Богомил Райнов
Този странен занаят (2)

* * *

Доколкото съм чувал и чел, истински писател е този, който пише, защото не може да не пише, защото туй е по-силно от него, защото да премълчи това, което напира в гърдите му, означава да се задуши или да експлодира.

Вярвам, че при истинския писател е така, но колкото и унизително да е, следва да призная, че при мене не е така. Съзнавам съвсем ясно, че съм могъл и да не пиша. Съзнавам още по-ясно, че съм преглътнал и проиграл много неща, които съм бил готов да напиша. И съзнавам все тъй ясно, че съм написал немалко работи без вътрешната необходимост да ги напиша.

Сега, разбира се, след като съм изтракал на машината хиляди страници, трудно мога да си представя, че бих могъл да стана нещо друго освен писател, както счетоводителят, който по цял ден се занимава с числа, е неспособен да си въобрази, че би могъл да върши нещо друго, освен да събира числа. Но като се връщам назад в спомена и дори като се оглеждам в сегашното, виждам, че нещата с тъй нареченото призвание стоят малко по-сложно. Всъщност бих могъл спокойно да живея и без тракането на машината. Бих могъл, макар и не без болка, да отстъпя тая машина за създаване на нещо по-полезно, например за важни канцеларски документи: „От направената справка става явно, че лицето…“ А бих могъл и изобщо никога да не привиквам с машината, онази, първата — една малка „Ъндерууд“, заета от Стария, който сам никога не успя да свикне с нея, защото вече десетилетия бе си служил с простия писец и лилавото мастило.

Единственото, на което едва ли съм способен, то е да се откажа да гледам, да умувам и да фантазирам или ако щете, пак да пиша, само че наум. Но човекът, който пише наум, още не е писател. И всеки от нас познава такива съчинители наум, които никога не са били и никога няма да станат писатели.

На пръв поглед надали има по-лесно от туй, след като си написал нещо наум, да седнеш и да го натракаш на машината. На пръв поглед това е просто една техническа подробност. Уви, измамна привидност. Достатъчно е само да опиташ, за да го разбереш. Измамна, дори и в най-грубите изкуства, като това, тъй високо тачено от французите изкуство — кулинарното. Дайте на един невежа къс прясно телешко и буца чисто масло и всички необходими подправки и той ще ви забърка от тия чудесни продукти такъв буламач, та едва ли ще имате мъжеството да го погълнете.

Ние смятаме, че писателството е проста работа, понеже броим и номерираме само готовите страници, а не и тия, дето отиват в коша. Макар че и готовите страници, дето ги номерираме, нерядко са за коша. Така или иначе, без и сам да разбирам как, започнах и изтърпях тоя дълъг период на чиракуване пред машината. Но искрено казано, можех и да не го изтърпя и даже да не го започна. И изобщо нямам куража да твърдя, че животът би бил невъзможен за мене без писането. Съвсем възможен би бил и може би значително по-спокоен.

Не е никак приятно да правиш подобно признание даже и пред себе си, след като и децата знаят, че истинският писател е само този, който пише, защото не може да не пише, не може да не сподели това, което напира в гърдите му. Допускам, че такива фатално предопределени за творци хора наистина съществуват. Но знам, че и много други, не тъй фатално предопределени, охотно кокетират с неистината, че за тях писането било по-необходимо от въздуха. И горчивината ми, че не принадлежа към първия тип, донейде се компенсира от утехата, че не принадлежа и към втория.

Възможно е, струва ми се, дори безспорно надарени за писатели индивиди да не станат писатели, независимо от тая пословична жажда да споделиш това, което носиш у себе си, да се разтовариш от бремето, натрупано от работата на мисълта и въображението. Защото тая жажда може да бъде утолена и по един значително по-прост и по-стар начин от писането — говоренето. Известно е, че на човек му олеква, като се наприказва. И това важи дори за човека с писателско дарование, реализирано или още в зачатък.

На младини имах един приятел, когото наричахме Замбо и за когото всички бяхме убедени, че носи голямо дарование. В началото той правеше известни опити да оползотвори способностите си. Купуваше от най-близката будка химически молив и листове за заявление, сядаше в полутъмния ъгъл на „Трявна“ и додето изпие десетина чаши вино, написваше десетина страници белетристика. Това бяха някакви смътни полуразкази, полуразсъждения, изобщо нещо подобно на тоя хибриден белетристичен жанр, чието раждане критиката у нас оповести три десетилетия по-късно. Така че ако Замбо бе още жив и ако не беше от хората, които плюят на славата и реномето, би могъл да претендира за ролята на родоначалник. Понякога той ни четеше съчиненията си привечер в същата тая „Трявна“, преди още цигуларят Макарич и акордеонистът Саша Лукич да подемат шлагера:

Сердьце, тебя не хочеться покоя,

Сердьце, как хорошо на свете жить…

Замбо пишеше разказите си като истински творец: без желание за облаги и дори без претенции за отпечатване. Единственото, което му бе приятно да получи в замяна, той наистина го получаваше: адмирацията на компанията. И все пак с течение на времето творческите моменти в живота му взеха да оредяват или, по-точно, намираха по-спонтанна и по-проста форма на израз. Той говореше, коментираше, пускаше за всеобща употреба остроумиците си или странните си асоциации. Той не рискуваше нито да се задуши, нито да експлодира от това, което напираше в гърдите му, защото свободно го изливаше. И при цялото си щедро дарование не стана писател.

А имах и един друг познат, значително по-възрастен от мене, който наистина бе станал писател. Без да бъде Чехов на новото време, той не бе лишен от качества. Само че и при него писателските изяви все по-застрашително оредяваха, заменяни в случая не от кръчмарски приказки, а от амбиции за висок ранг. А иначе главата му продължаваше да произвежда. Ставаше просто отегчителен, когато седнеше в подробности да ти разказва сюжета на книгата, която се готвел да пише. Книгата обаче си оставаше все ненаписана, също както и следващата, и по-следващата. Изобщо ако мислите заемаха място в пространството, той би могъл да изпълни един доста обемист рафт с томовете на тия си неосъществени проекти.

Трябва да се признае, че обществото прави немалко, за да идентифицира навреме вундеркиндите. За да не изтървеме децата с математически данни, ние в разширен обем преподаваме математика и на децата, които нямат никакви данни за нея и никога няма да се нуждаят от нея. И все пак има хора с математически наклонности, които никога няма да се занимават с математика, както има субекти с писателско дарование, които нито са издали, нито ще издадат дори една книга. От това, разбира се, вакантните места в съответния бранш едва ли ще нараснат застрашително. Те закономерно се заемат от индивиди, лишени от каквато и да било дарба освен една-единствена: жаждата за успех.

Не знам доколко ми е присъща тая жажда, ала трябва да призная, че никога не съм чувствувал фаталната предопределеност към писателското поприще. Но ако това важи за поезията и прозата, по които съм похарчил най-много време и към които съм имал най-силно влечение, то в останалите области положението ми е още по-съмнително. Придобивките ми в областта на философията се изчерпват с една университетска диплома. Работата ми в сферата на естетическата теория се свежда до лекции, лекции, лекции в протежение на четвърт век, изприказвани и стопили се в етера. Трудовете ми в областта на изкуството — доклади и статии, минали и заминали, плюс няколко монографии, които едва ли някога и сам ще препрочета.

И когато се случи да се замисля за себе си и за пътя си, както се случва на всички ни в късните години на живота и в късните часове на нощта, изпитвам тягостното съмнение, че може би не съм бил и никога няма да бъда нещо повече от един малко завеян колекционер.

Разбира се, има различни колекционери и аз дори в минути на най-жесток критицизъм не се смятам за събирач на кибритени кутии или на цигарени етикети, макар човек да не знае какво го чака и докъде може да стигне. И все пак, ако има една страст, която наистина неудържимо да е поглъщала свободното ми време в течение на години, това е колекционерството.

Не обичам твърде тая дума, означаваща всъщност събирачество, но съм принуден да я употребявам, защото с течение на времето е получила един нюанс, малко по-различен от буквалния й смисъл. Събирачеството по начало е присъщо както на човека, така и на редица животински видове — бозайници, птици, насекоми. И човекът се е развил като човек не в събирането на това, което природата му е предлагала, а в преработването посредством труда и оръдията на труда. Но така или иначе, рефлексът на събирача дреме повече или по-малко у всекиго от нас, независимо дали се проявява в обзавеждането на апартамента с полезни вещи, или в създаването на сбирка от сребърни пафти, или в натрупването на легендарната Плюшкинова купчина от непотребни вещи.

И все пак колекционерството се отличава от обикновеното събирачество и тази отлика се е установила не в резултат на езиков педантизъм, а в резултат на многовековната дейност на самите колекционери, които са изпълнили с особен смисъл това понятие.

Едно от своеобразията на въпросната дейност е, че тя не преследва тясно практически цели. Човекът, който събира мебели, за да устрои бита си, не колекционира, а се обзавежда, докато колекционерът на мебели може при случай и да ги използува, но не ги събира, за да ги използува. Репродукциите, трупани някога от баща ми, не бяха колекция, а сбирка за чисто учебни цели. Но и една сбирка от оригинални картини, купувани с единствената цел да се вложат парите в неподлежащи на инфлация блага, също не е колекция — колкото и значителни да са сами по себе си тия картини, — а е материален продукт на финансова операция. Даже най-големите търговци на картини на Запад нямат никакъв шанс да минат пред публиката за колекционери, макар да държат в складовете си ценности, на които всеки колекционер би завидял.

Безразборното събирачество, дори когато е безкористно, също не е истинско колекционерство. Един човек, задръстил апартамента с напосоки натрупани стари вещи, обременява бита си, но не създава колекция.

Истинското колекционерство е лишено от груби материални съображения. То се осъществява върху основата на известна система и съобразно изискванията на определен критерий. Системата може да бъде самодейно изработена или взета наготово от някой наръчник, но критерият е винаги личен. Той изразява разбиранията и вкусовете на самия колекционер.

И тъкмо затуй при дадени обстоятелства колекционирането може да се превърне в нещо като творчество, а колекцията — в оригинално организирана творба, отразяваща част от личността на самия събирач. Само че това е творчество с помощта на готови елементи, с помощта на създадени от други хора творби, сиреч бледо подобие на творчество, сиреч псевдотворчество.

Защото колекционерът е в последна сметка поклонник, а не създател. Той е един платонически любовник, който няма никакви шансове да стане баща.

Първите ми сбирки като у всички деца от онова време бяха съставени от разноцветни стъклени топчета или от боядисани ашици, или от оловни войничета. А после всичко това изчезна, за да отстъпи място на книгите. Разбира се, аз търсех книгите, за да ги чета, но веднъж прочетени, те се превръщаха в безкористен обект на колекционерство. Не можех да търпя раздърпани или изцапани книги. Всяка седмица ги нареждах и пренареждах, подвързвах ги в сини, зелени и червени амбалажни хартии, лепях върху тях малки кръгли етикетчета и ги номерирах. Към романите с приключения бях прибавил и някои намерени на тавана томчета от Хайне на немски език. Не знаех бъкел немски, но томчетата бяха тъй красиво подвързани и с такива блестящи златни ръбове, че не можех да не ги включа за красота в библиотеката си.

Сетне, то се знае, дойдоха пощенските марки, но там не ми провървя особено, понеже никога нямах пари, за да си купувам марки, и набирах колекцията си само от стари пликове и от размяната с други деца, не по-богати от мене. Доколкото си спомням, едничкият ми успех в тази област — и то не колекционерски, а чисто материален — бе постигнат благодарение на персийската серия.

Бях свикнал, когато се прибирах от училище, да правя известна обиколка, за да мина край махленското филателно магазинче и да позяпам изложените на витрината марки, не с намерение да купя нещо, а просто за да си помечтая на тема: какво ли би било, ако тия марки бяха мои. И веднъж, когато приближих до магазинчето, съгледах няколко персийски марки с познатата емблема „лъв и слънце“, които ми се видяха невероятно красиви, понеже ръбовете им бяха позлатени или посребрени. Толкова красиви, че се одързостих да вляза в дюкянчето и да запитам за цената.

— Три лева — измърмори продавачът, без дори да ме погледне, защото вече ме бе зърнал през витрината и не без основание бе решил, че нямам в джоба си и три лева.

Това бе невероятно евтино за такива красиви марки и аз още същия ден измъкнах пари за кино от баща си, но не отидох на кино, а тутакси закупих персийските съкровища и преседях определените за кино два часа в съседното, обрасло в бурени място, като през минута-две вадех пликчето от джоба и се любувах на марките. Толкова често им се любувах, че на края престанаха да ми правят впечатление. И тогава може би за пръв път усетих преситата.

На следния ден у дома се отбиха братовчедите ми — същите, с които на времето бях реализирал първите си търговски сделки — и аз, с присъщата на всеки колекционер суетност, побързах да им покажа шедьоврите на персийската филателия.

— Колко струват? — полюбопитствува Гошо, който не можеше да откъсне очи от марките.

— Нямат цена — отвърнах небрежно.

И тутакси пуснах в ход развинтената си фантазия:

— Това са марки, употребявани само за царската поща. Със златните се облепват писмата на шаха, а със сребърните — писмата на шахинята.

Придворните функции на марките засилиха ореола им до степен на ослепително сияние.

— Добре де, какво искаш за тях? — настоя Гошо.

И понеже аз се дърпах и твърдях, че нищо не искам, той сам предложи да ми даде цялата си колекция от български марки. Това бе добра сделка, обаче аз продължавах да се дърпам и братовчед ми прибави към цената и никелираните си кънки. Това бе още по-добра сделка, но аз все по-упорито се дърпах, додето той постави върху везните едно след друго всичките си съкровища. Едва тогава и с примирението на човек, понасящ тежка загуба единствено в името на роднинските връзки, отстъпих и връчих персийските уникати на щастливеца.

Няколко дни по-късно стана ясно, че щастливецът също бързо се е наситил на златните и сребърни марки. Решен да се лиши от тях срещу няколко столевки, той се отбива в първия съзрян филателен дюкян, където установява истинската цена на трофея си. След което събитията се развиха не съвсем в моя полза. Но това е друга история.

Подир марките, ако се не лъжа, дойде споменатата вече сбирка от репродукции. А после изведнъж загубих всякакъв интерес към колекционерството, и то в такава степен, че почнах да прескачам до антикваря бай Антон вече не в качеството на купувач, а на продавач, като мъкнех под шлифера една по една най-ценните си книги. И те една по една се превръщаха в кръчмарски почерпки с приятелите и в срещи с една приятелка по сладкарниците.

Най-лошото бе, че повечето от тия книги не бяха мои или, по-точно, бяха мои, но идваха от библиотеката на баща ми. А той влизаше нерядко в стаята ми и един бегъл поглед бе достатъчен, за да установи все по-плачевните следи на опустошение върху лавиците на етажерките, но се правеше, че не вижда нищо.

Само веднъж, след като беше забелязал, че съм продал една двутомна енциклопедия по изкуството, не се стърпя:

— Не мога да разбера откъде е дошла у тебе тая циганска черта. Да продадеш книга!… Не друго, а книга!… Нито аз, нито майка ти бихме могли да го направим.

Аз обаче също не се стърпях. Предния ден бяха ме извикали при Гешев в „Обществената безопасност“ и макар че на края ме пуснаха, заплахите на Гешев бяха пълни с мрачен смисъл и аз като повечето си приятели живеех в психозата на войната и с предчувствието за надвиснала опасност и изобщо танцувах върху плаващия лед, както се изразявахме тогава, перифразирайки заглавието на една пиеса.

— Книга или друго — какво значение? — възразих сприхаво.

— Ти не виждаш разликата между една хубава книга и каква да е друга вещ? — сви вежди баща ми.

— Веднъж прочетена, книгата става вещ като всяка друга вещ — отвърнах напосоки.

— Не е така. И ти го знаеш. Трябва да го знаеш, щом си решил да ставаш писател — рече спокойно баща ми.

Той помълча, сякаш да ми даде време за отговор, но аз също мълчах, понеже не виждах смисъл да отговарям, и само го изпратих с очи, когато си тръсна към стаята, и си мислех, че е неспособен да ме разбере, да разбере тая наша жажда да живеем и да се прахосваме, додето още сме живи, да живеем, да се прахосваме, да танцуваме върху плаващия лед. Той не беше от хората, които могат да схванат това. Той беше от тия, които следват упорито пътя си, дори пред лицето на катастрофата, и за които танцуването върху леда не е романтика, а малодушие. И беше прав, естествено, само че трябваше да мине време, преди да го разбера.

Най-странното е, че когато по-късно се ожених и се преместих в друга квартира и проявих нахалството да му поискам някои книги по изкуството, той — сякаш нищо не е било — ми позволи да взема най-скъпите му томове, с част от които може би още работеше. Тия томове бяха единственото му съкровище, но баща ми само махна с ръка и каза: „Вземи ги.“ Той нямаше нищо общо с психиката на колекционера, а още по-малко с тая на собственика.

Няколко месеца подир туй през нощната бомбардировка на десети януари над къщата, дето живеех, падна бомба. Половината от сградата изчезна в пространството, а другата половина почти напълно изгоря заедно с книгите, като се изключат стотина тома, които въздушната вълна бе запратила по съседните улици. И додето на следния ден с някакво чувство на виновност събирах тия пръснати по снега албуми, не за себе си, а за баща си, ненадейно усетих, че и тия албуми, и другите няколко хиляди, които бяха изгорели, са ми напълно безразлични, че войната ме е лишила от всякаква привързаност, дори към тая най-любима вещ — книгата.

Едва подир Девети септември успях постепенно да възстановя библиотеката си. Това беше една доста богата и доста добре подредена библиотека, но библиотека за работа, създадена без сянка от колекционерска страст. И чак по-късно, много по-късно, когато се озовах в Париж, тази страст истински ме овладя.

* * *

Понякога, към края на нощта, след като изпълненият с чудовища полумрак на кошмара е вече изброден, в съня ми ненадейно става светло. Светлината навлиза от прозореца на купето, защото пътувам с някакъв влак, и това е всъщност краят на пътуването, понеже през прозореца вече се виждат зданията на непознат град.

Не знам дали влакът се движи по висок насип, или по мост, или просто по въздуха, но виждам от птичи полети в същото време съвсем близки просторните булеварди с дървета в утринно синя листовина и старинните барокови сгради, много бели, тъй бели, както могат да бъдат само в един сън към края на нощта, виждам сините кубета и по-долу белите балюстради на балконите, и сините прозорци, в които се отразява небето, и още по-долу големите сини витрини на магазините.

А влакът продължава да се носи леко и бавно и в далечината вече се вижда синьото море, осеяно с бели параходи, както следва и да се очаква в един пейзаж, който целият е от синьо и бяло, а аз си казвам, че навярно най-сетне пристигаме, защото всеки знае, че гарите са винаги до пристанищата, и усещам оная лека тръпка от нетърпение и сладко замайване, която изпитваш, когато пристигаш в красив непознат град.

Да пристигаш в красив непознат град… Това бе мечтата ми от детинство, още неоформена, но примамлива, толкова по-примамлива, колкото по-неоформена беше, защото едно нещо, оформи ли се в пълни подробности, вече губи от обаянието си, понеже почва да прилича на нещо познато, понеже добива привичните очертания на баналното, и затуй нещата изглеждат най-прекрасни, когато ти се мяркат странни и ненадейни през прозореца на летящия влак или когато ти се явяват насън в края на нощта, или когато са само една смътна мечта.

Да пристигаш в непознат град… Някога си мислех, че съм просто роден за тая работа, че това е истинското ми призвание — да обхождам екзотичните градове на планетата, да се движа под кестените на парижките авенюта или под палмите из крайбрежната на Рио, но вместо туй се движех из шумните, изпълнени с окаляни каруци улички около „Света Неделя“ и едничката възможност да вляза в допир с градовете на широкия свят бяха вмирисаните на подово масло квартални кина или задимената квартална кръчма, където оркестърът на покойния Макарич изпълняваше известната песничка на Александър Вертински:

В бананово-лимонном Сингапуре…

Да пристигнеш в непознат град… Уверен бях, че съдбата трудно би могла да намери за тая работа по-усърден от мене човек, но съдбата очевидно бе на по-особено мнение по въпроса, и пред мене не се очертаваха абсолютно никакви изгледи за някакво пътуване по-далече от Княжево, и единствената ми утеха, една съвсем горчива утеха, беше мисълта, че и Вертински не е ходил в Сингапур, доколкото можеше да се вярва на плоската пародия на Павел Троицки:

Я знаю, Саша не бил в Сингапуре.

Банани он в Париже только ел.

Бананово-лимонном Сингапуре

Он в кино посмотрел.

Пътуването — първото — се състоя доста години по-късно, когато отдавна вече бях престанал да мисля, че истинското ми призвание са големите пътешествия. Защото, ако съдбата се пошегува да задоволи някой наш копнеж, то става обикновено чак тогава, когато тоя копнеж е доста поизстинал.

В ранната заран параходът бавно приближаваше към брега. Морето подир голямата буря бе стихнало и над тъмната му морава синева се простираше ведрата и необятна синева на утринното небе. А там насреща бавно се въземаше нагоре, сякаш изплувал от дълбочините, един бял град, като че излят от синкавобял порцелан, с издигащи се една над друга бели кубични сгради, между които тъмнееше още здрачната зеленина на дърветата. Това бе Хайфа.

Но градът, който съзрях в една друга заран пет години по-късно, нямаше нищо общо с това екзотично видение. Влакът летеше с трясък по високия насип и подир един стремителен завой в далечината се разкри някаква огромна и пепелява пустиня, гмеж от опушени сгради и цинкови покриви, над които тъмните облаци като дим от пожар хвърляха тежка сянка. Утринното слънце бе намерило все пак пролука и един широк лъч се спускаше косо над града, сякаш пронизваше някакви мътни тинесто жълти води, за да освети едно зеленясало кубе или една почерняла звънарня. Това бяха покривите на Париж. Това бе Париж. И в оная първа заран той ми се представи като призрачен град на дъното на едно море от мрачини и мътножълти отражения.

Това съвсем не приличаше на оня Париж от бляскавата легенда и от пъстрите пощенски картички, но не изпитах разочарование. Защото разочарованието го бях вече изпитал много по-рано, когато бях още седемгодишен хлапак.

Баща ми бе изпратен на научна командировка в Париж и малко по-късно майка ми го последва, като взе и мене със себе си, и аз прекарах в тоя град около година и половина и помня сума неща от това време, сякаш са станали вчера, и колкото и да се ровя в тях, трудно мога да открия нещо приятно или весело.

От многото приказки на възрастните преди заминаването у мене се бе създала представата, че Париж е някакъв великолепен град, вероятно като тия градове от приказките, с дворци от кристал и злато. А когато слязохме от влака и таксито ни понесе към рю де-з-Екол, дето баща ми бе наел квартира, пред очите ми се мяркаха само саждиви и монотонни фасади.

— Мамо, това ли е Париж? — питах, без да крия разочарованието си.

— Чакай де, още не сме стигнали — успокояваше ме майка ми.

Баща ми не бе получил телеграмата ни и ние го заварихме в квартирата да се бръсне. Нямаше как да го целуна, понеже лицето му бе цялото в сапунена пяна. Приближих се до прозореца с надеждата, че поне тук, от високото, ще мога да зърна нещичко от истинския Париж, тоя, кристално-златния, но изгледът бе затулен от насрещната сграда, която ми се видя направо ужасна. Стените бяха съвсем черни, а вместо прозорци зееха тъмни дупки.

— Това ли е Париж? — запитах отново с горчивина.

Баща ми се засмя и отговори, че това не е Париж, а само една пострадала от пожар къща. Обаче когато подир туй излязохме да обядваме, установих мислено, че не само тая къща, но и всички останали изглеждат като пострадали от пожар с окадените си стени и мрачни прозорци.

Няколко дни по-късно ме записаха в кварталното училище и това още повече засили глухото ми раздразнение към тоя град. Не разбирах нищо от уроците и просто седях на последния чин, замислен за Пловдив и за нашата махала под тепето, а през междучасията стоях сам в някой ъгъл на двора, понеже не разбирах нищо от игрите и дрънканиците на децата. На всичко отгоре учителят почна да ме изпитва, по-точно, вдигаше ме и задаваше въпроси, а аз мълчах, докато ми направеше знак с ръка да седна.

Едничките приятни минути бяха заран, по пътя за училище, защото бе заран, а на тая възраст зараните са хубаво нещо, и защото неизменно спирах да погледам витрината на аптеката. Зад витрината бе поставен гипсов макет на човек в надлъжен разрез и този човек вместо вени и артерии имаше тънки стъклени тръбички, по които непрекъснато течеше синя и червена течност и всичко тъй блестеше в електрически светлини, че изглеждаше просто приказно, единственото нещо в тоя уж приказен град. Стоях и гледах като омагьосан движението на искрящата течност, додето се сещах за житейските си грижи, и поемах отново с чантата към кварталното мъчилище.

Но и сред най-тягостните делници се среща по някой скромен празник. Така че и аз един ден се върнах тържествуващ от училище и с потръпващ от вълнение глас обявих:

— Татко, учителят ми даде това писмо!

И за да бъде съвсем ясна изключителността на събитието, побързах да добавя:

— От целия клас само на мене даде писмо.

Баща ми без особен ентусиазъм разпечата плика и извади отвътре листчето, съдържащо съвсем лаконичния текст:

„Позволявам си да ви съобщя, че вашият син редовно закъснява всяка заран.“

От тоя ден нататък трябваше да прекъсна връзките си с единствения приятел в тоя град — гипсовия модел със стъклените кръвоносни съдове.

Постепенно почвах да разбирам отделни думи от чуждия език и да свиквам с неприязънта или пренебрежението на децата, изобщо да се оправям някак си с проблемите си. Но и родителите ми си имаха проблеми. Принудени бяха да ме мъкнат със себе си по изложби и спектакли. Изложбите и обикалянето по улиците бяха за мене най-мъчителни, понеже краката ме заболяваха от ходене, додето почвах да се препъвам.

— Гледай си в краката де! — промърморваше баща ми.

— Не виждаш ли, че детето едва се влачи от умора — обаждаше се в моя защита майка ми.

Всъщност вероятно съм си гледал именно в краката, защото не помня много нещо от това, което е било наоколо. А и малкото, което виждах, съвсем не ме изпълваше с респект.

— Татко, защо са ги наслагали тук тия глави? — питах по повод на няколкото бронзови бюста по рю де-з-Екол.

Баща ми търпеливо ми обясняваше, че тия „глави“ са паметници на знаменити хора.

— А тази баба, и тя ли е знаменита? — питах отново, като сочех образа на някаква старица с хлътнали бузи, клюнест нос и забрадена глава.

— Това не е баба, това е Данте — отвръщаше баща ми и пак тъй търпеливо почваше да обяснява кой е Данте.

Спектаклите бяха също тъй скучни, като изложбите и скитането, но там поне имаше къде да седнеш и можеше да си поспиш. Всичко, от Гранд Опера до Казино дьо Пари, ми се виждаше едно и също — някакво непонятно движение на куклички по огромната сцена. Куклички, защото ги гледах от височината на „рая“ — най-евтините и най-далечни места до самия потон. Нерядко обаче и тия места бяха прекален лукс за нас, така че само ние с майка ми седяхме на стол, а баща ми се нареждаше малко по-назад, между правостоящите.

Понякога решаваха да ме оставят в квартирата. Но аз не можех да понасям да остана сам, особено при тая черна къща насреща, с изгорелите прозорци, зеещи като някакви страшни очи. И когато нашите се прибираха, винаги ме намираха отвън на стълбището още буден или вече заспал.

Нищо чудно прочее, че един ден бях изпратен на пълен пансион в лицея „Монтен.“ Това създаде доста трудности на родителите ми, тъй като лицеят бе много скъп. Но и моите трудности не бяха малки. Вече бях почнал да разбирам езика и дори да бръщолевя, ала това не нарушаваше изолацията ми и тази изолация траеше през цялата безкрайна седмица чак до кратката едночасова неделна визита на родителите ми. Бях чужденец, и то не богат англичанин или син на знаменитост, а българин, което в тоя лицей звучеше по-странно от ескимос. Затуй мястото ми и тук бе на най-крайния чин и в най-забутания ъгъл на двора и между мене и околния шумен детски свят сякаш бе спусната невидима преграда.

Преградата впрочем не трая дълго. Двама близнаци, дангалаците на класа, постепенно възприеха обичая да общуват с мене по малко странен начин. Който и от двамата да минеше край мене, смяташе за свой приятен дълг да помачка с два пръста ухото ми или да ме ощипе до разкървавяване, или да ме светне с юмрук по гърба. Можех, разбира се, да се оплача на нашите, но това, кой знае защо, ми се виждаше противно.

Веднъж, няколко месеца по-късно, когато играех с децата по рю де-з-Екол, някакъв махленски дангалак бе намерил повод да ме натупа здравата. Баща ми тъкмо в това време погледнал през прозореца. Не бях забелязал това, понеже нямаше начин да го забележа в един момент, когато с лице, захлупено върху тротоара, изпитвах върху гърба си ритниците на дангалака. Видях баща си едва в момента, когато, изскочил от нашия дом, връхлетя върху хлапака, запрати го с един плесник встрани и ме вдигна от асфалта. Сетне, като отплата за изтърпените мъки, ме поведе към Жарден де Плант и дори по пътя ми купи сладолед. Но аз, макар да не отхвърлих сладоледа, през цялото време вървях навъсен. Беше ме яд на баща ми, задето се бе намесил. Чувствувах се унизен от това и сто пъти бих предпочел да изям още един бой, само и само никой да не ме спасява.

Така че и тук в лицея дори не ми идваше наум да се оплаквам на нашите. Обаче дангалаците, изглежда, бяха почнали да прекаляват, защото една неделя по време на обичайното посещение мама забеляза по лицето и врата ми дълбоки драскотини.

— Какво е това?

— Нищо — смънках.

— Как нищо? Я чакай…

И макар че се дърпах, тя разкопча яката ми, а сетне, за мой голям срам, запретна и ризата, като разкри синините и отоците по гърдите и гърба ми.

Наложи се да дам някакво обяснение, а сетне да го повторя пред директора и изобщо още на следния ден зарад реномето на фирмата двамата близнаци бяха изключени. Това, разбира се, не бе особена беда за тях. Те бяха богаташки хлапета — в лицея „Монтен“ всички освен мене бяха богаташки хлапета, — така че щеше да им се намери място в друг лицей.

Най-сетне настъпи лятото, но заедно с него настъпи и голямата немотия. По неизвестни причини стипендията на баща ми временно бе прекъсната, а спестяванията, доколкото ги имаше, бяха отишли за тоя проклет лицей и за тъмносинята униформа със „златни“ копчета. Баща ми и майка ми всяка заран проучваха вестникарските обявления, а сетне тръгваха да търсят работа по разни адреси и това бяха все адреси из предградията и затънтените квартали, и ние капвахме от ходене, не само аз, а и те двамата, отгоре на всичко се оказваше, че или родителите ми са неподходящи за въпросните места, или тия места са вече заети.

На края майка ми все пак бе приета в едно обущарско ателие, където се работеха модните по онова време модели — тия, изплетените от тънки кожени ивички. Привечер отивахме с баща ми да я вземем от ателието и ако се случеше да надникнем в помещението няколко минути по-рано, шефът любезно ни поканваше да влезем да я почакаме вътре. Помещението бе широко като хамбар, но усойно и мрачно, с две или повече дузини ниски масички и над всяка масичка се бе навела по една жена, погълната от механичната работа. За мене, естествено, всички тия жени бяха само фон, аз виждах единствено майка си, там — на третия или четвъртия ред, — пребледняла от дългия уморителен ден, но усмихваща се леко, защото и тя ни бе видяла, баща ми и мене, застанали малко неловко до вратата. Колкото до шефа, той също седеше зад масичка, само че поставена пред редиците върху нето като подиум, за да наблюдава по-добре кой как работи. По мое мнение този подиум едва ли му бе нужен, понеже шефът бе висок като върлина и с извънредно дълъг врат, ала собственикът не можеше предварително да знае, че ще му се падне такъв върлинест надзирател, и затуй бе инсталирал подиума, макар сигурно вече да съжаляваше за излишните разноски.

Работата в това ателие бе наистина изтощителна и траеше по десет часа с едно малко прекъсване за обеда, а обедът това бе един сандвич, изяден на скамейката в кварталната градинка, и, естествено, сандвичите, за по-евтино, ние с баща ми ги носехме от къщи. Така че баща ми настоя мама да напусне работилницата, щом сам той успя да намери работа, а неговата работа бе пак в областта на обувките, но от по-висок ранг. Беше измислил да украсява лачените обувки с пъстри орнаменти, рисувани с лакови бои. А в ония години, „лудите години“, както щяха да ги нарекат по-късно, една мода имаше толкова по-големи шансове за успех, колкото бе по-екстравагантна, тъй че се намери един търговец на луксозни тоалети, който даваше на баща ми обувки, за да ги рисува, и понеже обувките сами по себе си бяха доста скъпи, търговецът снижаваше цената им, като плащаше на баща ми възможно по-малко. Но баща ми не бе от хората, които жалят труда си. Това, че се плащаше малко, означаваше за него само, че трябва да работи повече. Така че той работеше възможно повече и седеше по цели дни в къщи и аз бях много доволен, че все по-рядко ме тътреха по изложби и музеи.

Но всяко хубаво нещо си има и сенчестата страна. Успехът с обувките даде възможност на нашите още същата есен отново да ме пратят в пансион. Това вече не беше лицеят „Монтен“ — прекалено разкошен за нашите възможности, а пансионът „Сен Никола“ край Бюзанвал, едно село в околностите на Париж.

И до днес помня оня влажен есенен следобед, когато подир дълго пътешествие с метрото и с влака стигнахме до новото ми жилище. Не само времето бе мрачно, а и всичко останало — високата каменна ограда като на затвор, потъмнялата от годините фасада на някогашния замък, ограденият от втора ограда и покрит с калдъръм двор, дето ни строиха, когато родителите си отидоха.

Сега лицеят „Монтен“ със светлите си помещения, с обилните обеди и най-вече с тия униформи със златни копчета ми изглеждаше като изгубения рай. Тук спалните бяха дълги и ниски казармени помещения с две безкрайни редици походни легла. Дигаха те в пет часа, за да се измиеш с леденостудена вода и да отидеш под строй на утринната литургия, една безкрайна литургия на празен стомах, защото чак подир нея ти се даваше право на закуска.

Закуската, тая втора литургия, се извършваше в друго казармено помещение около дълги маси. Над тия редици от маси се издигаше подиум — също като в ателието на майка ми, само че значително по-широк, защото върху подиума се хранеха всички класни наставници. Хранеха се с изрядни гозби — не като нашите, а в добрия стил на френската кухня и ние имахме пълна възможност да се любуваме на тия гозби, додето ги носеха под носа ни нататък, към тържествения подиум. Това обаче ставаше чак на обед, а заранта прислужниците оставяха пред всекиго по една кифла и една дълбока чиния, пълна с мляко с какао.

„Кифла и мляко с какао… добра закуска“ — помислих си първата заран, като гледах прислужниците да разнасят тия лакомства. И тъкмо си помислих това, когато поставиха пред мене чиния с някаква мазна течност, воняща нетърпимо на прегорял лук. Тя не можеше и да вони на друго, тъй като представляваше вряла вода с прегорял лук и разкиснати залци хляб. На „моята“ маса бяхме дванайсет души, също като дванайсетте апостоли, и всички топеха кифлите си в ухаещото на шоколад мляко, само пред мене димеше тая отвратителна воняща супа. Но подир дългата литургия вече ми призляваше от глад и аз, преглъщайки огорчението си, посегнах към лъжицата. Погълнах как да е първите няколко глътки, но после усетих, че ми се повдига, и оставих.

Когато следващата неделя майка ми запита защо съм бил така онеправдан, оказа се, че просто за млякото и кифлата трябвало да се доплаща. За редица други добавки също трябваше да се доплаща и по тоя начин евтиният пансион се оказваше вече съвсем не тъй евтин, но нямаше как, и майка ми доплащаше, за да не се чувствува детето й като парий сред останалите деца.

Едно от нещата, за които се доплащаше, бяха и кокилите. Не знам дали в наши дни тия пособия се използуват все още някъде от някого, но в лицея „Сен Никола“ това бе единственото развлечение. Кокилите бяха номерирани с блажна боя и окачени върху оградата на двора и всеки ученик след съответното доплащане ставаше временен стопанин на един чифт с определен номер. И тъй, два пъти дневно — в големите междучасия заран и следобед — всеки се покачваше на своите кокили и обикаляше като идиот по тоя двор, който беше страшно неудобен с неравния си калдъръм и твърде тесен, тъй че непрестанно се блъскахме един друг. И ние обикаляхме насам-натам, стотина или двеста малолетни идиоти, покачени на тия кокили, и в това се състоеше цялото ни удоволствие. По-възрастните бяха разнообразили номера, като пристягаха кокилите с коланите си около кръста, освобождаваха по тоя начин ръцете си и се боричкаха, докато един от противниците пльоснеше на калдъръма, което неизбежно бе свързано с окървавяване или натъртване.

В лицея имаше и парк, огромен парк, с високи стари дървета, скамейки и алеи, посипани с жълт пясък, но входът в парка ни бе строго запретен, освен в неделя, когато родителите идваха на свиждане. Не че някой се боеше да не изтъпчем тревата — ние и в почивките бяхме неизменно под очите на надзирателите, — а просто смяташе се, че трябва да живеем при строг режим, също като отшелници. По тая причина се движехме винаги в строй, обути бяхме с тежки сабо — дървени обувки, — с които оглушително тракахме по каменните коридори, облечени бяхме в черни дрехи от груб плат, а вместо палта носехме също като монасите вълнени пелерини с качулки. Пак по тая причина заниманията траеха през целия ден, прекъсвани само от междучасията, храненето и двете литургии — заранната и вечерната.

Всеки от нас имаше дълга черна или бяла броеница с три вида мъниста — дребни, по-едри и най-едри. Коленичили в редици сред студената каменна църква, навели подстриганите си глави и стиснали в ръце броениците, ние трябваше да потъваме до пълно оглупяване в тая досадна работа — богослужението. С всяко мънисто на броеницата отбелязвахме произнесената поредна молитва и започвахме от средата, дето висеше кокаленото кръстче, за да стигнем в края на състезанието отново до това кръстче. Защото туй бе истинско състезание и всеки от нас бъбреше полугласно и възможно по-бързо текста на молитвите — молитва на дева Мария, за всяко малко мънисто, Отче Наш, за по-големите, и някаква трета, твърде дълга молитва, за най-големите, които за щастие бяха само няколко на брой. Тая, дългата молитва вече напълно се е изличила от паметта ми, затова пък най-късата още звучи в ушите ми с началния си стих:

Жьо ву салю, Мари, плен дьо грас…

Ние повтаряхме машинално и възможно по-бързо тази молитва и следващите, като, разбира се, не мислехме нито за дева Мария, нито за Христос, нито за бог отец, а следяхме съседите си да не хитруват, като прескачат, за по-голяма бързина, някой стих и крадешком поглеждахме броениците им, за да видим кой докъде е стигнал в състезанието.

Не знам дали от спартанския режим, или от някаква епидемия, но в началото на зимата всички бяхме нападнати от странно заболяване. Ръцете ни по ставите на пръстите и кокалчетата се зачервяваха, посиняваха, а сетне цъфваха в гнойни рани, които постепенно ставаха все по-големи. У някои деца тия рани се пренасяха по лактите и по раменете, където се превръщаха в истински дупки. Всеки ден по два пъти ни водеха в амбулаторията, където ни заставяха да си промиваме раните с някаква воняща на карбол жълта течност и цялото училище бе вмирисано на карбол и на гной, но надзирателите твърдяха, че всичко е само от студената вода и от това, че сме кекави и изобщо, че напролет епидемията ще мине. Така и стана.

В „Сен Никола“ имах щастието да съжителствувам с едно друго българче Петърчо. Ала това щастие не трая дълго.

— Ще избягам от тоя затвор — заканваше се полугласно Петърчо през междучасията.

— Не можеш да намериш пътя до Париж — разубеждавах го.

— Ще го намеря — упорствуваше Петърчо.

— Ами тая висока ограда? Ами кучетата?

— Всичко съм намислил, не бой се. Ако искаш, може заедно да избягаме.

— Не искам.

Всъщност исках. Ужасно много исках да се изтръгна от това мрачно глухо място, заобиколено с далечните сиви очертания на високите дървета, удавени в мъгла, от тягостните занимания в тъмните студени стаи, от налудничавия забързан шепот „жьо ву салю, Мари, плен дьо грас“, от безсмисленото лутане с кокилите върху хлъзгавия калдъръм на тесния двор, от миризмата на карбол и гной. Страшно ми се искаше, но достатъчно бе да си представя разстроеното лице на мама и укора в очите й, за да отпратя парещото желание в графата на неосъществимите мечти.

Петърчо обаче един ден наистина избяга въпреки кучетата и високата ограда и аз отново останах без приятел. Тук поне не ме биеха и изобщо не се занимаваха с мене, всеки зает с личните си несгоди. Унилостта и потиснатостта, царяща в тоя каменен затвор, не предразполагаше дори към побои. Само старшият на класа използуваше срещу мене едно невинно мъчение, може би от желание не толкова да ме инквизира, колкото да ме вразуми.

По време на обяда и вечерята на всяка маса се поставяше шише с вино и шише с вода. Питието според правилника се разливаше от старшия ученик и всички деца пиеха вино, разредено с повече или по-малко вода. Още първия път обаче аз поисках само вода. Но старшият, без да ме слуша, добави към водата и вино.

— Не искам вино, искам само вода — настоях.

— Ще пиеш каквото ти дават! — озъби се онзи. — Каквото правят другите, това ще правиш и ти.

Трябваше или да се подчиня, или да остана жаден. Предпочетох второто. Можех, разбира се, да се оплача на надзирателя, ала това значеше да си спечеля името на доносник, а вероятно и да получа няколко ритника вечерта в спалнята.

Оттогава всеки обед, без дори да попита, старшият ми наливаше винаги вино и вода и дори повече вино, отколкото вода и по време на обеда неизменно следеше дали инатът ми няма най-сетне да се пречупи и жаждата да надделее. Това се превърна в нещо като състезание по издръжливост и то забавляваше всичките дванайсет апостоли на масата с изключение на мене, който вечно бях измъчван от жажда. След излизане от трапезарията също нямаше как да си разквася устата, понеже се движехме неизменно под строй. Идваше ред на едночасовата почивка в спалните и едва когато се вдигахме и отивахме да се измием, най-сетне успявах да утоля жаждата си.

Виното ми бе неприятно на вкус, но причината на моята стачка не бе в това, нито дори в ината, който никога не ми е липсвал. Причината бе в нещо друго, случило се няколко месеца по-рано.

По финансови причини бяхме напуснали квартирата на рю де-з-Екол и бяхме наели една значително по-неуютна, обаче по-евтина квартира, нейде отвъд Ла Мот Пике Гьонел. Помня, че съвсем близо до нас минаваше подземната железница, която в тая си част бе надземна и влакът трещеше тъй страшно по високия мост, че цялата къща трепереше. Една вечер баща ми трябваше да излезе, понеже бе поканен нейде си от някой си, а майка ми бе принудена да остане с мене, понеже вече бях готов да се разплача. Още от най-малък изживявах болезнено всяка раздяла с нея и когато се наложеше да излиза, дори през деня, принудена бе да прибягва до най-различни хитрости, за да се измъкне незабелязано. Така че тя остана с мене и аз спокойно заспах, ала през нощта се събудих и видях, че не си е легнала и че плаче, и я запитах защо плаче, а тя само ме прегърна и ме притисна до себе си, но аз настоявах с въпросите си, а тя продължаваше да плаче, додето на края се овладя и прошепна:

— Кажи ми, че никога няма да пиеш… нали никога няма да пиеш?…

Побързах да я уверя, че, разбира се, никога, никога няма да пия, и бях напълно искрен и дори не подозирах колко много нещо ми предстои да изпия след години и колко много пъти ще нарушавам чистосърдечното си детско обещание.

Нощта напредваше и тревогата на майка ми все повече нарастваше, защото кварталът, в който сега живеехме, се славеше като бандитски квартал и защото тя знаеше, че баща ми, седне ли да пие, се забравя, и защото, когато те е страх за един човек, какви ли не работи ти минават през ума.

Той се прибра чак на заранта и не бе способен на нищо друго, освен да се изтегне на кушетката, така че разправията бе отложена за по-късно, макар че нямаше и разправия, понеже в подобни случаи между двамата настъпваше само мълчание, едно тежко мълчание, което за щастие траеше ден до пладне.

Но аз я запомних тая нощ с тревогата и плача на майка си и ако по-късно наруших обещанието, то не бе от къса памет, а от безволие. Обаче това стана много по-късно, а в оная детска възраст и в оня мрачен затвор на лицея още не бях дотам умен, че да плюя на думата си, и затуй дори не ми минаваше през ум да протегна ръка към чашата с вино и да утоля жаждата си с цената на едно клетвопрестъпление.

Те се точеха бавно и монотонно, тия влажни есенни и зимни дни, с мъглата и дребния дъждец, с тъжния звън на камбаната за утринната литургия, с приспивния шепот на молитвите и безкрайната тягост на самотата. В момента тоя студен затвор ми се струваше като незаслужено наказание, но по-късно си мислех, че е бил просто изпитание, едно може би дори полезно изпитание, защото по-рано не бях способен да се отделя даже за миг от майка си, а скоро ми предстоеше да я загубя завинаги и защото по-рано самотата бе равносилна на страдание, а трябваше да свикна и с нея, понеже тепърва ми предстоеше много самота.

Най-сетне настъпи и ваканцията, този дълъг празник, помрачаван само от мисълта, че връщането в пансиона е неизбежно. Но то не беше неизбежно. Два месеца по-късно щяхме да потеглим обратно за Пловдив.