Богомил Райнов
Този странен занаят (3)

* * *

И ето че сега, подир повече от двайсет години, отново идвах в тоя град. Но аз вече знаех, че Лувърът не е от кристал, нито Айфеловата кула — от злато, и изобщо бе трудно да се разочаровам от нещо, тъй като и не очаквах нещо особено. И може би затуй между другото обикнах Париж, защото не бях очаквал нещо особено.

Не бих казал, че това е разкошен, великолепен, очарователен, интересен и не знам още какъв град — всички тия епитети са дотам банализирани, та просто ти призлява, като ги чуеш. Не бих казал и че е Единственият, Неповторимият — всеки град е по своему единствен и неповторим, без това да го прави непременно привлекателен. Изобщо изпитвам нещо като погнуса пред възможността да се присъединя към хора на псалмопевците, който и без туй е достатъчно многоброен и гласовит. На всеки двама писатели, минали през този град, поне един го е увековечил в книга. На всеки трима поети поне двама са го удостоили с поема или стих. Колкото до авторите на песни, тук продуктивността надвишава всички рекорди. Отдавна и нееднократно са възпети покривите на Париж, мансардите на Париж, мостовете на Париж, влюбените на Париж, жените на Париж, малчуганите на Париж — а може би и старците, в това не съм сигурен, — Големите булеварди, малките кафенета. Левият бряг, а също и Десният, нощите на Париж, както, разбира се, и дните, без да говорим за всички останали исторически и квартални забележителности, от Нотрдам до Сакре-кьори от Монмартр до Менилмонтан.

Така че темата е напълно шаблонизирана, многократно предъвкана, олигавена и изобщо изчерпана. И най-добре е направо да се откажем от нея поне като художествена тема и да я погледнем от по-прозаичен ъгъл или ако щете, от по-субективен — от ъгъла на една мания.

А колкото до общата оценка, тя е толкова по-трудна, колкото по-разнолик ви се представя тоя град. В продължение на седем години имах възможност да го разучавам от всички гледни точки, включително и тая, прозаичната, както и оная, маниакалната, и все още не съм готов с оценката. Може би при някой следващ живот и това да стане.

Вероятно туй е и един от чаровете на Париж, че крие най-различни неща, способни да привлекат най-различни субекти. Латинският квартал, сборището на младежта, и Монпарнас, сборището на чужденците, Шанзелизе и Операта с дефилето на луксозните витрини, Риволи и Себастопол с дефилето на преоценените стоки, Монмартр, средището на проститутките, и Сен Жермен де Пре, средището на интелектуалците — по силата на един парадокс тук понякога кварталът на проститутките става квартал на интелектуалците и — обратното — старинните богаташки домове на 16-ия арондисман и бедняшкото стълпотворение из пазарищата на Сент Уан, паузите от зеленина и покой на Боа дьо Булон и Боа Венсен и пределният разгул на децибелите в кръстопътищата на Ришельо-Друо и Барбес-Рошешуар, най-сетне. Париж на музеите и Париж на Автомобилната изложба, Париж на изкуствата и Париж на Ар менажер — ако сред тоя град, конгломерат от двайсет различни града, и сред тая бъркотия на моди и вкусове, на минало и настояще някой все пак не успее да си намери развлечението и занимавката, то това означава, че тоя някой е наистина прекалено взискателен.

Беше краят на март 1953. У нас в София още бе зима, но тук в Париж тротоарите бяха сухи и огрени от унилото слънце, а край масите пред кафенетата бе пълно с народ. Уличните плакати оповестяваха модните новости на Кристиан Диор и Жак Фат, по кейовете младежите пишеха с блажна боя „Мир на Виетнам“ и „Американци — вън!“ В естрадната музика на мода бе певицата Лин Рено с песента „Ти, моя малка лудост“, по Шанзелизе даваха филмите на Мартин Карол, в живописта се говореше за Лоржу и Вийон и градът славеше своите знаменитости за един сезон, които на следващата или по-следващата година щяха да бъдат изхвърлени върху бунището на забравата.

Жена ми и детето останаха в хотела, понеже бяха изморени от пътуването. Аз също бях изморен, обаче възможно ли е да се затвориш в една стая, когато около теб се простира Париж. Тръгнах уж да се разтъпча. Отпърво мислех да се отправя към Латинския квартал, към ония места, свързани с детските ми спомени. Бях сигурен, че пристигна ли тук, непременно най-първо ще обиколя тия места. Но сега, когато вече бях пристигнал, усетих, че ме привлича не миналото, а сегашното. И за да добия някаква представа за него, минах през моста Алма и се отправих към Шанзелизе.

Обходих авенюто от Триумфалната арка до Ронпоан, сетне свих по Матиньон, после по Фобур Сент-Оноре, излязох на Мадлената, минах край Операта, а подир туй поех по Големите булеварди. Булевардите ме изведоха на Севастопол, а Себастопол — на Риволи, додето стигнах Конкорд, прекосих отново Сена и тръгнах по Ке д’Орсе обратно към хотела с подгъващи се от умора нозе.

Отдавна бе се мръкнало и аз не знаех къде точно се намирам и само приблизително си давах сметка за посоката, която трябва да следвам. В главата ми бе пълна бъркотия от впечатленията на тоя изтощителен петнайсеткилометров маршрут и единственото, което съзнавах, бе, че тия впечатления са твърде различни от детските ми спомени.

Но аз не бях дошъл тук нито за впечатления, нито за спомени и още следната заран почнах работа. А наоколо се простираше Париж, все тъй непознат и неизследван, и трудолюбието на дебютанта непрестанно се бореше у мене с любопитството на пришелеца. Така че за да сложа край на тая междуособица, налагаше се да разграфя делника по съответния начин. Отивах в посолството възможно побрано, за да приключа текущата работа до обед, а следобед обикалях музеите или правех първите си познанства по кафенета и редакции. Но колкото и позорно да звучи това за един дипломат, най-любимото ми занимание бе да смитам по улиците, да скитам по три или четири часа, чак до вечерта, а понякога и още толкова вечер, да откривам затънтените кътчета на града, да оглеждам крадешком минувачите и, разбира се, да зяпам по витрините.

Туй, което най-дълго задържаше погледа ми по тия витрини, бяха книгите и не толкова романите и скъпите албуми с репродукции, а книгите, които откривах за пръв път — редките луксозни издания, т.нар. „едисион дьо люкс“. Това бяха издания само в няколкостотин, а понякога само в няколко десетки номерирани екземпляра, набрани с великолепни шрифтове и отпечаташ върху скъпа хартия, чиито названия тепърва щях да чуя — Верже Лафума, Пюр шифон дьо Лана, Велен дьо Рив, Велен д’Арш, Жапон емпериал, Алфа Лафума и още колко други. Но туй, което най-много ми взимаше очите, бяха илюстрациите — оригинална гравюри, офорти, суха игла, дърворезби, литографии или рисунки, оцветени на ръка. Колкото до авторите на текста, туй бяха все знаменитости на класиката или съвременността, обаче те отстъпваха на второ място и в това всъщност се проявяваше един от типичните белези на колекционерството: човек обикновено не купува една луксозна книга, за да я чете, а за да я разглежда. Защото, ако е за текста — можеш да го получиш на сто пъти по-ниска цена в някое джобно издание.

Най-скъпите издания обикновено бяха неподвързани и даже неброширани, а на коли, поставени в специални кутии-калъфи. Големият колекционер предпочита да държи книгата в тоя вид или да има свободата сам да избере подвързия според вкуса си. Но имаше и много книги с подвързии, дошли от частните колекции обратно в книжарниците, и тия подвързии бяха тъй красиви, че додето ги съзерцавах, усещах почти нещо като болка под сърцето. Това бяха подвързии от шагрен или от още по-скъпия марокен, в строги черни, вишневочервени и тъмносини цветове иди в пищни интензивни багри — изумруденозелени, лимоненожълти, розови, лилави.

Бях расъл и израсъл сред книги, обаче никога не бях виждал подобни разкошни неща. Баща ми обичаше луксозните издания, но средствата не му позволяваха да си изписва нищо повече от книги за работа. А и никъде в София не ми се бе случвало да открия някоя библиофилска рядкост, защото българската буржоазия изписваше от Запада главно леки коли и козметични препарати.

Върху луксозните книги по витрините, както върху всички луксозни неща в Париж, не бяха поставени цени, понеже цената би могла само да изплаши купувача и понеже се предполага, че истинският любител на такива вещи не държи особено на цената. И трябваше да минат няколко дни, додето се осмеля да прекрача прага на един от тия специални магазини, където се продаваха само редки номерирани издания.

Магазинът се намираше на рю дьо Сен. Беше равен следобед и собственикът навярно току-що бе отворил. Седнал зад малкото бюро, той се занимаваше с пощата си. Помещението бе празно.

— Мога ли да прегледам книгите? — запитах.

Търговецът вдигна глава и ме погледна озадачено.

По-късно разбрах, че така не се пита. Казва се само „Мога ли да хвърля едно око?“, защото хората не обичат да им ровиш стоката. Скъпите книги не са стока за ровене.

Повторих въпроса и човекът подир известно колебание направи лек жест към рафтовете-витрини:

— Гледайте.

И трите стени на широкото светло помещение бяха покрити с такива застъклени рафтове. Приближих откъм единия край, отместих стъклото и плахо поех първата книга в тежка малинова подвързия от полиран марокен, украсен със златни плетеници.

Отпърво стопанинът ме наблюдаваше с крайчеца на окото, но като се увери, че внимателно и дори страхопочитателно се отнасям с томовете, престана да ми обръща внимание и потъна в кореспонденцията си. Баща ми бе ме научил да се отнасям тъй с книгите — да ги разтварям не повече от деветдесет градуса и да придържам леко листата за ръба, без да слагам отгоре пръстите си.

Прекарах в магазина, ако се не лъжа, близо два часа и през тия два часа избродих всички школи на френската илюстрация от сецесиона на Лотрек до абстракционизма на Жак Вийон, от аскетичния геометризъм на Луи Жу до откровената еротика на Бертоме Сент-Андре и от натурализма на Лобел-Риш до сюрреалистичните кошмари на Салвадор Дали.

— Цените са отбелязани на последната страница — бе пояснил търговецът.

Цените наистина бяха акуратно отбелязани на последната страница с молив — една уместна предвидливост, за да не би изборът ми да падне на някой том, равняващ се по стойност на един мерцедес. Много от книгите по тия рафтове бяха наистина фантастично скъпи и аз с известна меланхолия отбелязвах наум редица издания, илюстрирани от Бонар или Пикасо, и които никога нямаше да притежавам, защото наистина бе по-лесно да се сдобиеш с лека кола, отколкото с подобен екземпляр.

Заедно с туй обаче още тук установих една друга подробност, която бе изцяло в моя полза: цените на изданията не винаги съответствуваха на художествените качества. Това бе пазар, а пазарът винаги се ръководи от модите и от вкусовете на клиентелата. И аз бях поразен, че един албум с тривиално похотливи голи тела на Шимо се ценеше точно толкова, колкото и една книга, илюстрирана с великолепните офорти на Жорж Руо, и че виртуозните, но празни гравюри на Марсел Вертес бяха по-скъпи от томчето с графики на Жюл Паскен.

Най-сетне, след като методично бях разгледал всички съкровища, избрах едно хубаво издание с оригинални дърворезби на Мазерел, понеже обичах Мазерел и понеже цената съответствуваше приблизително на възможностите ми.

— Чудесен художник — забеляза търговецът, додето увиваше грижливо томчето.

— Но, изглежда, никой не го търси…

— О, нека не пресилваме — възрази човекът зад бюрото. — Търсят го, само че не тъй, както между двете войни. Какво искате, в тоя град има прекалено много художници, за да могат все едни и същи няколко души да заемат центъра на витрината.

Това беше софизъм, ала нямаше никакъв смисъл да спорим и ние се сбогувахме и аз казах „Довиждане“, а търговецът отвърна „Доскоро виждане“ и всъщност той се оказа по-точен, защото не мина и седмица, когато отново прекрачих прага на магазина му.

В продължение само на два-три месеца станах ако не свой човек, то поне добър познат на почти всички търговци на луксозни издания, пръснати из различните части на Париж. Стопаните ме оставяха да се ровя с часове из рафтовете и единствената персона, която прояви известно неразбиране към тая ми страст, бе една дама от Фобур Сент-Оноре. Всъщност тя бе съпруга на собственика, ала всеки следобед се налагаше да го замества, защото той обикаляше за стока по търговете и богатите домове. Магазинът се състоеше от две обширни, съединени с портал помещения, малко мрачни, но натъпкани до тавана с истински съкровища на библиофилията.

— Мога ли да хвърля едно око? — запитах, когато за пръв път се озовах в това светилище.

— Какво по-специално търсите? — запита на свой ред стопанката.

Ние стояхме един срещу друг, аз — на прага на магазина, а тя — на прага на критичната възраст, и бегло се изучавахме.

— Нищо специално — отвърнах.

— Да, но все пак?…

— Ами… илюстровани книги…

— Но, боже мой, всичко това са все илюстровани книги! — Тя посочи с две ръце към рафтовете.

— Толкова по-добре, значи, има шанс да намеря нещо.

Тя ме огледа още веднъж и навярно откри все пак някакъв нюанс на обещание в декларацията или в приличния ми костюм, защото избъбра неохотно:

— Добре, добре, гледайте…

Почнах от съседната зала и още в първия шкаф открих два тома на Едгар По с илюстрации от Гюс Бофа и „Дом Телие“ на Мопасан с дърворезби на Карлегл. Цените бяха значително по-ниски от очакваното, обаче аз върнах отново книгите на мястото им. Половината ми удоволствие бе не в купуването, а в разглеждането и в този магазин имаше доста много неща за разглеждане.

Подир един час, когато навярно стопанката вече напълно се бе отчаяла от мене като клиент, най-сетне застанах пред нея с вече споменатите три книги и бях награден с някакво бледо подобие на усмивка:

— Значи, все пак намерихте…

Оттогава винаги, когато ми се случеше да се отбия в магазина, дамата промърморваше:

— А! Господинът, който не знае какво търси…

— Но който винаги намира.

— Добре, добре, гледайте…

Тия обиколки из магазините бяха колкото увлекателни, толкова и разорителни. А страстта у мене все повече се разпалваше и аз напразно се заричах, че чак до края на месеца няма да стъпя в книжарница, и щом само намерех свободен час, скачах в първия автобус и се отправях към Латинския квартал или към Пале Роял в търсене на нова придобивка, а нощем сънувах, че се движа из улици, чието съществуване до тоя момент не съм подозирал, и че попадам в някакви огромни и мрачни книжарници, наблъскани с цели планини от дебели подвързани томове, я се ровя из тия грамади, и вадя оттам странни албуми, изпълнени с фантастични илюстрации, чиито автори не мога да отгатна и дори не мога да разбера дали това са шедьоври, или демодирани безвкусици, и затуй продължавам да ровя нататък, и все по-нататък и се катеря по тия планини от книги, а те се свличат под нозете ми и аз се ловя за тях с две ръце, но томовете, за които съм се уловил, също се свличат, а зад гърба ми някой крещи: „Но, господи, кой ви е позволил да тъпчете с крака книгите ми!“

Честите и многочасови обиколки ме отвеждаха все по-навътре и по-навътре в лабиринтите на града, така че подир авенютата и булевардите постепенно навлязох в малките улички и в отдалечените квартали, за да открия, че луксозни издания могат да се намерят и в съвсем забутани магазинчета. Това откритие увеличи находките ми, но не намали разходите и аз нерядко изкарвах втората половина от месеца в пълен аскетизъм, но даже и в тия периоди на оскъдица не можех да потисна напълно страстта си и се развличах, като обикалях букинистите край Сена и кварталните дюкянчета, за да купувам пак книги, само че не от ония, луксозните, а от обикновените евтини издания, служещи за тая прозаична работа — четенето.

Когато се движех по рю Лафайет, неведнъж ми се случваше да мина край една книжарница за луксозни издания, в която никога не се отбивах, защото малката витрина с няколко потънали в прах книги и тъмното, сякаш пусто помещение не вдъхваха надежда за особени находки. Но след като всички други магазини бяха обиколени, веднъж реших да надникна и тук.

Посрещна ме много възрастен и много нисък човек, който любезно запита за целта на визитата ми, сякаш не му беше ясно с каква цел човек влиза в една книжарница.

— Всичко е прибрано — рече той, като чу обяснението ми.

И посочи към няколко шкафа в дъното на полутъмното помещение.

— Но тогава как продавате?

— Да продавам? На кого да продавам? Свършено е с продажбите, господине. Хората днес мислят само за перални машини, телевизори и най-вече за коли, преди всичко за коли. Колата се превръща във висша и, боя се, в единствена потребност.

— Но след като колата веднъж вече е купена…

— Лъжете се — прекъсна ме той. — След като колата е купена, идва грижата да бъде поддържана, а подир една година — и да бъде подменена. Един човек, който уважава себе си и който държи да бъде уважаван от другите, не може да се вози в кола от миналогодишния модел…

Старецът явно бе отегчен от тишината и самотията на тоя мрачен магазин, където едва ли някой стъпваше, защото се залепи за мене като за пратен от провидението събеседник, а не като за евентуален купувач.

— Още моят дядо, господине, е бил издател и книжар. И баща ми беше книжар. И аз близо половин век съм бил книжар. Ето, вижте само какви неща сме публикували някога…

Той отвори един шкаф и извади два разкошно подвързани тома с „Приказки“ на Лафонтен.

— Гледайте каква хартия, какъв печат, какви гравюри! Но сега с всичко това е свършено.

— За тая криза едва ли са виновни само колите — възразих, като се отпуснах на един стол, понеже разговорът заплашваше да бъде продължителен.

— Естествено, не са само колите — призна старецът, като се облегна на старинното бюро. — Обаче те са главната причина. А другото… другото идва от алчността и от безвкусицата. Както винаги впрочем.

Той отново направи жест към плътно затворените шкафове:

— Всичко там са все наши издания. И все от началото на века, от времето, когато имаше и добри създатели, и добри ценители и когато един луксозен номериран том струваше едно малко състояние.

Стопанинът ме погледна над очилата си в тънки златни рамки и вероятно прочел по лицето ми някаква сянка на съмнение, забеляза:

— Не мислете, че харесвам старото, просто защото и аз съм стар. Признавам, че след първата война също излязоха хубави неща. Но хора без вкус и морал бързо решиха, че щом луксозното издание е толкова доходно, те също следва да получат своя дял от него. И за няколко години пазарът бе наводнен с долнопробни книги, които претендираха да са луксозни само защото бяха номерирани и отпечатани на дебела хартия. Казват, че Франция е страна на много гении. Аз съм французин и такива думи ми правят удоволствие. Но ние имаме и доста гении на шарлатанството. И това, което истинските гении го създават, гениите на шарлатанството бързат да го разрушат. Великото и смешното при нас винаги вървят ръка за ръка.

Той замълча отново и ме погледна над очилата, сякаш за да прецени ефекта на тирадата си. Аз обаче се въздържах да взема отношение, понеже вече знаех от опит, че французинът често е готов да ругае всичко френско, но никак не обича чужденецът да прави същото.

Малко по-късно се запознах с един книговезец, който и по ръст, и по години, и по начин на мислене досущ приличаше на книжаря от рю Лафайет и чиято самобитност — поне що се отнася до външността — се изчерпваше с малката бяла брадичка.

Магазинчето се намираше в една уличка до театър „Одеон“ и аз се отбих, привлечен от няколкото разкошно подвързани тома, изложени на малката витрина.

— Вие сте сърбин — забеляза още при първите ми думи старецът, като ме стрелна самоуверено с показалец.

— Не, българин съм.

— Все едно, значи, славянин сте. Аз — също.

Оказа се, че е руснак, похвали се, че бил приятел с Еренбург, който му идвал на гости, и за доказателство ми показа книга с автограф от него. Изобщо трябваше да изтече четвърт час в бъбрене на различни теми, преди домакинът да попита за целта на визитата ми.

— Тия книги продавате ли ги, или ги подвързвате по поръчка — запитах, като посочих лавиците, дето бяха наредени няколко десетки образци на книговезкото изкуство.

— Подвързвам по поръчка. Когато има поръчки, разбира се. А всичко, което виждате тук, съм го правил за свое удоволствие. Може би ще помислите, че е твърде амбициозно да претендирам за титлата художник, но истината е, че поне притежавам страстта на художник.

Той се пресегна и пое един обемист том, поставен в калъф от виненочервен марокен. Смъкна калъфа и извади книгата в също такава тъмновинена подвързия. Смъкна и тая подвързия, която всъщност бе нещо като кожена папка, и отдолу изгря в цялото си сияние истинската подвързии, представляваща цяла мозайка от разноцветни кожички и от златни орнаменти.

— Вземете я в ръце, не бойте се… — промърмори старчето, като забеляза страхопочитанието ми.

Разтворих книгата. Това бе първият екземпляр от „Кралица Педок“ на Анатол Франс, отпечатан върху седефена японска хартия и придружен с оригиналните акварели на Огюст Льору. Един великолепен том, в който най-великолепна бе все пак работата на книговезеца.

— И колко време работите над едно такова нещо?

— Никога не съм пресмятал времето — три месеца, шест месеца.

— А защо клиентелата е изчезнала?

— Не е изчезнала, намаляла е. Това преклонение пред вещите на техниката и пред безумията на авангардизма извърши своето. Няма начин да се кланяш на абстракционизма и в същото време да обичаш луксозната, артистично подвързана книга, която е конкретна вещ, която съдържа конкретен текст с конкретен смисъл и която не може вместо илюстрации на тоя смисъл да съдържа графични безсмислици.

— А какво ви поръчват днешните клиенти?

— Ами, ето това! — Той посочва презрително два броширани тома, поставени на бюрото — Спомените на Казанова! С порнография от Брунелески! Забележете: не съм пуритан. Обаче дайте ми еротиката на Майол, ако щете, тая на Льогран или Ропс, а не тези невежи и сакати спекулации с тънката тема. Казвам му на този господин: „Една обикновена подвързия от марокен ще ви струва петнайсет хиляди, но ако питате мене за такова издание, това са хвърлени през прозореца пари.“ А той: „Добре — вика, — не се грижете за парите ми. Дайте да изберем кожата.“ Какво искате: глупци. Купуват една опаковка от марокен, за да поставят вътре няколко клозетни рисунки…

Месеците минаваха, кризисните моменти и финансовите провали следваха един подир друг, но колекцията растеше. И когато се случеше да се прибера с поредната нова находка, изпитвах някакво леко опиянение, което не ме напускаше цяла вечер. Поставях книгата върху камината, за да преценя как изглежда сред общия интериор, или я хвърлях върху светлото одеяло на леглото, за да се нарадвам на бляскавата подвързия, а сетне я разтварях и почвах да й се любувам страница по страница, додето най-сетне я оставях на мира върху етажерката.

Мечтата ми отначало бе да направя един рафт, само един рафт от луксозни илюстровани издания на световната класика. Но когато запълних първия рафт, неусетно минах към втория. Ненаситността е по начало доста разпространена черта, а при колекционера тя е правило.

Но както всякъде другаде, така и тук за ненаситността съществува едно противоядие. И то е преситата. Лично мене тъкмо това противоядие винаги ме е спасявало, може би защото, както казва братовчедка ми, съм близнак, а близнаците, поне в семейството на зодиака, са капризни същества. Лошото е, че преситата от едно нещо обикновено освобождава място за жаждата към друго нещо, така че в последна сметка резултатът е нулев.

Прочее едва се бях убедил, че трябва да приключа с модерните книги, когато избухна влечението ми към романтиците. На книжарски език терминът „ле романтик“ не означава непременно писателите и художниците, свързани с романтичната школа, а представлява общо название на цяла поредица от книги, публикувани между 30-те и 80-те години на миналия век и следващи в графичното си оформление повече или по-малко първите образци на романтичната книжна графика.

Между тия издания съществуваха шедьоври на илюстрацията и типографската техника, но и немалко посредствени публикации. И за едните, и за другите обаче се намираха любители, защото, както казваше един познат книжар, и за най-калпавата книга съществува клиент. Впрочем тия издания, дори и по-незначителните, носеха у себе си обаянието, което носи една стара газова лампа или един стар часовник, оная особена атмосфера, която излъчват дори най-простите стари вещи, служили честно и дълго на човека.

Тия книги бяха илюстрирани с офорти, гравюри върху стомана и най-вече с дърворезби, тъй като някога дърворезбата бе играла същата тая скромна, но полезна роля, която играе днес баналното цинково клише. И сред всички тия графики колекционерите най-високо ценяха произведенията на Доре, отдавна признат за големия представител на романтичната илюстрация. Естествено, че ако трябва да бъдем точни, би следвало да си припомним великолепните литографии на Дьолакруа за „Хамлет“ и „Макбет“, а също и малките дърворезби по рисунки на Домие. Но тия автори са работили само епизодично в областта на илюстрацията, докато Доре — не само и може би не толкова с дарованието си на рисувач, колкото с продуктивността на въображението и с неизчерпаемото си трудолюбие се откроява като истински титан на този жанр.

Струва ти се почти невероятно, че тоя художник, починал едва на петдесетгодишна възраст, е успял да създаде няколко десетки хиляди илюстрации, без да се броят литографиите, акварелите, картините с маслени бои и скулпторите му. Известна е фразата на Доре: „Аз ще илюстрирам всичко!“ Той не успява да илюстрира всичко, но създава едно дело, което дори само по обем надхвърля всичко познато: Библията, „Божествена комедия“ на Данте, „Дон Кихот“ на Сервантес, „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Рабле, Басните на Лафонтен, Приказките на Перо, „Приключенията на барон Мюнхаузен“, „Изгубеният рай“ на Милтън, „Конт дролатик“ на Балзак, съчиненията на Байрон, на Тенисън, на Колридж и над сто други книги са илюстрирани от Доре. Дори на смъртния одър той продължава да се тревожи единствено за работата си и последните му думи към лекаря са: „Излекувайте ме, моля ви, за да завърша моя Шекспир.“

При издирването на „романтиците“ аз, естествено, търсех най-вече оригиналните издания с творбите на Доре. И в тая насока, също както и в някои други, случаят се оказа на моя страна. Тези творби, стигнали в периода между двете войни до фантастични цени, сега бяха твърде поевтинели поради лесно обяснимото пренебрежение на снобите към класиката.

Така че с „романтиците“, общо взето, ми провървя, което не може да се каже за тъй наречените „ансиен“, сиреч изданията от XVI до XVIII век. И трябваше да измина много километри в продължение на доста месеци и на години и да преобърна стоката на сума книжарници, докато подредя три рафта с томчета в старинни подвързии — произведения на латински, гръцки и френски класици.

Това, разбира се, също не бяха книги за четене. Да седна да чета латински означаваше да се върна към мъките на гимназиалния курс. Някои от тия издания не бяха дори илюстрирани. Но туй не намаляваше удоволствието ми, когато вземах в ръце „Гражданската война“ на Лукан и разглеждах подвързията с домашния герб на някакъв маркиз Гомец Де ла Кортина и разтварях томчето на титулната страница, за да се уверя, че е отпечатано през 1543 г.‍ в Париж, и си казвах, че то датира още от царуването на Франсоа Първи и от времето на френския хуманизъм и че когато е излязло от печат, Рабле още не е бил публикувал последните части на своя шедьовър и колкото това да бе наивно и глупаво, струваше ми се странно, че мога да държа в ръце една книга, която други хора са прелиствали преди повече от четиристотин години. Или разгръщах „Сатирикон“ на Петроний, издаден в Амстердам през 1669, и разглеждах заглавната гравюра, изобразяваща оргиите на старите римляни, така както са си ги представяли в Амстердам, сиреч като холандски гуляй, и се сещах, че тъкмо в 1669 г.‍, когато тази книга е излязла, умира великият Рембранд.

А после дойдоха автографите.

Любителите на автографи бяха значително по-малко от библиофилите. Автографът по начало не е обект на естетическа наслада, не е нещо, което може да се постави върху стената на кабинета или гостната, за да украси интериора. Това е само един подпис. Или това е един документ и веднъж прочетен или преписан, той престава да бъде интересен за изследвача. Но не и за колекционера, който се гордее с редкостта на своите находки и е способен с часове да се наслаждава на хартията и на почерка на едно писмо.

Съответно на броя на колекционерите броят на търговците на автографи също бе малък. Навъртах се в техните дюкянчета не толкова за да купувам, колкото да зяпам. Гледах на изложените ръкописи като на истински реликви и бях твърде изненадан, когато разбрах, че някои любители не винаги се отнасят с подобно уважение към имуществото си.

Една вечер по обичая си бях закъснял в магазина на Льоконт — за когото ще стане дума по-нататък. Льоконт вече бе спуснал ролетките и също по обичая си великодушно ме бе оставил да ровя из папките му, докато той самият разпределяше новата стока, донесена от Отел Друо, и разговаряше с един свой познат, когото виждах за пръв път.

— А! Вие сте почнали да купувате и автографи — забеляза познатият, като видя, че Льоконт разглежда някакво писмо.

— Съвсем не. Но ако имате автографи като тоя тук, готов съм веднага да ги купя всичките. Това е писмо, голямо писмо от Домие, давате ли си сметка?

— Какво значение? — сви рамене гостът.

— Ами че едно писмо от Домие струва колкото сто писма от вашия Юго! — възкликна търговецът. — Защото Юго — свалям шапка пред него — е бил графоман…

— Гениален!…

— Съгласен съм: гениален, но графоман. Докато Домие през целия си живот е написал няколко малки писма и може би само едно като това тук.

— Домие не ме интересува — сви отново рамене посетителят. — Ако имате обаче нещо от Юго…

— Още ли не сте се уморили? И какво ще ги правите тия купища писма на Юго?

— Нямам представа… Знаете ли, че почнах да ги горя…

— Какво? — опули се Льоконт.

— Миналия месец изгорих над двайсет писма. Бях ги купил предния ден, а на следващата вечер ги изгорих.

— Но вие сте луд!

— Той е бил луд, не аз. Това бяха любовни писма до Жюлиет Друе… и всички бяха пълни с такава пошлост… с такава лигава еротика… А за мене, вие знаете, Юго е кумир… И като си помислих само, че някой ден тия неща могат да бъдат публикувани… И си казах: не, старецът не заслужава такъв позор… И ги хвърлих в камината…

— Но вие сте луд! — повтори Льоконт. — Кой ви е дал право да бъдете цензор на един гений?

— Не на гения, а на падението му — уточни гостът.

Той отправи поглед в пространството, сякаш замислен за нещо си, и ненадейно добави:

— Знаете нали, че старият по време на заточението известно време се е занимавал със спиритически сеанси. И си помислих, че ако бих могъл да го извикам на един такъв сеанс, той навярно би ми благодарил за жеста. Ами че аз изгорих не само неговите писма, а и собствените си пари: двеста и двайсет хиляди в брой!

— Не, вие сте наистина луд — промърмори за трети път Льоконт.

— Чухте ли го тоя тип снощи? — запита ме на другия ден търговецът. — Да гори писмата на Юго! Той е наистина за връзване.

— Влюбен е в Юго! — промърморих. А между любовта и лудостта понякога има само една крачка.

— Да, но ако почнем така, докъде ще стигнем? Утре неговата сбирка може да попадне у някой реакционер, който също е влюбен в Юго, само че не може да търпи демократичните му възгледи, и който, за да очисти кумира си пред бъдещите поколения, ще изгори част от политическата му кореспонденция. А други ден колекцията може да стане собственост на някой като вас, който пък ще я очисти от роялистките писма… И тръгна тя…

— Що се отнася до мене, напразно се боите. Аз нямам толкова пари.

— Вярно. Вие ги нямате. А той ги има. Обаче това съвсем не е причина да се разпорежда с неща, които не му принадлежат…

— „които не му принадлежат“?

— Точно така — кимна Льоконт.

И тогава тоя търговец, който смятах, че оценява духовните блага просто като търговска стока, ненадейно добави:

— Ние само стопанисваме тия неща, но те не ни принадлежат. Те принадлежат на вечността. И ние ще си отидем, а те ще останат.

Льоконт се занимаваше с луксозни и редки издания, само че неговата главна специалност бяха гравюрите и аз се запознах с тоя човек и с неколцината му колеги едва през втората година на престоя си, когато ме обхвана най-силната и най-разорителна страст — страстта към графиката.

Страстта към графиката ме караше да се въртя най-вече из Латинския квартал, защото това бе не само кварталът на шумните студентски компании, а и на хубавите графични отпечатъци. Вече почти бях забравил, че това е и кварталът на детските ми спомени. По рю де-з-Екол нямаше нищо интересно от гледна точка на новата ми мания. Рядко минавах оттам и винаги — транзит.

За пръв път отидох нарочно да се разходя из тия места, когато баща ми умря. Бях се върнал в Париж след погребението в София с онова особено чувство, че животът ти изведнъж е станал някак празен и глух, понеже човекът, който е запълвал половината ти живот, си е отишъл. До този миг дори не си давах сметка, че е запълвал половината ми живот. Живеехме отделени един от друг и когато бяхме заедно, обикновено се надпреварвахме да мълчим, а писмата, които си пишехме, бяха съвсем обикновени и не съдържаха нищо годно да послужи като завет за идващите поколения. Но и когато мълчахме един до друг, и когато бяхме далеч един от друг, знаех, че той е тук, в тоя живот, и че мисли за мене, както и аз мислех за него, за това, какво би казал по тоя повод или как би оценил оная книга, или как би махнал с ръка пред една клевета и една битова неприятност.

А сега вече го нямаше. И двамата вече ги нямаше и затуй, без дори да си давам сметка, машинално се запътих към ония места, дето някога бяхме вървели заедно, баща ми, крачещ мълчаливо и съвсем вдървен, а майка ми, жива и приказлива, и аз между тях двамата, като се държах по-близо до майка си и като си мислех дали няма да ме замъкнат пак на някоя изложба.

Рю де-з-Екол си беше, кажи-речи, същата. В тоя град някои места десетилетия наред си остават, кажи-речи, същите. И домът, дето бяхме живели, все още бе на мястото си, за разлика от страшната изгоряла къща, която, разбира се, отдавна бе съборена. И книжарницата за теософска литература малко по-нататък, дето баща ми често се отбиваше, също бе още на мястото си, макар и останала само с една тясна витрина, защото хората, изглежда, вече не се вълнуваха твърде от въпросите за безсмъртието на душата. И дори оная мършава бронзова баба все още беше тук — „Това не е баба, това е Данте.“ И само тях двамата ги нямаше.

Беше слънчева неделна заран. Разхождах се по кея към Нотрдам и надзъртах пътем в сандъчетата на букинистите, защото в тоя ден магазините с хубави книги бяха затворени. И додето се шляех тъй, без посока, забелязах на отсрещния тротоар един отворен дюкян, пред който се тълпяха обичайните за тия места групи туристи. Пресякох платното и надзърнах в помещението. Пред стойки с дебели папки седяха клиенти, заети да прелистват репродукции, но над главите им върху един рафт забелязах натрупани луксозни томове, които ме помамиха да вляза.

— Ако търсите гравюри, те са вече извадени — предупреди ме с лека усмивка стопанинът, възрастен мъж с побелели мустаци, като забеляза, че ровя книгите.

— Жалко рекох и понечих да си тръгна.

— Но ако се интересувате от гравюри, те не липсват при нас — добави търговецът и направи широк жест към дъното на магазина, дето върху ниски рафтове бяха наредени десетки дебели папки.

— А от какви автори?

— От всички, по реда на азбуката — усмихна се отново човекът с белите мустаци.

— Съвременни или по-стари?

— Всякакви. От Дюрер до Пикасо.

Той сякаш добродушно се забавляваше с невежеството ми, а аз гледах някак си да се измъкна, защото знаех, че не разполагам с капитал нито за Дюрер, нито за Пикасо. И ако бях се измъкнал, това може би щеше да ме спаси или най-малкото да ме предварди за още известно време от надвисналата опасност. Но вместо да си тръгна, запитах напосоки:

— Имате ли литографии от Домие?

— Разбира се, заповядайте!

Стопанинът ми предложи стол между мършава скандинавка и възрастен англичанин с бомбе и панталон на райета, разтвори една от сгъваемите стойки, постави върху нея дебела папка и развърза връзките й, вероятно без да подозира, че с тоя банален жест всъщност завързва въжето около бедния ми врат.

— Ето!

Още помня първата литография, която се представи пред изненадания ми поглед: „Този може да бъде освободен, той вече не е опасен…“ А после следваха и много други, все оригинали, истински оригинали, каквито смятах, че се намират само в музеите или в сбирките на любители милионери. Литографиите бяха всички грижливо рамкирани в бяло паспарту, в чийто десен ъгъл акуратно бяха написани цените. Тия цени не бяха особено ниски за моите възможности, но за оригинали на Домие ми се видяха просто нищожни.

Трябва да поясня, че бе времето на студената война в нейния най-остър вариант и хората живееха под психозата, че тя всеки ден може да се превърне в гореща, и на борсата на книгите и гравюрите цареше стагнация, твърде неизгодна за търговците, но доста изгодна за бедни клиенти като мене.

Избрах една литография, същата тая, която стоеше най-отгоре в папката, и я подадох на стопанина.

— Имаме още работи от Домие — поясни той.

— Много добре — кимнах. — Тия дни пак ще намина.

И побързах да се измъкна с покупката си, понеже с нея бях изчерпал цялата си парична наличност.

Тръгнах по слънчевия кей изпълнен с трепет на уважение към творчеството на Домие, а отчасти и към себе си, тъй като носех в ръце един от шедьоврите на това творчество. Но когато се качих в автобуса и поизтрезнях от опиянението, изведнъж се сетих, че бях обещал на жена си и на детето да ги изведа същия следобед, за да идем на кино и на ресторант, и че определените за целта пари вече не бяха в джоба ми. Реших да се отбия в легацията и да оправя работата с малък заем от един колега, но вече не изпитвах опиянение, а срам, задето просто бях забравил близките си. Тия неделни излизания бяха едничките празници за детето и ние обикаляхме по улиците, за да изберем подходящ ресторант, а аз казвах: „Да влезем тук, да вземем по нещо“, но жена ми отвръщаше: „Остави, тук е много скъпо“, а детето, едва набрало кураж, произнасяше съвсем тихо: „Мамо, аз бих взела нещо…“

Отбих се при колегата и в края на краищата работата се уреди и следобедната разходка с ресторанта и всичко останало мина, както трябва, и по време на леко блудкавия филм аз бях щастлив почти колкото детето, не от филма, разбира се, а от мисълта, че в къщи ме очаква един шедьовър, който би могъл да заеме място в сбирката и на най-придирчивия колекционер.

А на следния ден още заранта се отбих при моя приятел касиера, за да му направя своето вече традиционно предложение:

— Георги, какво би казал, ако уредим една малка сделка?

— Да, да, знам: от тебе разписката, от мене парите — измърмори Георги без особен ентусиазъм, тъй като шефът не разрешаваше аванси.

Подир което въздъхна и както винаги, отвори касата.

Едва приключил работата и без да си давам труд да обядвам, отново се отправих към магазинчето за гравюри на кея. Кеят се казваше Сен Мишел, а търговецът — мосю Мишел, и двамата му възрастни синове, които помагаха в работата, с основание твърдяха, че тяхната фирма е най-лесната за запомняне: мосю Мишел на ке Сен Мишел.

Бащата и двамата синове бяха любезни хора, не с тая, обичайната външна любезност, а с едно естествено добродушие, което използуваха още същия следобед, тъй като продължих да разглеждам гравюрите в папките дори след като магазинът отдавна бе затворен. Всеки от тримата поред се качваше горе да вечеря, а сетне отново се връщаше, тъй като се бе натрупала доста работа по подготвяне на новата стока за продажба.

— Вече няма да ви бъде интересно при нас забеляза старият Мишел, когато най-сетне станах. — Вие днес разгледахте всичко.

— Да, но за жалост не съм купил всичко.

Наистина бях избрал само три неща — три литографии пак от Домие, затуй пък бях запаметил десетки други, които заслужаваше да се вземат, при наличността на съответни възможности. И додето се движех по вечерната улица към спирката на автобуса, усещах мъчително това двойствено чувство, което изпитва всеки колекционер дори когато не е роден под знака на близнаците — радостта от придобитото и мъката по непостижимото.

Имах вече четири оригинала от огромното графично творчество на Домие, наброяващо към четири хиляди литографии. Не смеех с дързостта на един Доре да кажа „Ще имам всичко!“ — но плахо се надявах, че ще успея да събера поне още няколко от най-добрите му работи.

От тия дни, чак до заминаването ми от Париж шест години по-късно, пък, искрено казано, дори и до днес, моят голям кумир си остана скромният Домие. Обикалях по всички места, дето майсторът бе живял и работил — селцето Барбизон, къщата на острова Сен Луи, дето е било дълги години ателието му, Валмондуа, дето умира. Веднъж отидох да видя гроба му в Пер Лашез.

Бе дъжделив ден в края на ноември. По небето се движеха ниски мокри облаци и макар да бе към обяд, пустите алеи се губеха в здрачевина, сякаш вече се мръкваше. Открих по плана секция 24, дето се намираше гробът, и се запътих натам през тоя странен град на мъртвите с огромни мрачни параклиси, оглозгани от времето алегорични каменни изваяния, мраморни плочи и кипариси, които вятърът полюшваше като дълги черно-зелени пламъци.

Намерих секцията и съгледах паметника на Коро и бюста на Добини. Последната воля на Домие била да го погребат наблизо до двамата му стари приятели, но колкото да обикалях и по-наблизо, и по-далече, не можех да открия гроба му. „Тук трябва да има някаква грешка“ — помислих си и точно в тоя момент забелязах една каменна плоча, сгушена в изсъхналия треволяк и потънала в земята. Приближих се и с известен труд разчетох имената на художника и на съпругата му, почти изтрити от времето.

На тоя човек никога не бе му вървяло. Той е трябвало да живее и да работи в мизерия. Редактори и публика са гледали с пренебрежение на безсмъртните му шедьоври и са предпочитал и пред тях посредствените карикатури на един Шан или на един Гревен. В периода на най-зрялото си майсторство и на протежение на цяло десетилетие е отхвърлян от всички редакции. Акварелите и платната, които създава, се трупат в бедняшкото ателие, понеже никой не желае да ги купува. Принуден да се оттегли в една селска къщичка до Валмондуа, но бързо задлъжнял на хазяина, той е заплашен от изхвърляне на улицата и само благодарение на добрия Коро запазва покрива над главата си. От 1873 г.‍ почва да губи зрението си. Най-близките му приятели умират. Той остава сам, за да прекара последните си години в почти пълна мизерия. Когато почива в 1879 и трябва да бъде погребан на държавни разноски, в. „Франсе“ заедно с цялата дясна преса надига вой, че се прахосват обществени средства: „Това е според нас невиждан скандал.“ Разноските по сиромашкото погребение на Домие възлизат общо на 12 франка.

И ето че сега, подир толкова десетилетия, които би трябвало да изличат пристрастията и да възстановят правдата, гробът на Домие се губеше забравен и почти изличен сред огромните тържествени параклиси на анонимни гешефтари и парвенюта. „Трябваше попе да взема цветя“ — помислих си. До тоя момент такава глупост изобщо не бе ми хрумвала, защото си представях един тържествен паметник, който би могъл да мине и без моите цветя.

Почваше да ръми и до входа на Пер Лашез, дето продаваха цветя, имаше повече от километър, но аз се върнах назад, като се успокоявах с мисълта, че който няма акъл, има крака. Взех няколко малки бели рози и отново се върнах към секция 24. Поставих розите върху камъка сред пожълтялата трева и постоях известно време гологлав под дъжда, за да преглътна туй, което ме давеше, и, да си кажа, че всичко това наистина е глупост, и надгробните плочи, и моят сантиментален жест, и цялата тая гробарска истории, защото мястото на безсмъртните не е на гробищата.

В алеите наоколо се издигаха цели гробници-параклиси, жилища за мъртъвци, струващи вероятно повече от един шестетажен дом в града. Но какво от това? В тия скъпи бели и зеленикави мрамори, сиви и розови гранити, зеленясали бронзове и пъстри стъклописи бе отразен страхът пред смъртта, по-точно, страхът пред пълната забрава на хора, които не бяха направили в живота си нищо, за да бъдат запомнени. Те наистина имаха нужда от бронзове и мрамори, от много бронз и от много мрамор. Именно те, а не Домие.

— Какво искате — бе забелязал веднъж Льоконт. — Някои хора и до днес все още не могат да му простят, че е казал толкова много истини.

Всъщност почнах да ходя в магазина на Льоконт тъкмо зарад литографиите на Домие. При Льоконт цените бяха далеч по-високи от другаде, обаче тук единствено имаше богат избор от творби на Домие. Търговецът бе любезен в разговора, но твърд в сделките.

— У вашите колеги — казах му веднъж — работите на Домие са два пъти по-евтини.

— Вярно — кимна Льоконт. — Те все още не са се научили достатъчно да го ценят и моят съвет е да се възползувате от това положение. Аз самият често им обирам папките.

Той имаше не твърде приветлива физиономия и бе получил някаква парализа на нерва, от което устните му бяха увиснали на една страна, сякаш завинаги застинали в крива мрачна усмивка.

— При мене няма да откриете неща на безценица, но ще намерите отпечатъци, каквито няма никъде — продължаваше да говори търговецът, додето аз се ровех в една от папките, респектиран от таланта на художника и от цените на търговеца.

— Подозирам, че най-добрите вие все пак ги пазите за себе си — отвърнах.

— Имате право. Но ако съм станал продавач на гравюри, а не на нещо друго, то е само защото се поболях от една страст — страстта към хубавата гравюра. Тази страст беше началото…

— Тя ще бъде и краят ти! — обади се жена му, седнала в ъгъла на магазина пред купчина фактури.

И като се обърна към мене, добави:

— Давате ли си сметка: той хвърля луди пари тъкмо за неща, които никой не търси. Натрупал е горе у нас над десет хиляди литографии на Домие. Давате ли си сметка?

— Не знам дали са чак толкова — промърмори търговецът, недоволен от бъбривостта на жена си. — Но истината е, че Домие е действително голямата ми любов. И повярвайте ми, не след много време цените му изведнъж ще скочат.

— Тия думи ги слушам от петнайсет години — забеляза скептично съпругата.

— А с Лотрек не беше ли същото? — запита сприхаво Льоконт. — Допреди две години папките ми бяха пълни с негови работи, чудесни работи, и евтини, а никой не ги търсеше. И ето че изведнъж цените нараснаха десет пъти, а след това и сто пъти и една литография, която струваше петдесет хиляди, сега струва пет милиона и всичко това стана тъй бързо, че сам не го усетих, и оставих да ме оскубят по най-безобразен начин.

— Не е за пръв път — подхвърли жена му.

— Един ден по-миналата година пристига някакъв американец и пита какво имам от Лотрек. „Много работи — казвам като последен глупак. — Ето тия три папки са все Лотрек.“ И представете си, той ги разтвори една по една и една по една ги обра, като ми остави само няколко дреболии. Завих му ги и даже му помогнах да ги качи в колата и бях, разбира се, много доволен от сделката, додето една мисъл почна да ме човърка. Вземам телефона и се обаждам на Пруте. Оказва се, че американецът минал и там заранта и обрал всичко от Лотрек. Обаждам се на Мишел — същата история. А седмица по-късно на един търг в Ню Йорк цените фантастично скочиха. И излезе, че съм продал на безценица литографиите си именно тогава, когато бяха почнали да струват нещо.

— Надявам се, че сте имали и запаси…

— Мерси на бога… Разбира се, че имам… Но ако съм натрупал тия запаси и ако съм успял да изплувам, то е само поради глупостта на хората. На времето почнах като продавач на стари книги по кейовете.

И додето търсех книги, нерядко намирах чудесни графики, които никой не ценеше. Хората са глупави. Включително и тия, дето купуват гравюри. Предлагаш им Домие, един гений, а те капризничат. „Много политика“, казват… „Много мрачно“, казват… „Не е нарисувал нито една красива жена“, казват.

Той отново замълча, сетне подхвърли към жена си:

— Не беше ли същото с Гойа?

Тя обаче не благоволи да отговори, заета с фактурите си.

— Същото беше. На времето никой не искаше да купува „Капричос“, понеже били пълни с изроди и чудовища. А за „Бедствията на войната“ да не говорим — те с години беряха прах из папките. Но сега същите тия глупци, които не искаха да чуят за Гойа, си оспорват на търговете всеки негов офорт.

Мишел и синовете му също имаха страст към хубавата графика и също притежаваха богата колекция, но при тях по-рядко се водеха дълги разговори, тъй като магазинчето често бе пълно с туристи от кейовете и стопанинът нерядко просто ме пускаше във вътрешната стая и ме оставяше да се оправям сам с папките. Тук, в това изолирано помещение, бе по-спокойно, обаче в първата част на магазина бе по-забавно и човек можеше да колекционира не само гравюри, а и най-различни куриози на снобизма и невежеството.

Помня как веднъж една не твърде млада, но свръхелегантна дама влезе с бързи делови стъпки и също така бързо и делово съобщи на Мишел:

— Имам два Миро. Мъжът ми ги сложи в столовата преди три месеца, но повече не мога да ги гледам. Бихте ли ги купили?

— Вероятно, да — отвърна търговецът.

— На каква цена?

— А, това не мога да ви кажа, преди да видя работите.

— Две големи литографии… Цветни…

— Съгласен, обаче ще трябва да ги видя.

— А какво ще ме посъветвате да сложа вместо тях? Защото не мога все пак да оставя стените голи.

— Въпрос на вкус, мадам…

— Но вие например какво бихте сложили?

— Може би две гравюри на Пикасо, ако става дума за нещо по-модерно.

— Аз също най-напред помислих за Пикасо, само че сестра ми вече има Пикасо и ще реши, че съм се повлияла от нея.

— Тогава вземете два Шагал — предложи търпеливо старият.

— Мислите, че ще стои добре?

— Нямам идея. Във всеки случай Шагал много се търси.

— Тогава дайте да видя, моля.

Мишел извади голяма папка, разтвори я на стойката и се приготви да се върне към тезгяха, дето подреждаше някакви гравюри. Ала дамата само набързо прелисти две-три литографии и забеляза:

— Не е чак толкова безумно като Миро, но все пак… Какво е това магаре с цигулка и тая Айфелова кула, обърната наопаки?…

— За тези неща би трябвало да запитате Шагал, не мене — отвърна с лека усмивка старият. — Ако модерните не ви харесват, защо трябва да купувате тях?

— Боже мой, ами защото столовата ми е модерна. Съгласете се, че не мога да закача там някакъв Микеланджело…

Тя не можеше да закачи Микеланджело между другото и за туй, че той никога не бе правил гравюри, но Мишел нямаше време да я просвещава. Той я инсталира на един стол и й показа една след друга няколко папки, дето „модерните“ бяха наредени по азбучен ред. Дамата прехвърляше скорострелно графиките с тънката си нервна ръка в кървавочервен маникюр. Додето изведнъж възкликна:

— А! Мисля, че това ще свърши работа!

Тя извади неловко една абстрактна литография от Поляков, като едва не я смачка, и триумфално я вдигна във въздуха:

— Това златистожълто!… Също като тапицерията на мебелите ми.

— Чудесно — мърмореше Мишел.

— Само че трябва да ми намерите още една.

— Пак така, в жълто?

— Естествено.

— И пак от Поляков?

— Естествено. Нали трябва да ги сложа от двете страни на камината!

— Боя се, че нямам втора в тая гама — поклати глава Мишел. — Нали ги знаете художниците какви са: веднъж работи в жълто, друг път в зелено…

— Тогава предложете ни нещо от друг автор.

Без да губи присъствие на духа, търговецът донесе нова папка и извади една от великолепните цветни литографии на Вюйар — „Градината Тюйлери“.

Дамата присви леко очи с израз на познавач и отседи:

— Не е лошо… Макар че това жълто е друго… Смятате ли, че ще вървят добре с Полякови.

— Боя се, че не — призна Мишел.

— Но все пак по тон си подхождат приблизително, нали?

— По тон — да.

— А каква е цената на това нещо?

— Триста хиляди.

— Триста хиляди? — Гримираната уста образува едно червено и възмутено „о“. Но вие прекалявате!…

— Това е Вюйар, мадам.

— И какво от туй? Не мога да се разорявам за някаква си литография.

— Но аз не ви я натрапвам.

— Да, разбира се — призна неохотно дамата.

Сетне, за да си подготви отстъплението, направи едно замислено изражение и добави:

— Ясно е, че ще трябва да дойда с мъжа си.

— Заповядайте… — отвърна все тъй любезно Мишел.

В ония години имах навика да си водя бележки за видено и чуто, включително и за подобни глупави разговори, така че нищо от това, което предавам, не е украсено, а само съкратено, и капризите на дамата всъщност продължиха повече от половин час, улеснени може би от факта, че в момента аз бях единственият клиент, и то на самообслужване.

— Вие сте истински стоик — забелязах, когато жената най-сетне се оттегли.

— Въпрос на навик. Аз, знаете, съм почнал кариерата си ей там, отсреща!

И Мишел посочи през витрината букинистите на кея. Сетне добави:

— Естествено, не е много приятно да обслужваш човек, който не знае какво иска. Но това е клиент.

— Клиент ли? Обзалагам се, че тя повече няма да стъпи в магазина ви.

А една седмица по-късно, когато отново се отбих при мосю Мишел на ке Сен Мишел, старият рече:

— Помните ли оная дама, дето казваше, че не можела да се разорява с някакъв Вюйар? Е, добре. Тя вчера дойде с мъжа си и купи два Вюйар за шестстотин хиляди и си излезе много доволна. „Това казва — е по-скъпо и по-благородно на вид от двата Пикасо на сестра ми.“

— Жалко за хубавите литографии — обади се по-възрастният син. — Боли ме сърцето, като гледам какви хубави неща отиват у хора, които нямат никакъв усет за хубавото.

Това беше наистина един от най-големите абсурди в тази необичайна търговия: най-скъпите неща често се купуваха от хора, които нямаха никаква нужда от тях, дори и нуждата да спекулират.

Някога, когато Коро прави жеста с къщичката във Валмондуа, Домие, който няма с какво друго да се отплати, изпраща на приятеля си една от своите малки композиции — едно от тия странни, почти призрачни изображения на адвокати, открояващи се сред студената светлина на съдебната зала. Старият и вече болен Коро закачва платното срещу леглото си, за да може винаги да го гледа. И малко преди смъртта си доверява на Жофроа-Дешом: „От тая картина ми става добре!“

„От тая картина ми става добре“ ето единствения валиден мотив за едно притежание. Останалото е собственически инстинкт или снобизъм, или събирачество.

С куриозите на невежеството човек се сблъскваше най-често у Русо на рю дьо Шатодюн. Русо имаше малко неща от XIX век и никак от XX. Неговата специалност бяха Вато, Буше, Фрагонар и всички майстори на XVIII в. Това бе твърде търсена и твърде високо заплащана стока, тъй като повечето заможни парижани по правило обзавеждат домовете си със старинни мебели, към които по необходимост следва да се прибавят и няколко стари гравюри. Затуй и клиентите обикновено формулираха желанията си по следния начин:

„Трябват ми четири гравюри за гостна в стил режанс.“

„Искам гравюри с цветя, Рьодуте или нещо от тоя род.“

„Имам английски мебели… Мисля, че няколко литографии с коне ще стоят добре.“

И пр., и пр.

Изборът обикновено го правеше Русо или помощничката му. Клиентите се ограничаваха само с това да одобрят, да отхвърлят или да изразят някакво съмнение:

„Не са ли много големи?“

„Не са ли много малки?“

„Искам да са на височина, а не на ширина… Такова е мястото.“

И т.н., сякаш че се купуваха празни рамки или огледала, а не гравюри. Имаше обаче и редки случаи, когато клиентът обръщаше внимание и на темата. Спомням си една млада елегантна двойка съпрузи, които проявиха по-голяма взискателност в това отношение. Мъжът още с влизането се насочи към английските, оцветени на ръка литографии с ловни сцени.

— Това ще бъде чудесно — отсъди той.

И като се обърна към Русо, запита:

— Обичате ли лова?

— Обичам дивеча — отвърна уклончиво търговецът. — Но тия гравюри наистина са много стилни.

— Наистина — потвърди и съпругата. — Смятам, че ще стоят добре в трапезарията. Ние имаме чудесна трапезария Луи Кенз.

— Ако е Луи Кенз, боя се, че няма да бъдат много подходящи — позволи си да забележи Русо.

— Така ли? — вдигна вежди жената. — Тогава предложете ни нещо подходящо за такава трапезария.

Търговецът прелисти една папка и извади две великолепни гравюри по творби на Шарден. Мъжът почти не ги погледна. За него, изглежда, само ловната тематика представляваше интерес. Жената им отдели по-голямо внимание:

— Но какъв е тоя кръчмарски чирак?… И тая слугиня…

— Това са два великолепни Шарден — промърмори Русо.

— Не споря, вие по-добре знаете. Но според мене е просташко. И във всеки случай мястото на слугинята не е в трапезарията, а в кухнята — забеляза не без известна логика дамата.

Мъжът се опита да обърне настъпилата безизходица в своя полза, като извади от ъгъла две други английски гравюри с конни надбягвания, но търговецът бе принуден да му обясни, че и те не са твърде подходящи за една стая Луи Кенз. На края подир дълго ровене из папките съпругата се спря на две сладникави галантни сцени от Буше, макар че ако искаме да бъдем верни на логиката, мястото на галантните сцени също не е в трапезарията, а в будоара.

Справедливо е да се отбележи, че невежество или глупост проявяваха не само хората, които купуваха веднъж в живота си няколко гравюри за украса на жилището, а и дългогодишни упорити колекционери. Наред с малкото познавачи, събиращи произведенията на определен автор, школа, епоха, съществуваха и сума любители, които правеха чисто тематични колекции, сякаш се касаеше за пощенски марки, а не за гравюри, и които в много случаи нямаха никакво отношение към художествените достойнства на творбата. На едно място в бележника от онова време съм записал темите на подобни колекции, попаднали ми подръка в магазините или в Отел Друо. Ето за сведение някои от тия теми: цветя, риби, птици, коне, ловни сцени, каляски, автомобили, сцени на ядене, сцени на пиене, плодове, мелници, лъвове, фойерверки, провинции, държави, географски карти, светии, пожари, голи тела, изтезания, бележити личности, Наполеон, музика, танц, балет, изгледи от Париж, моди, военни униформи, кораби, морски пейзажи, вулкани, борса, съдилища, битови карикатури, менюта, покани за балове, афиши (също по жанрове: театър, балет, изложби, реклами за храни, питиета, автомобили, петрол и пр.), тютюн и пушачи, лекарски сцени, зъболекарски сцени, вещици, окултизъм, женски портрети, галантни сцени, порнография, народни щампи, исторически събития, митология, корсети, сражения, рицари, балони и дирижабли, занаяти, празненства, папи, деца, орнаменти, библейски и евангелски сцени, панаири, фронтисписи, проституция и пр., и пр.

А междувременно и моята колекция се обогатяваше, макар и не с коне или ловни сцени. Отначало програмата ми се ограничаваше с творчеството на неколцина майстори, между които Домие бе на първо място. Сетне постепенно тя обхвана XIX век, но понеже — както бе казал и великият Домие — „трябва да живееш с времето си“, скоро сбирката се разпростря и върху XX век. А когато понякога откривах някои хубави и не скъпи работи от по-раншните епохи, нима можех да се въздържа и да не ги взема, след като и най-неопитният любител знае, че гравюрата, която веднъж си изтървал, вече никога няма да ти падне втори път.

Най-голямата съблазън се криеше в магазина на Льо Гарек, ала там бяха и най-големите трудности. Всъщност трудността беше една и се наричаше мадмоазел Валантен — възрастната служителка на младия търговец.

Винаги, когато намеквах, че не е зле да се види какво има и в склада, Льо Гарек охотно обещаваше:

— Някой ден ще влезем и в склада… Щом само намеря време.

Той обаче никога нямаше време и никога не се свърташе в магазина за повече от половин час и непрестанно обикаляше по търговете или по ателиетата на художниците и аз не без основание смятах, че този „някой ден“ изобщо няма да настъпи, между другото и затуй, че Льо Гарек не изпитваше никакво влечение към по-старите неща, и едва ли би седнал да се рови в тях и едничката му страст, голямата му страст беше модерната гравюра.

В отсъствието на младия стопанин мадмоазел Валантен бе некоронованият господар на тия владения и тя с такава ревност ги бранеше от всяко външно посегателство, като че беше собственица, а не служителка с твърде скромна заплата. Льо Гарек всъщност я държеше само от съжаление, тъй като бе израсъл в ръцете й, както тя самата не без гордост ми доверяваше. Старицата вече нямаше сили да мъкне тежките папки и охотно оставяше тая работа на мене, но периметърът, в който ми бе разрешено да действувам, се ограничаваше с един-единствен шкаф.

— Не, там не бива да пипате, там гравюрите от десет години не са преоценявани — отвръщаше тя винаги, когато правех опит да разширя обсега на действие.

А за склада, разбира се, не даваше и да се издума.

Понякога обаче зад бюрото, дето би трябвало всъщност да седи Льо Гарек, заварвах една възрастна белокоса дама с приятно лице, погълната от четенето или от ръкоделието, и която, както впоследствие установих, беше майката на търговеца.

Често се отбивах в тоя магазин и ние отдавна вече се знаехме с възрастната дама, макар никога да не бяхме разменили нито дума вън от обичайния поздрав. Додето една зимна привечер, по време на поредното ми сдърпване с мадмоазел Валантен, майката на Льо Гарек благоволи да наруши мълчанието си:

— Остави господина да отвори и другия шкаф!

— Но новите цени не са нанесени! — възрази плачливо мадмоазел Валантен.

— Като не са нанесени новите, ще му ги дадеш по старите.

— Но как така?…

— Ами така! Крайно време е синът ми да се загрижи малко за стоката си.

Мадмоазел Валантен ме погледна тъй, сякаш искаше да ме разстреля с поглед, обаче се дръпна и ми освободи пътя към първия от запретените шкафове.

Шкафът се оказа пълен с гравюри главно от края на века, много от които за пръв път виждах. Някои от тия неща бяха истински малки шедьоври на офорта и литографията и — окуражен от скромните цени аз отделих настрана такъв обемист куп, че мадмоазел Валантен отново се разсърди:

— Не, това не може да се пресметне за една вечер… След половин час затваряме…

— Донеси ги тук! — прекъсна я дамата с белите коси.

Прислужничката неохотно занесе гравюрите на бюрото и майката на Льо Гарек за няколко минути направя сметката, като на всичко отгоре закръгли сумата в моя полза.

От тоя ден станахме приятели и аз прерових един по един всички запретени шкафове в присъствието на вече примирената мадмоазел Валантен. Понякога се случваше младият Льо Гарек да пристигне, преди още да съм приключил работата си, но цялата тая стока бе съвсем безинтересна за него.

— Вие сте също като брат ми — казваше той. Брат ми умира да се рови в стари боклуци.

— Не мисли, че всяко нещо, което не харесваш, непременно е боклук само защото ти не го харесваш — възразяваше майката.

Братът на Льо Гарек имаше малко магазинче на рю дьо Сен и продаваше главно литографии и афиши „Бел епок“. Работите му кретаха едва-едва и доста години той повече трупаше стока, отколкото продаваше. Додето един ден чудото най-сетне се състоя: сецесионът само за един сезон се превърна в такава мода, че „боклуците“, купувани на безценица, почнаха да се продават на фантастични цени, докато модерната графика на другия брат си остана горе-долу там, където си беше.

Понякога, додето се ровех из папките, разпитвах възрастната дама за дейността на фирмата в миналото или за някои художници от началото на века. Мадам Льо Гарек познаваше редица големи майстори, отдавна вече покойници, и охотно разказваше за Дьога и за Рьонуар, за Форен и особено за Стайнлен, когото много уважаваше. Тя беше председателка на дружеството на приятелите на Стайнлен и когато й казах, че готвя изследване за художника, забеляза:

— Мисля, че в склада имаме още доста неща от него…

И без да обръща внимание на изпълнените с укор погледи на мадмоазел Валантен, добави:

— Някой ден, ако имате време и ако не се боите много от праха, бихте могли да надникнете оттатък.

— За такова нещо винаги имам време, дори и сега — побързах да отговоря, тъй като от тоя израз „някой ден“ вече почваше да ми прилошава.

— Покажи на господина къде са папките обърна се дамата към мадмоазел Валантен.

Старата прислужница ме отведе оттатък в едно дълго като коридор и съвсем тъмно помещение, щракна електрическия ключ и ми посочи няколко вградени в стената шкафа.

— Ето, ровете! Надявам се, че ще ви стигнат за една седмица!

А сетне добави малко по-добродушно:

— От години не ми се е случвало да видя тип като вас… Едно време ги имаше много такива търсачи… Но мислех, че породата вече съвсем е измряла… Тихата лудост!… Господи!…

И тя се оттегли, като ме остави лице срещу лице с така примамливото неизвестно.

В Париж имаше само десетина специализирани магазини за гравюри и още толкова антикварни дюкяна, където между другата стока се намираше и по някоя папка с графика. И аз, разбира се, не можех да огранича издирванията си само по тия места, а обхождах града от край до край и надничах във всяка квартална вехтошарница, и навлизах дори в предградията, защото човек никога не знае от кой храст ще изскочи заекът.

Един мой колега в посолството бе си поставил амбициозната задача да обходи всичките улици на това чудовищно селище, разположено върху десет хиляди хектара, и да разгледа всичките му исторически забележителности. Той можеше въз основа на бележките си да ви каже, че в Париж съществуват 5185 улици, авенюта и булеварди с обща дължина от 1200 километра плюс 1400 „воа приве“, сиреч частни улици, че най-стръмната улица в града е Ша-ки-Пеш, най-старата — рю Сен-Дени, някогашен римски път, а най-дългата — рю дьо Вожирар, простираща се на повече от пет километра.

Аз бях значително по-бос, що се касае до подобен род сведения, и всекидневно минавах край сума забележителности, без дори да подозирам съществуването им, защото погледът ми бе отправен не към фасадите и паметните плочи, а към витрините и вътрешността на вехтошарниците, с надежда да зърна в някой ъгъл една или две от ония дебели папки, в които антикварите складираха гравюри.

Не обходих никога всички улици на Париж, но почти всеки ден изминавах по десет и по петнайсет километра пеша, така че за седем години съм изминал не 1200, а вероятно значително повече от 20 000 километра, сиреч, кажи-речи, направил съм едно пешеходно околосветско пътешествие, само че не като съм обикалял планетата, а като съм се въртял все из тоя същия лабиринт на града и все с една и съща цел: голямата находка.

Такъв древен, културен и чудовищен град като Париж има, разбира се, и чудовищна вехтошарница. Но това съвсем не значи, че находките ще те очакват на всяка крачка. Защото всякъде, където минаваш, преди тебе са минали и други и защото парижкият антиквар, дори от най-забутаното дюкянче, обикновено знае каква е стойността на това, което му е попаднало в ръцете.

И все пак в течение на едно околосветско пътуване човек трябва да е голям нещастник, за да не попадне на никаква находка. Аз лично нямам основание да се оплаквам. Нерядко ми се случваше да придобивам хубави неща на съвсем ниски цени, не поради невежеството на търговците, а поради невежеството на хората, които дирижираха художествените моди. Случваше се обаче да печеля и от неосведомеността на самите антиквари. И най-голямата ми печалба бе свързана с графиката на Домие, като че духът на великия художник бе решил да ми помогне, в пристъп на съчувствие към моята „тиха лудост“, както казваше мадмоазел Валантен.

Помня, че бе пролетен ден и вятърът по кейовете тоя следобед бе вече съвсем топъл и аз бях тръгнал само да се разходя и си казвах, че само ще се разходя и нищо повече, но стъпките ми неволно ме влачеха към ке Волтер, дето почваше редицата сандъчета на букинистите, и, разбира се, в края на краищата се озовах тъкмо там, дето предварително знаех, че ще се озова. И още при първия букинист съзрях едно снопче литографии от Домие, окачено на щипка над сандъчето. В първия момент помислих, че това са обикновени репродукции, от тия, дето туристите ги купуваха съвсем евтино, за да имат някакъв спомен от Париж. Върху снопчето бе поставен етикет с цената и тя не бе много по-висока от обичайната цена на репродукциите. Приближих и погледнах отблизо първия отпечатък, а сетне снех снопчето и прелистих останалите. Това не бяха репродукции. Това бяха оригинали, и то от най-високо качество, и търговецът дори бе поставил отзад, за по-голяма устойчивост, кориците на албума, от който ги бе откъснал. Тези корици бяха достатъчно доказателство за оригиналност, защото литографиите на Домие са били издавани някога тъкмо в такива албумчета, но вехтошарят очевидно нямаше понятие от тия неща.

— Излишно е да ги ровите — забеляза той недружелюбно. — Всички са първо качество, не като тия, дето се печатат сега. И ако цената ви се вижда висока, излишно е да ги ровите.

— Броя ги — промърморих. — Не мога да ги платя, без да съм ги преброил.

— А, щом ги взимате всичките… — рече търговецът по-меко. — Пребройте си ги, точно двайсет са. Току-що ги окачих.

Наброих сумата, а букинистът в ненадеен пристъп на щедрост ми даде един стар вестник, за да завия находката.

Продължих надолу по кея, като все още не можех да смеля събитието. Всички тия литографии бяха измежду най-търсените на борсата и цените им бяха далеч по-високи от тия, които бях платил, и отпечатъците бяха от такова качество, че никой търговец не би ги изложил в магазина, а би ги прибрал без колебание в личната си сбирка.

Подир половин час влязох при мосю Мишел на ке Сен Мишел. Заварих там само по-възрастния син.

— Искате ли да видите няколко хубави Домие? — рекох небрежно, като оставих увитите с вестник литографии върху скрина.

— На човек винаги му е приятно да види хубави неща — отвърна Мишел и разгъна пакета.

Той бавно прехвърли една по една графиките, после втори път ги прехвърли, като се спираше по-продължително на някои от тях, и мълчанието му бе по-красноречиво от всякакви думи.

— Но те са великолепни… Ние дори в колекцията си нямаме много такива екземпляри… Сега ли ги купихте?

— Преди малко.

— И на каква цена?

Осведомих го.

— Това не е възможно — възкликна той.

А сетне, като помисли, добави:

— Впрочем, възможно е… Тук все още има толкова невежи, че всичко е възможно… И в края на краищата, ако трябваше да платите за това по истинската цена, не знам дали бихте намерили необходимата сума.