Богомил Райнов
Този странен занаят (9)

* * *

Някои субекти си въобразяват, че дипломатите са между хората, които най-малко се претоварват с работа Истината е, че има дипломати, които работят, и други, които си клатят краката — както при много други професии. Що се отнася до мене, аз никога не съм се смятал за дипломат, но дните ми в Париж бяха тъй претрупани, че днес ми е дори трудно да разбера как съм се оправял с толкова неща едновременно.

Когато си спомня за колекционерските мании, струва ми се, че не съм вършил нищо друго, освен да обикалям из дюкяните и пазарищата. Когато се сещам за познанствата си, имам впечатлението, че съм изразходвал цялото си време в срещи и посещения из редакции, институти или частни домове. Когато помисля за другите служебни задачи, имам чувството, че всичките ми дни са минавали над служебните преписки и всичките са завършвали с досадно висене по летищата или по приемите. А когато прелиствам купищата бележки за видено и чуто, стигам до извода, че главната ми работа е била да трупам впечатления и материали за една книга, една голяма книга, останала и до днес ненаписана.

Дори не една книга, а няколко. Проектирах да публикувам отделен том за срещите и разговорите си с видни и не чак толкова видни личности: Албер Камю, Жан-Пол Сартр, Артюр Адамоф, Арагон, Клод-Отан Лара, Жерар Филип, Жорж Брасенс, Марсел Громер, Марсел Жимон, Мазерел и още сума други. Някои от тия срещи бяха съвсем къси и незначителни. Други прерастваха в продължително познанство или дружба. Вземах си акуратно бележки след всеки разговор. Додето разбрах, че е глупаво и че няма да публикувам никакъв том. Какво ново щеше да разкрие моят том за всички тия хора? Каквото имаше да се разкрива, те сами го бяха разкрили чрез творбите си. И това ли беше всъщност подбудата в случая, или тази малка суетност, да покажеш, че ти лично си се познавал с подобни величия, че именно ти, а не друг ги е запитал за еди-какво си, а те именно на тебе, а не на друг са отговорили еди-що си?

Така че оставих. Още повече, имах по-важна задача. Втората задача и втората книга: тая за Париж. Тя трябваше да бъде нещо наистина всеизчерпващо — като се почне от класовите битки и политическите нрави и се свърши с най-дребните битови куриози. Париж в напречен разрез. Или ако искате — в надлъжен. Но във всеки случай пълна аутопсия на тоя чудовищен град.

Събирах добросъвестно материали, разговарях с хора, трупах впечатления. Туй бе не толкова писателство, колкото журналистика. Ала къде свършва журналистиката и къде почва писателството — това е доста мътна работа и аз никога не съм се грижел прекомерно за етикетите. Що се отнася до самата тая събираческа дейност, вече разполагах с известен опит. В продължение на година и половина, додето бях отбивал службата си в Трудови войски, бях обикалял из цялата страна, за да пиша репортажи. Обхождах и дигите край Дунава, и новите пътища из Добруджа или Странджа, и трасето на подбалканската железница, и горите на Лонгоза, и сечищата в Родопите, и рудниците в Перник или Бобов дол.

Бях си изработил известен образец за писане, за да върви по-леко работата. Това е лошото, че с течение на времето винаги стигаш до известен образец, до някакъв шаблон, от което работата може би наистина върви по-леко, но и по-зле. Най-първо разговарях с началството, за да разбера какви са задачите и докъде е стигнало изпълнението на плана. Сетне обикалях обекта, за да събера живи впечатления. После разпитвах двама-трима от челните ударници. Прибавях към всичко туй малко природни описания за локален тон и малко поетични интермедии за постигане на емоционален градус и репортажът беше готов. Предполагам, че съм написал няколко десетки подобни съчинения и че всички доста са си приличали. Но хората бяха доволни, искам да кажа, тия, за които пишех, и аз също — не от творческия резултат, а от туй, че трупах впечатления.

Тук, в Париж, нещата се оказаха значително по-сложни, противоречиви, изобщо неподходящи за обработка по общ шаблон. При това никой не се интересуваше дали ще пишеш за него, или не и никой не бе готов да ти дава сведения за себе си и за околните. Поне в началото обаче туй не бе от особено значение. Непознатото и любопитното ме обгръщаше отвсякъде и едва смогвах да го регистрирам в бележките си.

Изобщо тия бележки бяха досадна работа. Колкото ми бе интересно да наблюдавам, толкова ми бе тягостно да водя записки — записки късно вечер, след като ти е дошло до гуша от впечатления, след като вече си ги прокоментирал наум тия впечатления, след като умираш за сън и знаеш, че утре будилникът ще задрънка пронизително точно в шест.

Известно ми беше от опит обаче, че не запиша ли нещо, то нерядко отминава безследно, неизползувано и забравено. Поне с мене е така. Помня най-вече тия неща, дето по-добре би било да ги не помня. Затуй отбелязвах детайли от градски изгледи и от хорски лица, подробности за видено и чуто в метрото, по улиците и кафенетата, куриози на нравите и модата, анекдоти, рекламни призиви, жаргонни изрази, строфи от шлагери.

По-късно започнах да се срещам с хора, а следователно и да разпитвам, да вися с часове на големите процеси в Пале дьо жюстис, да следя лудницата на борсата или оная, другата лудница — парламента. Вече бях добил привичката да надничам навсякъде — заводите Рено, конните състезания, ревютата на висшата мода, политическите събрания, тържествените литургии в Нотр Дам, студентските демонстрации, кварталните панаири, филмовите студиа, изложбите за кучета, аудиториите на Сорбоната, резервните депа на музеите, трудно достъпните фондове на Националната библиотека и какво ли не. И всичко това те караше да го записваш, да го записваш късно вечер, когато умираш за сън и знаеш, че записваш или не, будилникът звъни по едно и също разписание.

Понякога си казвах, че почвам да се увличам. Казвах си, че моята купчина впечатления, която при това непрестанно нарастваше, трудно може да се побере в една книга, освен ако тая книга добие обема на библията. После решавах, че все едно, купчината ще претърпи подбор, че всяка сериозна творба е резултат на подбор, а понеже не мога да знам предварително кое ще ми влезе в работа и кое — не, трябва да записвам всичко.

Всъщност подборът вече се правеше, и не от мене, а от времето. Голяма част от произшествията, сензациите, куриозите на модата, прищевките на вкуса остаряваха и отиваха в забрава още на следващата година. Опитвах се напразно да уловя потока в шепите си, но колкото и да ги разтварях, улавях не поток, а малко вода. Но аз продължавах да упорствувам и да си казвам, че от тая огромна купчина все нещо ще остане, че е абсурдно от толкова стотици и стотици впечатления нищо да не остане.

На всичко отгоре поради известен педантизъм, наследен вероятно от Стария, понякога губех твърде много време за изследването на най-незначителни неща. Ако се заемах да проучвам Търбуха на Париж, това означаваше, че седмици наред през вечер, през две ще осъмвам сред блъсканицата и глъчката на халите. Хрумнеше ли ми да опиша пословичната страст на французина към кучетата, непременно трябваше да вися по конкурсите за расови кучета, да обикалям кучешкото гробище, като записвам най-сърцераздирателните епитафии, да изучавам стоката в магазините за кучешка храна и кучешки тоалетни принадлежности — от колбасите за деликатни кучешки стомаси до кокалите от каучук, предназначени за кучешка забава, — да проучвам как стои въпросът с пансионите, училищата и болниците за кучета, какви са тарифите на тия реномирани заведения, какви са цените на различните породи кучета и какво ли още не. Събирах материалите с такава страст и в такова изобилие, та някой ден изведнъж забелязвах, че съвсем съм се отплеснал и съм почнал да пиша вече книга не за града, а за кучетата му. Защото в края на краищата Париж не бе само един огромен кучкарник.

Но колкото и да беше болезнено да призная, че съм се хванал с една непосилна, а може би и незначителна задача, че трупам излишни записки, а не създавам и никога няма да създам книга за Париж, рано или късно и това трябваше да стане.

Веднъж седях в една от залите на Пале дьо жюстис и слушах пледоарията по някакъв нашумял процес. В парка Сен Клу двама души издебват мъж и жена, дошли тук на любовна разходка, и ги убиват по най-зверски начин. Жертвите бяха млади хора, а убийците — още по-млади. В една страна, където престъпленията не са рядкост, подобно произшествие едва ли би предизвикало особен интерес, ако не бе една подробност: липсата на каквито и да било понятни мотиви. Когато човек убива от алчност, ревност или сексуален бяс, това се смята едва ли не в реда на нещата. Но когато убива без видима причина, обществото не разбира. И понеже не разбира, се дразни.

Адвокатът на обвиняемите не бе от най-прочутите величия на палатата, ала добросъвестно се стремеше да им подражава. Той бе ту язвителен и патетичен като Морис Гарсон, ту фамилиарен и привидно добродушен като Рене Флорио, ту възвишен и всеопрощаващ като Пол Боде. Той бе, разбира се, компилатор и епигон, обаче даровит епигон, който владееше до съвършенство богатите регистри на мимиката и жеста. И додето следях непрестанно сменящия се израз на това артистично подвижно лице — иронично, недоумяващо, негодуващо, умилено, — додето гледах тия размахващи се в широки красноречиви жестове ръце, великолепно обгърнати от черните дипли на тогата, додето слушах тоя приятен баритон, постигащ виртуозно модулациите на богатата ораторска ария, усетих, че тъкмо тоя спектакъл ме задържа тук, а не някаква професионална задача, че нито ще използувам, нито мисля да използувам за книгата тоя процес, който още след седмица ще отмине в забравата, че ме интересува другото, познато и непроменено още от времето на Домие, мрачната атмосфера на тая зала, театралният акцент на тия черни и пурпурни тоги, ролите, които всички тия хора доброволно играеха: изтощителното вълнение на оратора, кокетството на младата му асистентка, явно съзнаваща, че черната роба и бялата яка великолепно й подхождат, заученото благородство на председателя, професионалната свирепост на прокурора и фалшивата маска на разкаяние у подсъдимите. Не, аз не събирах материал за книга, а колекционирах впечатления с увлечението и насладата на безкористния събирач.

В действията ми наистина нямаше никакъв предумисъл. Адвокатът се опитваше да докаже, че същото се отнася и до действията на доверениците му, защото едно убийство без предумисъл рядко се наказва с най-тежкото наказание. Втората теза на защитата бе, че палачите, седящи с наведени глави зад бариерата, не са нищо повече от жертви. Жертви на една детерминирана от условията самоизолация, на една деформирана представа за героизма, на един социален климат, постепенно заличаващ отчетливите някога граници между добро и зло.

— Това не са психопати — адвокатът охотно би поддържал, че това са именно психопати, обаче експертизата вече бе доказала обратното, — но помисляли ли сме, къде точно е водоразделът между патологичното и нормалното? У тия млади хора понятията за моралните стойности са останали неразвити, като у две деца. Две деца, две жестоки деца, ужасяващо жестоки, признавам, но които дори не съзнават своята жестокост, това са, господа съдебни заседатели, тия същества, очакващи от вас в тоя момент да покажете, че вие, вие, които имате устойчива представа за доброто и злото, владеете не само фаталната мощ на унищожението, но и целебната сила на превъзпитанието…

Публиката мълчеше резервирано, ала пледоарията направи достатъчно силно впечатление на съдебните заседатели. Очакваната смъртна присъда бе заменена с доживотен затвор. Една малка награда, не за тия двама идиоти зад бариерата, а за тоя виртуоз, адвоката, който бе имал дързостта да иронизира прокурора и дори на два пъти уместно да апострофира председателя, който бе превърнал безнадеждния случай в солидно защитена позиция, който бе показал на обществото, че френският адвокат, адвокатът от добрия класически стил, не само взема високи хонорари, но умее и да ги заслужи.

Всичко това е занимателно, мислех си, като излизах от хладния полумрак на палатата, за да се озова в топлата, обляна от слънце улица. Поне толкова занимателно, колкото и една пиеса в Комеди франсез. Обаче каква е поуката? Поуката бе, струва ми се, че вместо да се ровя в планини от факти, по-добре би било да се заловя с една човешка история. Дори една такава човешка история като тая — току-що приключилата, — макар в нея човешкото да заемаше твърде оскъдно място.

После, като се разположих в първото срещнато бистро и се отърсих от хипнозата на процеса, реших, че подобна история не си заслужава да я изследваш и описваш. Между другото, защото вече бе описана. Наскоро бях гледал един филм на Орсън Уелс, изграден върху доста сходна драма. Авторът твърде уместно бе насочил обектива не толкова върху убийците, колкото върху защитника им. Произведението с дребнава точност проследяваше подготвянето и произнасянето на една пледоария. То всъщност с това се и изчерпваше и спокойно би могло да бъде озаглавено „Технология на пледоарията“. Филмът мина по екраните без всякакъв успех. Публиката дори не забеляза, че в случая се касае не до механиката на изграждане една защита, а до механиката на един житейски абсурд: неизвестно дали от любов към професията, или от любов към човека, адвокатът бе надминал себе си, за да спаси двама негодници, които не заслужаваха това.

Не, тая история по моему не бе особено интересна като проблем. И все пак много по-късно друг американец — Труман Капоути — щеше да проучва дълги месеци друга, подобна история, за да напише книгата си „Хладно кръвно“.

Днес пред потискащия авторитет на тия две знаменитости просто ми е неловко да упорствувам. И въпреки всичко вътре в себе си все още съм убеден, че историята не я бива. Разглезени хлапета, които колят невинни хора, понеже смятат, че могат не само да мърсят наоколо си, но и да унищожават. Е, и ако не бяха клали, какво? Щяха да си останат на свобода, за да вилнеят с парите на татко или в най-добрия случай да отворят бакалница. На такива — ако зависеше от мене — бих им наложил най-тежкото наказание. Само че най-тежкото наказание не е смъртта. Най-тежкото наказание е животът в самота, достатъчно дълъг, за да стигнеш до осъзнаване на извършеното, ако изобщо си способен на това.

Подобна бе и историята с мосю Бил, която нашумя няколко години по-късно и за която съм споменавал при друг случай. Също като ония двамата с мосю Бил, или по паспорт Жорж Рапен, е глезен син на заможни родители. Родителите го финансират, за да си отвори собствен бар, а сетне и собствена книжарница. Но и двете тия предприятия не задоволяват Бил, понеже са свързани с известен брой работни часове. Така че той поема курс към нощните квартали и се залепва за една млада проститутка, обявявайки се за неин сутеньор. И понеже проститутката не желае да признае ролята му на господар, което го прави за смях пред целия квартал, Жорж Рапен я примамва извън града и я застрелва. Тоя негоден за нищо тип се оказва обаче негоден дори и като стрелец, затова залива с бензин недоубитото момиче и го запалва.

Не, такива истории метат да имат известно значение за социолога или психиатъра, но за писателя, струва ми се, не чинат. И дали мосю Бил ще лежи в затвора за убийство, или ще седи зад тезгяха на бара си, това е абсолютно без значение за човечеството. За цялото човечество с изключение на една млада нещастница. Така че ако има драма, тя е откъм страната на тая нещастница. Ала и това не е драма, а само епилог на драма или, по-точно, катастрофа.

Между нас казано, драмата — макар и не особено съдбоносна — се разиграваше у мене и все по същия повод: проектираната книга, от коя го все повече се отчуждавах, въпреки че още не смеех да се призная за победен. Продължавах да си водя бележки, но сега туй ставаше от дъжд на вятър. Продължавах да си пъхам носа навсякъде и да се занимавам с любопитство, но вече обзет от горчивото съзнание, че самоцелно увеличавам колекцията от впечатления, а не страниците на призрачната си книга.

И додето все тъй търсех интересното, аз опознавах, без да го търся, онова, другото, баналното, прозаичното, което бе не Париж на туристите, а Париж на парижаните — анонимните улици, редиците опушени безлични сгради, лабиринтите на метрото, кварталният бит между кръчмата и бакалницата, тесният делничен свят, затворен между двата полюса на квартирата и учреждението.

И макар книгата да бе вече напълно забравена, но всичко това — и интересното, и баналното — продължаваше да се трупа, нямах никакъв начин да му забраня да се трупа, да ме отрупва, да се мъкне заедно с мене в спомена ми. Да гледам, да запомням и да беседвам наум, това се бе превърнало вече в машинална привичка, от която бе тъй трудно да се освободя, както и от пушенето.

Не бих имал куража да сложа знак на равенство между тая машинална привичка и онова благородно нещо, наричано „изследване на жизнения материал“. Не търсех с определена цел, значи и не изследвах, значи, казано грубо, само си губех времето. Но по тия неща всеки има свое мнение, тъй че не съжалявам за изгубеното време. Мисля дори, че ако събираш наблюдения само по предварително очертана насока и само с определен умисъл, това значи да събираш по разписание, по разграфен работен план, изкушен съм да кажа — по сметка. Може би има творци, които владеят умението да бъдат писатели само от осем до дванайсет и от два до шест, а в останалото време да освобождават мозъците си за почивка, семейни занимания и обществена дейност. Колкото и срамно да е обаче, длъжен съм да призная, че, що се отнася до мене, нерядко се улавям как по време на най-сериозни съвещания крадешком изучавам нечие лице, вместо да слушам докладчика, как, додето някой близък доверително ме запознава с грижите си, мисля за следващия пасаж на очакващия ме върху машината ръкопис и как, заел се най-сетне с ръкописа, почвам да мисля за този вече отишъл си близък и да си казвам, че това наистина на нищо не прилича, при тебе идва жив човек с реалните си въпроси, а ти в това време водиш наум разговори с въображаеми хора по несъществуващи проблеми. Изобщо бъркотията е пълна.

Но бъркотията в тебе и около тебе, тъй или иначе, никога не може да се оправи докрай и много от нашите разочарования и крахове понякога са свързани именно с тоя неосъществим стремеж да подредим всичко в някакъв образцов и педантичен ред и изобщо да сложим веднъж завинаги край на всички и всякакви противоречия в тоя живот, който, както сами сме установили, е едно непрестанно възникване и разрешаване и отново възникване на противоречия.

Бях почнал да долавям, макар и съвсем частично, тая бъркотия още в годините на детството. Тогава, както вече споменах, ние живеехме на „Регентска“, в партера на висока сграда — цели четири етажа, — която самотно стърчеше сред околните едноетажни и двуетажни постройки, обърнала неугледната си бозова фасада към един порядъчно неугледен пейзаж: огромния, ограден с бодлив тел плац на артилерийските казарми, по който новобранците се каляваха в изпитанията на единичното обучение.

Зад къщата имаше широк двор, съвсем занемарен, и все пак по-приятен от пустинята на казармения плац поради зеленината на дузина плодни дървета, които някой някога се бе сетил да засади. А отвъд двора се простираше втори плац — тоя на полицейското училище, където упражненията се състояха главно в прескачане на огради и в ръкопашни схватки.

Сред тази доста милитаристична обстановка къщата ни влачеше, как да е, своето мирно съществуване. Но това мирно съществуване бе изпълнено с противоречия, абсурди, а понякога и конфликти, които — при цялата ми детска доверчивост — събуждаха у мене подозрението, че редът, установен от по-възрастните, е само една бъркотия, приета като нещо неизбежно и узаконена в привичка.

Хазяинът ни бе предприемчив човек, от тия, дето предприемат много неща, но никое не завършват, както трябва. Първо място сред различните му начинания заемаше търговията с туршии, ако не броим издаването на учебници по френски език. Туршиите той сам си ги правеше, както и сам пишеше учебниците си по френски. Изобщо беше от хората, които всичко сами си правят и гледат с презрение на принципа за разпределението на труда. Вероятно затуй киселите му краставички се харчеха също тъй трудно, както и френските му граматики.

На партера срещу нас живееше Коста Петканов, човек със застрашително едро туловище, но с нежна душа. Този даровит писател на селото бе явно повлиян от градския фолклор. Обичаше да свири на цигулка, една цигулка, която изглеждаше безпомощно крехка в могъщите му ръце и която очаквахме всеки миг да изпращи и да се превърне на трески. Но вместо звуци на пукаща се дъска от инструмента се разнасяха звуците на последния моден шлагер:

Недей танцува с други, Танголита,

о, Танголита, ти мой си блян…

На най-горния етаж живееше фотографът Кацев. Той се опитваше да поддържа дейността си на фотограф посредством смъртния враг на фотографията — живописта. Произвеждаше пощенски картички с репродукции на картини. А понеже никое производство не минава без брак, ние често намирахме в кофата за отпадъци дефектни екземпляри от тия репродукции, въвеждащи ни в непознатия свят на изкуството. Имаше картини с поетични имена, като „Мене ме мамо змей люби“, но ние ценяхме най-вече творбата „Първият грях“, понеже на нея бе изобразена разкайваща се гола жена и понеже навлизахме в годините, когато една гола жена изглежда значително по-интересна от всякакви змейове.

По-късно Кацев се премести другаде и квартирата бе заета от Никола Мавродинов. За наше разочарование Мавродинов, макар да се бе нанесъл в апартамента на фотографа, не произвеждаше никакви снимки. Баща ми бе казал, че новият наемател е археолог, и дори ни бе обяснил какво е това археология. Но когато слушах разговорите между Мавродинов и Стария, оставах с впечатлението, че археологията не е нищо повече от литература, защото беседваха главно за романи и споменаваха имена на писатели, които чувах за пръв път — Джойс, Лоурънс, Фокнър. Всъщност говореше главно Мавродинов, а Стария от време на време произнасяше по някое „тъй ли?“ и „интересно“, което съвсем не значеше, че непременно му е интересно.

Междувременно хазяйката, една добра женица, бе прегазена от трамвая и това дълбоко разклати моята вяра в максимите на баба ми, която поддържаше, че господ помага на добрите хора и наказва само лошите. Синът на собственика, женен за кротка немкиня, ненадейно заряза жена си с пеленаче на ръце. По тоя повод в махалата се разгоряха оживени спорове и едни казваха: „не го е срам“, а други възразяваха: „Я иди ти живей с немкиня, че да те питам.“ Дъщерята на хазяина се държеше по-прилично, свиреше на пиано, учеше френски и изобщо готвеха я за висшия свят, но на следната година най-неочаквано избяга и се ожени за някакъв си бръснар.

Изобщо бъркотиите по любовна линия бяха най-чести и в това окончателно ме убеди случаят с младия зъботехник, дето работеше над нас. Той изкарваше сума пари и често ме водеше на кино, но филмите не успяваха да го разтушат, понеже бе жертва на нещастна любов. Не че любовта му липсваше — ползваше се с добър успех сред слугините в квартала, — но човек винаги презира туй, дето го има, и мечтае за онуй, дето го няма, така че нашият зъботехник бе лапнал здравата по една знатна дама от съседната улица, една вдовица с кожено палто и високи токове, изобщо същество от съвсем друг свят. Положението му бе направо безнадеждно, обаче на тоя зъботехник, изглежда, адски му вървеше, защото една заран, като отивах на училище, го срещнах на същата тая съседна улица и ми се похвали, че току-що е излязъл от спалнята на знатната дама и че изобщо мечтата му се е сбъднала. А няколко дни подир туй най-ненадейно почна да псува жената на своите блянове и да я нарича не знам си как и като го питах какво е станало, отговаряше: „Какво ще ти разправям, ти си малък и не ги разбираш тия работи, но да боготвориш едно същество, а то да ти лепне такава болест…“

И понеже стана дума за болест, сетих се и за лекаря в махалата. Над бюрото му бе закачена гипсовата маска на Ницше, доста банална по онова време, но и доста ефектна с рунтавите вежди и мрачно увисналите мустаци. Докторът бе заклет ницшеанец и наричаше човечеството „тор“, „стадо“ и други от тоя род, а в същото време бе извънредно състрадателен и грижовен към пациентите си, така че аз въпреки детинския наивитет бях твърдо убеден, че това е един непоправим лицемер, и единственото, което не можех да реша, беше дали е лицемер спрямо болните, или спрямо Ницше.

Имаше и други неща, които ме озадачаваха. Това, че нашата прислужница Емилия бе чехкиня, а не знаеше дума чешки; че баба ми, копривщенка без образование, четеше дебели немски книги; че Йоско, едно нисичко и хилаво момче, намуши с нож бабаита на махалата, а бабаитът, макар да бе само леко мушнат в ръката, тичаше по улицата и плачеше, ужасен от вида на собствената си кръв; че баща ми, тоя високо нравствен човек, приемаше у дома си един касоразбивач само защото оня му бил приятел от фронта.

Стария, от когото най-малко бях свикнал да очаквам изненади, ме изненада и с нещо друго: ожени се повторно. По-късно ми стана ясно, че той се бе решил на тая стъпка от страх, че ще ни изтърве напълно, мене и брат ми. Бе погълнат от работата си и нямаше възможност да върви непрестанно подире ни и ние растяхме доста буйни, доста независими или, по-точно, зависими от неведоми влияния.

Баща ми очакваше, че втората съпруга ще се заеме с децата, и в това отношение очакването му се оправда. Тя бе добра жена и се привърза към нас и правеше каквото беше по силите й, но сполуката на брака свърши дотук и достатъчно беше човек да ги види двамата, нея и Стария, за да разбере, че тия два камъка едва ли ще могат да мелят брашно. Тя се казваше Елена и близките на баща ми я наричаха Елена Фурман, като втората жена на Рубенс, защото бе доста пълна и изобщо Рубенсов тип, а Стария бе слаб и изпит като отшелник и ако трябва да говорим за тип, той приличаше по-скоро на образите на Греко, удължени и безплътни и с очи, втренчени в отвъдното. Естествено, работата не се свеждаше до външностите и ако споменавам за тях, то е, защото външностите говорят и за нещо друго, а на всичко отгоре баща ми бе от хората, дето могат да имат само една жена в живота си, само една истинска. Така че един ден втората съпруга изчезна от нашия дом също тъй ненадейно, както се бе появила, и това за мене бе още една изненада, прибавила се към всички останали.

По онова време в къщи идваха доста хора. Това правеше живота по-интересен, ала бе свързано и с някои неудобства. Разпределението в апартамента бе резултат на самодейната творческа мисъл на хазяина, всяко помещение бе снабдено с по две врати и човек не можеше да влезе в една стая, без да прекоси някоя друга. И когато в кабинета на баща ми се срещаха членовете на кръжока „Орфей“, ратуващи за кротост и духовно съвършенство, нерядко се случваше през стаята тъкмо посред беседата да минават с полугласно извинение непознати субекти с подозрително издути от парабелумите сака. Това бяха протогеровистите на вуйчо ми, които се събираха в съседното помещение.

Наложи се един от тях — Кръстан Поптодоров — да се крие известно време в къщи, тъй като михайловистите го търсеха из целия град, за да го ликвидират. Съблечен по риза и с провиснал на колана пистолет, той седеше на кушетката и четеше вестници, докато в другия край на стаята баща ми, наведен над бюрото, готвеше поредната си сказка за изкуството и за красотата, която ще спаси света.

Изобщо в областта на идеите бъркотията бе също тъп голяма, както и в областта на любовта, и додето Стария се надсмиваше над поповете и попските ритуали, баба ни — не тая, дето четеше немски, а другата — упорито ни мъкнеше всяка неделя на църква. Тя самата не пропускаше ден, без да иде на църква, но, разбира се, с най-голям трепет очакваше тържествените молебени, на които понякога се явяваше и сам царят, и застанала нейде в навалицата, дето я блъскаха и ритаха, умилено шепнеше „бог да ни поживи царчето“, а гимназистът, когото баща ми бе приютил, нерядко мърмореше „как не го пречукаха при Арабаконак тоя мръсник“, имайки пред вид, естествено, същото това царче.

С две думи, бъркотията бе пълна и тъй обичайна, че нямаше как да не свикнеш с нея и да не решиш, че може би целият живот всъщност е само една бъркотия и нищо повече. Трябваше да минат години, за да разбереш, че бъркотията — и тая в тебе, и оная около тебе — може би изглежда бъркотия просто защото си изтървал междинните звена, не си прозрял невидимите връзки, не си открил основните опорни точки. Потокът край нас, дето често ни залива и в който често се давим, е безкрайно менлив и безкрайно капризен и ако се взираш в него, само отблизо може да ти се завие свят от хаоса на разнопосочното му движение, от сливащите се и раздалечаващи се струи, от водопадите и въртопите, от тъмните дълбини на вировете и от бризгите на пяна, над която като крехък мираж се извива пъстроцветна дъга. И все пак цялата тая многоликост е обединена от притегателната сила на нещо общо, щом е многоликост на един поток, и е въплъщение на един общ закон, щом въпреки всички капризи и криволици на движението си не тръгва нагоре към извора, а се спуска надолу, и при цялата си менливост е израз на нещо трайно, щом искаш или не искаш, продължава да те обгръща и да те влачи по посока на предопределеното. Колкото и да е вярна мисълта на древните, че човек не може два пъти да влезе във водата на една и съща река, все пак истината е, че човекът си отива, а реката остава.

И ако успееш да се добереш до закона и до общото и до трайното, може би бъркотията ще изчезне или ще стане понятна и обяснима. Но обясненията, житейските, не се намират в никоя енциклопедия и за да обясниш нещо, трябва най-първо да си го забелязал и опознал и тия неща, които чакаха обяснение, ме обсаждаха от всички страни и нямаха край. Исках всичко да разбера и вътрешно негодувах от обичайната фраза „когато пораснеш, тогава ще разбереш“, и ми се струваше тъпо, че ме осъждат да чакам пълнолетието, за да ми доверят едва тогава смисъла на нещо, което вече ме блъскаше в лицето. И се опитвах сам да се оправям, и наблюдавах действия, които може би не бяха за годините ми, и се вслушвах в разговори, които навярно не бяха за възрастта ми, и мислех върху виденото и чутото без никакво намерение да чакам, докато порасна, и може би още от оная детска възраст почнах да усвоявам известни привички, които едва по-късно щяха да ми влязат в работа.

Да наблюдаваш — не да зяпаш, а да наблюдаваш и да трупаш в оная купчина в главата си.

Да слушаш — не с любопитството да научиш просто какво е останало, а със стремежа да надникнеш в тъмния свят на човешките подтици и реакции, включително и в света на човека, който разказва, тъй че да улавяш не само изказаното, а и премълчаното. Да слушаш, да отбираш и да трупаш в купчината в главата си.

Да мислиш върху виденото и чутото — да строиш образи-хипотези, да ги видоизменяш, да ги рушиш, ако трябва, и на тяхно място да издигаш нови, да създаваш върволици и тълпи от образи и да ги трупаш в купчината в главата си.

Хвърляй там всичко това. Може някой ден да ти потрябва. Хвърляй го там и го трупай, макар никога да не ти потрябва.

Разбира се, творчеството не е трупане, а използуване на натрупаното. Но нима характерът, съдържанието, обхватът на творчеството не се определят предварително и до голяма степен именно от характера и обема на тая купчина.

Забавлявал съм се да следя как работят с човека лекари, адвокати, митнически чиновници, следователи, които имат, така или иначе, работа с човешката психика и трябва да бъдат психолози, поне върху тесния терен на своята област. Те са си изработили професионални привички и професионални рефлекси, привички и рефлекси нерядко грубо утилитарни, но без които работата не би могла да върви. Следователят знае, че истината около едно човешко действие няма да му се разкрие наготово, че трябва да води дълго и уморително следствие, додето я установи. И в процеса на практиката той си е изработил всички необходими похвати, необходими, за да стигне до истината.

Понякога се питам откъде у мнозина от нас идва тая увереност, че понеже не сме следователи, а писатели, правдата ще ни се разкрие неминуемо и без особени затруднения, така че излишно е да губим години наред, за да се учим да гледаме, да слушаме, да си изработваме професионални привички. Но да мислиш, че нещата са предварително решени в твоя полза само поради обстоятелството, че имаш очи и уши, е все едно да смяташ, че всеки, който владее азбуката, е вече готов за писател.

Невъзможно е да обгърнеш и да зафиксираш всичко в един пейзаж и дори в едно лице, та ако ще, да си въоръжен с бинокъл или микроскоп. Пък и защо ти е това „всичко“? Една остра наблюдателност може да бъде не особено плодоносна от писателска гледна точка, също както и една фрагментарност, дори външна разсеяност на погледа може да се окаже твърде полезна. Защото въпросът опира не до това, колко неща си видял, а какво и как си видял, сиреч опира до подбора, до зрителния ъгъл, до дълбочината на проникването.

Човекът, който е привлякъл вниманието ви, може да крие фактите, понеже ги смята за съкровени или за срамни. Той може да пропуска твърде важни неща, тъкмо тия, които най-много ви интересуват, просто защото не умее да ги изрази или не им отдава значение. Той може — убеден сам в пределната си искреност — да играе всъщност пред вас една роля, превърнала се отдавна вече в негова втора природа. Как ще стигнем до съзнателно скритото, до неволно премълчаното, до истинската природа, а не до тая, втората, изфабрикувана като защитна броня?

Много просто — като си изработим професионалните привички и рефлекси. Само че, както е известно, за тия неща не съществуват ръководства, пък и доколкото съществуват, елементарната предпазливост изисква да не им се доверяваме прекалено. Така че колкото фаталистично и елементарно да звучи, въпросът може да се реши само от дарованието и от опита. Щом е станало азбучна истина, че творчеството не може без дарование, тогава не остава нищо друго, освен субекта да бъде хвърлен в реката — и толкова. Ако е куче, не е нужно предварително да го учиш да плува, а ако е котка… Е, ако е котка, никакви курсове и ръководства няма да помогнат. А що се отнася до самия стил на плуването, той се изработва с времето. С времето и с трупането на оная купчина, която е ноевият ковчег на всеки писател.

По силата на тая логика съм склонен да смятам, че колекционерството на впечатления и размисли дори когато се осъществява ей така, без план и без работен ден, все пак си струва труда, не само заради безкористната наслада, но и за туй, че човек никога не може да знае предварително какво ще му дотрябва, следователно, колкото е по-гъсто населен твоят ноев ковчег, толкова по-голям е и шансът, когато търсиш нещо, да го откриеш ненадейно там. Именно затуй, въпреки че не написах епохалния си труд за Париж, някои от натрупаните наблюдения ми влязоха в работа, макар и по съвсем други поводи. Има ненаписани книги, които се оказват значително по-полезни от написаните и моята книга за Париж беше именно такава.