочиташе готвача си, или дори собствените си кулинарни умения, а той не беше кой знае какъв майстор. Откак дъщерята на Сам бе избягала с нейния войник, гозбите в кръчмата бяха станали съвсем безвкусни. Изглежда, че качествата на момичетата, които Сам наемаше, нямаха нищо общо с тенджерата и огнището. Може би умееха да заситят мъжката душа, както претендираше Сам, но едва ли можеха да разглезят стомаха му.

Син-Джин сложи ръка на корема си. Под разтворените си пръсти той можеше да се закълне, че напипва заседналата на буца шунка, която бе изял. Тя като че ли още очакваше да я сготвят както трябва.

Той въздъхна и обърна коня с гръб към кръчмата.

Зората току-що с палава танцова стъпка бе повдигнала полите си в розово и виолетово и сега срамежливо се оттегляше от сцената. Градът се събуждаше за поредния си трудов ден. Него също го чакаше работа на плантацията, помисли си Син-Джин. Това, че жетвата беше приключила и зърното бе прибрано, не означаваше, че може да седне да брои мухите. Или пък да се отдаде на съзерцание.

Той разсеяно потупа по врата лъскавия черен жребец и се метна на седлото.

— Доста окъсняхме, Луцифер. Бронсън сигурно се чуди къде сме се дянали.

Надзирателят му, Бронсън Калоуей, беше способен човек, но твърде много се тревожеше, помисли си Син-Джин. Реколтата все беше твърде малко; мъжете, които работеха на плантацията, все недостигаха. Вечно нещо не беше както трябва. Бронсън се тревожеше, че няма да завали, когато грееше слънце, а когато валеше, че дъждът няма да спре. И тъй като не се бе прибрал навреме у дома, Син-Джин не се и съмняваше, че в този момент Бронсън вече е организирал хората да го търсят. Трябваше час по-скоро да се прибере.

Но изведнъж, без да се замисля, дръпна юздите и сви вляво. Конят потегли в тази посока и Син-Джин тръсна глава, в израз на жертвоготовност.

— Тръгна по грешен път, Луцифер — засмя се тихо той. — Сега, както знаеш, нямаме време за това.

Син-Джин почувства как кръвта му, от състояние на абсолютно трезв покой, изведнъж започна да кипи при мисълта за срещата с яростната мис О’Рорк. Надяваше се, че този път тя щеше да е без мускет. Чувството, което изпитваше сега, имаше много общо с вълнението преди битка, но не беше толкова силно, и страхът, разбира се, го нямаше. Но възбудата от очакването бе същата. Може би, засмя се той, дори и криещата се опасност бе същата.

— Аха, значи, ти се ще да я видиш още веднъж — измърмори той на Луцифер, когато се появи голямата масивна сграда на търговския център. До нея, като по-млад и по-тънък брат, се бе изправил вестникарският офис. В светлината на деня той изглеждаше по-нов и по-блестящ, като че ли беше място, където си даваха среща всички чудни неща. Син-Джин си помисли, че е дал голяма воля на въображението си.

Дали щеше да е в офиса, или си беше у дома?

Син-Джин не можеше да си представи Рейчъл наведена над камината, за да приготвя обеда на брат си. По-вероятно бе да е в килера на офиса и да прави барутни смеси.

Все пак той искаше да я види, дори и само за да се увери, че греши.

— Да й дадем още един шанс да уцели нещо съществено, а, Луцифер?

Конят изпръхтя в знак на съгласие.

Логиката, която никога не беше направлявала живота му, с изключение може би само на удоволствията, сега повеляваше да стои колкото се може по-далеч от проклетата мис О’Рорк. Логиката помагаше на човек да опази живота си. И все пак точно тя пък правеше живота много скучен. А той никога не бе водил скучен живот и нямаше намерение да започва сега.

— Да, наистина, господин Луцифер, по-добре би било да си вървим у дома.

Вместо това той се приближаваше все повече до вестникарския офис и нямаше вид, че смята да обърне коня си назад. Точно като мечок, който, подушил меда, отива към пчелина, без да мисли за ужилената си лапа, на Син-Джин му се щеше още веднъж да види Рейчъл.

Още веднъж да усети вкуса на устните й.

Може би късният час и огънят в камината, от чиито отблясъци Рейчъл изглеждаше като златна, бяха омагьосали Син-Джин. Може да беше и поради изпитото у Сам уиски, което още гореше в кръвта му. Може би на дневна светлина тя като нищо щеше да се окаже само една стара вещица с криви зъби, лош дъх, проскубана коса и кожа с цвят на дървесина.

Син-Джин се засмя. Може би го бе обзела лудостта на лятната нощ, само че през късна есен.

Като спря коня си до едноетажната сграда на вестникарския офис, той чу, че въпреки ранния час, вътре имаше хора. Сред гласовете, които идеха от там, особено се различаваше един ясен и мелодичен тембър, заглушаван от време на време от хленченето на още един по-нисък глас.

„Това сигурно е тя“ — помисли си Син-Джин.

Той слезе от коня си. Докато връзваше Луцифер за единия от стълбовете на верандата, той държеше под око сградата. Нямаше никаква представа какво щеше да й каже, но това никак не го тревожеше. Думите сами щяха да дойдат при срещата им. В този момент трябваше да разбие образа на снощното видение, особено ако желаеше отново да си възвърне спокойствието.

Почукването му остана нечуто. След него не последва смълчаване, назидателната лекция вътре не се прекъсна. „Очевидно дамата е твърде много опиянена от собствения си глас, за да чуе някакво си там почукване — помисли си Син-Джин — или да осъзнае съществуването и на нещо друго.“

Вместо да чука втори път, Син-Джин натисна дръжката на вратата и разбра, че резето не бе пуснато. Той бавно и тихо започна да отваря вратата.

Помещението бе изпълнено с остър мирис на вестникарско мастило. Вътре най-осезателно присъстваха две основни неща. Първото бе една масивна дървена преса, поставена в средата на стаята и прилична на могъщо езическо божество.

Другото, което всяваше също такова страхопочитание, беше бушуващата в стаята вихрушка. Рейчъл като че ли беше едновременно навсякъде. В един миг грабваше куп вестници, в следващия — вече подреждаше печатарските набори. И през цялото време не спираше да мърмори и да гълчи малко попребледнелия си брат, който не смогваше да я догонва. Медният й глас не замлъкваше дори и след като му зададеше някакъв въпрос. Тази сутрин Райли не можеше достатъчно бързо да вмъква отговорите си, преди тя вече да е започнала друга тема. След няколко безплодни опита, той вече и не се опитваше да й отговаря, а докато думите на сестра му го шибаха като ураганен вятър, той с всички сили се стараеше да преживее бушуващата буря.

Син-Джин искрено му съчувстваше. Гневът й се бе понесъл като кораб с издути платна и тя съвсем не забеляза появата му. Това му даде възможност още веднъж внимателно да я разгледа и със съжаление да отбележи, че вместо да се окаже по-обикновена, независимо от скоростта, с която се движеше устата й, на дневна светлина тя изглеждаше още по-хубава.

— И как можа въобще да пиеш, като знаеш колко много работа има да се върши, и то с някакъв тъп и важен простак от червените мундири! — сопна му се тя.

Райли само още повече се сви. Той въобще се бе отказал да си отваря устата. Рейчъл поклати глава и косата й се пръсна по раменете. Тя вдигна един плик, в който бе пъхнала друго писмо, и го загледа смръщено.

— За първи път почти се радвам, че мама и татко не са живи — тя смени една буква в набора и загледа мрачното лице на брат си. — Ако бяха живи и те видеха в компанията на онзи мъж…

— … вероятно щяха да ви кажат, че не съм нито Червен мундир, нито тъп и важен простак.

Рейчъл онемя от изненада. Тя бързо се завъртя в посоката, от която идваше гласът, въпреки че много добре знаеше чий бе той още преди да види притежателя му. Тя би познала този подигравателен тон където и да го чуеше. Неверникът имаше нахалството да идва тук след снощното си държание.

Тя го изгледа с побеснял поглед. Цветът на очите й му напомни първите пролетни стръкчета трева, които, обсипани с утринна роса, се изправяха към слънцето, за да му засвидетелстват почитта си.

Рейчъл инстинктивно се огледа да го замери с нещо, но наоколо нямаше нищо за чупене. Тя сви юмруци в безсилна ярост.

— Кой ви е поканил тук, господине?

Син-Джин се усмихна и тръгна към нея. Като се приближаваше, той усещаше, че миризмата на печатарско мастило се усилва, примесена с друг, само неин, силно упойващ мирис.

— Естествено, не вие.

Нямаше защо повече да обвинява нощта и ейла за омайното видение. Дневната светлина още по-силно от пламъците на камината бе откроила ослепителната й красота. Облечена в груба невзрачна рокля с цвят на изсъхнала от слънцето пръст, Рейчъл О’Рорк изглеждаше още по-красива, отколкото в излинялата си нощница. Огненочервената й коса бе привързана на тила с един обикновен ширит, а не, както бе обичаят, прибрана с помощта на цяла армия фуркети под малко бяло боне. Тя явно не се подчиняваше на обичаите, прецени той. Бунтовничка до дъното на душата си. Боже, съжали мъжа, който щеше да се заеме с потушаването на този бунт.

Тя никак не харесваше физиономията му. Усмихваше се твърде важно, чертите му бяха прекалено изискани и аристократични. Този тип й беше ясен. Не можеше да го понася! Ако съществуваха дендита, той сигурно бе един от тях. Сигурно имаше слуга, да му духа носа.

— Ами тогава какво правите тук? — сряза го тя грубо.

— Рейчъл! — смъмри я Райли. Никога не я бе виждал да фучи така, като котка, пусната в трънак. Тя не се държеше така дори и когато той от време на време се връщаше пиян.

— Не говоря на теб, а на него — Рейчъл посочи с пръст Син-Джин. В жеста й имаше по-голямо пренебрежение, отколкото би проявила дори и към сивата котка, която се мотаеше в кухнята й. Тя повдигна вежди в очакване на отговор.

Син-Джин гледаше устата й и мислите му съвсем ясно се бяха изписали по лицето му.

Рейчъл със свистене си пое дъх и погледна към мускета, който висеше в ъгъла. Беше на баща им. Това беше всичко, което остана от човека, който толкова нежно ги бе наставлявал през живота си. Ако проявеше достатъчна бързина, щеше да направи само пет крачки и мускетът щеше да се окаже в ръцете й.

За Син-Джин ставаше все по-лесно да отгатва мислите й. Той направи една стъпка и се изправи пред нея, за да й препречи пътя.

— Не, мадам, няма нужда да дрънчите оръжия тази сутрин. Снощната ви изява беше достатъчно потресаваща за мен.

Той й се подиграваше. Какво друго можеше да очаква от един франт, който се нахвърляше върху бедни беззащитни жени.

Тя впи леден поглед в него и се опита да си внуши, че чертите му никак не й харесват.

— Виждам, че не съм успяла да ви улуча. Дяволът явно ви закриля — Рейчъл побутна Син-Джин с лакът и отново започна да се върти около печатарската преса. — Малко мъже са се отървавали без белег от моя куршум.

— Не се и съмнявам — Син-Джин наблюдаваше как пръстите й се движеха. Беше пъргава. Доказа го и снощи с бързината, с която зареди мускета. Син-Джин погледна през рамо Райли, който се бе възползвал от разправията им, за да седне на едно трикрако столче и да подпре с ръце главата си, разцепвана от ужасни болки. — Дойдох само да видя как е Райли днес.

Като чу името си, Райли вдигна глава и попита:

— Познаваме ли се, господине?

Райли се втренчи в Син-Джин и се опита да изрови спомен за образа му от дълбините на душата си и да го свърже с някакво име, но не успя.

Син-Джин кимна с глава и тръгна към него.

— Да, но не така отблизо, както бих желал. Разбрах, че вие сте новият вестникар и че имаме съвсем отскоро излизащ вестник, който да ни държи в течение за събитията в околността и в страната.

Райли се опита да стане, за да поздрави госта, но краката му никак не го държаха тази сутрин. Трябваше да си остане седнал на стола. Но той се усмихна в израз на благодарност за любезните думи:

— Да.

— Да, когато не се дави в алкохол — добави Рейчъл. Когато Син-Джин отново погледна към нея, тя сведе поглед към големия куп букви пред нея. — Алкохол, поднесен му от вас, бих казала.

Син-Джин погледна към набора, досети се коя би могла да бъде следващата буква и й я подаде. Тя измърмори нещо едва приличащо на благодаря. Син-Джин не се размекна от това и каза:

— Всъщност, Райли искаше да ме почерпи.

Красавица — такава беше тази дивачка. Красива като роза, паднала върху бунище. Откритието изведнъж порази Син-Джин.

В миг гърлото на Рейчъл пресъхна, както когато я целуна снощи. Очите му се плъзнаха по нея и тя почувства, че погледът му сваля всичките й дрехи от тялото й и стига дори и до душата й. Тя го прокле за това и почувства как коленете й се размекват като преспи сняг, огрени от първите лъчи на пролетното слънце. Тя се нахвърли сега върху брат си, защото той бе причината този мъж да нахлуе в живота й.

— Ето, значи, къде потъват парите, припечелени с тежкия ни труд! Купуваме ейл за враговете!

Син-Джин изпита още по-голямо съжаление към този мъж. Той не обичаше страхливци, но усещаше, че Райли просто проявяваше благоразумие. Човек не се опитва да хване пчела, освен ако не иска да го ужили.

— Един мъж търси свобода за духа си по различни начини.

Син-Джин се опитваше вече да открие и да й изтръгне жилото.

Райли с благодарност погледна непознатия:

— В много неудобно положение ме заварвате, господине. Името ви беше… — тъмнокафявите му очи още веднъж се присвиха, търсейки в мътните спомени от предишната вечер отговора на този въпрос. — Май си спомних… Лоурънс? — той се усмихна, защото беше убеден, че е прав.

— Да — кимна Син-Джин, удари силно пети и официално се поклони. По лицето му се появи весела усмивка, специално предназначена за Рейчъл, която бързо отвърна глава. — Сейнт Джон Лоурънс — той погледна тила на Рейчъл. — Приятелите ми ме наричат Син-Джин.

— Приятелите! — измърмори презрително тя. — Тук няма да намерите такива — тези думи бяха казани съвсем тихо, но Син-Джин успя да ги чуе, което, всъщност, желаеше и тя. Той леко изви поглед към нея и се засмя лукаво, преди да се изправи отново.