Нелсън Демил
Школа за магии (14)

14.

Сам Холис вървеше по Калинински проспект — московското „Пето авеню“. Беше най-оживеният час от деня и всички мъкнеха чанти, като се опитваха да изкупят всичко, каквото се продаваше в магазините. Московчани и провинциалисти всекидневно се изсипваха в центъра на Москва заради това, което те наричаха пазаруване, въпреки че според Холис то приличаше повече на плячкосване на града.

Холис се спря пред витрината на „Подарки Пятеро“ — Магазин за подаръци номер пет — и се загледа в отражението си на стъклото. Тъмносиньото му вълнено палто бе съвсем типично за Москва, както и черната шапка с тясна периферия и възголямото му дипломатическо куфарче, много подходящо за пазаруване на пресни зеленчуци и месо. Надяваше се, че на пръв поглед се смесва с тълпата, но бе убеден, че московчани веднага подушваха западняците. Освен различните черти на лицето той знаеше, че и поведението му е по-различно от това на хората около него.

Спомни си какво му бе казала Лиза за походката на руснаците.

Холис влезе в магазина за подаръци. Не бе претъпкан както магазините, в които продаваха стоки от първа необходимост, а щандът в дъното, на който се работеше само със западна валута, бе празен.

Холис избра изваяна от дърво мечка, която балансираше топка на крака си, и малка алуминиева значка, на която бе изобразен профилът на Ленин. Той подаде шест долара, а продавачката му върна няколко увити в целофан шоколадови бонбона, като се извиняваше, че няма дребни монети за ресто. Холис бе събрал вече цяло чекмедже шоколадово ресто. Пъхна покупките в джоба си и отново излезе в студения сумрак.

Калинински проспект бе обграден с двайсететажни блокове от стъкло и бетон, с магазини на приземния етаж. Той пресичаше старинния квартал „Арбат“. Улицата бе широка колкото магистрала и магазините бяха на огромни разстояния един от друг, което всъщност нямаше много голямо значение.

Холис отново спря, този път пред витрината на магазин за дамска конфекция, наречен „Москвичка“, което означаваше нещо като „Госпожица Москва“ — наименование, което по неизвестни причини винаги го развеселяваше. Той се загледа в отражението на тълпата, минаваща зад него, но не забеляза „опашката“ си. Продължи на север и пресече площад „Октомври“. Мина по един каменен мост за пешеходци, който водеше към кулата на Троцки, издигната зад кремълската стена от червени тухли. Двама патрули в зелени униформи го изгледаха, но не казаха нищо. Холис влезе в комплекса, пълен с чудесни храмове, паметници и обществени сгради — сърцето на съветската мощ и душата на стара Русия. Сам Холис, който не се впечатляваше лесно, бе изумен от Кремъл.

Той мина покрай Арсенала отвъд Ивановски площад, като си проправяше път сред стотиците туристи, които бързаха да снимат на последните лъчи светлина. Близо до вратата забеляза двама души, унесени в разговор. Бяха с тъмни палта и шапки с тесни периферии — също като него. Но те не носеха куфарчета, нито пък чанти. Бяха пъхнали ръце в джобовете, както правят всички полицаи. Той тръгна към Спаската кула в северозападната стена на крепостта. Очевидно пред нея не се допускаха пешеходци и вратата бе заключена. Но скоро една черна волга излезе от сградата на президиума и Холис забърза след нея. Двама часови отвориха голямата дървена врата и той излезе след волгата, а войниците си размениха нервни погледи, но никой не го спря.

Вратите се затвориха зад него и Холис се озова на Червения площад срещу храма „Василий Блажени“. На площада се допускаха само превозни средства на Кремъл, а сега бе най-оживеният час за пешеходци и тук гъмжеше от хора. Затова Холис харесваше това място точно по това време. Той премина през тълпата по диагонал пред мавзолея на Ленин, където огромна опашка чакаше, да види балсамирания труп. Мина бързо покрай големия ГУМ в северния край на площада и погледна назад, но не забеляза двамата мъже с черни палта. Холис слезе по едни стълбички от тротоара и тръгна надясно към метрото. Пусна пет копейки в турникета и стъпи на ескалатора. Влезе в огромната мраморна метростанция с кристални полилеи. След минута влакът пристигна. Той се шмугна между пътниците и взе метрото до следващата спирка — „Дзержински“. Доближи се до групичка от около двайсетина души, скупчили се един до друг. Младо момиче с огненочервена коса обясняваше нещо на хората. Чу я да говори на английски със слаб акцент:

— Зад вас е Държавният политехнически музей, чиито експонати проследяват развитието на руското инженерство. — Екскурзоводката от Интурист хвърли любопитен поглед към Холис и продължи: — От лявата ви страна се издига Историческият музей на Москва. В него можете да видите как съветското социалистическо строителство е превърнало стара Москва в един от най-красивите градове на света.

Холис забеляза, че американските туристи го поглеждаха едва забележимо. Някои от тях със сигурност си въобразяваха, че той е от КГБ. Всъщност им се искаше да е точно така. Това бе част от цялата екскурзия. После у дома щяха да разказват злокобни историйки.

— Отляво — продължаваше червенокосата с плътен глас, в който имаше нещо много секси — е музеят „Маяковски“ — домът, където прочутият поет е прекарал последните единайсет години от живота си.

— Ще има ли процес? — попита съседа си някой пред него.

Холис помисли, че ако има процес, един от въпросите трябва да бъде: „Вярно ли е, че самоубийството на Владимир Маяковски е резултат от разочарованието му от живота в Съветския съюз?“

— В центъра на площада виждате бронзовата статуя на Феликс Дзержински — велик партиен ръководител, съветски държавник и близък съратник на Ленин.

Холис помисли, че тя трябваше да прибави и: „масов убиец и основател на ужасния апарат за Държавна сигурност“.

Екскурзоводката посочи отвъд площада:

— Онази красива сграда с високите сводести прозорци е „Детский мир“ — най-големият магазин за детски играчки в Москва. Руснаците обичат да глезят децата си — довърши наизустеното тя.

Сред тълпата се понесе шепот и една жена се провикна:

— А може ли да го посетим?

— В свободното ви време.

Някой се изсмя.

— Сега ме последвайте — каза рязко екскурзоводката. — Тръгваме към автобуса, да?

— А коя е голямата сграда ей там? — попита един мъж.

— Онова — отговори момичето спокойно, без дори да погледне накъде сочи човекът — е сградата на Комитета по енергетика.

И това наистина е сградата на Комитета по енергетика, помисли Холис, ако представата ти за електрическа енергия са петдесет вата, включени към ташаците ти. Той се загледа в групичката, която се отправи към червено-белия автобус на Интурист. Минувачите московчани оглеждаха дрехите на чужденците и на него му се прииска американските туристи да се научат да се обличат по-добре. Няколко души от групата се обърнаха и снимаха „Комитета по енергетика“, вероятно осведомени от по-благонадежден източник, че това е главното управление на КГБ — прословутият затвор „Лубянка“.

Уличното осветление светна, въпреки че все още не бе много тъмно. Холис извади значката с лика на Ленин от джоба си и я сложи на ревера, после седна на една пейка, която гледаше към проспект „Маркс“. Извади от куфарчето си зелена ябълка, парче козе сирене и малко джобно ножче. Покри коленете си с памучна салфетка и започна да бели ябълката и да реже сиренето. На пейката отдясно възрастен човек ядеше черен хляб. Пейките в парковете на Москва бяха нещо като заведения за бърза закуска. Холис хвърли парченце ябълка на ято врабчета, които се разхвърчаха, но после отново се върнаха и започнаха да кълват.

Холис го видя да идва по проспект „Маркс“, покрай останките от стени, издигнати през X век, с хубава кожена шапка и препасан колан през кръста, което издаваше, че е военен в цивилно облекло. Походката му също бе като на военен. Носеше познатото му вече дипломатическо куфарче от свинска напа.

Генерал Валентин Суриков от военновъздушните сили на Съветския съюз мина право пред Холис и врабчетата се разпръснаха. Той забеляза значката на ревера на Холис — знак, че всичко е безопасно, и седна на пейката срещу него. Генералът запали цигара, сложи очила с позлатени рамки и извади от куфарчето си един брой на вестник „Правда“. Без да вдига глава, каза на английски:

— Сиренето трябва да е увито в целофан, а не във вестник. Ние имаме целофан. Само селяните използват вестници.

Холис смачка парчето вестник и го пъхна в куфарчето си.

— Защо избра това място? — попита Суриков.

— А защо не?

— Това не е игра, приятелю. Не сме дошли тук, за да разказваш после разни занимателни историйки на приятелите си.

— Да, не сме дошли за това, генерале.

— Ако те пипнат, ще те изритат веднага въпреки дипломатическия ти имунитет. А ако пипнат мене, ще ме тикнат ей там — той кимна с глава към „Лубянка“ — и ще ме застрелят.

Сам Холис не харесваше много генерал Валентин Суриков, но не знаеше точно защо.

— Знаеш ли какво направиха с полковник Пенковски, когато го хванаха? — попита Холис.

— Не знам кой е полковник Пенковски.

— По-точно кой беше. — Холис се изненадваше всеки път, когато откриеше колко малко неща знаят тия хора за обществото, в което живеят. Дори и генералите. — Пенковски вършеше същата работа като теб. Бе много известен на Запад. Ония приятелчета от сградата ей там го измъчвали цели шест месеца, после го изгорили жив в камерата. Разстрелите са за по-малки прегрешения.

Холис си отряза парче ябълка, после го разряза на по-малки парченца, проверявайки дали няма червеи. Не намери нищо, сложи парченцата в устата си и задъвка.

Генерал Суриков запали още една цигара, преди да изгаси първата.

— Абсолютно сигурен ли си, че не са те проследили на идване?

Холис сви рамене.

— Направих всичко възможно. А ти?

— Разбира се, не мога да им се измъквам открито като тебе.

— Каква работа имаш в тая част на града, другарю генерал?

— След един час имам резервация в ресторанта на хотел „Берлин“. Ще обядвам там с внучката си.

— Добре. Харесва ми как си го организирал.

— Откъде знаеш, че са го изгорили жив? — попита Суриков.

— Моля? А-а, Пенковски. Не знам. Шефът ми каза. Но и той лъже като твоя шеф. Звучи добре. Предполагам, че целеше да ме накара да намразя още повече КГБ.

— И намрази ли го?

— Не по лични съображения. Те не са ми провалили живота както твоя и на всички останали от Владивосток до Източен Берлин. А ти мразиш ли го?

Суриков не отговори и това заинтригува Холис. Той не можеше да намери обяснения за мотивите на Суриков.

— В бележката ти пишеше, че е нещо спешно — каза Суриков.

Холис кимна. Бяха си измислили много лесен начин за уговаряне на извънредни срещи. Холис просто изпращаше бележка до полковник Андреев, заемащ същата като него длъжност в съветското Министерство на отбраната, с молба за някаква информация относно текущите преговори за разоръжаване. Андреев предаваше молбата по-нагоре, както си му е редът, и накрая тя стигаше до бюрото на генерала. Суриков налагаше бележката на Холис върху малка, но много подробна карта на центъра на Москва. Дупчица от карфичка показваше мястото на срещата им. Часът винаги беше пет и тридесет на същия ден. Ако в някой ъгъл на бележката имаше петно от молив, това означаваше, че срещата ще се състои на следващия ден. Думата „отговор“ някъде в бележката означаваше „спешно“.

— Да, спешно е, но не е нещо, за което да се притесняваш — отговори Холис. Мина му през ума, че навярно е объркал програмата на генерала за деня. Суриков отгърна дебелия вестник и го нагласи към светлината.

— Е, за какво става въпрос?

— Кой е спечелил битката при Бородино?

Суриков погледна Холис с недоумение.

— Моля?

— Толстой — обясни Холис — подробно описва, че победители са били французите, но има руснаци, които смятат, че победата е за Русия. Ти на какво мнение си? Кой е спечелил битката?

— Не разбирам за какво говориш — каза Суриков.

— За действителната ситуация. Трябва ми истината. Действителната, а не руската истина. Нужна ми е информация за бивша база на съветските военновъздушни сили.

— Така ли?

— Северно от Бородино.

Суриков мълчеше.

— Бивше училище. Сега КГБ го използва за други цели. Знаеш за какво говоря, нали?

Суриков отново не отговори.

— Ако не знаеш нищо за това, веднага си тръгвам — каза Холис.

Суриков преглътна.

— Знам някои неща.

— Навярно незначителни, генерале, защото иначе отдавна щеше да ме информираш.

Суриков не проговори цяла минута, после каза:

— Толкова е важно, полковник, в него се крие такава потенциална опасност за бъдещите съветско — американски отношения и за световния мир, че е по-добре да не говорим за това.

Холис не гледаше към Суриков, но по тона му, обикновено сдържан и леден, прецени, че е развълнуван.

— Ами добре е, че мислиш за световния мир — каза Холис. — Но въпреки това нещо е изтекло и аз искам да го овладея под свой контрол, преди да са го разбрали погрешно, или пък то да попадне в неподходящи ръце.

Суриков отново сгъна вестника си. Холис го погледна скрито и видя, че на лицето му се чете силно безпокойство.

— Кажи ми какво знаеш за това и откъде го знаеш? — попита Холис.

— Първо ти ми кажи какво знаеш.

— Знам, че трябва да те попитам за това място. Това е всичко, което трябва да знаеш.

— Искам да помисля…

— Та нали това правиш още от първия ден, в който се свърза с мен преди година?

— Така ли? Четеш и в душата ми? Та ти дори не си руснак.

— Нито пък ти, генерале. Ти си московчанин, рожба на Съветите, и ние и двамата сме съвременни служители на армията. Добре се разбираме един друг.

— Добре — каза Суриков решително. — Обмислил съм всичко от начало до край. Искам да се измъкна.

— Тогава се смятай свободен. — Най-после Холис намери един червей и изхвърли средата на ябълката на врабчетата. — Желая ти късмет и благодаря.

— Искам да се измъкна оттук. От Русия.

Холис бе разбрал добре какво има предвид Суриков.

— Искам да изживея последните си дни на Запад — каза Суриков.

— Аз също.

Суриков не отговори.

— Мислиш, че са те надушили ли? — попита Холис.

— Не, но ще се усетят, ако ти дам това, което искаш. Искам да отида в Лондон.

— Наистина ли? Жена ми е в Лондон. И на нея не й хареса тук.

— Колко време ще ти е необходимо, за да ме прехвърлиш на Запад?

— Полетът трае около четири часа, генерале. — На Холис му правеше удоволствие да напомня на съветските висши държавни служители за типа държава, която сами си бяха създали. — Той продължи. — Подай документи за туристическа виза, а аз ще се погрижа за резервация в Аерофлот. Еднопосочен билет, нали така?

— Искаш да кажеш, че не можеш да измъкнеш от тук никого?

— Не е много лесно. Вие имате дяволски добра полицейска система.

— Не мисли, че ако ме държиш тук, ще продължавам да те снабдявам със секретна информация, приятелю. Ако не ме измъкнеш, се оттеглям от службата си при тебе.

— Казах ти, че всичко ще се оправи.

— Ще започна да работя за британците.

Холис изтри ръце в салфетката. Да загубиш агент, защото се е панирал и оттеглил, е едно, но да го загубиш, защото е отишъл да работи за други, е съвсем друга работа. Новата тактика бе източникът на информация да се остави да напусне когато си поиска и да не се насилва, както са правили в миналото. Притиснатите агенти неизбежно ги хващат и след това КГБ измъква от тях всичко, което са предали като информация, и предприема необходимите мерки, за да оправи нещата. Но ако Суриков отиде при британците и по-късно се издъни, Холис може никога да не узнае, че Суриков си е изпял всичко в „Лубянка“.

— Или пък за французите — каза генералът. — Говоря френски доста добре. Ще се оправя във Франция.

— Ако ще ходиш при французите, по-добре иди направо при КГБ, за да си спестиш времето. Те са се внедрили дълбоко сред тях, генерале. Повечето са едновременно и агенти на КГБ.

— Не се опитвай да ме изплашиш. Имам и трета възможност — германците. Така че сега изборът е единствено твой.

— Ще говоря с моите хора. Не че не искаме, но е доста опасно. За тебе, имам предвид.

В действителност, помисли Холис, по-скоро наистина не искат. Някои политици много харесваха информатори от висок ранг, но за хората от разузнаването един доброволен информатор съобщава същите неща на КГБ, както и един заловен шпионин, а именно, че всичко, което е минало през бюрото му, е минало и през ръцете на врага. Суриков трябва или да продължи да шпионира за него, или просто да се оттегли и да си затваря устата. Но тъй като той май не бе склонен да приеме нито едното, нито другото, Холис смяташе, че Суриков има нужда просто от една автомобилна катастрофа. Но това не му беше много по вкуса и той се надяваше, че би могъл да измисли нещо по-подходящо.

— Ще го обмислим. Помисли и ти. Западът съвсем не е това, което всички тук си представяте и превъзнасяте.

— Не ме занасяй, полковник. — Суриков запали поредната трета или четвърта цигара от предишната.

Холис извади брой на вестник „Правда“ от куфарчето си. Доста добре можеше да чете на съвременен руски — бюрократичен, журналистически, комунистически руски. Но имаше проблеми с Чехов, Гогол, Толстой и другите класици и той смяташе, че един ден с радост би изучавал езика на тези писатели, ако живее достатъчно дълго, за да седи в люлеещ се стол с Толстой в ръка.

Погледна крадешком към Суриков, който като че ли наистина четеше своята „Правда“ — органа на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз. Четеше и вярваше в написаното, а в същото време в мислите и убежденията си се разкъсваше по някакъв чудовищен начин. Тези хора, реши Холис, са безнадеждни. Безнадеждни, когато са си тук — в страната, детински наивни и озадачени, когато ги измъкнеш оттук и им дадеш първия брой на „Вашингтон пост“ или лондонския „Таймс“. Холис бързо плъзна поглед по едно от заглавията: „Афганистан се бори и строи. Съветско — афганистанските политически и икономически връзки, които водят началото си още от времето на Вл. И. Ленин, имат дълга история и са ярък пример за добросъседски отношения“ — зачете се той.

Отново погледна Суриков. Цял живот мозъкът на тоя човек е бил захранван с празни калории и никак не бе чудно, че интелектът му е недохранен. Осъзна, че трябва много внимателно да се отнася с него.

— Сигурно добре съзнаваш, полковник, че ако ти дам това, което искаш, нито ти, нито аз трябва да оставаме в Русия след това — каза Суриков.

— Наистина ли?

Холис си припомни кога за пръв път срещна генерал Суриков. Той се бе обърнал директно към него преди година на прием на югославския посланик по случай Деня на независимостта на Югославия. „Полковник Холис, казвам се Валентин Суриков“ — му бе казал Суриков на английски. Беше с униформа на генерал от военновъздушните сили на Съветския съюз, така че Холис му отвърна според военния етикет: „За мен е удоволствие да се запознаем, генерале.“

„Бих желал да предоставям тайна информация на вашето правителство. Предайте на този, който се занимава с подобни въпроси, че можем да се срещнем на приема на финландския посланик следващата седмица“ — бе продължил спокойно Суриков и после се бе оттеглил.

На приема във финландското посолство отиде самият Холис.

Сега, година по-късно, тук — на площад „Дзержински“, Холис бе съгласен със Суриков, че двамата са почти в края на опасната си връзка.

Суриков надникна над вестника към група мъже, които излизаха от „Лубянка“.

— Помоли ме за информация. Казах ти цената си — каза той.

Холис също забеляза мъжете пред главното управление на КГБ. Бяха шестима, говореха и ръкомахаха. Изглеждат в добро настроение, помисли Холис. А и защо да не са? Та те са полицаите в една полицейска държава.

Суриков започваше да става нетърпелив. Много тихо — толкова тихо, че Холис едва го чу — той каза:

— Ако знаеш поне малко за онова, което е при Бородино, ти е съвсем ясно, че да ме измъкнеш оттук, е прекалено ниска цена за информацията, която ми искаш. — После добави един от любимите си, добре заучени американски идиоми: — Когато разбереш, ще ти се съберат очите от изумление.

Холис се усмихна зад вестника. Очите му отново се насочиха към „Лубянка“ — красива осеметажна сграда в италиански стил. Първите два етажа бяха от сив гранит, а горните — с циментова мазилка, боядисана в онова дрисливо жълто, което руснаците много обичат. Бе една от малкото сгради в Москва с чисти прозорци. През тях на слабото флуоресцентно осветление се виждаха хората на работните им места.

Винаги го бе изумявало местоположението на КГБ — точно в сърцето на Москва, на педя разстояние от магазина за детски играчки, сред площад, откъдето десетки хора го виждаха всекидневно. В него са измъчвани и разстрелвани хиляди съветски граждани, и московчани го ненавиждаха. Въпреки това нито КГБ, нито съветското правителство имаха благоразумието да преместят управлението някъде другаде и то се издигаше тук като паметник на човешката бруталност. Може би неслучайно. Сградата наистина служеше за назидание. Всеки път, когато Холис минеше покрай нея, си мислеше, че не трябва да върши неща, които биха го тикнали там.

— Познаваш ли някакъв полковник от КГБ на име Буров? — попита Холис, отмествайки поглед от сградата.

— Навярно да.

Холис се загледа в шестимата мъже, които се разделиха и тръгнаха в различни посоки. Четиримата се запътиха към тях.

— Достатъчно се задържахме тук. Следващата неделя в един часа ще бъда на гроба на Гогол — изправи се генералът.

Както обикновено Суриков избра такова място, че Холис трябваше дълго да се рови в пътеводителя си.

— Не. Утре, генерале.

— В неделя, полковник. Нужно ми е време.

— Добре. А резервен вариант за срещата?

— Няма да има такъв. При гроба на Гогол. В неделя, в един часа следобед. Ще ми кажеш как смяташ да ме прехвърлиш на Запад, а аз ще ти дам едната половина от информацията. Другата половина ще получиш, когато стигна в Лондон.

Суриков пъхна вестника под мишница и взе куфарчето си. Бързаше да тръгне, но застина на място, защото четиримата от КГБ ги приближиха. Погледнаха към Холис и Суриков с вещия поглед на крадци, които се оглеждат за лесна плячка. Забавиха ход, после отминаха.

Холис забеляза, че Суриков пребледня като платно, обърна се и без да каже нито дума повече, прекоси площада.

Самият той остана в очакване да се появи някой духовен побратим на Феликс Дзержински и да го арестува, но нищо такова не се случи. Животът продължаваше — „престъпниците“ Холис и Суриков за пореден път бяха изиграли органите на държавна сигурност точно под носа им.

Имаше случаи, когато Холис се питаше струва ли си заради тая игра да рискува живота си. Но този път помисли за Грегъри Фишър, с който бе свършено, за живота на майор Джак Додсън, който висеше на косъм. Помисли за Ърни Симс и за хилядите други военни летци, които семействата им и американците смятаха за загинали. Дали пък, ако си свърши работата както трябва, не би могъл да ги върне отново по домовете им?

Холис гледаше след Суриков, докато той изчезна сред тълпата, обсадила „Детский мир“. Не, разсъждаваше Сам Холис, не харесвам генерал Валентин Суриков, въпреки че не знам защо точно.

Вече бе разбрал, че генералът не трябва да се подценява. Допускаше, че мотивите за измяната на Суриков не са користни — Суриков никога не бе поискал дори една рубла, долар или франк в някоя швейцарска банка. Нито пък бе досаждал на Холис за разни стоки от магазините на американското посолство. Но мотивите му не бяха и благородни. Той не бе сменил идеологията си. Суриков бе признал, че с нищо не бе засегнат от системата — никой от семейството му не е бил в лагер, нито пък изселван. Нещо повече, генерал Суриков не трябваше да се реди на опашките пред „Детский мир“, за да купува играчки на внуците си. Единственото неудобство за него бе, че трябва да си проправя път сред простолюдието по пътя към хотел „Берлин“, закъдето бе тръгнал, за да си хапне съвсем прилично. Суриков бе част от комунистическата аристокрация — тъй наречената номенклатура, за която има специални магазини и служба „Доставка по домовете“; номенклатура, която е възмутително лицемерна и се ползва с привилегии, непознати дори и в страните с най-големи класови различия на Запад.

И изведнъж, по необясними причини, Валентин Суриков решава, че тук повече не му харесва. Приискало му се да живее в Лондон, въпреки че, доколкото бе известно на Холис, никога не бе напускал границите на Съветския съюз. Тук изобщо не ставаше въпрос за „дребна риба“, както вече бе разбрал Холис. Информацията, с която ги снабдяваше Суриков, се отнасяше за военни от най-висшите кръгове — шефове на военновъздушните сили и сухопътните войски. Такава информация дребен шпионин не можеше да достави. Очевидно Суриков бе единственият генералщабен офицер на всички военновъздушни сили на Съветския съюз, въпреки че никога не бе признавал това.

Днес генерал Суриков му обясни, че има необходимите средства за билет до Лондон, но иска от Холис да му уреди прехвърлянето. Едната половина от секретната информация ще им даде в аванс, другата — след като се приземи в Англия.

Холис поклати учудено глава, докато пъхаше своята „Правда“ в джоба на палтото си. Имаше начин това да се уреди, но той не можеше да се използва твърде често. Пък и не бе наясно дали му се искаше Суриков да живее в Лондон. Суриков заслужаваше да живее в Москва. Тя му подхождаше идеално.

През ума на Холис мина мисълта да се върне обратно, но хората от Седми отдел на КГБ — наблюдателите на посолството, от които се измъкна на Червения площад, щяха най-малкото да засекат времето, когато се прибира. Знаеше, че колкото по-дълго не се мярка пред погледа им — като някоя безпътна съпруга, като неговата безпътна съпруга, — толкова повече ще се ядосат „приятелчетата“ му. Затова реши да се помотае един час из Държавния политехнически музей. Може и да си струваше да го посети. Пък и си падаше по червенокоси екскурзоводки. Холис се изправи, свали значката с лика на Ленин от ревера си и я хвърли на земята. Взе куфарчето и тръгна към музея.

Сети се за Катрин, която сега бе в Лондон. Една от причините, поради които не можеше да си вземе отпуск, за да отиде дотам и да уреди нещата си с нея, бяха именно срещите му със Суриков. А сега Суриков можеше да се добере до Лондон и преди него. „Тази професия е една безкрайна ирония. Безкрайна.“, повтори той на глас.

В мислите му се появи и Лиза Роудс, въпреки че цял ден се опитваше да не мисли за нея. Осъзна, че се чувства отговорен за безопасността й и навярно точно заради това не й се бе обаждал. Тя определено му харесваше, но понеже той се възприемаше като движеща се мишена, не бе наясно дали му се иска Лиза да бъде близо до него. Докато Алеви явно не се бе измъчвал от подобна дилема, както се бе убедил Холис в антикварния магазин на улица „Арбат“. Вече бе разбрал, че в неговата професия връзките между мъжете и жените биват два вида — служебно — сексуални или сексуално — служебни. Знаеше, че Алеви предпочита първата категория. Холис се чувстваше добре без нито една от двете.

Все пак реши, че навярно трябва да попита какво мисли самата Лиза Роудс по този въпрос.