Богомил Райнов
Този странен занаят (8)

* * *

По своему щастлив бе и един друг мой познат, значително по-възрастен. Дългогодишен директор на Банк дьо Франс, той бе съумял да съчетае тихата кариера на висшия служител с тихата лудост на колекционера. Мосю Емил Лабери бе председател на д-вото „Франция-България“ и аз често се срещах с него при различни манифестации на д-вото, без дори да подозирам за интимната му страст. Може би и никога нямаше да науча за нея, ако един ден не се случи тъй, че трябваше да го поканя в кабинета си, понеже приемната се оказа заета.

Нужно е да поясня, че поради честите покупки, които понякога оставях не в къщи, а в посолството, работният ми кабинет отдавна бе загубил чисто служебния си вид. Върху високия скрин с книжата винаги стърчаха два-три бронза заедно с някоя негърска статуетка, а на масичката в ъгъла бяха струпани гравюри.

— Но какво е това? — възкликна мосю Лабери, като се оглеждаше. — Всички тия хубави неща ваши ли са?

Трябваше да призная, че са мои.

— Но това е чудесно, и тия работи са също чудесни… Вие сте колекционер, значи, а?…

— О, колекционер… силно казано…

— Не се оправдавайте, не се оправдавайте! — замаха с пръст гостът. — Тази болест ми е добре позната.

По онова време той вече определено бе надхвърлил седемдесетте, но това като че не оказваше влияние на живия му темперамент, на живите жестове и на малките живи очи. В движенията на слабото му тяло се криеше стаена енергия, тънките черти на интелигентното лице бяха подвижни и изразителни, а в ъгъла на устните непрестанно димеше цигара, от която белите мустаци бяха станали златистожълтеникави.

— Трябва някой ден да ви покажа и моята сбирка — забеляза мосю Лабери, след като разгледа находките ми.

— Сбирка на какво?

— На всичко… Сиреч на всичко, което е привлякло вниманието ми и ми се е сторило хубаво, когато съм обикалял из вехтошарите.

— А по кои места обикаляте?

— Вече не обикалям никъде. Вече от много години съм престанал. Но беше време, когато не минаваше ден, без да обходя поне две дузини дюкяни, и, повярвайте, рядко ми се случваше да се прибера с празни ръце.

— Но вие не сте имали много време, за да се ровите насам-натам…

— Не много, но напълно достатъчно. Бях придобил навика да се прибирам след работа винаги пеша и обикновено минавах по Вожирар, а тогава цялата тая дълга улица бе осеяна с антикварски дюкяни, много повече, отколкото сега, и аз минавах от дюкян на дюкян, за да проверя къде какво ново има и да побъбря с търговците.

— А откога почнахте да колекционирате?

— Ами откакто взех да печеля пари. Парите, разбира се, не са в случая най-важното, но уви без тях не може. По-важното е нуждата от хубавото, нуждата от изкуството. Липсва ли навик и не се ли превърне навикът в необходимост, всичко идва и заминава като увлечение без последствия. Ако някой би предложил на Людвиг XIV една чудесна баня, той би се ужасил. Достатъчна му е била чаша вода, за да се измие. Аз добих навика към изкуството може би просто за туй, че живеехме близо до Лувъра и още от малък свикнах да ходя там всеки четвъртък и неделя, понеже в тия дни беше безплатно. И щом само почнах да печеля пари, съвсем естествено почнах да купувам и изкуство.

И тъй подир известно време в резултат на тоя разговор бях поканен на обед у мосю Лабери. Къщата му беше във Версай, голяма триетажна къща, но пострадала от времето и от войната и с твърде занемарена външност. Това впечатление за изоставеност изцяло се потвърждаваше и от вътрешната уредба. Стопанинът ме преведе през долния етаж, дето някога са се намирали приемните — сега вече мрачни, влажни и покрити с плесен помещения, с окъсани тапети, залостени с капаци прозорци и натрупани върху паркета купища от предмети — църковна боядисана скулптура, красиви, но нуждаещи се от поправка мебели, каменни изваяния, китайска керамика.

На първия етаж бе малко по-чисто, тук очевидно стопанинът бе разположил жилището си. Ала столовата, в която мина скучният обед, изглежда, рядко приемаше гости. Тя бе гола и изпълнена с дъх на застояла влага. Рисунката от Прюдон, малката композиция от Фрагонар и пейзажът от Русо, окачени на стените, контрастираха с хубостта си на опушените потъмнели тапети.

Понеже бе вдовец и саможив човек, мосю Лабери бе извикал дъщеря си, учителка и стара мома, да домакинствува при обеда. Но присъствието на дамата очевидно повече го дразнеше, отколкото забавляваше и той само чакаше тя да каже нещо, за да й възрази с оная безцеремонност, която често съществува между близки хора. Изобщо и за него, и за мене този обед бе просто едно неизбежно протоколно бреме и като нареди веднага след десерта да ни сервират кафето в кабинета, мосю Лабери ме поведе към своите чудеса.

Кабинетът на пръв поглед не се отличаваше особено от салоните долу, с тая разлика все пак, че тук бе по-светло, по-чисто и имаше къде да се седне. Из цялата стая бяха пръснати всякакви предмети и купища книги.

— Виждате какъв безпорядък е — разпери ръце стопанинът, след като запуши цигара, първата за този ден.

Мосю Лабери по принцип никога не запалваше до обяд, но затуй пък през втората част на деня наваксваше щедро всичко, което бе загубил през първата, що се отнася до никотина.

— От години все се каня да почна един общ ремонт. Къщата е хубава и ако се стегне, както трябва, ще мога да подредя нещата. Само че тъкмо зарад всички тия неща не мога да почна ремонта, а пък ако не направя ремонта, няма как да ги подредя. Изобщо — един адски кръг… Нямате представа колко нещо е струпано тук из стаите, а също и горе… И когато в някоя заран на добри намерения реша да разчистя поне една от стаите, оказва се, че целият ден минава, без фактически да съм свършил нещо, защото навсякъде е така задръстено, че няма просто къде да се обърна, и защото не мога да се реша да изхвърля дори боклуците, понеже отначало си казваш, че е боклук, а сетне, когато го поразгледаш, почваш да се питаш наистина ли пък е чак дотам боклук и си спомняш кога и как си го намерил и не можеш да се решиш да го изхвърлиш, защото е част от тебе, от живота ти… Разбирате, нали?…

Има си хас да не разбирам симптомите на една болест, която ми е тъй добре позната, че няма накъде повече.

— А понякога си викам, че може би така е по-естествено, да живея в неразборията, защото какво е нашият живот освен една такава неразбория, освен купчина неща без значение и които все пак си имат някакво значение, една вавилонска кула от големи проекти и малки достижения, винаги започвана с големи амбиции и винаги оставаща недовършена, жалка или, ако щете, покъртителна в своето амбициозно безсилие…

Малките живи очи ме гледат разсеяно и цигарата ритмично подскача в ъгъла на устните и слабата нервна ръка се движи леко, сякаш за да подчертае думите, и аз отлично разбирам, че плановете за генерален ремонт ще си останат само планове и че сбирщината от предмети никога няма да добие вид на истинска колекция и че нищо в бъркотията на този дом няма да се промени, поне додето на вратата на тая занемарена къща не се развее траурният крепи не влязат новите обитатели, които ще изхвърлят всички тия стари неща на същото онова място, отдето те са дошли — дюкяните на кварталните вехтошари, — за да може следващата генерация маниаци да подхване отново тоя сизифовски труд на вечния колекционер.

Всъщност с бъркотията в нейния пълен размах се сблъсквам едва след кафето, когато започва пътешествието ни из околните стаи. Тук наистина задръстването е такова, че за всяка крачка, която правим, се налага мосю Лабери предварително да премества множество вещи, та да се открие поне мъничко място, дето бихме могли да стъпим. Пъстротата на тая огромна колекция е такава, че напомня повече склад на антикварски магазин, отколкото истинска колекция. Няма област на изящните или приложни изкуства, която да не е застъпена поне с няколко образци, и всичко туй е струпано в невероятен безпорядък, понеже лавиците и масите са се оказали съвсем недостатъчни, за да поберат прииждащите все нови и нови находки.

Домакинът предвидливо е взел със себе си две-три кърпи, защото всичко тъне в прах и се налага да бъде почистено поне отгоре-отгоре, преди да го вземеш в ръце.

— Имам жена, която води домакинството, но никога не я пускам тук, защото както чупи чиниите за ядене, така ще почне да чупи и китайските вази — обяснява домакинът.

Той спира ту тук, ту там, вади из купищата вещите, които според него са по-интересни, подава ми ги и прави съответните бележки:

— Обърнете внимание на тая кама… Можете ли да разчетете какво е гравирано върху дръжката?

— Гойа…

— Именно — кима доволно мосю Лабери. — Личната кама на великия художник, представяте ли си!… Намерих я съвсем случайно у един антиквар и я купих като обикновена кама. Предполагам, че човечецът дори не си е дал труда да разчете надписа, пък и да би го разчел, едва ли е знаел кой е Гойа.

По съвсем понятни причини имам известни основания да се съмнявам, че камата е принадлежала тъкмо на великия испанец, но и по съвсем понятни причини се въздържам да изразя каквото и да било съмнение. Казано в скоби, много други находки на домакина също са доста спорни като оригинали, нещо, за което понякога и сам той си дава сметка:

— Вижте тия няколко малки бюстчета. Купих ги преди войната като работи на Домие… Но не знам защо не можах да ги открия в никой албум на Домие. Не е чудно и да са ме излъгали.

Че бюстчетата не са дело на Домие, туй може да се види от десет метра разстояние. Това са най-примитивни фалшификати, наподобяващи някои от карикатурите на големия сатирик, но тъй немощни като структура и тъй зализани като моделировка, че изобщо няма място за съмнение. Няма място за съмнение и що се касае до някои други имитации, между които един парижки пейзаж на Ютрило.

— От кого е тая картина, как мислите? — пита ме Лабери и очите му хитро се усмихват.

— Прилича ми на Ютрило…

— Познахте. А когато я купих, знаете ли какъв подпис личеше тук, долу?

Не мога да знам, естествено.

— „Винсент“… В ония години Ютрило още не бе на мода и някой шмекер се бе опитал да представи пейзажа като работа на Ван Гог. Купих го от един антиквар на Вожирар и още щом го отнесох в къщи, видях, че подписът е положен с постна боя, с най-обикновен червен гваш, представете си, и една мокра кърпа бе достатъчна, за да изчезне. А картината е наистина оригинална. Само че от Ютрило, а не от Винсент.

И този път премълчавам, защото какъв смисъл да отравяш радостта на един човек, който е купувал тия неща не за да прави търговия с тях, и който вероятно никога няма да успее да научи кое тук е автентично и кое е фалшификат. А автентични произведения наистина не липсват — попаднали в тая занемарена вила по прищевките на случая. И за всяко от тия произведения мосю Лабери ми сервира цяла една история и аз научавам как примерно, додето разговарял с еди-кой си вехтошар на еди-коя си улица, погледът му случайно паднал на едно малко платно в ъгъла и той си помислил не напомня ли това твърде много техниката на Дьолакруа и взел небрежно картината и това действително бил един интериор от Дьолакруа, едно истинско бижу, и дори носело подписа на художника, само че едва забележимо поставен в тъмния ъгъл на платното, и мосю Лабери запитал колко искате за това нещо, а антикварят отвърнал дайте колкото щете, тия неща, както знаете, вече не се търсят и тази картина бере тук праха от не знам колко време…

— А това платно на Пусен? Какво ще кажете, не е ли истински шедьовър?

Охотно се съгласявам, че е шедьовър.

— Доволен съм, че го имам, но още по-доволен съм, че го спасих от унищожение. Намерих го у един познат вехтошар на Вожирар и тоя тип бе начертал през цялата картина една вертикална и една хоризонтална линия с тебешир. „Защо сте поставили тия линии?“ — питам. „Ами защото платното е ужасно голямо. Няколко души вече ме питат за цената и всички на края отказват да го вземат, понеже било страшно голямо. А вчера, като го гледах, изведнъж открих, че групите в композицията са разположени тъй, че ако се разреже на четири, ще се получат четири картини, съвсем самостоятелни, поне за този, който не е виждал цялото платно, и ако ли поставя в хубави рамки, ще мога бързо да пи продам.“ „И колко ще вземете, като ги продадете?“ Той посочи една мизерна цена и аз му казах: „Дайте го така, вместо да го режете“, а той вика: „Е, така ще бъде по-добре, това ще ми спести разходите за рамки.“ Да нареже един шедьовър от Пусен, какви кретени, а?

И обиколката продължава, от купчина на купчина и от стая в стая, с чести спирки пред някоя готическа скулптура или пред някое платно.

— Какво ще кажете за тоя пейзаж от Коро? От най-добрия му период, нали? Вижте само тия сребристозелени тонове на дърветата… И съвсем автентична работа.

Картината наистина носи подписа на Коро и е изписана с техниката на Коро, само че в края на миналия век добрите подражатели съвсем не са били рядкост и хората са обичали да казват, че Коро е нарисувал през живота си три хиляди плата, от които десет хиляди се намират в Америка.

— А ето тук и няколко рисунки от същия майстор. Изберете си една за спомен.

— Но как така…

— Ами така, изберете си тази, която най-много ви харесва. Открих ги някога в една цяла папка с рисунки и гравюри, която купих, без дори да я разглеждам подробно, защото ми я предложиха на нищожна цена. А! По онова време антикварниците бяха затрупани от стока. Но откакто и американците взеха да се интересуват от изкуство… Американците — и изкуство, представяте ли си!… Печалбата и суетата ги блазни тях, не изкуството, но, така или иначе, почнаха да ровят навсякъде и особено от войната насам колекционерството се превърна в голям лукс… нещо като да поддържаш собствена конюшня за конните надбягвания…

Обиколката трае шест часа и когато приключваме с последната стая, летният ден вече си отива. Поглеждам уморено през прозореца към градината, също тъй изоставена, както и целият дом — тревиста площ, вече обрасла в бурени, и един голям стар бор, вече почнал да съхне, и за миг ми се струва, че всичко това, и буренясалата градина, и линеещият бор, и тия задръстени с вехтории стаи, и човекът, застанал зад гърба ми, са само едно минало, което, кой знае как, за миг е приело формите на настояще.

Мосю Лабери наред с многото си боклуци притежаваше редица чудесни произведения и би могъл наистина да подреди богата колекция, ако се бе заел още на времето с тая задача и ако бе имал куража да изхвърли непотребното. Един друг мой познат обаче, учен по професия, би следвало да изхвърли направо цялата си сбирка, ако вземеше решение да се освободи от боклуците. Той притежаваше от всичко по малко и всяка негова вещ неизбежно бе от най-ниското качество: няколко парижки пейзажа от най-незначителни гравьори, няколко антични монети, изтъркани до такава степен, че се бяха превърнали в обикновени късчета бронз, няколко керамики, уж образец на народно творчество, а всъщност най-банално серийно производство, няколко посредствени бронза, няколко бакърени съда без всякакви художествени качества и не помня още какво.

Впрочем този уважаван учен колекционираше не само предмети, а и всякакви сведения, анекдоти, исторически факти и дори готварски рецепти. Всъщност по-точно би било да се каже, че той бе колекционирал някога, навярно по време на младостта, а сега само се раздаваше. Дребен, с голяма глава и голяма усмихната уста, той обичаше да стои прав — вероятно привичка от практиката му на професор, — да пристъпя от крак на крак и да говори, да говори. И най-мълчаливият човек би могъл да поддържа с него оживен разговор, по простата причина, че познатият ми не оставяше събеседника си да каже нещо повече от „да“ или „не“. Дори когато ви задаваше въпрос, той или сам си отговаряше, или без да чака отговора ви, минаваше на друго. Но колкото и бързо да се движеше устата му, тя все пак изоставаше от мисълта, която вероятно се движеше още по-бързо, затуй още незавършил една тема, той по някаква негова си асоциация се хващаше за втора, а подир туй за трета и тъй нататък до пълно изтощение.

Когато за пръв път бях поканен у дома му заедно с някои други познати, установих, че професорът не е празен бърборко, а обича и да се документира. Додето говореше по проблемите на изкуството, той постоянно посягаше към библиотеката, вадеше книги и албуми, мърмореше „това е“, „не, не е това“, „а, ето го“ и междувременно продължаваше да развива мисълта си, така че и да намереше нещо, което търсеше, вече бе забравил защо всъщност го е търсил.

По време на обеда темите се сменяха заедно с ястията, неизменно застъпвани почти единствено от монолога на домакина. При ордьовъра получихме ценни сведения за приготвянето на заешкия пастет, за лова на стриди и за качествата на руския хайвер. При печеното бяха засегнати проблемите за скотовъдството, за климата на Франция, за високите пасища и алпинизма. Като гарнитура към сиренето ни бе поднесена дълга лекция за 230-те вида френски сирена, които за щастие домакинът не изброи подред, а се спря само на най-главните. През цялото време като подтема на монолога фигурираше въпросът за френските вина. Но тази подтема се открои в истинското си значение едва при коняка. Отначало ни бе обърнато внимание на разликата между коняка и арманяка, като стопанинът светкавично се напъха в килера и извади оттам няколко бутилки, необходими за илюстрация на мисълта му. След това се мина на други, не по-малко съдбоносни разлики — между коняка три звезди и коняка пет звезди, между коняка пет звезди и коняка Ве Ес О Пе (ново напълване в килера и нова демонстрация на дегустаторско изкуство). Сетне проблематиката включи шартрьоза и калвадоса с поредно наливане „само за да опитате“. А оттук нататък постепенно и последователно ни бе разкрита цялата панорама на трудно изброимите френски вина, червени и бели, сухи и сладки, бургундски и бордо, додето на края вече съвсем не можехме да виждаме домакина, скрит зад цяла гора от бутилки, а само чувахме вдъхновения му глас, вече леко пресипнал, но без всякакви признаци на изтощение.

Всички бяхме очаровани или просто зашеметени, което в края на краищата е все едно. Всички освен домакинята, която използува една случайна пауза, за да избъбри скептично:

— Това сме ние, французите: половината живот се чудим как да си повредим вътрешностите с алкохол, а останалата половина пи лекуваме с минерални води… Цял ден се наливаме с кафе, а вечер гълтаме лекарства за сън…

Връзките ми с професора бяха установени не по колекционерска линия, а по линия на служебната ми работа. И понеже работата трябваше да върви и понеже нищо не става без хора, налагаше се да върша туй, за което ми липсваше всякакъв опит — да завързвам познанства. Отпърво бях доста потиснат. Струваше ми се, че за създаването на познанства е необходима специална дарба. После разбрах, че то е преди всичко въпрос на техника.

Това бяха години, когато хората, които бяха измислили термина „желязната завеса“, бяха създали и на практика истинска желязна завеса, с която се стремяха да ни държат в положение на пълна изолация. Необходими бяха много усилия, за да се осигури поместването на наши културни материали в печата, за да се преведат и издадат български книги, за да се прожектират наши филми, за да се публикуват грамофонни плочи с наша музика, за да се уговори гостуването на наши изпълнители, за да се появят обективни сведения за страната ни поне в големите енциклопедии, за да почнат самите французи да се интересуват от нас и да пишат за нас. И всички тия, както и редица други подобни задачи неизменно опираха в живи хора.

Колекционерството на връзки напомняше на другото колекционерство, но се и различаваше от него. Основното бе да си осигуриш познанства във всяка област с делови и авторитетни хора, които могат при нужда да ти бъдат полезни. И съвсем безсмислено бе да разширяваш колекцията до безкрайност и да я оценяваш главно по бройката. Но и прекаленото стесняване на кръга също следваше да се избягва, защото никога не знаеш дали един човек, от когото в момента нямаш полза, утре не ще се окаже крайно необходим.

Връзките ми постепенно навлизаха в най-различни сфери — издателските фирми, културните институти, музикалните къщи, театрите, операта, концертните импресарии, музеите, киното, радиото, редакциите на различни вестници и списания, без да говорим за писателите и художниците, към които имах и чисто личен интерес. И тъкмо една от тия връзки ме отведе до един колекционер, който беше и си остана за мене образец на добрия колекционер.

В Париж съществуваше една издателска фирма „Машоел Брюкер“, специализирана в публикацията на неголеми, но твърде луксозни монографии на прочути графици. Това бяха изискани албуми, пускани в нищожен тираж от 250 екземпляра, номерирани и твърде търсени от любителите, тъй като поеми албум съдържаше по няколко оригинални гравюри от съответния художник. Подбора на авторите бе твърде строг. В тая поредица бяха публикувани монографии на творци като Марке, Паскен, Бонар, Дюфи, Вламенк, Дерен.

Влязох във връзка с Брюкер и му предложих да пусне един албум с работи на Илия Бешков, тъй като бях убеден, че Бешков е рисувач не просто от световно ниво, а от най-високото световно ниво. Не знам дали Брюкер, който бе лекар по професия, разбираше много нещо от медицина, обаче веднага установих, че добре разбира от книгоиздаване и търговия. Той ми обясни любезно, но и доста категорично, че един непознат автор, колкото и да е добър сам по себе си, трудно може да разчита на успех в Париж, че дори някои знаменитости отдавна чакат ред, за да се появят в библиотеката му, и че изобщо не е в състояние нищо да обещае поне за близките две-три години. И все пак, понеже вече бях дошъл и понеже тънката кожена чанта свидетелствуваше, че не ида с празни ръце, Брюкер пожела да му покажа нещо от „моя художник“. Извадих папката с двайсетина снимки и я поставих на бюрото на издателя. И това, което аз не бях успял да свърша, го свърши Бешков.

Брюкер бе разтворил папката с обичайния скептицизъм на човек, който знае, че гениите не се намират под път и над път. Но след половин минута вече го чувах да мърмори полугласно, сякаш разговаряше не с мене, а със себе си:

— А, но тая скица е забележителна… Ами тая?… Не, наистина, това е изключителен рисувач…

— Добре — рече най-сетне Брюкер, като наново се върна към деловия си тон. — Ще го издам. Само че ми са нужни самите рисунки, а също и пет оригинални литографии или офорти. Защото вие знаете, че всеки наш албум съдържа по пет графични оригинала. Надявам се, че вашият Бешков има и такива неща.

— За жалост, няма. Но смятам, че ще се съгласи да направи нещо специално за това издание.

— В такъв случай най-добре да даде рисунките върху литографска хартия. Ние ще ги пренесем на камъка и, надявам се, ще се получи нещо, което ще задоволи и него, и вас, и моите клиенти.

Но едва приключили трудностите с издателя, започнаха трудностите с Бешков. Той никога не бе правил литография и нямаше никакво желание да се представя в Париж с експерименти и аз напразно го убеждавах, че може да работи върху литографската хартия със същата свобода, е която работи и върху обикновения лист. Чак през лятото при едно мое идване в София успях да го уговоря да се заеме с рисунките.

— Добре, ще опитам. Прати ми хартия, креди и мастило, пък каквото излезе…

Уви, нищо не излезе, защото му било писано да си отиде, преди още да бе се захванал с литографиите. Обадих се на Брюкел, съобщих му за смъртта на Бешков и запитах не може ли все пак нещо да се направи.

— Може — отвърна Брюкер подир къс размисъл. — Ще отпечатаме някои от рисунките като гравюри, без, разбира се, да пишем, че са оригинални. Това ще бъде едновременно и ефектно, и почтено.

Така и стана.

Брюкер живееше в самостоятелна къща в един от спокойните богати квартали и в тая къща, за разлика от бъркотията при Лабери, всичко бе в образцов ред — светлият хол, извеждащ през широка стъклена врата към малка градинка, холните стаи, стълбището, кабинетът — и навсякъде бяха окачени рисунки от известни майстори. Това бе само малка част от колекцията. По-голямата част се пазеше в грижливо подредени папки. Но когато говоря за моя модел на колекционер, нямам пред вид издателя-лекар.

— Албумът ще съдържа един очерк за живота и делото на художника и един къс предговор — бе казал Брюкер. — Очерка ще напишете вие. А предговорът трябва да бъде от човек с известно име, име, което ще гарантира на читателя високия критерий на изданието. Така че намерете ми това име.

— Жорж Бесон — подхвърлих.

— Чудесно. Това е може би най-авторитетният ни критик. Само че вие трябва да говорите с него, защото на мене вероятно ще откаже, както вече ми е отказвал.

Познавах Бесон, ала не бях сигурен дали и той ме познава, тъй като само веднъж бях разменил няколко думи с него на някакъв прием. Така или иначе, написах му пет реда с молба да ме приеме и още на следния ден получих покана да го посетя у дома му.

— Вие имате тук истински музей — възкликнах, когато влязох в уютния, но съвсем не разкошен апартамент.

Разкошът тук бе не в мебелите, а по стените.

— Ласкаете ме — усмихна се леко Бесон.

— Да ви лаская? Та това са неща, които днес изобщо не могат да се намерят…

— Привилегия на възрастта… — усмихна се все тъй добродушно домакинът. — На времето всичко туй се намираше у търговците и трябва да ви кажа, че хубавите картини бяха значително повече, неимоверно повече от евентуалните клиенти.

И като видя, че вниманието ми все още бе погълнато от окачените в хола платна, предложи:

— Обиколете, обиколете стаите… щом тая скромна колекция ви интересува…

„Скромна колекция“… Тук имаше три работи от Рьонуар, пет — от Бонар, няколко други — от Марке, един пейзаж от Жонкинд, един интериор от Матис и не по-малко от три дузини други платна, все от големи художници. Но най-респектиращ беше подборът. В сбирката липсваха неща от това средно или направо посредствено качество, което се среща дори и в делото на значителни творци. Всичко бе подбрано съобразно критерия на един личен вкус, верен и взискателен.

Казах това не за да лаская домакина, а защото наистина го мислех, и добавих:

— За щастие, освен вкус вие сте имали и съответните материални възможности.

— Без съмнение. Но не смятайте, че те са били бог знае какви или че съм се разорявал. Ето погледнете тази млада жена от Рьонуар. Това е всъщност портрет на съпругата ми, която на времето, както виждате, беше доста хубава. Помолих Рьонуар да изпише портрета й, а когато го завърши, запитах каква е цената. „Ами че платете там три хиляди или по-добре две хиляди, защото колкото и да дадете, все едно, някой ден ще си кажете, че съм ви обрал“ — отвърна Рьонуар. Това, разбира се, бе жест от негова страна, защото отдавна вече бе прочут и търсен художник. Но затуй пък Марке, Матис и много други добри живописци продаваха на съвсем скромни цени…

Той замълчава, сетне произнася с досада:

— Цени… Цени… Не знам как става, но винаги, когато говориш за изкуство, стигаш и до цените.

— Неизбежно е. Мога ли да се изправя пред една работа като тоя Рьонуар и да не си помисля, че никога няма да имам подобно нещо по простата причина, че струва сто милиона…

— Е, да, но тогава е струвала две хиляди… Привилегия на възрастта — повтаря Бесон. — Най-лошото е, че някои колекционери мислят само за стоте милиона, а не за красотата на картината. Това са търговци като всички останали. Купуват платна по същите съображения, по които купуват и акции. И на всичко отгоре са некомпетентни и тъпи.

Той наново замълчава и посочва към дъното на стаята, дето се намираме в момента:

— Ето вижте ония няколко картини. Не знам дали авторите ви са известни — това са все млади художници. Напоследък купувам рядко, но купувам само от млади художници и на твърде ниски цени… Пак тия цени… Струва ми се, че Франция и днес е тъй богата с таланти, както и преди половин век. И това съвсем не са галениците на големите търговски къщи, фокусниците и авангардистите, а скромните и искрени творци. Е, добре, вместо някои господа да се вайкат, че са изтървали Бонар и Марке, по-умно би било да се постараят да не изтърват това, което е днес налице и се предлага почти на безценица, а утре положително ще стане също тъй недостъпно, както са недостъпни сега Бонар и Марке.

— Да, обаче тия господа винаги питат: каква е гаранцията, че това платно утре наистина ще поскъпне? — забелязвам, като се сещам за моя зъболекар. — И действуват според старата максима: в случай на съмнение въздържай се.

— Не изпитвам никакво съчувствие към тия лихвари — промърморва Бесон. — Жалкото е, че заради тяхното невежество и безучастие младите таланти мизерствуват. У нас винаги е било така и винаги ще бъде така, додето нещата не се променят основно. Нашите изследвачи обичат да броят колко художници са свършили в лудницата. И дори не се сещат, че нито един от тия художници не се е родил луд, че те всички са полудели сред тормоза на мизерията, на изолацията, на всеобщото отрицание…

След като обиколихме целия апартамент, включително и спалнята — дето бе окачена една чудесна композиция на Марке с два голи модела, — отново се върнахме в хола. Обясних повода за визитата си и показах някои рисунки на Бешков. Бесон веднага се съгласи да напише предговора и това осигури изданието на монографията.

По-късно още на два пъти ми се случи да го посещавам в дома му и да се любувам на тая колекция, истински образец на сбирка, съставена с култура, с добър усет и, разбира се, с известна доза късмет. Тя не бе нито дотам обемиста, че да те затрупа, нито разводнена от посредствени работи, нито разностилна. Всяко платно говореше, разбира се, за своя автор, ала всички те, взети като ансамбъл, говореха нещо и за характера и вкуса на човека, който ги бе подбрал.

* * *

В служебната работа често се случваше не само аз да търся хора, но и мене да ме търсят. От тия, които ме търсеха, обикновено нямах особена полза, тъй като те идваха за своя, а не за моя изгода, и все пак се налагаше да ги приемам и да изслушвам най-различни предложения. Така веднъж в посолството се яви и тоя своеобразен колекционер, за когото искам да кажа няколко думи, без да го назовавам.

Човекът бе висок на ръст, нито млад, нито твърде стар, с неподвижно и някак сънливо лице. Той изложи предложението си твърде обстойно и много логично, с тая малко подозрителна обстойност и логичност, присъща на хора, обсебени от идея-фикс, която са свикнали да отстояват често пред околните. Историята, освободена от подробните аргументи, се свеждаше до следното:

Този френски гражданин всъщност бе българин, но от много отдавна се бе преселил тук. Служител в Националната библиотека, той бе стигнал до идеята да си създаде лична библиотека и в продължение на дълги години бе превръщал всичките си спестявания в книги, така че в настоящия момент притежаваше едно трудно оцени по състояние от десетки хиляди тома. И понеже вече бе станал човек на възраст и понеже не бе забравил, че е българин, той ни предлагаше цялото свое съкровище при известни условия за обезщетение.

Излагането на тия основни мисли отне на събеседника ми, а също и на мене като слушател цял един час, тъй като бе съчетано с безброй подробности без особено значение. Но при цялата тази изчерпателност, аз все пак не разбрах най-главното: какви са по характера си тия няколко десетки хиляди тома.

— Най-различни — отвърна непознатият. — От всички области на знанието.

— А има ли между тях ценни неща?

— Как може да няма?

— Ценните неща струват и много пари — забелязах. — Ето например за това нещо съм дал четиридесет хиляди, и то след като толкова време съм изчаквал да го намеря на една все пак достъпна цена.

При тия думи посочих поставените върху скрина десет тома — прочутия каталог на графичното творчество на Домие от Делтей.

— За четиридесет хиляди аз ще купя три хиляди… пет хиляди книги — заяви самоуверено посетителят, като едва погледна томовете.

Зависи какви книги…

— Книги… Хубави книги… Само че вие не знаете къде да ги търсите. Вие купувате от големите книжарници и, разбира се, ви скубят.

— А как сте могли с една скромна заплата да си позволите подобни разходи?

— Аз, знаете, съм полиглот и съм си отворил малка кантора за превод на чужди документи. Това ми носи известен добавъчен доход.

Сетне той се върна отново на своето:

— Какво ще кажете за предложението ми?

— Сам разбирате, че не мога да кажа нищо, преди да съм видял книгите.

— А как искате да ги видите? Ами че това са огромни купища. Ето, в тази кантора, дето работя, съм събрал няколко тона и хазяинът иска да ме изгони, понеже съм щял да му продъня пода с книгите си. Ами в къщи? Стаите, зимникът, таванът — всичко е пълно с книги и все така — на купища. Как искате да ги видите?

— Не се безпокойте — казах, — няма да ги разглеждам една по една. Обаче все пак трябва да хвърля един общ поглед.

Той отстъпи на края, но така, сякаш отстъпваше пред един каприз. Характерът на книгите бе, изглежда, за него въпрос без значение. И това ми стана съвсем ясно, след като видях самите книги.

Кантората, за която бе споменал, се намираше на ул. „Ришельо“. Това бе усойна и тъмна стая, заета почти до половината от огромна камара книги, застрашаваща наистина да продъни пода на старата сграда. И съвсем не бе необходимо да прехвърлям томовете един по един, за да установя, че се касае за сбиротък, внушителен единствено по обема си.

Все пак, за да бъда чист пред съвестта си, посетих и дома на библиотекаря — малка едноетажна къща в далечно предградие. Домакинът се задоволи да ми покаже само една от стаичките, задръстена от книги, складирани на вързопи или просто на безредни купища. Порових се напосоки — оръфани учебници, технически наръчници, остарели с половин век, статистически годишници от периода преди войната, белетристика и поезия от съвършено неизвестни или отдавна забравени автори, отделни томове от големи исторически трудове, ръководства за отглеждане на цветя, нравоучителни книжлета, булевардни романи в брошури и какво ли не. Между целия този боклук понякога се появяваше и някое случайно попаднало томче с известна, макар и съвсем скромна стойност. Допускам, че ако бих имал търпението и времето да прехвърля десетките хиляди книги, складирани в зимника и тавана на къщата, вероятно бих сполучил да отделя няколко десетки такива томчета, които човек би могъл за много по-малко време да си достави от букинистите на съвсем ниска цена.

— Боя се, че голяма част от вашите книги не представляват особен интерес — забелязах, като се стараех да се изразявам възможно по-меко.

— За вас лично — да — отвърна невъзмутимо домакинът. — Но всяка книга си има своето значение. Всяка книга без изключение може да се окаже нужна някому. И ако Френската национална библиотека например събира всичко, не виждам защо Софийската библиотека да не прави същото. Аз при моите покупки се ръководя именно от подобен обективен и научен принцип, а не от субективни вкусове. И затова купувам всичко. Абсолютно всичко. Без подбор и пристрастие.

Обещах, че ще изпратя подробно съобщение за предложението му, и наистина го изпратих, за да получа тъкмо отрицателния отговор, който бях очаквал. Впоследствие научих, че библиотекарят въпреки патриотичните си декларации вече е правил подобни оферти и в някои други посолства. Допускам, че и след нашия отказ е продължил да обикаля посолствата, както обикаляше пазарищата.

Зървах го понякога из вехтошарските сборища в предградията да се движи с бавната си широка крачка, стиснал под мишница сгънатия празен чувал или метнал го на гърба си, вече наблъскан с книги. Човекът само бегло ми кимаше отдалеч, а понякога се правеше, че не ме вижда, и бързаше да изчезне, уплашен вероятно, че мога да го сподиря и да открия местата, отдето се снабдяваше с тази изобилна и тъй евтина стока.

Веднъж наистина ми се случи да вървя по дирите му доста време, макар и съвсем не за да го следя. Това стана на прочутия „Фоар а ла ферай“, Панаирът на железарията, устройван всяка пролет и всяка есен и траещ по цяла седмица.

Панаирът на железарията се простираше на километри разстояние по средата на широк булевард, започващ от площада на Бастилията. Тук всъщност имаше твърде малко железария и твърде много най-различни антикварски стоки, като се почне с боклуците за по няколко франка и се свърши с бижутата и мебелите за стотици хиляди. Движех се сред вехториите, изложени в сглобяемите барачки, по сергиите или направо върху тротоара, и си мислех как всичко това изглежда богато, разнообразно и примамливо отдалеч и как, след като приближиш, неизменно установяваш, че тук наистина има всичко освен онова, което търсиш. Бронзовете се оказваха безвкусици от времето на сецесиона, картините — посредствени копия или дилетантски упражнения, африканските скулптури — образци на серийната занаятчийска продукция.

Докато си мислех по тия неща и оглеждах бегло стоката, библиотекарят вървеше на двайсетина метра пред мене и не ми бе трудно да го следя, защото стърчеше с една глава над навалицата. Понякога той спираше тук-там, както и аз спирах тук-там, додето най на края се застигнахме и сблъскахме съвсем естествено на мястото, където бяха струпани най-много книги. Това бяха няколко огромни купчини, над които върху летва бе закачена табелка с лаконичен надпис: „Десет франка тома.“ Библиотекарят тутакси ме забеляза и се загърби, сякаш за да ми попречи да надникна в купчините, но аз просто ги задминах и се отправих към няколко етажерки, дето букинистът бе изложил по-скъпата стока. Това като че поуспокои моя познат, който клекна и се зарови в боклука.

— Мога да дам по пет франка на парче — чух го след малко да казва.

— Пет франка? Днес един вестник струва двайсет франка, приятелю — забеляза вехтошарят.

После, след къса пауза, добави:

— А колко тома ще вземете по пет франка?

— Колкото събере чувалът. И утре пак ще дойда.

— А, така може! Тогава, взимайте! Тая смет и без туй не си плаща даже транспорта.

Отминах нататък, защото и по-скъпата стока на букиниста беше също смет. Спрях десетина метра по-далеч при друг антиквар, изложил няколко стойки с дебели папки, които поне отдалеч изглеждаха обещаващи.

Все още се ровех из гравюрите, когато видях, че библиотекарят се изправя, нарамва тежкия чувал и тръгва с бавната си тромава стъпка в обратна посока.

Може би всичко у тоя човек бе почнало с налудничавия план да си осигури една добра рента срещу няколко десетки хиляди тома, лишени от всякаква стойност. А може би, напротив, той бе почнал да трупа книгите ден подир ден и чувал след чувал и едва впоследствие идеята-мираж бе засияла в главата му. При всички случаи той вече дотам бе завладян от страстта, че навярно до края на дните си щеше да събира тия оръфани томчета със същата неутолима алчност, с която скъперникът трупа жълтиците. Това беше краят на пътя, дъното на ямата, епилогът на деградацията — събирачеството зарад самото събирачество, опоетизирването на боклука, превръщането на сметта в обект на колекционерска страст.

И все пак, субективно погледнато, той бе по своему щастлив и животът му бе по своему осмислен, макар и чрез една безсмислица, и старото му сърце изпитваше същите тръпки на задоволство, каквито изпитва богатият колекционер на антична скулптура или на живописни шедьоври. Човекът, който живее с една блестяща красавица, не е непременно по-щастлив от този, който е влюбен в една грозна и глупава жена.

През всички тия години, прекарани в кръстосване на Париж надлъж и нашир, увлечението ми до голяма степен бе подхранвано и от мисълта как великолепно ще подредя находките си, когато се върна в София. Вероятно просто бях забравил точните размери на квартирата си, защото, когато най-сетне се прибрах и докарах от митницата сандъците, оказа се, че няма къде да се обърна.

По-късно жилището ми се разшири, а и една част от книгите бяха пренесени в зимника, но вече желанието ми за подреждане като че бе поизстинало. А още по-късно жилището отново се оказа тясно, тъй като започнах да събирам картини.

В света на парижките антиквари и колекционери живописта беше най-скъпата стока. Като се изключат съвсем бездарните, безвкусни платна, всичко правено с блажни бои се предлагаше доста скъпо и аз, естествено, предпочитах да се сдобия с графичен шедьовър на голям майстор, вместо да купя картина от второстепенен художник.

Дали защото спомените за нашето изкуство бяха поизбледнели в паметта ми, или защото сега вече можех да го сравнявам с онова, което се произвеждаше и продаваше с такъв рекламен шум на Запад, но когато се върнах, разбрах по-ясно от всякога какви талантливи и оригинални художници работят у нас.

Отначало поставях картините една до друга на пода, като ги облягах на стените. Сетне почнах да ги нареждам и върху шкафовете с книги. После трябваше да ги складирам на цели купища върху гардероба, в ъглите на коридора, изобщо навсякъде, където все още имаше малко свободно място.

В апартамента винаги ухаеше на блажни бои, главно поради картините на Генко, който ги носеше съвсем мокри. Чистенето на стаите и дори изваждането на една книга от някой рафт бе неизменно свързано със сложни размествания на платна. А когато някой художник си поискваше работата, за да я покаже на изложба, налагаше се да предприемам продължителни операции, тъй нато обикновено картината се оказваше чак в дъното на някоя грижливо подредена купчина. Додето на края стигнах до извода, че следва или да поема риска от смърт чрез задушаване, или да огранича покупките до степента на разумното.

Тогава обаче се появи нумизматиката. Имам смътното подозрение, че внезапно пламналата страст към монетите се дължеше до голяма степен на дребните им размери. Опасността от задушаване тук бе заменена с опасност от разоряване. За пръв път през живота си започвах да правя сбирка в съвсем непозната за мене област, нещо, което бързо бе разбрано и от моите доставчици, така че поне додето се ограмотя, успях да пръсна сума пари за изтрити и повредени монети без всякаква стойност.

Монетата е в края на краищата едно миниатюрно произведение на скулптурата. И не само внушителните старогръцки тетрадрахми, но и малките римски денари излъхват очарованието, присъщо на всяка автентична художествена творба. В случай обаче, че скулптурата е все още налице, сиреч, че монетата е добре запазена. Но добре запазените монети, поне по времето на моето увлечение, бяха вече рядкост, без да говорим за цените, отдавна надхвърлили курса на западните борси. Така че постепенно изстинах към това почти безплодно събирачество. И минах на ордените.

Много неща са казани и написани за женската суетност, но когато човек проучи историята на ордените, трябва да стигне до извода, че мъжката суетност не е по-малка. Тия безбройни звезди и кръстове от най-различни векове, увенчани с корони, оградени с дъбови или лаврови венци, с лъвове или орли, украсени с разноцветни емайли или монтирани върху пищни огърлия, не отстъпват по блясък на много дамски бижута. За мое щастие у нас особени рядкости не се срещаха. И понеже не можеш да бъдеш колекционер на нещо, което липсва, аз събрах това, което можах да събера, и минах на друго.

Другото бяха пощенските марки. Може би тази страст се пробуди от случайно възкръсналите детски спомени. Може би тя бе просто последица на известно вдетиняване. Но така или иначе, когато ми се случеше да се отбия в дюкянчето, дето филателистите правеха срещите си, и когато виждах из класьорите ония хубави стари марки, които някога като малък можех само да гледам по витрините прималял от копнеж, изпитвах неведнъж изкушението да си набавя някои серии без всякакво намерение да правя колекция. Но и филателията е както всички други неща. В началото взех само десетина поредици, единствено с оглед на естетическите им качества. После си казах, че трябва да направя поне една генерална колекция на България. След туй минах към Съветския съюз. Сетне обхванах Европа. Додето на края взеха да казват за мене: „Той събира света.“ Това наистина бе малко силно казано. Но не бе и съвсем далеч от истината.

А сетне усетих, че почвам да изстивам и към марките. Може би защото, както вика братовчедка ми, съм от зодията на близнаците с тяхното пословично непостоянство. Това замиране на страстта ме успокоява, но и донейде ме тревожи. Какво ще стане, казвам си, ако деградацията продължи. Вероятно ще почна да събирам значки или кибритени кутии. И в полумрака на притворените ми очи бавно минава високата фигура на библиотекаря, прегърбена под тежкия чувал с непотребни книги.

Понякога в нощите на безсъница, каквито са всичките ми нощи, се изправям пред някой бронз или разгръщам папка с графики и за момент усещам далечен полъх от очарованието, обхванало ме в деня, когато съм открил тази скулптура или тази гравюра.

Понякога изваждам една картина, само една, сядам насреща й, гледам я дълго и усещам, също като стария Коро, че от тази картина ми става добре. И най-добре ми става от картините на най-близкия приятел, които са най-скъпи, макар да не ми струват нищо, защото съм ги получавал като подарък. И тогава си помислям, че човек всъщност не може да има чак толкова много любими произведения, както не може да има чак толкова много истински приятели, и че ако се касае за обикновени произведения-познайници, то какъв смисъл да задръстваш с тях къщата си и не е ли по-добре да разполагаш с малко повече свободно място, и за себе си, и за приятелите си.

И се питам дали тази жажда да имаш възможно повече и по-разнообразни неща не е всъщност тъй безплодна и изпепеляваща, като похотта на ония женкари, които ненаситно скачат от жена на жена и които при целия огромен брой на завоеванията си всъщност никога нито веднъж не са изпитали истинската любов.

Но каква полза от такива разсъждения, щом те идват не преди, а подир случилото се. Всичко туй, което ме заобикаля, вече е част от мене, всеки бронз, всяка картина, всяка гравюра са отломъци от нещо станало и спомени за нещо станало и цялата им пъстра неразбория е отзвук от неразборията вътре в мене. Те са част от мене, от лутанията ми и от загубените дни, от надеждите ми и от илюзиите, част от спомените ми и част от кошмарите и аз все още се улавям насън, че бродя из някакви огромни и мрачни вехтошарници и се ровя в папки със странни и тревожни изображения, и възлизам по чудовищни купчини от прашни томове, които се сриват под нозете ми, и пълзя из потънали в паяжина зимници сред зеленясали от влагата бронзове, и виждам мъртвешките лица на старите генерали, дошли да си искат от мене ордените.

И струва ми се, че чувам в глухотата на нощта гласовете на всички тия неща и всяко от тях говори на своя си език и за своите си работа, защото не може една африканска скулптура и една гола Диана да говорят по един и същ начин, и тоя шепот, възлизащ от всички ъгли на стаята, понякога почва да става тъй настойчив и оживен, че ми иде да им тегля някоя ругатня и да кажа стига сте ми надували главата, но не казвам нищо, защото в края на краищата вината е само моя, щом съм се нагърбил с повече, отколкото мога да нося.

И в такива минути се сещам за китайския креват.

Това бе станало по време на странствуванията ми из Отел Друо. Бях се озовал напосоки в една зала, дето се разпродаваха произведения на източното изкуство и търгът едва бе започнал, и посетителите бяха съвсем малко на брой. И както винаги при подобни търгове, най-първо се продаваха обемистите вещи, за да се стигне в часа на най-голямото оживление до редките дреболии от слонова кост и скъпоценен камък.

Прислужникът бе внесъл някаква кръгла и висока масичка от масивно червено дърво, цялата в най-сложни резби, когато комисарят обяви:

— Тази масичка спада към ансамбъла на един китайски креват. Четири подобни масички се издигат в четирите ъгъла на импозантната мебел. Богата резба и инкрустация със седеф… Истински образец на китайска фантастика… Да започнем от десет хиляди…

Десет хиляди бе смешно ниска цена не само за кревата, но дори за една масичка. Десет хиляди… С тия пари едва ли можеше да се купи дари най-калпавата кушетка.

— Десет хиляди… — повтори комисарят, който явно бързаше да свърши с по-грубата работа. — Един път… Два пъти…

— Единайсет хиляди — обади се лениво някакъв пълен мъж, застанал до мене.

— Господинът в центъра… Единайсет хиляди… Един път… Два пъти…

Чукчето се вдигна високо във въздуха и в тоя миг чух с лека изненада собствения си глас:

— Дванайсет хиляди…

Не бях дори видял кревата, тъй като бе складиран в съседното помещение. Но масичката наистина бе като приказка. Жалко беше да оставя тоя квартален вехтошар да отнесе под носа ми приказката.

— Дванайсет хиляди… господинът отдясно…

Пълният мъж ме погледна с леко пренебрежение.

— Дванайсет хиляди… Един път… Два пъти…

Очаквах да чуя до себе си ленивия глас, когато чукчето ненадейно удари рязко по катедрата и аз станах собственик на китайския креват.

Отидох оттатък, за да огледам стоката и да проуча как ще я пренеса.

— Ето, това е — рече прислужникът и посочи в ъгъла.

Ъгълът обаче беше пълен с цяла редица огромни предмети, затуй попитах:

— Кое точно?

— Всичко — отвърна оня. — Всичко туй е все вашият креват…

В момента не можах да си дам сметка дали декларацията ме зарадва, или уплаши. „Всичко туй“ бяха не само четирите масички, но и две огромни табла, целите в резба и инкрустации, и още две широки и най-вече дълги дъски, също в резба, и четири високи стълба, върху които вероятно трябваше да виси балдахинът, покрити с разни змейове и птици от червено дърво, без да се броят множество по-малки части.

Прислужникът вероятно усети стъписването ми и за да ме окуражи, промърмори:

— Разкошно нещо… Вижте само колко резба… Сигурно е правена с години… Наистина разкошно нещо… Макар и малко обемисто…

— А как ще го пренеса?

— Ами слезте долу. Край задния вход винаги има камиони.

Намерих камион, обаче шофьорът, преди да определи цената, поиска да види стоката.

— Това тежи… — отсъди той, като се опита да вдигне масивния дебел ствол на една от масичките. — До Монсо ще ви струва три хиляди, включително и пренасянето.

— Че аз целия креват съм го взел за дванайсет хиляди…

Онзи сви рамене:

— Значи, с моите три хиляди ще станат петнайсет. Това е нищо за такава рядка мебел.

И тъй рядката мебел парче по парче постепенно бе прехвърлена в огромния камион. А половин час по-късно започна обратната операция на разтоварването.

— Вие сте купили цяла трапезария! — възкликна портиерът, като подаде глава от стаичката си.

— О, не, само един китайски креват. Ще мога ли временно да го оставя в преддверието, додето разчистя място горе?

— Да, обаче само временно — отвърна портиерът.

Решението се оказа добре дошло за шофьора. Но макар да му спестих катеренето по стълбите, той дори не помисли да намали от цената.

— Какво е онова нещо долу? — запита подозрително жена ми, когато малко по-късно се прибра от пазар.

— Кое нещо? — избъбрах разсеяно, без да вдигам очи от вестника.

— Ами ония там черни резби, дето приличат на дъски от олтар… Надявам се, че не си ги ти домъкнал…

— Това не е никакъв олтар — забелязах, — а истински китайски креват… Разкошна мебел…

— И колко даде за тая чудовищна вещ?

— Дребна работа… Дванайсет хиляди…

Тя, разбира се, не повярва. И аз да бях на нейно място, нямаше да повярвам. Креватът дори и като обем вдъхваше представа за далеч по-сериозна сума.

— Само да не си ми го дотътрал тук! И без това няма къде да се обърнем.

Апартаментчето наистина бе твърде тясно — две малки стаички, разделени от един също тъй малък хол, и всичко туй вече достатъчно пълно с наши и чужди мебели. Тая подробност обаче съвсем не интересуваше портиера, както сам той се постара да ми обясни подир няколко дни. Останалите наематели протестирали, че преддверието било обърнато на склад. Още повече, някои от тях имали малки деца, които се плашели от всички тия черпи чудовища, издълбани в дървото.

— Тогава помогнете ми поне да го качим горе — рекох унило.

— Оставете това на мене — отвърна с готовност портиерът, което означаваше „дайте хиляда франка“.

Той обаче така се изпоти и задъха от пренасянето, че се наложи да удвоя сумата, която бе обичайна за по-дребни услуги.

Жена ми за щастие бе по туй време с детето в градината. Ние с портиера си плюхме на ръцете, прехвърлихме в хола мебелите от крайната стая и разположихме там многобройните органи на кревата-чудовище.

— Ако искате, можем и да го сглобим — предложи портиерът. — Боя се обаче, че ще заеме цялата стая.

— Излишно е да го сглобяваме — рекох. — Както виждате, това нещо може да служи за всичко друго освен за креват.

— Вярно — кимна оня. — Затова пък е тъй просторно, че бихте могли да се разхождате отгоре му с мотоциклет.

Въздържам се да описвам сцената при завръщането на жена ми. Човек в края на краищата има право на някои малки семейни тайни.

От този ден нататък жилището ни намаля с една стая, също като да бяхме пуснали квартирант. И този квартирант, безмълвен, но обременителен, благоволи да се шири в самостоятелното си помещение чак до нашето заминаване. А когато дойде часът на заминаването, неприятностите избухнаха с нова сила.

Преди всичко налагаше се да подготвя съответна опаковка за чудовището, тъй като дървото — макар и много здраво на вид — всъщност твърде лесно се чупеше по посока на жилките и продължителното пътуване можеше да унищожи цялата разкошна резба. Облицовката с амбалажен картон и шперплат повиши стойността по издръжката на кревата с още няколко хиляди. А сетне дойдоха и трудностите с митницата.

— Сигурни ли сте, че всичко това са части на креват? — запита подозрително чиновникът, като оглеждаше внушителната камара от сандъци и сандъчета с най-различни форми.

— Креват е — потвърдих, — само че китайски.

— Китайски или не, но оттук през живота ми са минали хиляди кревати, може да ми вярвате, обаче такова чудо за пръв път виждам.

Той се приближи до една от касите и се опита да я повдигне, което не му се удаде, поне в първите няколко минути.

— Това дяволски тежи — установи мрачно митничарят, като си поемаше дъх. — Сигурни ли сте, че наистина се касае за креват?

— Креват е — отвърнах, — само че китайски. Не можете да си представите какво тежко дърво…

При тия думи погледнах красноречиво към случайно озовалата се в ръката ми банкнота.

— Навярно нещо като абанос… — предположи чиновникът, който също бе забелязал странната поява на банкнотата.

— Точно така: също като абанос… само че червено…

Макар и не от абанос, чудовището тежеше няколкостотин килограма и за всеки един от тия килограми следваше да се плати по тарифата, така че се получи сума, далеч надхвърляща цената на покупката.

Два месеца по-късно много от тия премеждия, обогатени с редица добавъчни подробности, се повториха наново на родна почва. Додето най-сетне един следобед, изтощен физически и в пълна нервна депресия, се отпуснах безсилно на стола сред квартирата си, задръстена от сандъците, приютяващи гигантските органи на чудовището.

— Най-после у дома — промърморих, за да си вдъхна малко бодрост.

И тутакси се сетих, че всъщност вече не разполагам с никакво „у дома“, защото квартирата е изцяло и безвъзвратно заета от китайския креват.

Но всяко търпение, дори и това на колекционера, има някакви граници. И аз започнах все по-често да се улавям, че кроя най-пъклени планове, за да се освободя от тая кошмарна мебел, преследваща ме тъй неотстъпно, както Тартарен е бил преследван от своята камила.

„Ако през София течеше река — мислех си, — работата щеше да бъде лесна… Или ако в къщи имаше някоя голяма печка…“ Само че вкъщи нямаше печка. Имаше парно. Не разполагах и с познат шофьор на камион, за да стоваря кревата в някой по-късен час на нощта на площад „Славейков“ и тихичко да изчезна в мрака.

Зимникът… Това бе първата ми идея. Само че зимникът вече бе пълен до тавана с книги. Опитах се да сключа споразумение с някого от съседите, но хората не държаха мазета, за да приютяват в тях китайски кревати. Додето един ден портиерът, този добър човек, ми подшушна:

— А бе сложи го тоя багаж в общата пералня… Тя и без това е празна, защото вече никой не я използува. Каква ти пералня в тая мръсотия.

За портиера мръсотията очевидно бе някакво свръхестествено явление, към което той самият бе съвсем непричастен. Но мръсотия или не — на следния ден касите с китайския креват се озоваха в общото помещение, където и досега лежат, запълнили половината зимник.

Един-единствен път надникнах при чудовището, понеже търсех някакви рамки, които не можех да си спомня де съм сложил. Установих, че някой е разковал сандъците, въобразявайки си навярно, че вътре лежат съкровища. Но частите на кревата си бяха на мястото. И това съвсем не ме учуди.

А в дъното на единия от сандъците се бе разположила шарена котка, приютила тук наскоро родените си котенца.

— Е, все пак — рекох си, — значи, и моят китайски креват се е оказал полезен за някого.

И като се наведох, погалих леко пухкавите котенца, а майката жално измяука, вероятно уплашена да не задигна рожбите й.

— Не бой се — казах. — Щом си легнала в скута на това чудовище, не вярвам някой да те доближи. Него, знаеш, всички винаги са го избягвали. Всички освен един глупак, чието име ще се въздържа да назова от скромност.