Дж. Р. Уорд
Тъмна любов (32)

29

— Е, Бъч, ще останеш ли докато свърша? — попита Аби с усмивка, като му наля още един скоч.

— Може би.

Не че му се искаше, но след още няколко чашки може би щеше да промени мнението си. При положение че успее да го вдигне, като е пиян.

Тя погледна към някакъв мъж зад гърба на Бъч, смигна му и му показа деколтето си.

Презастрахова се. Вероятно идеята беше добра.

Мобилният телефон на Бъч завибрира на колана му и той побърза да отговори.

— Да?

— Намерихме още една мъртва проститутка — каза Хосе. — Реших, че ще искаш да знаеш.

— Къде? — Бъч скочи от високия стол до бара, сякаш бързаше за някъде, но после бавно се покатери обратно.

— На „Трейд“ и „Пета“. Но не идвай. Къде си сега?

— В „Макграйдърс“.

— Десет минути?

— Ще бъда тук.

Бъч избута чашата си настрани, внезапно обзет от отчаяние. Така ли щеше да свърши? Пиян всяка вечер? А може би като частен детектив или охранител, докато не го изхвърлят за неизпълнение на служебните му задължения? Сам в двустайния си апартамент, докато черният му дроб не се скапе?

Не си падаше по планирането, но май беше крайно време все пак да си направи някакъв план.

— Не ти ли харесва уискито? — попита Аби, притиснала чашата към гърдите си.

Той протегна импулсивно ръка към проклетото нещо, вдигна чашата до устата си и глътна съдържанието й наведнъж.

— Браво.

Но когато Аби посегна да му налее още едно питие, той покри чашата си с ръка.

— Мисля, че ми стига за тази вечер.

— Както кажеш — усмихна се тя, когато той поклати глава. — Е, знаеш къде да ме намериш.

Да, за съжаление.

На Хосе му трябваха повече от десет минути, за да стигне до бара. Мина половин час, преди Бъч да види детектива да си проправя път през тълпата клиенти — мрачна фигура във всекидневно облекло.

— Познаваме ли я? — попита Бъч още преди Хосе да е седнал.

— Пак от момичетата на Голямото татенце. Карла Рицоли, с прякор „Бонбонче“.

— Същият начин на действие?

Хосе си поръча чиста водка.

— Да, прерязано гърло, много кръв. По устните й имаше остатъци от някакво вещество, като че от устата й е излизала пяна.

— Хероин?

— Вероятно. Първата работа на съдебния лекар утре сутринта е да й направи аутопсия.

— Открихте ли нещо на местопрестъплението?

— Стреличка. Като тези, с които стрелят по животните. Дадох я за анализ. — Хосе глътна водката на един дъх. — Чух, че Голямото татенце е бесен и иска да си отмъсти.

— Да, добре. Да се надяваме, че ще си го изкара на приятеля на Бет. Може би, ако му обяви война, копелето ще изпълзи от скривалището си. — Бъч се подпря с лакти на бара и потърка възпалените си очи. — Дявол да го вземе, не мога да повярвам, че тя го защитава.

— И аз не съм предполагал, че може да се случи такова нещо. Тя най-после си избра някой…

— И той се оказа пълен боклук.

Хосе се огледа.

— Ще трябва да говорим с нея.

— Да, така си и мислех. — Бъч се опита да фокусира погледа си, като присви очи. — Слушай, утре смятам да се срещна с нея. Дай първо аз да я поразпитам, а?

— Не мога, О’Нийл. Не си…

— Можеш, разбира се. Просто я извикай вдругиден.

— Разследването върви с пълна пара…

— Моля те. — Бъч не можеше да повярва, че се моли. — Хайде, Хосе. Имам по-голям шанс да я накарам да проговори.

— Защо мислиш така?

— Защото тя беше там, когато той едва не ме уби.

Хосе сведе поглед към мръсния плот на бара.

— Имаш един ден. И по-добре никой да не знае, защото капитанът направо ще ми отреже главата. Независимо от вашия разговор, ще трябва да я разпитам в участъка.

Бъч кимна. Аби се приближи с танцова стъпка, понесла бутилка скоч в едната си ръка и бутилка водка в другата.

— Изглеждате ми жадни, момчета — каза тя ухилено. Подканата в прелъстителната й усмивка и празния й поглед беше станала по-явна и отчаяна сега, когато нощта приближаваше своя край.

Бъч си помисли за празния си портфейл. За празния си кобур. За празния си апартамент.

— Трябва да се отърва от нея — промърмори той, смъквайки се от стола. — Тоест, да се махна оттук.

 

 

Изстрелът улучи Рот в ръката и от ударната му сила тялото му се завъртя. Падна, но веднага се изправи на крака и прикривайки се, бързо се заизмъква извън обсега на стрелеца, за да не му даде възможност да го улучи пак.

Петият лесър се беше появил незнайно откъде. Пушката му с рязана цев беше добре заредена и готова за стрелба.

Рот се скри зад един бор и набързо огледа раната си. Не беше много дълбока. Разкъсани бяха само кожата и мускулите. Костта не беше засегната, значи можеше да продължи да се бие. Извади една от звездите си и излезе иззад дървото. В този момент избухна светлина и освети просеката. Той отскочи обратно към сенките. О, господи! Сега щяха да си го получат. Звярът в Рейдж излизаше навън. И щеше да стане мътна и кървава.

Очите на Рейдж запламтяха с бяла светлина като фарове. Трансформиращото се тяло беше ужасяваща гледка — то цялото се пукаше и цепеше. На негово място се появи страховито чудовище, цялото покрито с люспи, които блестяха на лунната светлина, и с огромни нокти, раздиращи въздуха. Преди лесърите да разберат какво става, звярът ги погна и започна да ги разкъсва със зъби, докато кръвта им потече по гърдите му като река.

Рот стоеше настрани. Беше виждал това и преди и знаеше, че звярът няма нужда от помощта му. Дявол го взел, ако се приближи твърде близо до него, сигурно щеше да се прости с някоя част от тялото си.

Когато всичко свърши, чудовището нададе протяжен рев, толкова силен, че дърветата се превиха и клоните им се изпочупиха.

Беше истинска касапница. Беше невъзможно да се идентифицират лесърите, защото тела нямаше. Звярът беше погълнал дори дрехите им.

Рот излезе на полянката. Съществото се извърна, като дишаше тежко.

Рот заговори тихо, с отпуснати отстрани ръце. Рейдж беше някъде там, вътре и преди да се е показал, нямаше начин да е сигурен, че звярът помни кои са братята.

— Справихме се страхотно — каза Рот. — Ти и аз. Правили сме го и преди.

Гръдният кош на звяра се повдигаше и спускаше, ноздрите му леко потрепваха, като че ли душеше нещо във въздуха. Пламтящите му очи се впериха в кръвта, която се стичаше по ръката на Рот. Звярът изпръхтя и показа ноктите си.

— Забрави. Ти си свърши работата. Вече си сит. Сега позволи на Рейдж да се върне.

Грамадната глава се затресе напред-назад, а люспите на звяра започнаха да вибрират. От гърлото му се изтръгна пронизителен вопъл в знак на протест, след това отново избухна светлина.

Рейдж тупна на земята чисто гол и зарови лице в прахоляка.

Рот изтича до него, коленичи и го докосна с ръка. Кожата на воина беше хлъзгава от потта и той трепереше като новородено на хладния въздух. Усетил докосването му, Рейдж се размърда. Опита се да повдигне глава, но не успя.

Рот взе ръката му и я стисна. Обратното превъплътяване винаги беше адски болезнено и температурата на тялото рязко се повишаваше.

— Спокойно, Холивуд, добре си. Справяш се добре.

Свали якето си и грижливо го загърна.

— Само лежи спокойно и ме остави да се погрижа за теб, става ли?

Рейдж измърмори нещо и се сви на кълбо.

Рот отвори мобилния си телефон и набра един номер.

— Вишъс? Трябва ни кола. Веднага. Поднасяш ме. Не, трябва да прибера нашето момче. Току-що ни навести другото му „аз“. Кажи на Зейдист да не се мотае.

Затвори и погледна Рейдж.

— Мразя това — каза братът.

— Знам. — Рот отметна лепкавата, пропита с кръв коса от лицето на вампира. — Ще те отведем у дома.

— Стана ми гадно като стреляха по теб.

Рот се усмихна меко:

— Ясно.

 

 

Бет се размърда в леглото и зарови по-дълбоко глава във възглавницата.

Нещо не беше наред.

Отвори очи точно когато дълбок мъжки глас наруши тишината.

— Мамка му, какво е това тук?

Тя мигновено се изправи и ужасено погледна по посока на звука. Мъжът, надвесил се над нея, беше с черни, безжизнени очи. Неравен белег прорязваше жестокото му лице от горе до долу. Косата му беше много къса и явно беше обръсната. Дългите му бели кучешки зъби бяха оголени.

Тя изпищя.

— Обожавам този звук — каза мъжът с усмивка.

Бет затисна устата си с ръка.

Господи, този белег. Минаваше по челото, носа и през цялата буза и завиваше обратно покрай устата. Краят на белега, подобен на буква „S“, придърпваше ъгълчето на горната му устна, от което на лицето му сякаш играеше непрекъсната презрителна усмивка.

— Възхищаваш се на това произведение на изкуството? — попита той провлечено. — Трябва да видиш и останалата част от тялото ми.

Очите й се спряха на широките му гърди. Носеше плътно прилепнала черна риза с дълги ръкави. Под тъканта на гърдите му се очертаваха две малки халки, като че ли имаше пиърсинг на зърната. Отново погледна към лицето му и видя татуировка във формата на черна лента около шията му и плът в меката долна част на лявото му ухо.

— Красив съм, нали?

Студеният му поглед беше като кошмар, тъмна бездна без никаква надежда за спасение, същински ад. Белегът не е най-лошото, помисли си Бет. Най-страшното нещо бяха очите му. Гледаше я така, сякаш й взимаше мярка за ковчег. Или искаше да я изнасили.

Бет се отдръпна и започна да се оглежда за нещо, което би могла да използва като оръжие.

— Какво? Не ме ли харесваш?

Тя погледна към вратата и той се разсмя.

— Въобразяваш си, че ще успееш да избягаш? — каза той и измъкна ризата от кожените си панталони. След това посегна към ципа. — Адски съм сигурен, че няма да можеш.

— Махни се от нея, Зейдист.

Чула гласа на Рот, Бет почувства огромно облекчение. Но забеляза, че е без риза и ръката му е превързана. Той почти не я погледна.

— Време ти е да си тръгваш, Зи.

Зейдист се усмихна хладно.

— Не искаш ли да споделиш тази жена с брат си?

— Не е твой тип. Ти харесваш само жените, на които плащаш.

— Тогава ще й дам една двадесетачка. Ако, разбира се, оживее след секса.

Рот продължаваше да се приближава към другия вампир, докато накрая се озоваха лице в лице. Въздухът около тях буквално пукаше, наелектризиран до краен предел от агресията им.

— Не я докосвай, Зи. Не я поглеждай. Просто кажи лека нощ и се разкарай оттук, мамка ти.

Рот свали бинта, под който се показа превръзката върху бицепса му. В средата имаше червено петно от избилата кръв, но беше готов да се бие с другия вампир.

— Обзалагам се, че те е яд, задето тази нощ ти трябваше кола, за да ви откара у дома и аз единствен се оказах наблизо — каза Зейдист.

— Не ме карай да съжалявам още повече за това.

Зейдист пристъпи наляво, Рот направи същото и закри Бет с тялото си.

Зейдист се изсмя сподавено. Смехът му наподобяваше дълбок, зловещ тътен.

— Наистина ли ще се биеш за човек?

— Тя е дъщерята на Дариъс.

Зейдист рязко наклони глава и се взря изпитателно в Бет с черните си, празни очи. След малко жестокото му изражение се посмекчи и на лицето му се появи почти незабележима усмивка. Втренчил поглед в очите й, той се зае да напъха ризата си в панталона. Все едно се извиняваше.

Но Рот не отстъпи дори и крачка.

— Как се казваш? — попита я Зейдист.

— Името й е Бет. — Рот закри полезрението на Зейдист с ръка. — Върви си.

Настъпи дълга пауза.

— Да. Добре. Както и да е.

Зейдист се отправи към вратата, като се движеше със същата дебнеща походка на готово за смъртоносен скок животно, както и Рот. Преди да излезе, се спря и погледна назад.

Някога сигурно е бил наистина красив, помисли си Бет. Макар че го загрозяваше не белегът, а адският огън в душата му.

— Приятно ми беше да се запознаем, Бет.

Когато вратата се затвори и ключалката щракна, тя най-после си отдъхна.

— Добре ли си? — попита Рот. Усети как погледът му пробягва по тялото й, а после и нежното докосване на ръцете му. — Той не… Той не те е докоснал, нали? Чух писъка ти.

— Не, не. Само ме изплаши. Събудих се, а той беше в стаята.

Рот седна на леглото. Дланите му все още изследваха тялото й, сякаш още не можеше да повярва, че е добре. Накрая се успокои и отметна косата й назад. Ръцете му трепереха.

— Ти си ранен — каза тя. — Какво е станало?

Прегърна я със здравата си ръка и я притисна към гърдите си.

— Нищо особено.

— Тогава защо ръката ти е превързана? И каква е тази кръв?

— Шшшт. — Той опря брадичката си на темето й. Тялото му трепереше.

— Зле ли ти е? — попита тя.

— Просто искам да те поддържа в обятията си за малко. Става ли?

— Разбира се.

Когато той престана да трепери, тя се отдръпна и попита:

— Какво ти е?

Рот взе лицето й в ръце и притисна устните си към нейните.

— Нямаше да го понеса, ако той… те беше отнел от мене.

— Кой, той ли? Не се притеснявай. За нищо на света няма да тръгна с него. — Миг по-късно внезапно осъзна какво имаше предвид. — Мислиш, че щеше да ме убие ли?

Не че не можеше да си го представи. Толкова студени. Тези негови очи бяха ужасно студени.

Вместо отговор Рот отново притисна устни в нейните. Но тя не му позволи да я целуне.

— Кой е той? И какво е станало с него?

— Не искам дори да си близо до Зи. Никога. — Приглади кичурче коса зад ухото й. Докосването му беше изпълнено с нежност, за разлика от гласа му. — Чуваш ли?

Тя кимна.

— Да, но какво…

— Ако той се появи в някое от помещенията и аз съм в къщата, идваш и ме намираш. Ако ме няма, заключваш се в една от стаите тук долу. Стените са стоманени и той не може да се материализира в тях. И никога не го докосвай. Дори и случайно.

— Той воин ли е?

— Разбираш ли какво ти казвам?

— Да. Но не е лошо да знам малко повече за него.

— Той е един от братята, но е почти без душа. За съжаление, имаме нужда от него.

— Защо, толкова ли е опасен? Или е опасен само за жените?

— Той мрази всички. Може би, с изключение на своя брат-близнак.

— Супер. Значи са двама?

— Слава богу, че имаме Фюри. Единствено той е в състояние да озапти Зи. Въпреки че дори и тогава не може да му се има доверие. — Рот я целуна по челото. — Не искам да те плаша, но трябва да приемеш това, което ти казвам, съвсем сериозно. Зейдист е животно, но мисля, че уважаваше баща ти, затова е възможно да те остави на мира. Но не мога да поема никакъв риск с него. Нито с теб. Обещай ми, че ще стоиш далеч от него.

— Обещавам. — Тя затвори очи и се притисна към Рот.

Той я обгърна с ръка, но бързо се дръпна и я изправи на крака.

— Ела. Да отидем в моята стая.

Когато влязоха в стаята, Бет чу някой да спира душа. Миг по-късно вратата на банята се отвори.

Появи се красивият като филмова звезда воин, когото беше видяла преди това да шие раните си. Около кръста му беше увита хавлиена кърпа, от косата му капеше вода. Пристъпваше бавно като осемдесетгодишен старец, като че ли го болеше всеки мускул от тялото му.

Боже мой, помисли си тя. Не изглеждаше никак добре и нещо не беше наред с корема му. Беше подут, сякаш е глътнал баскетболна топка. Бет не знаеше каква е причината и се зачуди дали раната му не се е инфектирала, защото го тресеше. Погледна към рамото му и сви озадачено вежди, защото едва различи белега му. Изглеждаше така, сякаш раната беше отпреди няколко месеца.

— Рейдж, братко, как си? — попита Рот и остави Бет.

— Боли ме коремът.

— Да. Мога да си представя.

Олюлявайки се, Рейдж се огледа с полузатворени очи.

— Прибирам се у дома. Къде са ми дрехите?

— Загуби ги — отвърна Рот и го прихвана през кръста със здравата си ръка. — Никъде няма да ходиш, ще спиш в стаята на Ди.

— Не.

— Не започвай пак. Не си играем на шикалки. Облегни се на мен, за бога.

Рейдж се отпусна и мускулите на гърба на Рот се напрегнаха, за да поеме тежестта му. Двамата бавно се отправиха към площадката и оттам в стаята на бащата на Бет. Тя ги последва и спря на дискретно разстояние, докато Рот помогне на брат си да легне в леглото.

Воинът отпусна главата си на възглавницата и моментално затвори очи. Постави ръка на корема си, но трепна от болка и я отпусна встрани, очевидно и най-лекото докосване беше мъка за него.

— Повдига ми се.

— Да, лошото храносмилане е гадна работа.

— Искаш ли няколко антрацида? — каза Бет, без да се замисля. — Или алказелцер?

Двамата вампири я погледнаха и тя се почувства като натрапник.

Как можа да постъпи така глупаво…

— Да — тихо отвърна Рейдж, а Рот кимна с глава.

Бет се върна за чантата си и реши да му даде алказелцер, защото съдържаше аспирин и щеше да облекчи болката му. После отиде в банята, напълни чаша с вода, пусна таблетката и изчака да се разтвори.

Върна се в стаята на баща си и подаде чашата на Рот. Но той отрицателно поклати глава.

— Ти ще се справиш по-добре, аз може да я разлея.

Тя се изчерви. Беше забравила, че едва вижда.

Наведе се към Рейдж, но не успя да стигне устата му. Повдигна халата си, качи се на леглото и коленичи до него. Почувства се неловко от близостта си до голия и мъжествен вампир в присъствието на Рот. Особено като се има предвид какво се беше случило с Бъч.

Но сега Рот изобщо нямаше за какво да се притеснява. Сексапилността на неговия събрат не я възбуждаше, въпреки че беше съвсем близо до него. А и той със сигурност не проявяваше сексуален интерес към нея, не и в състоянието, в което се намираше.

Повдигна внимателно главата на Рейдж и приближи чашата към красиво оформените му устни. Нужни му бяха пет минути, докато изпие течността на малки глътки. Когато свърши, Бет понечи да стане от леглото, но още преди да се е надигнала, той внезапно се обърна настрана, сложи главата си на скута й и я обгърна с мускулестата си ръка. Сякаш търсеше утеха.

Бет не знаеше как би могла да му помогне, но остави чашата и го погали по гърба, прокарвайки ръка по страховитата му татуировка. Шептеше думите, които сама би искала да чуе някой да й нашепва, когато се чувства зле. Дори започна да тананика. След малко напрежението в кожата и костите му изчезна и дишането му стана равномерно.

Когато се убеди, че Рейдж е заспал, тя внимателно се освободи от прегръдката му и се обърна притеснена към Рот. Той сигурно разбираше, че нямаше нищо…

Замря от изненада.

Рот не само че не беше ядосан, точно обратното.

— Благодаря ти — каза той дрезгаво и наведе почти смирено глава. — Благодаря ти, че се погрижи за моя брат.

Свали очилата си. И я погледна с безмерно обожание.