Дж. Р. Уорд
Тъмна любов (41)

38

Мариса се усмихна при мисълта, че с всяка изминала минута харесваше човека все повече.

— Значи работата ти е да защитаваш своите. Това е добре.

Той се премести по-близо до нея на дивана.

— Ами всъщност не знам какво ще правя сега. Имам чувството, че ще се наложи да сменя работата си.

Ударите на часовника я накараха да се запита колко ли време са прекарали заедно. И кога ще изгрее слънцето.

— Колко е часът?

— Малко след четири сутринта.

— Трябва да тръгвам.

— Кога ще те видя пак?

Тя се изправи.

— Не знам.

— Искаш ли да вечеряме заедно? — Той бързо се надигна. — Или да обядваме? Какво ще правиш утре?

Тя не можа да не се засмее.

— Не знам.

Никога не я бяха ухажвали преди. Беше й много приятно.

— По дяволите — промърмори той. — Всичко развалям с тази моя ши… с това мое нетърпение, нали? — Той сложи ръце на хълбоците си и се загледа в килима, като че ли отвратен от себе си.

Тя пристъпи към него. Главата му рязко се вдигна.

— Бих искала да те докосна сега — каза тя тихо. — Преди да си тръгна.

Очите му заблестяха.

— Може ли? Бъч?

— Където поискаш — прошепна той.

Тя повдигна ръката си, като мислеше просто да я постави на рамото му. Но устните му я омайваха. Гледаше ги как се движат, докато изговаряше думите, и се питаше какъв ли вкус имат.

— Устните ти — каза тя. — Те са толкова…

— Какви? — Гласът му беше дрезгав.

— … красиви.

Докосна с пръст долната му устна. Бъч пое рязко дъх и тя усети раздвижването на въздуха с кожата си, а когато го изпусна с потрепване, той се върна топъл и влажен.

— Колко си мек — каза тя, проследявайки с връхчето на пръста си очертанията на устните му.

Той затвори очи. Тялото му излъчваше опияняващ аромат. Тя долови замайващото ухание още когато го видя за пръв път. Сега то изпълваше въздуха. Водена от любопитство, пъхна пръста си в устата му. Очите му се отвориха.

Почувства предните му зъби и липсата на дълги кучешки зъби й се видя странна. Плъзна пръста си по-навътре, вътрешността беше гладка, мокра и топла.

Той лекичко захапа пръста й. След това езикът му описа кръг около връхчето.

През тялото й все едно премина електрически ток.

— О…

Зърната на гърдите й настръхнаха. Усети слабост. И глад.

— Искам… — Тя не продължи, защото не знаеше какво да каже.

Бъч постави ръката си върху нейната и бавно изтегли главата си назад, смучейки пръста й по цялата му дължина, докато не излезе от устата му. С очи, приковани в нейните, той обърна ръката й с дланта нагоре, близна я по средата и притисна устни към кожата й.

Тя се наклони към него.

— Какво искаш? — попита той тихо. — Кажи ми, скъпа. Кажи ми какво искаш.

— Аз… не знам. Никога не съм се чувствала така.

Отговорът й сякаш развали магията. Лицето му потъмня и той пусна ръката й. Отдалечи се от нея и изруга вулгарно под нос.

Очите на Мариса започнаха да парят, когато той я отблъсна.

— Ядосах ли те?

Господи, в това отношение много я биваше с мъжете.

— Ядосан ли? Не, справяш се прекрасно. Истинска професионалистка. — Той прокара ръка през косата си. Изглеждаше така, сякаш се мъчеше да дойде на себе си. — Просто тази игра на невинност ми дойде малко в повече.

— Игра?

— Нали знаеш, на девственица с поглед на уплашена сърна.

Тя пристъпи напред, опитвайки се в същото време да намери отговор, но той протегна ръце, за да я спре.

— Достатъчно близо си.

— Защо?

— Моля те, скъпа. Престани.

Лицето й помръкна.

— Не те разбирам.

— О, така ли? — каза той. — Виж какво, можеш да ме възбудиш просто като си стоиш там. Не е необходимо да се преструваш на нещо, което не си. И аз… ъъъ, нямам проблем с твоя занаят. Нито ще те арестувам за това.

— Защо да ме арестуваш?

Той завъртя очи, но тя нямаше понятие за какво й говори.

— Тръгвам си — каза тя рязко.

Раздразнението му нарастваше с всеки момент.

— Почакай. — Той посегна и хвана ръката й. Но я пусна още в мига, в който я докосна. — Въпреки това искам да те видя пак.

Тя сви вежди с поглед към ръката, с която я беше докоснал. Бъч я търкаше, като че ли искаше да се освободи от усещането.

— Защо? — попита тя. — Очевидно ти е неприятно дори да ме докоснеш.

— Ъхъ. Да бе, сигурно. — Той я огледа цинично. — Виж какво, колко ще ми струва да те накарам да се държиш нормално?

Тя го изгледа гневно. Ако подобно нещо й се беше случило, преди да приключи с Рот, тя вероятно просто щеше да замълчи и да си отиде. Но не и сега.

— Не те разбирам — каза тя.

— Както и да е, скъпа. Кажи ми, толкова типове ли си умират по това да се правят на тирбушони, че си падат по тези преструвки?

Мариса не разбра добре жаргона му, но в общи линии схвана какво имаше предвид. Изправи възмутено гръб.

— Моля?!

Бъч я погледна със здраво стиснати челюсти. След това въздъхна.

— О, по дяволите — каза той и прокара ръка през лицето си. — Виж какво, забрави, окей? Да забравим, че изобщо сме се срещали…

— Никой никога не ме е имал. Моят хелрен не обичаше компанията ми. Така че никога не ме е целувал, докосвал или прегръщал мъж, почувствал страст към мен. Но не съм… Не съм недостойна. — Гласът й накрая потрепери. — Но досега никой не ме е пожелал.

Очите му се ококориха, като че ли му беше ударила плесница. Тя отмести поглед.

— И никога не съм докосвала мъж — прошепна тя. — Просто не знам какво да правя.

Бъч издиша продължително, като че ли изкара целия кислород от дробовете си.

— Света Марийо, майчице Божия — измърмори той. — Извинявай. Наистина съжалявам, кълна се. Аз съм… Голям задник съм, изобщо не те прецених правилно.

Ужасът му от това, което й беше наговорил, беше толкова истински, че тя леко се усмихна.

— Мисля, че си искрен.

— Да, дявол да го вземе. Да, искрен съм. Надявам се да не съм те обидил много. Е, как да не съм! Исусе Христе… Много съжалявам. — Той определено беше пребледнял.

Тя покри ръката му със своята.

— Прощавам ти.

Той се засмя недоверчиво.

— Не трябва. Трябва да ми се сърдиш известно време. Поне седмица, може би месец. Вероятно и по-дълго. Държах се неприлично.

— Но аз не искам да ти се сърдя.

Настъпи мълчание.

— Все още ли си съгласна да се видим утре?

— Да.

Не можеше да повярва на късмета си.

— Наистина ли? Господи, ти си светица, знаеш ли? — Протегна ръка и погали бузата й с пръст. — Къде, скъпа? Къде ти е удобно?

Тя се замисли за миг. Хавърс щеше да припадне, ако знаеше, че се среща с човек.

— Тук. Ще се срещнем тук. Утре вечер.

Той се усмихна.

— Добре. А сега как ще се прибереш? Да те откарам? Да извикам такси?

— Не, няма нужда.

— Почакай… преди да си тръгнеш. — Той се приближи към нея. Усети прекрасното му ухание и го вдъхна. — Мога ли да те целуна за лека нощ? Въпреки че не го заслужавам?

По навик тя му поднесе ръката си.

Той я пое и я притегли към себе си. Тя отново усети кръвта да пулсира в нея.

— Затвори си очите.

Тя ги затвори.

Устните му докоснаха челото й. После слепоочието й. Мариса отново отвори уста, задъхана от приятното чувство.

— Никога не можеш да ме ядосаш — каза той пресипнало. След това устните му докоснаха бузата й.

Тя очакваше Бъч да продължи. Когато нищо не се случи, отвори очи. Той я гледаше, сякаш беше някъде далеч.

— Върви — каза той. — Ще се видим утре.

Тя кимна. И се дематериализира направо от ръцете му.

Бъч извика и отскочи назад.

— По дяволите!

Сведе поглед към ръката си. Все още усещаше дланта й в своята. Все още усещаше парфюма й.

Но, дявол да го вземе, нея я нямаше. Пуф! В един миг беше пред него, а в следващия…

Бет влезе тичешком в стаята.

— Добре ли си?

— Не, мамка му, не съм добре — тросна се той.

В стаята се появи заподозреният.

— Къде е Мариса?

— Откъде да знам! Изчезна, мамка му! Пред… Тя беше… Държах ръката й и тя… — Говореше като откачен идиот, затова млъкна.

Но как да не откачи? Той харесваше законите на физиката такива, каквито ги познаваше. Земното притегляне задържаше всичко на проклетата планета на мястото му. За него формулата E=m.c² показваше за колко време може да стигне до някой бар.

Хората не изчезват току-така от някоя проклета стая.

— Да му кажа ли? — попита Бет гаджето си.

Заподозреният повдигна рамене.

— По принцип бих казал „не“, защото е по-добре да не знаят. Но като се има предвид какво е видял…

— Да ми каже какво? Че сте шайка…

— Вампири — тихо каза Бет.

Бъч я погледна раздразнен.

— Да бе. Я повтори, сладурче.

Но като чу разказа й, не можеше да повярва на ушите си.

Когато Бет млъкна, той просто я гледаше, облещил очи. Инстинктът му подсказваше, че не го лъже. Но му беше трудно да приеме истината.

— Не ти вярвам.

— На мен също ми беше трудно да повярвам.

— Обзалагам се.

Той закрачи из стаята. Искаше му се да пийне нещо. Двамата го наблюдаваха.

Накрая спря пред Бет.

— Отвори си устата.

Чу нисък, застрашителен звук зад себе си и усети студен полъх по гърба си.

— Няма нищо, Рот — каза Бет. — Успокой се.

Тя отвори уста и Бъч видя два дълги кучешки зъба, които със сигурност не бяха там преди. Посегна да ги докосне, коленете му се разтрепериха.

Една грамадна ръка стисна неговата, достатъчно силно, за да смаже китката му.

— Дори не си го помисляй — изръмжа гаджето на Бет.

— Пусни го — изкомандва тя тихо, макар че след като онзи го пусна, тя не отвори повече устата си. — Истински са, Бъч. Всичко това е… истина.

Бъч вдигна поглед към заподозрения.

— Значи ти действително си вампир, така ли?

— По-добре е да повярваш в това, ченге. — Едрото, тъмнокосо копеле се усмихна, при което се показаха чудовищните му кучешки зъби.

Е, инструментите му си ги бива, помисли си Бъч.

— Ухапа ли я, за да я превърнеш във вампир?

— Не става така. Или се раждаш вампир, или не.

— Какво разочарование за феновете на Дракула. Не можеш да се превърнеш във вампир по желание.

Бъч се стовари на дивана.

— Ти ли уби онези жени? За да им изпиеш…

— Кръвта? Не. С човешка кръв няма да оцелея дълго.

— Значи искаш да кажеш, че нямаш нищо общо с тяхната смърт? Но на местопрестъплението намерихме звезди за мятане, същите като тези, с които се беше запасил вечерта, когато те арестувах.

— Не съм ги убил аз, ченге.

— Ами онзи в колата?

Мъжът поклати глава.

— Не преследвам хора. Това, с което се боря, няма нищо общо с вашия свят. Бомбата ли? Тя уби един от нашите.

Бет простена.

— Баща ми — прошепна тя.

Мъжът я притегли в обятията си.

— Да. И търсим копелето, което го направи.

— Някаква представа кой е натиснал копчето? — попита Бъч, защото ченгето в него заговори.

Мъжът повдигна рамене.

— Имаме нещо предвид, но това е наша работа, не твоя.

Да, пък и Бъч нямаше защо да пита. Нали в момента не беше полицай.

Мъжът погали Бет по гърба и поклати глава.

— Не те харесвам, ченге. Случва се някой човек да ни пресече пътя. И ако представлява опасност за расата ни, ще го убия, независимо кой е и какъв е. Но няма да търпя да се избиват хора както преди, и то не само защото това ни излага на риск. — Той целуна Бет по устата и срещна погледа й.

В този момент останалите членове на групата влязоха в стаята. Под студените им погледи Бъч се почувства като бръмбар под стъклен похлупак. Или ростбиф, който се канят да нарежат.

Господин Нормален пристъпи и му предложи бутилката скоч, която държеше в ръката си.

— Това ще ти дойде добре.

Да, мислиш ли!

Бъч отпи една голяма глътка.

— Благодаря.

— Значи сега можем да го убием? — попита вампирът с козята брадичка и бейзболната шапка.

Гаджето на Бет каза рязко:

— Разкарай се, Ви.

— Защо? Той е просто човек.

— Моята шелан е наполовина човек. Мъжът няма да умре само защото не е като нас.

— Исусе, променил си се.

— Ти също ще трябва да се промениш, братко.

Бъч се изправи на крака. Щом ще обсъждат смъртта му, той искаше да вземе участие в дискусията.

— Оценявам подкрепата ти — обърна се той към мъжа на Бет. — Но нямам нужда от нея.

Приближи се към типа с шапката, като скришом стисна бутилката за гърлото, в случай че се наложи да фрасне някого по главата. Застана толкова близо до вампира, че носовете им почти се допряха. Усети как той се наежва и се готви за бой.

— С удоволствие ще се бия с теб, задник такъв — каза Бъч. — Вероятно ще загубя, но се бия, без да спазвам правилата, така че добре ще те подредя, преди да ме убиеш. — След това погледна шапката му. — Макар че няма да ми е приятно да пребия фен на „Ред Сокс“.

Зад него избухна смях. Някой каза:

— Ще бъде забавно да наблюдаваме боя.

Типът пред Бъч присви очи, докато заприличаха на две цепнатини.

— Наистина ли си фен на „Ред Сокс“?

— Роден съм и съм отрасъл в Южен Бостън. Не съм престанал да се хиля от 2004^[1].

Последва дълга пауза. После вампирът изсумтя.

— Не харесвам хора.

— Е, аз също не съм луд по вас, кръвопийците.

Още една пауза. Вампирът поглади брадата си.

— Как викат на двадесет момчета, които гледат Световните серии по телевизията?

— Нюйоркските янки — отвърна Бъч.

Вампирът гръмко се засмя, свали бейзболната шапка от главата си и я удари в бедрото. Изведнъж напрежението спадна.

Бъч изпусна дъх. Имаше чувството, че за малко се е разминал с колелата на грамаден камион с ремарке. Отпи отново от бутилката и реши, че тази шибана нощ е прекалено странна.

— Кажи ми, че Кърт Шилинг не беше бог — каза вампирът.

Останалите изстенаха. Един от тях измърмори:

— Ако заговори за Варитек, вдигам гълъбите.

— Шилинг беше истински боец — каза Бъч и изля в гърлото си още от малцовото уиски. Предложи скоча на вампира, той пое бутилката и отпи солидна глътка.

— Много си прав — каза вампирът.