Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Charm School, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 30 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010 г.)
Източник
p2pbg.com

Издание:

Нелсън Демил. Школа за магии

Книга първа

Превод: Олга Дончева, Зоя Любенова

Редактори: Мария Енчева, Росица Кечева

Технически редактор: Мария Иванова

Художник: Камен Стоянов

ИК „Матекс“ — София, 1994 г.

ISBN: 954–508–015–9

 

 

Издание:

Нелсън Демил. Школа за магии

Книга втора

Превод: Олга Дончева, Зоя Любенова

Редактори: Мария Енчева, Росица Кечева

Технически редактор: Мария Иванова

Художник: Камен Стоянов

ИК „Матекс“ — София, 1994 г.

ISBN: 954-508-015-9

История

  1. — Добавяне

24.

Холис закопча синята военна куртка и затегна вратовръзката си.

— Как изглеждам?

— Много си секси — каза Лиза. — Сигурно тая вечер ще те загубя в полза на някоя млада секретарка.

— За каква секретарка говориш?

Тя се усмихна.

— Ще ме научиш ли как да поддържам униформата ти?

— Не е важно. Мога и сам да го правя.

— А жена ти правеше ли го?

— Мисля, че тя изобщо не знаеше, че съм военен. Имаш ли уиски?

— Има останала една бутилка в кухнята. Помогни ми да затворя тоя цип.

Холис закопча ципа на черната й копринена рокля, после я прегърна откъм гърба и обхвана с ръце гърдите й.

— Това се казват балкони от световна класа.

— Циник. Започваш да ставаш много циничен. Забравяш, че си офицер и джентълмен.

Той я целуна по врата и двамата слязоха на долния етаж. Лиза донесе уискито и бутилка сода. Холис сложи лед в две чаши.

— Тия кашони започват да ми лазят по нервите — каза тя.

— Къде е иконата?

— Ей там, върху етажерката с книги. Ще я изпратя до моя началник от Информационната агенция във Вашингтон. Писах му и го помолих да ми я пази. Ще я сложиш ли в дипломатическата чанта?

— Нали ти казах, че ще го направя.

— Благодаря ти. А ще ми я вземеш ли от Вашингтон, когато ходиш там?

— Разбира се. — Той взе иконата от етажерката и я заразглежда. Беше квадратна, с размери приблизително 60 на 60 сантиметра. Изобразяваше светец, но Холис не можеше да познае кой е. — Кой е това?

Тя се доближи до него.

— Това е архангел Габриел. Виждаш ли тромпета му?

— А, да.

— Рисувано е върху лиственица. Повечето икони са върху бор, който се изкорубва и се пука.

— Ясно.

— Много хора не харесват рисунките по иконите. Фигурите са без перспектива, няма дълбочина и движение. Просто са плоски, а лицата са застинали и безжизнени.

— Като тези на осемте милиона московчани.

— Но в цветовете има много топлина и това блажено лице излъчва някакво спокойствие, не мислиш ли?

— О, да. Колко?

— Колко струва ли? Ами на Запад е трудно да се прецени, но в Колумбийския университет открих един специалист по история на изкуството, който каза, че тази икона е от района на Казан и е изработена през 16 век, което аз всъщност знаех. Сигурно струва 25 хиляди.

— Исусе Христе! Ами ако я загубя?

— Не мога да си представя, че един разузнавач може да губи нещо. Доверявам ти се.

— Добре. — Той остави иконата на етажерката.

— В Русия иконата е от особено значение. По време на татарските нашествия, когато са изгаряли църквите и са избивали духовниците, иконата е била много малка, за да може да се скрие лесно, и всяко семейство е имало по една икона у дома си. Стотици години тези дълбоко религиозни хора са гледали на иконите като на символ за оцеляване на християнството и на руската култура.

Холис кимна.

— Правиш ли някаква аналогия?

— Разбира се. Всички правят аналогия. Ако православната църква и руската култура са могли да преживеят триста години под нашествието на ония диви конеездачи, то те ще могат да оцелеят и при тези глупаци от Кремъл. Това е част от символичното значение на възраждането на иконографията. Самите образи може да не са много вдъхновяващи, но хората, които пазят иконите, надигат глас на протест. Според мен те, както и онези в Кремъл, добре знаят кои са пазителите на културното наследство и кои са татарите.

— Интересно. Понякога си мисля, че тая страна е много повече от това, което виждат очите. Забравяме, че и тук си имат история.

— А те не го забравят дори за миг. — Лиза отпи от уискито си. — Малко ми е притеснено за това парти.

— Защо?

— Ами… то е нещо като… мисля, че съм малко срамежлива по принцип. Не обичам да съм център на внимание, особено на парти в чест на моето изритване.

— Не съм забелязал, че си срамежлива — отбеляза Холис. — Е, все пак, ще бъде весело. Веднъж съм бил на такова парти в София. Един от заместниците на посланика беше прелъстил жената на някакъв български висш служител, или нещо подобно. Накратко — хванаха го и го изритаха. Въпреки всичко партито продължи през целия уикенд, а горкият човечец… Но какво има?

— Всички мъже са свине. Това съвсем не е смешна история.

— О, тогава ми се стори смешна. Сигурно и на теб би се видяла смешна, ако беше там.

— Знаеш ли, работата на разузнавача е… както и да е, не ти подхожда. Не можеш ли да се измъкнеш? Искаш ли да се измъкнеш?

— Искам отново да летя.

— Така ли? Или просто така си говориш открай време?

Холис седна върху един кашон, без да отговори.

— Съжалявам, Сам. Много бързам. Не те притежавам. — Тя допи уискито си. — Все още. Искаш ли още едно?

— Не.

— Аз пък искам. Нервно ми е.

— Виждам.

Тя си наля отново, после взе цигарите си от една празна етажерка. На вратата се позвъни.

— Аз ще отворя. — Лиза слезе по стълбите и се върна с Чарлз Банкс.

— Здравей, Сам. Според Лиза няма да ви обезпокоя.

— Сигурно е така. Съблечи си палтото, Чарлз.

— Не, минавам само за няколко минути.

— Ще пийнеш ли? Има само уиски.

— Едно малко. Със сода или с вода, все едно.

Лиза отиде в кухнята. Банкс се огледа, после каза:

— В кариерата ми и през живота си много пъти съм виждал тая картина. Баща ми работеше към външното министерство.

Лиза се върна с чаша леденостудена вода и я допълни с уиски. Подаде я на Банкс. Той вдигна чашата си.

— Нека бъда първият, преди още да е започнало соарето по случай изпращането ви, който ще ви пожелае и на двамата суперкъсмет в кариерата и много лично щастие.

Чукнаха се и отпиха. Банкс остана прав и се обърна към Лиза:

— Тъкмо казвах на Сам, че съм отроче на дипломати.

— Не бях чувала за това, Чарлз. Честно казано, тук почти никой не знае нищо за вас.

— Е, някои хора знаят. Прекарал съм живота си из разни дипломатически мисии. Всъщност моят баща, Прескът Банкс, е бил на работа тук през 1933 г. — в първата дипломатическа мисия след революцията. Бях на осем години и си спомням някои неща от Москва. Тогава тя беше доста мрачно място. — Той се усмихна. — Знам, знам. Както и да е, видях Сталин, когато бях някъде на 10 години, струва ми се.

— Колко вълнуващо — каза Лиза. — Спомняте ли си го?

— Спомням си, че миришеше на тютюн. Баща ми на шега ми каза, че ще видя царя на всички Русии. После, когато ме представяха пред него в апартамента му в Кремъл, аз му казах, че съвсем не прилича на цар на всички Русии. Сталин се засмя, но майка ми едва не припадна.

Холис се усмихна.

— Значи не си бил толкова учтив както сега, а?

Банкс се засмя леко.

— Не, това бе първият ми дипломатически гаф. — Той разклати леда в чашата си. — Е, а сега няколко служебни въпроса… — Той се огледа. — Няма да е зле да пуснеш музика, Лиза.

Лиза кимна и се приближи до някакъв магнетофон върху шкафа.

— Вече опаковаха стереокасетофона ми. Тук има няколко ролки. Чарлз, слушали ли сте Жана Бичевская, руската Джоан Бей?

— Страхувам се, че не познавам добре съвременната руска музика. Сигурен съм, че ще е подходяща за нашата цел.

— Добре. — Лиза нагласи ролката и натисна копчето. В стаята се разнесе нежен китарен звън, а след това и красив, ясен руски глас. — Песните й ме натъжават. Опитах се да й уредя едно турне в Америка, но тия копелета не я пуснаха да излезе от страната. Не можах дори да разговарям с нея. Не зная нито къде живее, нито нещо друго за нея. Знам само, че обожавам гласа й. Предполагам, че е политически неблагонадеждна.

— Наистина има чудесен глас. Поне й позволяват да пее — каза Банкс.

Тримата се доближиха до магнетофона и Лиза го усили малко.

— Мисля, че така е добре. Давай, Чарлз. Какво има? — попита Холис. Банкс преглътна.

— Да. Първо, оня ден и двамата сте изчезнали за малко и тук, както и във Вашингтон, се притеснихме, че сте се забъркали в някоя неприятност. Посланикът ви умолява да не напускате района на посолството до понеделник сутрин, когато ще бъдете откарани до летището под охрана. Надявам се, че това няма да ви затрудни много.

— Не, ни най-малко — отговори Холис, — защото не приемам заповеди от посланика. Аз и Лиза имаме намерение да ходим на църква в града в неделя.

Банкс едва не извика:

— Защо искаш да ги предизвикваш и да излагаш себе си и Лиза на опасност?

— Но, Чарлз — каза Холис почти заядливо, — наистина ли вярваш, че съветското правителство или пък неговите органи за държавна сигурност биха дръзнали да извършат покушение над живота ни, когато нашите дипломати обсъждат нови перспективи за съветско-американските отношения?

Банкс отговори доста сухо:

— Може би съветското правителство не би го направило, но от КГБ мога да очаквам всичко, както и ти самият. Подобен проблем си имаме и тук с господин Алеви, защото неговата организация като че ли преследва някакви свои цели във външната политика. В действителност, ако между КГБ и ЦРУ изобщо може да има нещо общо, то това е желанието им да осуетят всяка положителна промяна, водеща до сближаването между двете правителства.

— Това звучи доста пресилено — обади се Холис.

— Така смята цялата наша дипломация.

— Чарлз, много се дразня, когато дипломатическите кръгове тук или където и да е другаде се опитват да заемат високи морални позиции. Моята работа, както и на Алеви, може да не се харесва на теб и на началниците ти, но за съжаление тя е изключително необходима. А вече стана ясно, че външното министерство ще отпусне някои помощни служби към разузнавателната секция на мисията. Никой от моя кабинет или пък от кабинета на Алеви никога не те е молил за нещо повече от подслон, храна, съдействие и разбиране. Никога не сме компрометирали с нищо личния състав на посолството. Този, който ще ме замести, ще има тежка работа и заслужава не само уважението, но и съчувствието ти.

Банкс остави питието си на една етажерка.

— Лично аз съм напълно съгласен с теб. Светът много се промени от времето, когато единствените разузнавачи в посолствата бяха няколко души от външното министерство, неофициално известни като хора от разузнавателните служби на Държавния департамент. Все едно, опасенията на посланика по настоящия случай… опасенията дори на Белия дом, да ви призная цялата истина са, че някои от вас — ти, Сет Алеви, военноморското аташе, военновъздушното аташе или някои от хората, които работят за вас — ще използват тая история около Фишър и Додсън като средство да осуетят дипломатическите инициативи. Ето това е.

Холис наля още уиски в чашата на Банкс и му я подаде.

— Съжалявам, но последната дума по този въпрос ще бъде моя, Чарлз. Вие се страхувате от нас като от прокажени, но искам да ти напомня, че много от победите на военните сили и на разузнаването, завоювани с кръв, са били изгубени именно от Държавния департамент и от външното министерство. Аз съм се сражавал на война, и баща ми се е бил на война, и твоят баща… е, чувал съм името Прескът Банкс. Искам да ти напомня за „блестящото представление“ на Държавния департамент в Ялта и Потсдам, когато твоите предци дадоха на Сталин всичко, с изключение на западната ливада на Белия дом. Точно затова сега сме на тоя проклет хал.

Червендалестото лице на Банкс стана още по-червено. Пое си дълбоко дъх, после отпи глътка от уискито.

— Да, тогава не сме се представили в най-добрата си светлина. На стари години баща ми съжаляваше за тогавашното решение.

Лиза наля още уиски на всички и каза:

— Знам че миналото е пролог към бъдещето, но вие, старчета, говорите за неща, които са се случили, преди аз да съм се родила.

— Е, добре — каза Банкс, — ето ви тогава малко по-пресни новини. Както знаете, родителите на Грегъри Фишър са изискали аутопсия на трупа. Получихме резултатите.

— И? — попита Лиза.

— В медицинската експертиза се казва, че смъртта не е настъпила в резултат на нараняванията по тялото.

— А каква е причината за смъртта? — попита бързо Лиза.

— Сърдечен удар.

Холис се намеси:

— Сърдечният удар е причина за всички видове смърт. Но какво е накарало сърцето да спре?

— Отчасти травмите. Но преди всичко — алкохолът. В кръвта и в мозъчната тъкан на господин Фишър е имало смъртоносно количество алкохол.

— КГБ са го натъпкали с алкохол преди това — каза Холис — посредством тръбичка, вкарана в стомаха. Чудесен начин да се справиш с някого, защото почти всеки си пийва от време на време.

Тая тема не бе много по вкуса на Банкс.

— Така ли? Възможно ли е това да се направи? — Той гледаше Холис така, сякаш откриваше някакъв нов човешки вид. — Но това е ужасно.

— Значи нямаме никакво доказателство — каза Лиза, — което да може да се използва пред съда или за протест в дипломатическа нота, ако някой все пак реши да предприеме подобни действия?

— Точно така, нямаме — отговори Банкс.

— Вярвате ли, че Грег Фишър е бил убит? — попита Лиза. Банкс се замисли за момент.

— Косвените доказателства до известна степен насочват натам. Аз не съм идиот, Лиза, нито пък посланикът.

— Това звучи доста обещаващо. — После тя добави: — Ценя високо вашата позиция.

Банкс се усмихна насила.

— Наистина ли? Искам да ви кажа, че лично аз се възхищавам от чувството ви за честност и моралната ви смелост. И посланикът също. И въпреки това аз съм тук за да ви заявя, че ако някой от вас изпусне дори и една дума за този инцидент в Щатите, и двамата ще бъдете уволнени, а вероятно ще бъдете изправени и пред съд… Ясно ли е?

Холис се доближи до Банкс.

— Мисля че нито ти, нито който и да е друг извън Пентагона имате право да се разпореждате с моята военна кариера.

— Точно обратното, полковник. А що се отнася до госпожица Роудс, ако се опитате да проявите инициатива, като направите разкритие в частната си кариера, то след това ще ви бъде по-трудно, отколкото си мислите, да си намерите работа в някоя правителствена агенция.

Тя остави чашата си.

— Според мен, Чарлз, вие сте прекарали твърде дълго в Съветския съюз. В моята страна не заплашваме по тоя начин.

Банкс сякаш се смути.

— Съжалявам… Просто предавам информация.

Последва неловко мълчание, после Банкс подаде ръка за довиждане.

— Ще се видим на вашето прощално парти.

Лиза пое ръката му.

— Да, естествено, ако дойдете. Ние със сигурност сме там. — Тя се усмихна. — Харесвате ми, Чарлз. — Тя го целуна по бузата.

Банкс се усмихна сконфузено, после подаде ръка и на Холис и каза:

— Най-несвободните хора в едно свободно общество са хората като нас, които са се заклели да защитават конституцията.

— Това е част от иронията на съдбата — съгласи се Холис.

След като Банкс си тръгна, Лиза направи следния коментар:

— Направи ни на пух и прах, а после ни остави сами да си лижем раните.

— Не му е лесно и на него.

— Та на кого ли му е лесно?