Богомил Райнов
Този странен занаят (5)

* * *

Ден първи на тоя век изгря съвсем случайно при едно лутане из булевардите около плас дьо ла Репюблик. Рядко попадах из тия места, защото тук нямаше нито магазини за гравюри, нито големи книжарници. Движех се бавно, съвсем свободен в момента от всякаква колекционерска страст, когато забелязах витрината. Приближих се от нямане какво да правя и без особен интерес почнах да разглеждам стоката.

Стоката наистина не заслужаваше внимание: бронзове от второстепенни или съвсем посредствени автори, голи женски тела, подобни на вече споменатите баядерки, изображения на лъвове и на тигри от несръчни подражатели на Бари, сецесионни фигури, държащи часовници, буйни коне, изправени на два крака, за да подпират книгите върху етажерката.

Огледах разсеяно всичко туй, а после погледът ми по навик се насочи към вътрешността на магазина. В сравнение с обляната в слънце витрина вътрешността изглеждаше съвсем тъмна и все пак стори ми се да различавам в един ъгъл някаква бронзова глава, която ми напомняше нещо познато.

Влязох в дюкяна, където единствената жива душа се оказа някакъв слаб и бледен мъж с прошарени коси. Той любезно отвърна на поздрава ми, стана иззад бюрото и с готовност се запъти насреща ми, нещо, което най-много мразя, защото страшно досадно е, когато продавачът непрестанно те следва по петите и ти обяснява качествата на всяка стока и изобщо така усърдно се старае, че просто те задължава да купиш нещо.

— Исках да видя онази глава — обясних, като посочих бронза в ъгъла.

— А, Марсилезата на Рюд! — кимна домакинът. — Първият му ескиз… великолепна работа…

Работата наистина беше великолепна и аз бях просто изненадан, че такъв шедьовър е могъл да попадне сред тая глутница от арабски коне и разголени женски телеса. И главата бе далеч по-живо и по-свободно изваяна, отколкото в окончателния си вид в огромния релеф върху Триумфалната арка. Художникът бе използувал за модел съпругата си и бе я карал да стои с отворена уста и да крещи, за да добие лицето й по-голямо напрежение. „Викай! Викай по-силно!“ — настоявал Рюд, стремейки се да постигне призивната сила и героичната решителност, присъщи на една фигура, символизираща Републиката, но вероятно доста необичайни за бедната домакиня, заставена да напусне кухнята, за да угоди на капризите на мъжа си.

„Викай! Викай по-силно!“ — И аз виждах пред себе си това изпънато от напрежение лице и тоя повелителен поглед, и тия развени под фригийската шапка коси и ми се струваше да чувам тревожния призив за бой и това вече не беше лицето на една скромна женица, а патетичният образ на Републиката, зовяща синовете си в часа на смъртна опасност.

— Чудесен екземпляр, отлят от Ебрар… Гарантиран оригинал… само десет екземпляра… — слушах разсеяно обясненията на продавача.

— А цената? — запитах най-сетне, след като въздействието на творбата най-сетне се разсея под влиянието на това непрестанно каканижене.

Той измъкна едно етикетче изпод творбата и ми го показа.

Очаквах да ми сервират нещо далеч по-внушително, обаче и тая сума за мене поне съвсем не беше малка. В ония години, когато инфлацията още не бе обезценила франка, такава сума съвсем не беше дреболия.

— За жалост, нямам у себе си толкова пари.

— О, може да наминете и утре.

Утре? За мене „утре“ бе твърде далеч. Взех едно такси и полетях към легацията.

— Слушай, Георги. Този път ще ти предложа нещо изключително…

— Колко? — запита унило касиерът.

И след като чу сумата, промърмори:

— Твоя работа. Но това значи, че като прибавим и стария аванс, в следващите два месеца няма да получиш нито франк.

Аз обаче вече попълвах разписката и съвсем не мислех за туй, което щях да получа в следващите два месеца, а за онова, което ми предстоеше да получа след малко — първия ескиз на Рюд и моя първи бронз.

А после се появиха и други.

Само че те не прииждаха в колекцията ми наредени в гъсти редици, нито дори следващи се в индийска нишка, а идваха поотделно и съвсем рядко, разделени един от друг с дълги паузи. И това не бяха паузи на пасивно очакване. Това бяха седмици и месеци на постоянно и уви напразно дирене.

Скулптурните произведения имат по-ограничена клиентела от живописта, а и самите те са доста ограничени по брой. Човек може да намери из парижките магазини хиляди картини от различно качество, както и много хиляди гравюри, но рече ли да потърси скулптура, тутакси ще установи, че тя просто липсва. Никъде из целия град не съществува нито един специален магазин за камерна пластика, като се изключи дюкянът, за който стана дума по-горе, и още един-два други, търгуващи изключително с кичове — бронзови мастилници, увенчани с орли, бухали, кацнали върху страниците на разтворена книга, преспапиета с костенурки и други подобни. Из галериите и големите антикварски магазини само тук-там и съвсем рядко сред картините и стилната мебел ще се мерне някой бронз, попаднал случайно между другата стока и винаги или твърде скъп, или много лош.

Съществуваха, разбира се, и места, където човек лесно можеше да се сдобие с някой истински шедьовър. Музеят „Роден“ доставяше по поръчка бронзови отливки от оригиналните гипсови модели, завещани от майстора на парижката община. Съпругата на Майол също изпълняваше подобни поръчки. Дина Виерни, приятелка на Майол и позирала за редица негови творби, държеше малко магазинче до рю Бонапарт, където продаваше някои бронзове, завещани й от скулптора. Най-сетне мадам Бурдел също притежаваше гипсови модели, от които се правеха отливки.

Но цените на всички тия шедьоври далеч надхвърляха скромните ми възможности. Тия цени бяха изравнени с курса на пазара и спадаха към недостъпната за мене графа на седемцифрените числа. Моят почти единствен шанс бяха пренебрегнатите от снобската мода майстори, чиито творби поне в ония години не бяха прекалено скъпи, само че и не се намираха, по простата причина, че собствениците им не желаеха да ги продават на безценица.

Когато бях отишъл в магазина да прибера моя пръв бронз, слабичкият мъж с прошарените коси ми бе казал:

— Ако тази глава не бе от Рюд, а, да речем, от Бурдел или Деспио, цената й щеше да бъде поне пет милиона. А ако питате мене, тя не стои по-долу от един Деспио. Напротив. Само че какво искате, класиката днес не се цени.

Да, класиката не се ценеше, но не се и намираше. И все пак, когато търсиш постоянно и когато обхождаш целия Париж, все може да се случи, да откриеш нещо. И аз търсех навсякъде, от богатите антикварни магазини в центъра до неугледните вехтошарници в предградията, и щом видех през витрината някой блестящ тъмен предмет, бързах да надникна в дюкяна и образите на бронзовите миниатюри тъй упорито бяха обсебили въображението ми, че понякога почвах да халюцинирам, и едва влязъл в магазина установявах, че блестящият тъмен предмет е просто телефонният апарат.

Между пренебрегнатите майстори най-много ме увличаше по онова време Жюл Далу и в известен смисъл това бе едно твърде навременно увлечение, защото само две-три години по-късно работите на Далу почнаха твърде много да се търсят и все по-често да достигат границата на седемцифрените числа.

Роден, който ни е оставил един твърде изразителен бюст на тоя скулптор, казва: „Далу беше голям художник… Той би създавал само шедьоври, ако не бе проявил слабостта да се стреми към официално положение… Ако Далу бе стоял само в ателието, за да продължава спокойно работата си, той без друго би създал такива чудеса, че красотата им изведнъж би засияла пред очите на всички и мнението на света би му присъдило може би това артистично господство, за чието придобиване той използува цялото си умение.“

В тия думи високата и справедлива оценка е съчетана с едно пристрастно порицание, в което има и истина, и неистина. Вярно е, че Далу жертвува твърде много време за създаване на няколко паметника — не паметници на официални лица, а на прогресивни дейци — и че цели двайсет години работи върху големия ансамбъл „Триумфът на Републиката“, издигнат върху Плас дьо ла Репюблик. Но Далу работи над тия творби не за да получи официално признание, а защото смята — противно на Роден, — че художникът е призван да бъде обществен деец. „В изкуството, както впрочем и във всички неща — пише той в своя бележник, — трябва да принадлежиш на своето време и на своята родина. Художникът, както литераторът, трябва да бъде от своето време. Само при това условие произведенията му ще останат да живеят.“

Израсъл в работническо семейство и живял дълги години в крайна оскъдица, Далу ще остане докрай верен на демократическите идеи. През драматичната 1871 г.‍ е член на Парижката комуна. Принуден след разгрома на Комуната да емигрира в Англия, той прекарва там цели десет години, тъй като е осъден в родината си на доживотна каторга. В продължение на две десетилетия работата върху ансамбъла на „Триумфа“ му носи само материални затруднения и скулпторът упорито продължава тая работа не за да получи ордена на Почетния легион, а за да изрази републиканското си верую. Всички негови съвременници ни го описват като крайно скромен, дори свит човек. И когато най-сетне на 19 ноември 1899 при една всенародна манифестация паметникът бива открит и идва ред да бъде награден неговият създател, уредниците на тържеството едва успяват да издърпат на трибуната художника, свил се с жена си и дъщеря си сред тълпата. Президентът на републиката протяга ръце, за да му окачи на врата лентата с ордена, но Далу промърморва: „Оставете това, господин президент, оставете това, не ме правете смешен!“

Доживял деня на признанието, ала съсипан от дългогодишна работа и потиснат от смъртта на съпругата си и от неизлечимия недъг на едничката си рожба, Далу, преди да угасне, формулира тъй последната си воля: „Да няма речи, нито венци, нито почетни роти; една катафалка от тия, най-бедните, и само името, написано върху плочата на гробището Монпарнас.“

Роден е прав, като казва, че Далу е пожертвувал много време не за скулптурата, а за други неща и че туй му е попречило да се реализира напълно. Но бедата не е в това, че се е стремял да служи на обществото, а че самото общество, враждебно на голямото изкуство, го е обричало на занаятчийски труд. Принуден да изхранва по някакъв начин семейството си, художникът дълги години е трябвало да скулптира най-банални пластични орнаменти, поръчвани му от архитектите, и да ограбва времето и таланта си за парче хляб.

И все пак това, което ни е оставил майсторът, съвсем не е малко и като се изключат някои паметници, в които е бил принуден да следва стила на времето, той е създал, особено в областта на малката пластика, забележителни неща.

И така се случи, че някои от тия забележителни неща подир дълго и упорито ровене из антикварните дюкяни дойдоха при мене. Дойдоха не толкова от големите магазини в центъра, колкото от онова огромно пазарище, в което всички колекционери и търговци си дават среща и което обикновено бива наричано „Пазарът при бълхите“.

Това оживено място започваше от авенюто на Порт Клинанкур, но по двете страни на авенюто бяха разположени само сергии с долнокачествени стандартни стоки за битови нужди. Пазарището се откриваше в събота, а приключваше в понеделник и през тези три дни тук бе винаги многолюдно и шумно, а съседните незастроени места обикновено бяха заети от всякакви панаирджийски атракции — въртележки, електрически автомобилчета и палатки с диви зверове или голи жени.

Но това още не беше истинското „Марше о пюс“. То започваше вляво от авенюто и представляваше конгломерат от няколко пазарища, а всяко от тях бе истински лабиринт от всевъзможни дървени и ламаринени бараки и магазинчета, пълни с най-разнообразна стока, неотстъпваща по жанрово богатство, а понякога и по цени на стоката в Отел Друо. Всяко пазарище си имаше име — Бирон. Вирнезон, Пол Берт и пр. — и всички те бяха еднакво пъстри и многолюдни, както и улиците около тях, където победните търговци излагаха стоката си върху широки платнища, проснати по тротоарите.

„Пазарът при бълхите“ съществува и днес, но вече до голяма степен е загубил своята живописност, защото някогашните лабиринти са разрушени и на тяхно място са прокарани скучни прави алеи с два реда еднообразни циментови кафези, играещи ролята на магазини.

Хорската мълва и сензационните лъжливи репортажи в булевардния печат бяха създали цели легенди за „Марше о пюси“. Говореше се, че ако имаш късмет, можеш да намериш тук автентична картина на Рембранд, оригинални мебели рококо, бижута, принадлежали на самата Мария-Антоанета, и най-различни други съкровища на неимоверно ниски цени. Тая легенда, както и пъстрото зрелище на тия безбройни дюкянчета, привличаше тук многобройна навалица от парижани и чуждестранни туристи, жадни за евтини находки.

Разбира се, реалността бе далеч по-прозаична от легендата. Барачките, дето се продаваха най-интересните неща, бяха в повечето случаи собственост на същите търговци, които държаха и големите магазини в центъра на града и които, естествено, и тук предлагаха стоката на обичайните си високи цени. Що се отнася до останалите продавачи, много от тях наистина едва ли биха разпознали един автентичен Рембранд от един фалшификат, но те не бяха дотам глупави, че да изложат нещо за продан, преди да са се информирали при експерта за реалната му стойност. И все пак много от тия дребни търговци продаваха значително по-евтино от богатите си колеги, между другото и за туй, че не бяха принудени да плащат високи наеми и големи данъци.

Прииждащите тук туристи и парижани съчетаваха колекционерството с разходката на чист въздух и напливът бе обикновено най-голям в събота следобед и в неделя. А всъщност находките, почти единствените възможни находки, можеха да се направят само в едно съвсем неподходящо за разходка време и, по-точно, около шест часа заранта.

Спомням си тия ранни съботни утрини, особено през есента и през зимата, всъщност не утрини, а нощи, понеже не бе се разсъмнало. Спомням си как се качвах все още сънлив в празния автобус и как шофьорът бясно препускаше по пустите улици, осветени от широките ветрила на флуоресцента. Слизах на Порт дьо Клинанкур и се отбивах в първото бистро на ъгъла, за да изпия едно горещо кафе и да се отърся от вцепенението. Сетне поглеждах часовника си и ако вече наближаваше шест, загръщах се в пардесюто, излизах навън и тръгвах към пазарището, брулен от вятъра и от дребния дъждец, който като по програма винаги валеше в тия съботни зимни утрини, сякаш и той непременно трябваше да присъствува на срещата на вехтошарите.

Шест часът. Това бе времето, когато дребните квартални търговци от всички краища на Париж пристигаха тук с бричките и камионетките си и стоварваха стоката направо на тротоара и когато по-богатите им колеги от центъра пристигаха с надежда за лека плячка. Защото дребните продавачи, наричани не антиквари, а брокантьори, обикновено разполагаха със скромен капитал и бързаха да продадат това, което бяха събрали от квартала през седмицата, за да си освободят пари за нови покупки.

То се знае, и тук чудесата не ставаха всеки ден. Но понеже не можех да знам кога точно ще стане чудото, налагаше се, за да не го пропусна, всяка събота да бъда на уреченото място. И понеже обикновено пишех нощем и си лягах не по-рано от три, бях намразил страшно будилника, който звънеше пронизително заран в пет и ми идеше да го запокитя в ъгъла, за да млъкне завинаги, но в края на краищата все пак ставах, обръсвах се машинално в полусънно състояние и малко по-късно вече подскачах на седалката на празния автобус, препускащ бясно по още тъмните улици.

Важното беше да не изтървеш часа, в който се стоварваха на тротоара вехториите, и да успееш пръв да забележиш заслужаващата внимание вещ. Върху платнищата се струпваха всевъзможни предмети — рамки с картини и без картини, свещници, статуетки, ботуши и униформи, нощни лампи, минерали, стари списания, грамофони, мебели, кутии с препарирани пеперуди, пожарникарски шлемове, ракети за тенис, негърска скулптура, китайски порцелан и най-различни други неща. И още преди брокантьорите да бяха разтоварили стоката, търговците от центъра вече почваха да се ровят из вехториите и който изпревареше, той печелеше.

По силата на неписаната етика, когато един клиент се пазареше за нещо, друг клиент не се намесваше. Затуй можеше да се случи някой антиквар с остро око да измъкне под носа ти една негърска статуйка и да я купи на два пъти по-ниска цена от тая, която сам си готов да дадеш. Това бе досадно, но и доста изгодно, когато се случеше ти да си купувачът, а антикварят да гледа отстрани.

Веднъж, додето двама търговци се ровеха в току-що свалените от един камион картини — към картините всички най-напред се хвърляха, — аз измъкнах почти изпод краката им един зеленясал бронз. Разгледах го под светлината на уличната лампа. Беше статуетка на Венера от римско време. Антикварите, забелязали находката ми, спряха да ровят картините.

— Колко? — запитах, леко обезпокоен от туй, че ставам обект на всеобщо внимание.

— Това е нещо антично… — забеляза важно вехтошарят, като взе в ръце статуетката. — Такива работи не падат всеки ден…

Сетне ми подаде бронза и отсече:

— За вас ще бъде двайсет хиляди… Вие сте първият ми клиент.

Четвърт час по-късно, когато вече бях се озовал на края на улицата и се готвех да направя кръгом, за да почна прегледа на отсрещния тротоар, единият от антикварите, дето бяха преглеждали картините, се приближи до мене.

— Мога ли да видя вашето съкровище?

Подадох му статуетката.

— Но тя е наистина добра! — възкликна той, което на търговския жаргон значеше, че е автентична. — Ще ми я отстъпите ли?

И като взе неловкостта ми за колебание, бързо добави:

— Вие дадохте двайсет хиляди, аз ще ви дам сто.

Предложението звучеше щедро, но всъщност бе проява на чисто мошеничество, понеже статуетката струваше много повече. Но аз нямах намерение да споря, защото не мислех да я продавам.

— Съжалявам — промърмори антикварят, като чу отказа ми. — И като си помисля само, че измъкнахте това нещо просто изпод краката ми…

Ранните съботни за рани бяха мъката на колекционерството. Неделите бяха удоволствието. Само че и тук, както в много други области, мъката бе плодоносна, а удоволствието — безплодно.

В неделя нямаше какво толкова да бързам, защото знаех, че каквото и да намеря, то ще бъде вече на цена около реалната. Но и в къщи не ме свърташе и към десет часа аз вече влизах в първото и най-обширно пазарище — Вирнезон. В топлите дни тук бе твърде приятно за разходка и понеже времето ми бе неограничено, бавно се движех край лавките, влизах тук-там и разглеждах с интерес неща, които нямах никакво намерение да купувам.

Ако исках да действувам делово, бих могъл да приключа цялата си обиколка за един-два часа, тъй като знаех много добре къде има най-голям шанс да намеря туй, което ме интересува. Това бяха няколко бараки, дето се продаваше негърска скулптура, и още няколко други, дето имаше бронзове. Но човек никога не знае какво ще му сервира случаят и, после, аз бях тръгнал да се разхождам, а не да препускам, затуй се шляех бавно из лабиринта на Вирнезон, додето стигнех до първия по-важен етап — лавката на дамата, с която се бяхме сблъскали в Отел Друо.

В тоя утринен час дамата обикновено седеше пред дюкянчето и четеше изобилната хроника на произшествията в „Журнал дьо Диманш“. Но колкото и дълбоко да бе затънала в убийствата и обирите от предния ден, тя още отдалече ме забелязваше и кимаше приветливо.

— Какво ново? — питах след обичайния поздрав.

— Гледайте, може да откриете нещо — предлагаше тя.

Обикновено обаче не откривах нищо, защото новото, доколкото го имаше, се състоеше в някоя алегорична фигура от скучния репертоар на академизма или сецесиона. А когато се случеше госпожата да се е добрала до нещо по-интересно, то бе винаги изложено на някой постамент пред дюкяна, така че излишно бе да надничам вътре.

— Какво е това? — запитах веднъж, зърнал една великолепна отливка на „Селянинът“ от Далу.

— Не разбирате ли какво е? — усмихна се хитро дамата.

Това е лошото, когато си редовен клиент: търговецът отлично познава слабите ти места и, естествено, добре ги използува.

— Хубава работа — признах. — Но форматът е доста голям.

— И какво от това?

— Знаете много добре, че малките работи на Далу повече се търсят.

Това беше вярно, макар да бе невероятно глупаво. Колекционерите винаги предпочитаха миниатюрните бронзове, удобни да заемат място в една витрина.

Безсилна да отхвърли аргумента ми, дамата забеляза:

— А видяхте ли марката на леяря? Братя Сюз. Сега трудно ще ви направят такава чудесна отливка. Само десет екземпляра. И този е номер седем.

— Хубава работа — повторих. — Но съгласете се, че тоя сюжет съвсем не е от най-търсените.

Това също бе вярно и също бе невероятно глупаво. Събирачите винаги предпочитаха едно голо женско тяло пред един селянин.

Направих още няколко бележки с цел да обуздая претенциите на дамата, а сетне запитах за цената. Ала сумата, която бе назована, сочеше, че отрезвителната ми акция не е постигнала особен успех.

— Съжалявам — казах, — но мисля, че вие си правите известни илюзии относно качествата на тоя бронз.

— Ами че днес само за отливката ще ви вземат два пъти повече — възрази жената.

И като видя, че се готвя да продължа разходката си, подхвърли:

— Бих могла да ви отстъпя пет хиляди, за да ви направя удоволствие…

— С такава отстъпка няма да ми направите никакво удоволствие. Но ако смъкнете още двайсет хиляди…

— Не, не мога… И съветвам ви да не се пазарите, защото подир един час тоя бронз може би вече няма да е тук.

Това наистина не бе изключено, но аз продължих пътя си, като все тъй внимателно оглеждах изложената пред лавките стока, само че цялата ми разходка бе вече отровена и мисълта ми непрестанно се връщаше към бронза на Далу, тоя великолепен бронз, с тази чудесна топла кафява патина.

— Вие още не сте го продали — подхвърлих небрежно, когато привечер отново наминах при познатата дама.

— Най-малко пет пъти през тоя ден можех да го продам — възрази жената. — Но хората са свикнали да се пазарят, също като вас. Нека постои. Няма какво да бързам. Ще му дойде редът.

И ние продължихме да беседваме още известно време, като всеки се придържаше към обичайната си роля: тя се правеше, че не държи да продава, а аз — че не държа да купувам. Додето на края, изтощени от безплодни приказки, намерихме, както винаги, общ език и с взаимни отстъпки от двете страни сключихме сделката.

Запомнил съм добре тая лятна привечер, тъй като метрото и автобусите бяха в стачка и бе невъзможно да се намери такси и аз бях принуден да мъкна на ръце големия бронз, тежащ не по-малко от трийсет килограма, а до къщи имаше поне шест километра път и макар да спирах понякога да си почивам и да оставях скулптурата на тротоара, усещах, че ръцете ми почват да треперят, и изтръпвах от страх при мисълта, че мога да изтърва съкровището си и да го повредя.

Един друг етап от обиколките ми из Марше о пюс бе при една втора дама, значително по-млада и също търгуваща с бронзове. Разговорите тук бяха по-къси и, бих казал, не тъй плодоносни, защото въпросната персона имаше отвратителния навик никога да не отстъпва от цената. Бих казал даже, че от тия разговори печелеше главно тя. Познанията й в областта на скулптурата бяха доста скромни и дамата, втълпила си, че съм голям капацитет в тая материя, винаги ме разпитваше за качествата и стойността на новите си придобивки.

Веднъж, когато се бях приближил с вечния въпрос „Какво ново?“, тя ми подаде една ръка, не нейната собствена, а една голяма ръка от бронз.

— Колко искате? — запитах небрежно, тъй като произведението ми бе добре познато.

— Нищо не искам, освен да ми кажете какво представлява.

— Подписът, струва ми се, е достатъчно четлив — промърморих малко хладно, след като разбрах, че отново ще бъда използуван като експерт.

— Да, но дали е оригинал?

— Мисля, че е оригинал, само че отлят нелегално. Иначе би трябвало да носи печата на леяря.

— И аз така смятам — кимна дамата, която имаше и тоя отвратителен навик да приема сведенията ви като нещо, което предварително й е било известно.

— Колко искате? — подхванах отново, като продължавах да разглеждам този великолепен бронз с подписа на Роден.

— А вие колко мислите, че струва?

— Вие какво, като купувач ли ме питате, или като оценител? — рекох недоволно, разбрал, че и тоя път няма да успея да измъкна нищо от хитрата жена.

— О, аз знам, че вие ще ме осведомите съвсем почтено — подхвърли тя вместо отговор.

Така че наложи се и тоя път да я осведомя.

— Имайте пред вид обаче, че така, без марката на леяря, трудно ще вземете повече от половин цена. Ако някой от музея „Роден“ види това нещо, непременно ще го конфискува.

— Половин цена напълно ме задоволява — усмихва се дамата. — Тоя бронз съм го купила за десет хиляди. Хората, знаете, са глупави. Една ръка… те смятат, че това е вероятно парче от някаква статуя…

„На мене никога такъв разкош няма да ми падне за десет хиляди“ — помислих горчиво, като продължих пътя си нататък. Тя беше готова наистина да ми отстъпи бронза на половин цена, но един Роден, дори и на половин цена, бе нещо, надхвърлящо възможностите ми.

„Никога няма да имам нищо от Роден — продължих аз.“