Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Charm School, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 23 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010 г.)
Източник
p2pbg.com

Издание:

Нелсън Демил. Школа за магии

Книга първа

Превод: Олга Дончева, Зоя Любенова

Редактори: Мария Енчева, Росица Кечева

Технически редактор: Мария Иванова

Художник: Камен Стоянов

ИК „Матекс“ — София, 1994 г.

ISBN: 954–508–015–9

 

 

Издание:

Нелсън Демил. Школа за магии

Книга втора

Превод: Олга Дончева, Зоя Любенова

Редактори: Мария Енчева, Росица Кечева

Технически редактор: Мария Иванова

Художник: Камен Стоянов

ИК „Матекс“ — София, 1994 г.

ISBN: 954-508-015-9


Част първа

1.

— За два дни сте в Смоленск вече, нали, господин Фишър? — попита тя.

Грегъри Фишър вече не се впечатляваше, нито пък се объркваше от странния словоред и необичайните граматически времена на английския, който говореха в тая част на света.

— Да — отговори той, — от два дни съм в Смоленск.

— Защо не ви видяла, когато пристигнали?

— Бяхте излезли някъде. Срещнах се с полицията, т.е. милицията.

— Да? — тя прелисти документите му. Лицето й бе напрегнато, но след малко засия. — А, да. Добре. Вие отседнали тук в хотел „Централен“?

Фишър огледа представителката на Интурист. Беше на около 25 години, няколко години по-голяма от него. Не изглеждаше зле. Но може би само така му се струваше, защото от доста време бе по пътищата.

— Да, снощи спах в хотел „Централен“.

Тя погледна визата му.

— Турист?

— Точно така. Турист.

— Занятие?

Фишър вече започваше да се дразни от тези вътрешни мерки за контрол. Във всеки град, където бе спирал, се чувстваше така, сякаш преминаваше митница на държавна граница.

— Бивш колежанин, понастоящем безработен — отговори той.

Тя кимна.

— Да? В Америка има много безработица. И много бездомни също.

Фишър бе чул, че руснаците са побъркани на тема безработица, бездомни, криминални престъпления, наркотици и расова дискриминация в Америка.

— Аз съм безработен по собствено желание.

— Конституцията на Съветския съюз, за разлика от вашата, гарантира работа, жилище и четиридесетчасова работна седмица на всеки гражданин.

Хрумнаха му няколко отговора, но той отвърна:

— Ще попитам за това нашия представител в Конгреса.

— Да?

— Да.

Фишър стоеше в средата на офис с бледожълти стени. Жената скръсти ръце и се наведе напред.

— Ваш престой в Смоленск харесва вас?

— Супер е. Ще ми се да остана по-дълго.

Тя разгъна пътния му лист върху бюрото си, после енергично удари голям червен печат на документа.

— Вие посетили наш културен парк?

— Изснимах цяла лента там.

— Да? А посетили Исторически музей на улица „Ленин“?

Фишър не се насили да излъже:

— Не, не успях. Ще го направя на връщане.

— Добре. — Тя го погледна любопитно за момент, а Фишър помисли, че й е приятно да разговаря с него.

Всъщност целият офис на Интурист в Смоленск имаше доста запуснат вид и приличаше на склад на Камарата на търговията в някой малък град в Средния запад.

— Тук не виждаме често американци.

— Не мога да повярвам.

— По принцип нямаме много посетители от Запада. Идват само автобуси от братските социалистически страни.

— Ще разкажа колко е хубаво тук.

— Наистина ли? — Тя побарабани с пръсти по масата, а после добави замислено. — Вие можете да пътувате където поискате.

— Моля?

— Един американец ми каза това. Всеки получава паспорт. За 30 долара. За две, три, четири седмици…

— Може и за повече. Не мога обаче да отида например във Виетнам, Северна Корея, Куба и в още няколко други страни.

Тя разсеяно кимна, после попита:

— Интересувате ли се от социализма?

— Интересувам се от Русия — отговори Фишър.

— И аз се интересувам от вашата страна.

— Елате да я видите.

— Да. Някой ден. — Тя се наведе и зачете някаква бланка. — Имате в колата необходимата аптечка за първа помощ и комплект инструменти, да?

— Разбира се. Същите, които имах и в Минск.

— Добре. Трябва да пътувате по посочените магистрални пътища. От тук до Москва не ви се разрешава да спирате за нощуване. Шофирането през нощта в провинцията е забранено за чужденци. Трябва да стигнете в Москва, преди да се смрачи.

— Зная.

— Когато пристигнете, незабавно се явете в офиса на Интурист в хотел „Русия“, където ще отседнете. Преди това можете да спирате само за да зареждате с гориво или да попитате някой милиционер за посоката.

— И да ползвам тоалет.

— Е, да, разбира се. — Тя погледна пътния му лист. — Властите разрешили вас едно малко отклонение при Бородино.

— Да, зная.

— Но аз бих дала съвет да не ходите.

— Защо?

— Ще е късно следобед, господин Фишър. Ще трябва да бъдете в Москва преди тъмно. Аз бих дала съвет да останете вече пак в Смоленск довечера.

— Аз вече пак напускам моя хотел. Да?

Тя сякаш не забеляза пародията му на разваления й английски:

— Аз мога уредя друга стая тука. Това моя работа. — И тя за пръв път се усмихна.

— Благодаря ви. Но съм убеден, че ще стигна в Москва, преди да се стъмни.

Тя сви рамене и бутна документите му към него.

— Спасибо — Фишър ги прибра в раничката си. — До свидания. — Той й махна за сбогом.

— Карайте безопасно. Бъдете предпазлив, господин Фишър.

Фишър излезе, замислен върху последната й загадъчна забележка. Пое дълбоко въздух и се запъти към тълпата, заобиколила колата му. Едва си проправи път сред натрупалите се хора.

— Извинете, ако обичате.

Отключи своя Понтиак Транс Ам — син металик, усмихна се, вдигна към тях двата си пръста — знака на победата, мушна се в колата и затвори вратата. Запали мотора и потегли бавно през тълпата, която се разцепваше на две.

— До свидания, смоленчани!

Караше бавно през центъра на Смоленск, като се ръководеше по картата на седалката до него. След 3 минути бе на магистралата Минск — Москва в изток — към съветската столица. Непрекъснато задминаваше селскостопански машини, камиони, автобус, но не настигна нито един автомобил. Денят бе ветровит, сиви облаци непрекъснато премрежваха доста слабото слънце.

Фишър забеляза, че колкото по на изток отиваше, толкова по-осезаема ставаше есента. И докато в Източна Германия и Полша, които се намират на същата географска ширина, кипеше усилен селскостопански труд, тук пшеницата и от двете страни на магистралата вече бе ожъната, а овощните градини, които задминаваше от време на време, бяха обрани.

Докато гледките отстрани се сменяха, Грег Фишър размишляваше. Стигна до заключението, че ограниченията и процедурите тук бяха не просто досадни, а на моменти отчайващи. Но съветските граждани, с които се бе срещал, се отнасяха добре към него. На картичката, която изпрати до родителите си, той написа:

„Необяснимо е, но това е едно от последните места на света, където все още обичат американците.“

И той харесваше руснаците, харесваше и това, че колата му буквално спираше уличното движение и навсякъде привличаше погледите на минувачите.

Понтиакът имаше регистрация на щата Кънектикът. Беше с лети джанти, а на задницата му се намираше спойлер. Това бе колата, която караше типичният мускулест американец и той бе сигурен, че никой досега не бе виждал подобна по пътя за Москва. От задната седалка се разнасяше ароматът на плодовете и зеленчуците, които случайно срещнати по пътя селяни му бяха дали. Той от своя страна им бе подарил химикалки, американски календарчета, бръснарски ножчета за еднократна употреба и разни други дреболии, които го бяха посъветвали да вземе със себе си, преди да тръгне. Грег Фишър се чувстваше като посланик на добра воля и това го забавляваше.

Крайпътен километричен камък му показа, че до Москва остават още 290 километра. Погледна часовника на таблото на колата, който сочеше 14,16 часа. В огледалото видя, че зад него се движеше колона от войскови части. Най-предното превозно средство — тъмнозелена кола на щаба — се долепи плътно до бронята му. „Ей — измърмори Фишър, — това се казва заклещване.“

Колата присветна с фаровете си, но Фишър не виждаше къде би могъл да отбие от пътя с две платна, обградени с канавка. Той натисна педала. Петлитровият У-образен осемцилиндров двигател можеше да поеме такова количество гориво, но местният бензин беше доста долнокачествен и двигателят се задави и заглъхна. „По дяволите!“

Колата все още го следваше плътно. Фишър погледна стрелката на таблото, която показваше сто и десет километра в час — двайсет над допустимата скорост.

Неочаквано другата кола се изнесе встрани и мина успоредно на неговата. Шофьорът натисна клаксона. Задното стъкло се смъкна и офицер със златни нашивки се вторачи в него. Фишър се усмихна насила, докато отпускаше педала. Дългата колона от камиони с войници и военни съоръжения и леки коли премина покрай него, а младежите дълго му махаха, поздравявайки го с обичайното за съветската армия „У-ра-а-а!“.

Колоната се изгуби от погледа му и Грег Фишър пое дълбоко дъх. „Какво, по дяволите, правя тук?“ Това искаха да знаят и родителите му. Те му дадоха колата и парите за екскурзията като подарък по случай завършването на университета в Йейл и дипломирането му като магистър — бакалавър по хуманитарни науки. Колата бе транспортирана с кораб до Хавър и той прекара лятото, обикаляйки из Западна Европа. Пътуването му в Източния блок бе негова идея. За съжаление получаването на виза и разрешително за колата му отне повече време от очакваното и също като Наполеон и Хитлер преди него и той смяташе, че „нашествието“ му в Русия се осъществява около месец по-късно от предвиденото време и сезонът никак не е подходящ.

Фишър забеляза, че пейзажът е монотонен и еднообразен. Небето като че ли бе точно отражение на земната повърхност — сиво и леко хълмисто, без никаква промяна през последните осем дни. Можеше да се обзаложи, че на полската граница времето от слънчево става съвсем мрачно, и нямаше да сгреши.

Възторгът му, че е турист в Съветския съюз, реши той, нямаше почти нищо общо със земята тук — еднообразна, с хората — мрачни, нито пък с климата — ужасен. Въодушевлението му идваше от това, че е в страна, в която бяха стъпвали малко западняци; страна, в която туризмът не се насърчаваше и ксенофобията се коренеше дълбоко в националната психика; страна, чиято нация живееше в една полицейска държава. Тази страна — крайна цел на неговата екскурзия — бе едно опасно място.

Грегъри Фишър включи радиото, но не можа да намери нито Гласът на Америка, нито Би Би Си, които като че ли се хващаха само през нощта. За малко се заслуша в гръмлив мъжки глас на фона на военна музика и на няколко пъти долови думите „американец“ и „агресия“. Изключи радиото.

След Туманово магистралата стана по-широка и по-гладка, но изчезнаха табелите с надписи „Москва“. Нищо не напомняше за някаква търговска дейност, типична за двайсетия век. „Усещам, че имам нужда от един Биг Мак[1]“ — помисли той. Пъхна в касетофона касета с уроци по руски език, заслуша се и започна да повтаря: „Я плохо себя чув… Чувствам се зле. На что жалуетесь? Какво ви е?“

Фишър слушаше касетата, а понтиакът летеше по черния асфалт. По полята жени събираха класовете, останали след жътвата.

В далечината пред себе си видя очертанията на село, неотбелязано върху картата му. Покрай магистралата бе подминал и други подобни. Бе виждал и по-съвременни сгради в края на широки странични отбивки — според него държавни стопанства. Но самотни селски къщи не видя никъде. А и селата не бяха подходящи за снимки за пощенски картички.

В пълен контраст всяко селце в Западна Европа бе предизвикало истински възторг у него. След всеки завой на пътя пред него се разкриваха нови, красиви пасторални гледки. Или поне сега така му се струваше. Той откри, че селска Русия не се различава особено от селска Америка. В дълбоката провинция и на двете страни нямаше старинни чудатости, нямаше замъци или крепости, нямаше много послания от миналото. Пред очите му сега извършваха ниско продуктивна селскостопанска дейност, ръководена от Москва. „Това не ми харесва“ — каза си той.

Колата навлезе в поредното село. Повечето сгради в него бяха дървени селски къщи, напомнящи на колиби, наричани от руснаците изби, чиито врати, прозорци и дървени саксии бяха боядисани в един и същ син цвят. „Народна фабрика номер три за боя преизпълнява нормата за синя боя номер две. Да?“ Цялото село се простираше от двете страни на магистралата в продължение на около половин километър и приличаше на удължен модел тип „уютна колиба“ в планините Адирондак. Няколко души възрастни и деца вадеха картофи от градините зад оградата на дворовете си. Старец се опитваше да замаже с хоросан пролуките между две греди на своята изба, а група деца победоносно тормозеха малки пиленца.

Всички спираха и се зазяпваха в преминаващия металносин Понтиак Транс Ам. Фишър небрежно им махаше с ръка и веднага щом мина покрай последната колиба, натисна по-здраво педала на газта. Надникна над дясното си рамо и за миг улови слънцето, извисено над хоризонта на югозапад.

След половин час отби от магистралата и тръгна по по-тесен паралелен път, който навремето е бил главният път, водещ на запад от Москва. След няколко минути се озова в покрайнините на Можайск, на сто двайсет и осем километра от Москва. Ограничи скоростта до позволената в населено място. В пътеводителя на Интурист пишеше, че градът датира от Х век, но в обикновените сгради от бетон и дърво нямаше нищо антично. На картата му бе обозначен манастир някъде в околността и той видя кулата на катедралата „Свети Никола“, но нито имаше време, нито пък му се спираше, за да разглежда забележителности. Имаше нещо много дръзко в това, че е американец и че кара понтиак в най-вътрешната и тъмна част на Русия. Все пак вниманието, което човек можеше да си позволи да привлече върху себе си, трябваше да има някакви граници.

Премина през Можайск, като се опитваше да изглежда безгрижен зад волана и да избегне любопитния поглед на държавния катаджия, който регулираше движението на единственото главно кръстовище.

Едва след като остави града зад себе си, той забеляза онова, което търсеше — бензиностанция. Това бе единствената бензиностанция в източния край на Можайск, отбелязана с табела с нарисувана на нея бензинова колонка. Той стигна до безупречно белия бетон и спря до жълта колонка. Мъж в чист син гащеризон седеше пред сградата от бели бетонни панели и четеше книга. Той го погледна над книгата. Фишър слезе от колата и тръгна към него.

— Как върви бизнесът? — Фишър му подаде боновете на Интурист за трийсет и пет литра деветдесет и три октанов бензин. — Окей ли е?

Мъжът кимна:

— О, окей.

Фишър се върна при автомобила и започна да го пълни. Мъжът го последва и погледна брояча през рамото му. Фишър не се учудваше вече, че въпреки че бяха на самообслужване, при бензиностанциите винаги имаше служител, който стои и те следи.

Броячът отчете трийсет и пет литра, но резервоарът не бе пълен и той доля още четири литра, преди да закачи обратно маркуча на помпата. Точно тогава дежурният на бензиностанцията надничаше в понтиака и като че ли не го забеляза.

Фишър влезе в колата, запали мотора и натисна педала. Свали автоматичните прозорци и подаде на служителя няколко картички с изгледи от Ню Йорк.

— Там всички са бездомни. Да?

Мъжът прегледа бавно картичките. Фишър постави в касетофона касета на Брус Спрингстийн, натисна съединителя и остави двуметрова черна диря от гумите върху белия бетон. Направи остър обратен завой и набра скорост нагоре по пътя. „Сюрреалистично. Наистина.“ Вдигна прозорците и потъна в музиката.

Натискайки педала на газта, набра скорост, доста по-висока от разрешената. „През последните две хиляди километра не съм видял пукнато ченге. Тук дори не са чували за радар.“

Помисли за хотел „Русия“ в Москва. От Варшава насам това щеше да бъде първото му спане на прилично място. „Имам нужда от пържола и малко уиски.“ Запита се какво ще прави с плодовете и зеленчуците на задната седалка.

„Избягвайте каквито и да е сексуални връзки.“ — спомни си съвета, получил в посолството в Бон, когато отиде там да вземе визата за Съветския съюз. Досега наистина ги бе избягвал, като се изключеше Варшава. Въпреки това му бяха останали петнадесет чифта чорапогащници и около десетина шишенца гланц за устни. „Ще видим какво се предлага в хотел Русия.“

Фишър продължаваше да следи знаците, за да излезе на главната магистрала. Някаква стрелка я сочеше след шосе с едно-единствено платно, покрито с груб асфалт на дупки. Друга стрелка водеше наляво към стръмен път в малко по-добро състояние. Надписът бе на кирилица, но той успя да разчете думата „Бородино“. Погледна часовника на таблото — стрелките показваха 16,38. Инстинктивно натисна педала и зави по пътя за Бородино — на запад, срещу залязващото слънце.

Не знаеше какво очаква да види при Бородино, но нещо му подсказваше, че това е „шанс, който не бива да се изпуска“. Искаше му се да зърне мястото, където са воювали Наполеон и Кутузов и където петдесет години по-късно е стоял Лев Толстой, обмисляйки своя епос „Война и мир“. Фишър смяташе, че дължи на руснаците поне това, преди да влезе в Москва.

Пътят завиваше плавно и се издигаше постепенно. От двете му страни се извисяваха тополи и на Фишър това му харесваше. Мина бавно през отворената желязна врата на каменната ограда. Пътят се изкачваше върху ниско хълмче и пред него се разкри Бородино — местността, където Grande Armee на Наполеон се е срещнала с руската армия, ръководена от маршал Кутузов. Пътят стигаше до малък паркинг, отвъд който се виждаше бяла сграда, облицована с варовик, с червен керемиден покрив и със свод в неокласически стил. От двете страни на свода имаше редици френски прозорци. Отстрани на входа стояха два стари топа, а дулата им стърчаха напред. От пътеводителя на Интурист Фишър знаеше, че това е музеят на Бородино. Той затършува из касетите си и измъкна Увертюра 1812 на Чайковски. Пъхна касетата, усили звука и слезе от колата, оставяйки вратата след себе си отворена. Музиката се разнесе над притихналото някогашно бойно поле и ято диви гъски излетяха във въздуха.

Фишър се изкачи по стълбите на музея, натисна бравата на вратата, но тя бе заключена. „Характерно за тях.“ Обърна се и впери поглед в поляните и хълмчетата, покрити с трева, където в един септемврийски ден на 1812 година са се срещнали в бой четвърт милион френски и руски войници: французите — решени да завземат Москва, а руснаците — да я защитят. Според пътеводителя в продължение на петнайсет часа двете страни стреляли една срещу друга. Вечерта руснаците се оттеглили към Москва, а французите завзели полето при Бородино и малкото селце със същото име. Сто хиляди души били убити и ранени.

В далечината Фишър забеляза монумента в чест на френските войници и офицери, участвали в битката през 1812-а, а малко по-нататък се виждаше по-нов паметник в чест на руските защитници, които се опитали на същото това място да спрат германците през 1941-а. Фишър забеляза, че няма паметник, посветен на германците.

Както бе вперил поглед в някогашните бойни полета — сега затихнали в необичайно спокойствие, което някак си навяваше мисли за смърт в есенния здрач, Грег Фишър неочаквано почти физически усети хода на историята и трагедията на разигралите се тук събития. Студеният източен вятър довя малки брезови листенца върху гранитните стъпала, на които бе застанал, а оръдието в увертюрата на Чайковски гърмеше сред тихата природа. „Русия — каза тихо той на себе си. — Родина — отечество. Кървяща Русия. Но ти си накарала всички тях също да кървят. Дала си им смърт, изразяваща се със седемцифрено число.“

Фишър бавно се върна при колата. Бе застудяло и през тялото му преминаха тръпки. Затвори вратата и намали касетофона, докато караше бавно по алеите край обелиска от черен гранит, издигнат в чест на Кутузов; покрай общата гробница на съветските защитници, паднали в бой през 1941 година; покрай монумента, посветен на Grande Armee през 1812 година, и още десетина по-малки плочи в памет на руските войски както от 1812, така и от 1941 година. Сред падащия сумрак му се стори, че до него долитат приглушените тътнежи на битка и виковете на сражаващи се войници. Несправедлив съм към тях, реши той. Много са изстрадали — Западът неведнъж ги е притискал.

Времето бе минало неусетно и вече се бе стъмнило. Опита се да се върне по същия път, по който бе дошъл, но скоро откри, че се е загубил.

Навлезе в гора от извисени борове. Неохотно продължи по тясното павирано шосе, оглеждайки се да намери достатъчно широко място, за да обърне. Включи фаровете, но не видя нищо друго, освен стени от тъмнозелени борове, издигащи се от двете му страни. „О, Господи!“

Изведнъж лъчите осветиха голяма дървена табела върху едно дърво и Фишър спря колата. Взря се през предното стъкло в буквите на кирилица и успя да разчете познатата му вече дума „СТОП“. Останалите думи му бяха непонятни, с изключение на още едни познати букви — „СССР“. „Държавна собственост. Но кое не е държавна собственост тук? Къде ли ще ме отведе този път?“ — запита се на глас той. Стори му се, че гласът му потрепери, затова си каза по-уверено: „Не ми трябват главоболия.“

Както седеше и се чудеше какво да прави, забеляза сред дърветата малко празно пространство. То се намираше отвъд табелата и на него не му се искаше да я отминава с колата, затова измъкна фенерче изпод седалката си и слезе. Извървя пеш десетина метра до оголеното място. Оказа се, че това е площадка, покрита с чакъл, която имаше форма на квадрат с размери не повече от пет на пет метра и която очевидно се използваше за обръщане на коли — приспособление, което дава възможност на невнимателния шофьор да се подчини на надписа върху табелата. „Руска съобразителност.“ Той ритна натрошения камък и реши да се възползва от нея, за да обърне. Тръгна обратно към колата и замръзна на място.

Въпреки бръмченето на двигателя чу шумолене на клонки. Остана неподвижен и едва дишаше, затаил дъх, долавяйки уханието на смола. Въздухът бе студен и влажен и той потръпна в шубата си. Отново го чу — шумолене на борови клонки, този път по-наблизо. „Сигурно фаровете са привлекли някой дивеч, помисли той. Така ще е.“ Пристъпи към понтиака. Някъде в далечината чу да лае куче — лаят не беше като по приятел, реши той.

Светлината на фаровете го заслепяваше и той засенчи с ръка очите си, докато изминаваше десетте метра обратно до колата с бавни, широки стъпки; едно, две, три, четири, пет.

— Руска съобразителност — каза някакъв глас само на няколко стъпки от дясната му страна.

Фишър усети, че краката му се подкосяват.

Бележки

[1] Голям хамбургер на „Макдоналдс“. — Б.пр.