Дж. Р. Уорд
Тъмна любов (54)

51

В предверието на хирургическото отделение Хавърс свали латексовите си ръкавици и ги хвърли в един контейнер за биологични отпадъци. Гърбът го болеше. Беше прекарал часове наред наведен над Рот, докато зашие вътрешностите му и се погрижи за раната на шията му.

— Ще оживее ли? — попита Мариса, когато той излезе от операционната. Чувстваше се отпаднала, след като бе дала толкова много кръв. Беше бледа, но се държеше.

— Скоро ще разберем. Надявам се да оживее.

— Аз също. — Тя вървеше до него, избягвайки погледа му.

— Мариса…

— Знам, че съжаляваш. Но не на мен трябва да поднесеш извиненията си. Трябва да започнеш от Бет. Ако е готова да те изслуша.

Вратата се плъзна и се затвори със свистене.

Хавърс затвори очи. О, боже мой, болката в гърдите му. Болката от стореното, което вече никога не може да се поправи.

Хавърс се облегна на стената и свали хирургическата шапка от главата си.

Слава богу, Слепия крал беше с организъм на истински воин. Тялото му беше силно, волята — огромна. Макар че нямаше да оцелее без почти чистата кръв на Мариса.

А може би помогна и присъствието на неговата тъмнокоса шелан. Бет, както й беше името, не се отдели от него по време на цялата операция. И въпреки че воинът беше в безсъзнание, главата му беше обърната към нея. Тя му говореше непрекъснато часове наред, докато накрая гласът й съвсем пресипна. Беше все още вътре при него, макар да беше толкова изтощена, че едва се крепеше на краката си. Отказа да прегледат собствените й рани и не хапна нищо. Просто стоеше при своя хелрен.

Залитайки, Хавърс отиде при дълбокия умивалник. Хвана се за ръбовете от неръждаема стомана и впери поглед в канала. Повдигаше му се, но стомахът му беше празен.

Братята бяха отвън. Чакаха новини от него. Освен това, знаеха какво беше направил.

Преди Хавърс да влезе и да започне да оперира. Тормент го беше сграбчил за гърлото. Воинът се беше заклел, че ако Рот умре на операционната маса, братята ще обесят Хавърс с главата надолу и ще го бият с голи юмруци, докато изтече и последната му капка кръв, направо в дома му.

Нямаше съмнение, че Зейдист им беше разказал всичко.

Господи, само ако можех да върна времето назад, помисли си Хавърс. Как искам изобщо да не бях ходил в онази уличка.

Трябваше да е наясно, че никога не трябва да се обръща към член на братството с такава предателска молба. Дори към лишения от душа.

След като направи предложението си на Зейдист, братът го беше погледнал втренчено с ужасните си черни очи и Хавърс веднага разбра, че е допуснал грешка. Зейдист може и да беше изпълнен с омраза, но нямаше да измени на своя крал и беше засегнат, че искат такова нещо от него.

— Ще убия безплатно — беше изръмжал Зейдист. — Но само ако трябва да убия теб. Махай се от очите ми, преди да съм извадил ножа си.

Уплашен, Хавърс се беше втурнал навън, но се оказа, че някой го преследва и той предположи, че сигурно е лесър. За пръв път попадаше на жив мъртвец и се изненада, че членът на обществото беше с толкова светла коса и кожа. И все пак създанието беше въплъщение на злото в най-чистия му вид и готово да извърши убийство. Заклещен в един ъгъл на уличката, загубил ума си от страх, Хавърс започна да говори, както за да се свърши работата, която искаше, така и за да не го убият. В началото лесърът беше скептичен, но Хавърс имаше дарбата да бъде убедителен и думата крал, която повтаряше често, привлече вниманието на зомбито. Даде му исканата информация и лесърът си тръгна. Зарът беше хвърлен.

Хавърс дишаше тежко, събирайки кураж да излезе в коридора.

Поне можеше чистосърдечно да се закълне пред братята, че е направил всичко възможно при операцията.

Макар че не ставаше въпрос да спаси собствения си живот. Нищо не можеше да оправдае постъпката му. За това, което беше направил, го чакаше смърт, въпросът беше кога ще умре.

Не, в операционната той беше направил всичко по силите си, защото само по този начин можеше да се реваншира за ужасната си постъпка. И защото петимата въоръжени до зъби вампири и свирепият човек, които чакаха отвън, изглеждаха така, сякаш им се къса сърцето.

Но нито едно от тези неща не беше истинският му мотив. Разтърси го като ток парещата болка в очите на тъмнокосата Бет. Познаваше това изражение на ужас и безсилие. То беше изписано на собственото му лице, когато гледаше как умира неговата шелан.

Хавърс наплиска лицето си с вода и излезе в коридора. Братята и човекът го погледнаха очаквателно.

— Преживя операцията. Сега можем само да чакаме. — Хавърс се приближи към Тормент. — Веднага ли ще ме отведете?

Воинът го изгледа сурово и с гняв.

— Ще те оставим жив, за да се грижиш за него. След това можеш да се самоубиеш.

Хавърс кимна и чу тих плач. Погледна по посока на звука и видя Мариса, запушила устата си с ръка.

Понечи да отиде при нея, но човекът препречи пътя му, поколеба се и после й подаде една кърпичка. Тя я взе и си тръгна.

 

 

Бет положи главата си в края на възглавницата на Рот. От операционната маса го бяха прехвърлили на едно болнично легло, но нямаше да го местят в обикновена стая за пациенти. Хавърс беше решил да го задържи в хирургическото отделение, в случай че спешно се наложи повторна операция.

В помещението с бели стени беше студено, но някой я беше наметнал с кожено палто. От кръста надолу беше увита в одеяло. Не си спомняше кой се е погрижил за нея.

Чу някакво прищракване и погледна към множеството машини, към които беше прикачен Рот. Провери показанията на всяка от тях, въпреки че нямаше представа какво означават. Щом никоя от алармите не се беше задействала, трябваше да приеме, че всичко е наред.

Звукът се чу отново.

Тя погледна към Рот. И скочи на крака. Той се опитваше да каже нещо, но устата му беше пресъхнала и езикът му беше надебелял.

— Шшш. — Тя хвана ръката му и застана така, че да види лицето й, ако случайно отвори очи. — Тук съм.

Пръстите му стиснаха нейните. След това отново се унесе.

Господи, изглеждаше ужасно, блед като плочките на пода в операционната. Очите му бяха хлътнали дълбоко в черепа.

На гърлото му имаше дебела превръзка. Коремът му беше покрит с тампони от марля и памук, виждаха се дренажните тръбички. Вливаха му физиологичен разтвор и болкоуспокояващи с помощта на интравенозна система, от едната страна на леглото му висеше катетър. От гърдите му стърчаха преплетените жици на ЕКГ апарата. Но беше жив. Засега. И беше дошъл в съзнание, макар и за миг.

През следващите няколко дена състоянието му не се промени. Идваше в съзнание и отново се унасяше, като че ли за да провери дали Бет е до него, преди да се заеме отново с херкулесовата задача да изцели тялото си.

Накрая все пак тя трябваше да поспи. Братята й донесоха по-удобен стол, някой й даде възглавница и одеяло. Малко по-късно се събуди, все още стискайки ръката на Рот.

Хапна нещо насила, само защото Тормент и Уелси настояваха. Взе си душ в клиниката. Набързо. Когато се върна, Рот размахваше буйно ръце и крака, а Уелси беше изпратила да повикат Хавърс.

Веднага щом Бет хвана ръката му, той се успокои. Не знаеше колко време ще чакат. Но всеки път, когато той идваше в съзнание, в нея се вливаха нови сили.

Можеше да чака. Можеше да го чака цяла вечност.

 

 

Рот дойде на себе си изведнъж и мозъкът му бързо заработи. В един момент не усещаше нищо, в следващия мозъчните му клетки вече функционираха. Не знаеше къде се намира и клепачите му бяха прекалено тежки, за да ги отвори, затова набързо обследва тялото си. Долната половина беше наред, краката му си бяха на място и можеше да движи пръстите си. А, ох. Усещаше корема си така, все едно го бяха надупчили с лост за смяна на гуми. Но гръдният му кош беше здрав. В шията си усещаше пареща болка. Ръцете му бяха добре, пръстите…

Бет.

Беше свикнал да усеща дланта й в своята. Къде беше тя? Очите му се отвориха.

Беше точно до него, седнала на един стол и положила глава върху леглото. Изглежда спеше. Първата му мисъл беше, че не трябва да я буди. Личеше си, че е изтощена. Но му се искаше да я докосне. Имаше нужда от това. Опита се да протегне свободната си ръка, но тя сякаш тежеше двеста килограма. Опита се, напрягайки волята си, да прехвърли ръка през тялото си, придвижвайки я по завивката сантиметър по сантиметър. Не знаеше колко време му отне това. Може би часове.

Но накрая докосна кичурче от косата й. Усещането за копринената й мекота беше като същинско чудо.

Той беше жив, тя също.

Рот заплака.

Щом усети потрепването на леглото, тя се събуди, обзета от паника. Първото, което видя, беше ръката на Рот. Пръстите му се бяха заплели в дълъг кичур от косата й. Погледна към лицето му. От очите му се стичаха сълзи.

— Рот! Любов моя. — Тя се наведе към него и приглади косата му назад. Той беше много изтощен. — Боли ли те?

Той отвори уста, но не се чу звук. Почувства, че го обзема паника, отвори толкова широко очи, че се виждаше бялото покрай ириса.

— Спокойно, любов моя, спокойно. Просто се отпусни — каза тя. — Искам да ми стиснеш ръката веднъж за „да“ и два пъти за „не“. Боли ли те?

Не.

Тя нежно избърса сълзите от бузите му, обрамчени от бакенбарди.

— Сигурен ли си?

Да.

— Да повикам ли Хавърс?

Не.

— Искаш ли нещо?

Да.

— Нещо за ядене? За пиене? Кръв?

Не.

Той се размърда, бледите му, неспокойни очи я гледаха умолително.

— Шшш, всичко е наред. — Тя го целуна по челото. — Само се успокой. Ще отгатнем от какво имаш нужда. Разполагаме с много време.

Очите му се спряха на сплетените им ръце и отново се върнаха към лицето й. Пак погледна към ръцете им, после към лицето й.

— Искаш мен? — прошепна тя. — Имаш нужда от мен?

Той стисна ръката й и не я пусна.

— О, Рот… Твоя съм. Заедно сме, любов моя.

Сълзите бликнаха от очите му, гърдите му се тресяха от хлипането, дишането му беше неравномерно и мъчително. Тя взе лицето му в ръцете си, опитвайки се да го успокои.

— Няма нищо. Никъде няма да ходя. Няма да те оставя. Обещавам ти. О, любов моя…

Накрая той се поуспокои. Сълзите намаляха. От устата му излязоха хриптящи звуци.

— Какво казваш? — Тя се наведе към него.

— Исках да… те спася.

— Направи го, Рот, спаси ме.

Устните му потрепериха.

— Обичам… те.

Тя го целуна леко по устата.

— И аз те обичам.

— Ти. Върви. Спи. Сега.

След това затвори очи от изтощение. Погледът й се премрежи. Тя постави ръка на устата си и на лицето й трепна усмивка. Нейният прекрасен воин се беше завърнал. И се опитваше да й дава нареждания от болничното си легло.

Рот въздъхна и като че се унесе в сън. Когато се увери, че той почива спокойно, тя се протегна и си помисли, че братята ще се зарадват, когато научат, че той се е събудил и е бил достатъчно добре, за да проговори. Може би ще намери телефон, за да се обади в дома на Дариъс.

Надникна в коридора и не можа да повярва на очите си.

Братята и Бъч се бяха проснали на пода точно пред вратата на операционната като жива бариера. Мъжете спяха дълбоко, изтощени не по-малко от нея. Вишъс и Бъч се бяха подпрели на стената един до друг, между тях имаше малък телевизор и два пистолета. Рейдж се беше проснал по гръб и похъркваше с кинжал в ръка. Тормент беше подпрял глава на коленете си. Фюри лежеше на едната си страна и притискаше към гърдите си звезда за мятане, сякаш това го успокояваше.

Къде беше Зейдист?

— Ето ме тук — каза той тихо.

Тя подскочи и погледна вдясно. Зейдист беше въоръжен до зъби. На хълбока му се виждаше прикрепен пистолет, на гърдите му се кръстосваха кинжали, в ръката си премяташе верига. Блестящите му черни очи я гледаха, без да мигат.

— Мой ред е да съм на стража. Редуваме се на смени.

— Толкова ли е опасно тук?

Той сви вежди.

— Не знаеш ли?

— Какво?

Той сви рамене и огледа коридора. Първо в едната, после в другата посока. Проучваше го внимателно.

— Братството пази своето. — Отново погледна към нея. — Никога няма да оставим теб или него без защита.

Бет усети, че той избягва отговора, но нямаше намерение да настоява. Единственото, което имаше значение, беше, че тя и Рот са в безопасност, че съпругът й се възстановява.

— Благодаря ти.

Зейдист бързо сведе поглед.

Как се крие от всяка проява на топлота, помисли си тя.

— Колко е часът? — попита Бет.

— Четири следобед. Между другото, днес е четвъртък. — Зейдист поглади с ръка подстриганата си нула номер глава. — Е, как е той?

— Събуди се.

— Знаех, че ще оживее.

— Наистина ли?

Устната му се повдигна в озъбена усмивка, сякаш се канеше да направи някаква неприлична забележка, но се въздържа. Очите му бяха вперени в нея, белязаното му лице беше безизразно.

— Да, Бет. Наистина. Никакви пушки не могат да го държат далече от теб.

След това Зейдист отмести погледа си.

Другите се размърдаха. Миг по-късно до един бяха на крак и отправиха очи към нея. Тя забеляза, че Бъч се чувства много добре сред вампирите.

— Как е той? — попита Тор.

— Достатъчно добре, за да се опита да ми нарежда какво да правя.

Братята се засмяха. Смехът им беше изпълнен с облекчение. С гордост. С обич.

— Някой от вас двамата има ли нужда от нещо? — попита Тор.

Бет се вгледа в лицата им. Всички я гледаха с очакване. Като че ли се надяваха да им възложи някаква работа.

Това наистина е моето семейство, помисли си тя.

— Мисля, че с нас всичко е наред. — Бет се усмихна. — И съм сигурна, че той скоро ще иска да види всички ви.

— А ти? — попита Тор. — Ще издържиш ли? Не искаш ли да си починеш?

Тя поклати глава и отвори вратата на операционната.

— Докато той не излезе оттук на собствените си крака, няма да мръдна от леглото му.

 

 

Когато вратата се затвори зад Бет, Бъч чу Вишъс да мърмори под нос.

— Тя е прекрасна жена, нали? — каза Ви.

В отговор се чу ниско, одобрително ръмжене.

— Освен това пази Боже да й се изправиш на пътя — продължи Ви. — Господи, да я беше видял, когато влязохме в онзи хамбар. Изправила се беше до тялото му, готова да се бие с мен и ченгето с голи ръце, ако трябва. Да го защити, като лъвица малкото си, загряваш ли?

— Дали има сестра? — попита Рейдж.

Фюри се засмя.

— Ти няма да знаеш как да се държиш, ако попаднеш на достойна жена.

— Това от теб ли го чувам, безбрачнико? — Но след това Холивуд потърка небръснатата си брада, като че ли размишляваше за превратностите на съдбата. — По дяволите, Фюри, вероятно си прав. Все пак, защо да не може един мъж да си помечтае.

— Разбира се, че може — промърмори Вишъс.

Бъч се замисли за Мариса. Надяваше се, че тя ще слезе долу, но не я беше виждал, откакто се прибра горе тази сутрин след операцията. Изглеждаше толкова разстроена и объркана, но все пак способна да разсъждава. Брат й скоро щеше да умре. Съвсем скоро, щом Рот се възстанови.

На Бъч му се искаше да отиде при нея, но не беше сигурен дали ще приеме компанията му. Просто не я познаваше добре. Бяха прекарали толкова малко време заедно.

Само любопитство ли проявяваше тя? А може би свежа кръв, която искаше да опита? Или нещо повече?

Бъч погледна към коридора, като че ли тя щеше да се появи поради силата на желанието му.

Господи, колко много искаше да я види. Само за да се увери, че е добре.