Дж. Р. Уорд
Тъмна любов (31)

28

Това вече е друго нещо, помисли си господин Х., като метна на рамо един изпаднал в безсъзнание цивилен вампир. Бързо го пренесе през алеята, отвори задната врата на минивана и хвърли жертвата си вътре като чувал с картофи. Покри старателно товара си с черно, вълнено одеяло.

Беше сигурен, че системата му за залавяне на вампири ще проработи, тъй като този път беше използвал ацепромазин, който беше по-силен от демоседана. Идеята му да използва конски транквиланти, вместо седативите, прилагани в хуманитарната медицина, наистина беше добра. Макар че, за да приспи вампира му бяха нужни две стрелички с ацепромазин.

Преди да седне зад волана, господин Х. погледна назад. Проститутката, която беше убил, лежеше във водосточния канал и наситената й с хероин кръв се стичаше в канализационната система. Тя, милата, даже му помогна с иглата. Разбира се, нямаше как да знае, че в спринцовката има чист, стопроцентов хероин. Или пък че ще вкара във вените си такова количество, което би могло да приспи дори и лос.

Полицията щеше да я намери до сутринта, но както винаги, той си свърши работата много чисто. Гумени ръкавици. Шапка, закриваща косата му. Плътни найлонови дрехи, от които не оставаха никакви нишки. И, Господ му беше свидетел, тя изобщо не се съпротивяваше. Господин Х. запали колата и спокойно се отправи към „Трейд стрийт“.

Предвкусвайки удоволствието, по горната му устна избиха ситни капчици пот. Възбудата и приливът на адреналина го накараха да съжали за дните, когато все още можеше да прави секс. Дори и вампирът да не разполага с никаква информация, остатъкът от вечерта обещаваше да бъде приятен.

Ще започна с чука, помисли си той. Не, по-добре със зъболекарската машинка. Под ноктите. Това щеше моментално да събуди вампира. В края на краищата, няма никакво удоволствие в това да измъчваш някой, който е в безсъзнание. Все едно да риташ труп — безсмислено хабене на силите. Това му беше ясно, като се има предвид как беше постъпил с тялото на баща си, когато го намери. Чу глух шум зад гърба си и обърна глава. Вампирът под одеялото се беше размърдал. Добре. Значи е жив.

Господин Х. погледна пътя и се начумери. Наведе се напред и стисна здраво волана. Пред него светеха стоп светлини. Колите бяха спрели в колона. На пътя бяха поставени оранжеви конуси, а синьо-белите светлини показваха присъствието на полиция.

Катастрофа?

Не. Полицейска блокада. Двама полицаи с фенерчета оглеждаха пътуващите в колите. Имаше знак, на който пишеше: „ПРОВЕРКА ЗА АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ“.

Господин Х. натисна спирачките. Бръкна в черната си чанта, извади оръжието си със стреличките и изстреля още две във вампира, за да не вдига шум. През тъмните стъкла, както беше увит с черно одеяло, можеше и да не го забележат. Ако не мърда.

Когато дойде неговият ред, той свали прозореца. Един полицай се приближи и освети таблото на колата.

— Добър вечер — каза господин Х., като се стараеше да бъде любезен.

— Пили ли сте нещо тази вечер, господине?

Беше най-обикновен полицай на средна възраст. С коремче и рошави мустаци, които се нуждаеха от оформяне. Кичури сива коса стърчаха изпод фуражката му като водорасли. Беше досущ като овчарско куче, липсваха му само каишка против бълхи и опашка.

— Не, не съм пил.

— Ей, аз ви познавам.

— Така ли? — Усмивката на господин Х. стана по-широка, но беше вперил очи в гърлото на полицая. Ядно си помисли за ножа, скрит в джобчето на вратата на колата. Пресегна се и прокара пръст по дръжката му, за да се успокои.

— Да, вие учите сина ми на джуджицу. — Полицаят се извърна назад и фенерът му освети черната чанта, поставена върху пътническата седалка. — Даръл, ела да те запозная със сенсея на Фили.

Другият полицай се приближи с бавна крачка и господин Х. имаше време да се увери, че ципът на чантата е затворен. Не беше разумно да излага на показ пушката и деветмилиметровия Глок. Наложи се цели пет минути да любезничи с момчетата в сини униформи, като в същото време си представяше начините, чрез които можеше да ги накара да млъкнат.

Когато най-сетне включи минивана на скорост, осъзна, че ножът е в ръката му и лежи почти в скута му. Агресията му беше прекалено силна и трябваше да поработи, за да се освободи от нея.

 

 

Рот напрегнато се взираше в размазаните контури на едноетажната търговска сграда. През изминалите два часа заедно с Рейдж наблюдаваха Колдуелската академия за бойни изкуства, за да разберат дали се извършват някакви дейности и през нощта. Комплексът беше разположен в края на един малък търговски център и граничеше с горичка. Рейдж, който беше проучил внимателно мястото предишната нощ, смяташе, че заема площ от около шест хиляди квадратни метра.

Предостатъчно, за да бъде база на лесърите.

Паркингът се намираше пред академията и от едната страна имаше десет-петнадесет места за коли. Сградата беше с два входа. Двойна стъклена врата отпред и страничен вход без прозорец. От наблюдателния им пункт в гората се виждаше както празният паркинг, така и всички, които влизат и излизат.

Проверката на другите обекти не беше довела до нищо. Единственото, което научиха в спортната зала „Голдс“, беше за възобновяемото членство на разни маниаци на тема бодибилдинг. Залата затваряше в полунощ и отваряше в пет сутринта и беше спокойна през последните няколко нощи. Същото важеше и за залата за пейнтбол, която опустяваше след края на работното си време. Най-обещаващи бяха двете академии. Вишъс и близнаците наблюдаваха тази, която се намираше в другия край на града.

Макар че лесърите можеха да излизат през деня, те ловуваха нощем, защото това беше времето, когато наоколо се разхождат жертвите им. С настъпването на утрото те често се събираха в базите за вербуване и обучение на обществото, но невинаги. Освен това, тъй като лесърите често сменяха базите си, един обект можеше да действа в течение на месец, сезон или година, след което биваше изоставян.

Тъй като Дариъс беше мъртъв само от няколко дни, Рот се надяваше, че обществото все още не е сменило базата си.

Опипа часовника си.

— По дяволите, почти три часът е.

Рейдж се размърда зад дървото, зад което се беше прикрил.

— Предполагам, че Тор няма да се появи тази нощ.

Рот повдигна рамене. Адски много се надяваше с това темата да приключи. Но не се получи така.

— Това не е типично за него. — Рейдж направи пауза. — Но не ми изглеждаш изненадан.

— Не, не съм.

— Защо?

Рот изпука с пръсти.

— Сдърпах се с него. А не трябваше.

— Няма да те питам защо.

— Много умно от твоя страна. — След това, без сам да знае защо, Рот добави: — Трябва да му се извиня.

— Ти ме изненадваш.

— Толкова ли съм ужасен?

— Не — каза Рейдж без обичайното си перчене. — Просто не грешиш често.

Откровеността на Холивуд беше неочаквана.

— И все пак съм сигурен, че обидих Тор.

Рейдж го потупа по гърба.

— Нека ти кажа като човек, който често обижда другите, че има малко непоправими постъпки.

— Замесих и Уелси в цялата работа.

— Лошо.

— И чувствата му към нея.

— Добре си се накиснал.

— Да, прав си.

— Защо?

— Ами защото…

Защото се чувстваше като идиот, опитвайки се да постигне поне малко от всичко онова, което Тормент беше успял да направи за два века. Въпреки че по призвание беше воин, Тор беше запазил връзката си с една достойна жена — хубав, здрав съюз, скрепен с любовта им. Тор беше единственият от братята, успял да постигне това.

Рот се замисли за Бет. Представи си как идва при него и го моли да остане.

Боже мой, колко отчаяно искаше да я намери в леглото си, когато се върне. И не защото искаше да спи с нея, а за да заспи до нея. Да си почине малко, сигурен, че тя е в безопасност и е с него.

Дявол го взел. Имаше ужасното предчувствие, че ще трябва да остане с нея. За известно време.

— Защото? — подкани го Рейдж.

Носът на Рот долови нещо. Слабата сладникава миризма на бебешка пудра, донесена от лекия бриз.

— Приготви се, имаме гости — каза той и разтвори якето си.

— Колко са? — попита Рейдж и се завъртя.

В тишината на нощта дочуха чупенето на клонки и шумоленето на листа. Шумът постепенно се засили.

— Трима. Най-малко.

— Еха!

Лесърите идваха право към тях през една просека в гората. Говореха високо и вървяха, без да се крият, докато един от тях спря. Другите двама също спряха и млъкнаха.

— Добър вечер, момчета — каза Рейдж и излезе на открито. Рот се приближи крадешком. Докато лесърите обграждаха неговия брат и се готвеха за нападение, извадили ножовете си, той заобиколи зад дърветата.

След това излезе, вдигна един от лесърите във въздуха и борбата започна. Преряза гърлото му, но нямаше време да го довърши. Рейдж се беше заел с другите двама, но третият се канеше да го удари по главата с бейзболна бухалка.

Рот нападна лесъра, направил се на бейзболист, събори го на земята и заби кинжала си в гърлото му. Във въздуха се разнесоха хрипливи, сподавени стонове. Рот се огледа, за да види дали няма още лесъри и дали брат му не се нуждае от помощ.

Но Рейдж се справяше отлично.

Въпреки слабото си зрение Рот беше в състояние да оцени колко прекрасен беше воинът, когато се биеше. Удари с ръце и крака. Бързи движения. Животински рефлекси. Сила и издръжливост. Рейдж беше майстор на ръкопашния бой и лесърите падаха на земята отново и отново, като всеки път им беше нужно все по-дълго време, за да се изправят на крака.

Рот се върна при първия лесър и се наведе над тялото му. Прерови джобовете на гърчещия се от болка противник и взе всички лични документи, които можа да намери.

Тъкмо щеше да го промуши в гърдите, когато се разнесе изстрел.