Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (5)

4

Аеродрумът „Портаби“ е малък. Предполагам, че затова му викат аеродрум вместо летище. Имаше две малки писти и група постройки, ако три сгради може да се нарекат група. Иначе всичко беше чисто и подредено като в аптека, а пейзажът бе красив като на пощенска картичка. Аеродрумът се намираше насред обширна зелена долина, заобиколена от три страни от полегатите склонове на Смоуки Маунтинс. От четвъртата страна, зад постройките, се простираше пак долината. Тя се спускаше стръмно, с което ни подсказваше, че все пак е част от планината. Град Майъртън, Тенеси, се простираше под нас, а въздухът над него беше толкова чист, че блестеше, сякаш някой бе поръсил облаците с диамантен прах. Хрумнаха ми думи като девствен и кристален.

Това беше основната причина една от последните диви банди Дребни тролове от Смоуки Маунтинс да живеят в района. Ричард се канеше да защити магистърска степен по биология. Той бе изучавал троловете всяко лято в продължение на четири години, а през учебните срокове преподаваше. Когато учиш задочно, отива малко повече време, докато станеш магистър.

Вдишах дълбоко чистия въздух. Вече разбирах защо Ричард искаше да прекарва тук летата си. Това място беше точно като за него. Той си падаше по дейностите на открито. Представата му за забавление включваше почти всичко, което човек може да прави на открито сред природата: скално катерене, туризъм, риболов, лагеруване на палатка, каране на кану, наблюдение на птици… О, и пещернячество. Въпреки че, технически погледнато, когато си в пещера, не си на открито.

Когато казах, че Ричард е истински скаут, нямах предвид само нравствената му същност.

Към нас се запъти един мъж. Беше почти объл в кръста и носеше работнически гащеризон с петна от масло по коленете. Изпод шапката му с козирка се подаваше бяла коса. Очилата му бяха с квадратни стъкла и черна рамка. Докато крачеше към нас, мъжът бършеше ръце в някакъв парцал. Изражението на лицето му беше любезно и любопитно. Погледът му се измести от мен и се стрелна към спътниците ми, които слизаха един по един от самолета. После към ковчезите, които тъкмо разтоварваха от багажното отделение. Ашър беше в единия. Деймиън — в другия.

Ашър беше по-могъщият от двамата, но няколко века по-млад. Преди да умре, Деймиън е бил викинг, нямам предвид футболния отбор^[1]. Бил е истински нашественик, мародер, въоръжен с меч. Една нощ нападнал погрешен замък и тя го пленила. Дори да е имала някакво име, не съм го чувала. Била вампир-господар и владетелка в земите си — еквивалентът на Господар на града, когато на стотици мили околовръст няма град. Тя пленила Деймиън една лятна нощ преди хиляда години и го задържала. Той беше на хиляда години, но в съзнанието си го усещах като два пъти по-млад вампир. Бях решила, че е стотици години по-млад, защото не можех да приема, че някой може да съществува толкова дълго и да не стане по-могъщ и страховит. Деймиън беше страховит, но не колкото хилядолетен вампир. Той никога не е бил нещо повече от това, което бе и сега — трети или четвърти заместник в продължение на цяла вечност. Жан-Клод се споразумял за свободата на Деймиън, когато станал Господар на града. Откупил го. Нямах представа колко е струвал, но знаех, че не е било малко. Тя не е искала да се раздели с любимия си паж.

Мъжът каза:

— Бих се здрависал с вас, но работя по самолетите. Човекът на господин Найли ви чака в сградата.

Намръщих се.

— Господин Найли?

Той се намръщи на свой ред.

— Не сте ли от хората на господин Найли? Майло каза, че ще дойдете днес.

Той погледна към сградата отзад, оттам излезе висок мъж. Кожата му имаше цвят на кафе с две сметани. Косата му беше подстригана на пластове, така че изящно изваяното му лице беше открито. Носеше костюм, който бе по-скъп от повечето коли. Той се взря в мен и аз усетих мъртвешката тежест на погледа му въпреки разстоянието, което ни делеше. Липсваше само надписът „бияч“ на челото му.

— Не, не сме хората на господин Найли.

Това, че ни беше объркал, ме накара да се зачудя кой е господин Найли. Чу се глас:

— Това са хората, които очаквам, Ед.

Беше Джамил, един от личните телохранители на Ричард. Телохранителите му бяха кръстени на Скол и Хати — вълците, които преследват слънцето и луната в скандинавската митология. Когато ги настигнат, ще настъпи краят на света. Фактът, че телохранителите на водача са кръстени на същества, които ще доведат до гибелта на всичко, би трябвало да ви подсказва нещо за обществото на върколаците. Джамил играеше ролята на Скол за глутницата на Ричард, което означаваше, че е негов главен телохранител. Той беше висок и строен като танцьор, с широки рамене и изразени мускули — грациозна машина от плът. Беше с бял потник и свободен бял панталон с обърнати тесни маншети, шит по поръчка. Черни тиранти красяха горната половина на тялото му в тон с лъснатите му до блясък черни обувки. През едното си рамо беше преметнал бяло ленено сако. Тъмната му кожа блестеше на фона на белите дрехи. Косата му стигаше до кръста и беше сплетена на плитки, украсени с бели мъниста. При последното ни виждане мънистата бяха разноцветни.

Ед погледна назад към Джамил.

— Щом казваш.

Той ни изостави и се върна в главната постройка, не че това имаше някакво значение.

— Не знаех, че си тук, Джамил — рекох аз.

— Аз съм телохранителят на Ричард. Къде бих могъл да бъда?

Прав беше.

— Къде беше в нощта, когато уж е нападнал жената?

— Казва се Бети Шафър.

— Разговарял ли си с нея?

Той се облещи.

— Вече е обвинила в изнасилване хубав почтен бял младеж. Не, не съм разговарял с нея.

— Можеше да направиш опит да се впишеш в обстановката.

— В радиус от петдесет мили има само двама чернокожи и аз съм единият — каза Джамил. — Няма начин да се впиша в обстановката, Анита, затова не съм се и опитвал.

Усетих в думите му скрит гняв. Зачудих се дали е имал неприятности с местните. Изглеждаше ми много вероятно. Той не беше просто афроамериканец. Беше висок, хубав и атлетичен. Това само по себе си беше достатъчно, за да го направи „популярен“ сред тукашните селяни. Дългите му расти^[2] и убийствената му представа за мода ме наведоха на мисълта, че може да е осквернил последния хомофобски бастион на белите мъже. Знаех, че Джамил си пада по момичета, но бях готова да се обзаложа, че на много от местните мъжаги им е трудно да го повярват.

— Предполагам, че това е другият афроамериканец — нарочно не посочих Майло.

Той ни наблюдаваше с непроницаем, но прекалено напрегнат вид. Биячът винаги разпознава друг бияч и той вероятно изпитваше същото любопитство към Джамил, което ние изпитвахме към него. Какво търси професионален бодигард в дълбоката провинция?

Джамил кимна.

— Да, това е другият.

— И този не се вписва в обстановката — отбелязах. — Кой е той?

— Казва се Майло Харт. Работи за човек на име Франк Найли, който би трябвало да пристигне днес.

— Вие двамата да не сте си бъбрили?

— Не, но Ед знае всички новини.

— Защо му е бодигард на Франк Найли?

— Той е богат — отвърна Джамил, сякаш това обясняваше всичко, а може и така да беше. — Ще дойде тук, за да участва в някакви сделки за земи.

— И всичко това ти го каза механикът Ед?

— Джамил кимна.

— Той обича да си бъбри дори с мен.

— Бре! Пък аз те мислех за поредния празноглав красавец.

— Джамил се усмихна.

— Върша си работата, стига Ричард да ми позволи.

— Какво означава това?

— Означава, че ако ми беше позволил да го наглеждам, както трябва да прави изрядният Скол, изобщо нямаше да се стигне до обвинението в изнасилване. Щях да съм свидетел и нямаше да е само неговата дума срещу нейната.

— Може би трябва да поговоря с госпожица Шафър.

— Все едно ми четеш мислите, маце.

— Знаеш ли, Джамил, ти си единственият, който някога ме е наричал маце. Сигурно има някаква причина за това.

Усмивката му стигна до ушите.

— Ще гледам да го запомня.

— Какво се случи с Ричард, Джамил?

— Имаш предвид дали го е направил?

Поклатих глава.

— Не, аз знам, че не го е направил.

— Излезе на среща с нея — каза Джамил.

Изгледах го.

— Какви ги говориш?

— Ричард се опитваше да ти намери заместничка.

— И?

— И излизаше на срещи с всичко живо.

— Само срещи? — попитах аз.

Джамил премести сакото от рамото върху едната си ръка и започна да приглажда плата, без да ме поглежда.

— Отговори на въпроса ми, Джамил.

Той погледна към мен, почти щеше да се усмихне, сетне въздъхна.

— Не, не бяха само срещи.

— Спял е с когото му падне?

Трябваше да попитам. Джамил кимна.

Поразмишлявах за чутото секунда-две. Двамата с Ричард спазвахме целомъдрие години наред, всеки го беше решил поотделно. Аз несъмнено бях променила начина си на живот. Нима очаквах, че той ще остане непорочен, след като самата аз не бях? Влизаше ли ми в работата какви ги е вършил? Не, не ми влизаше. Така че свих рамене.

— Той вече не ми е гадже, Джамил. Освен това е голямо момче — свих отново рамене, понеже не бях съвсем сигурна как се чувствам, след като знаех, че Ричард е правил безразборен секс. Стараех се с всички сили да не изпитвам нищо, защото нямаше значение как се чувствам. Животът си беше негов и аз не бях част от него, не и по този начин. — Не съм тук, за да разследвам сексуалния живот на Ричард.

Джамил кимна по-скоро на себе си.

— Добре. Бях се притеснил.

— Какво, опасяваше се, че ще се ядосам, ще избухна и ще го зарежа да се оправя сам?

— Нещо такова — каза той.

— Правил ли е секс с жената, която му е предявила обвинение?

— Ако под това разбираш полов акт, не. Тя е човек — рече Джамил. — Ричард не се чука с хора. Страхува се, че са твърде крехки.

— Мисля, че току-що каза, че е спял с госпожица Шафър.

— Правеха секс, но без сношение.

Не бях девствена. Знаех, че има алтернативни варианти, но…

— Защо се е задоволявал по алтернативни начини с хората? Защо… защо не по стандартния начин?

— Сношението може несвоевременно да освободи звяра в нас. Не ти трябва да знаеш какво се случва, когато си с човек, който не подозира какъв си, и се преобразиш, докато си върху него или вътре в него — по лицето му премина сянка и той отвърна очи.

— Говориш така, сякаш ти се е случвало — отбелязах аз.

Той ме изгледа бавно и този път във вида му имаше нещо плашещо, сякаш си вдигнал очи и си видял, че решетките между теб и лъва в зоологическата градина изведнъж ги няма.

— Не е твоя работа.

Кимнах.

— Прав си, извинявай. Напълно си прав. Въпросът беше прекалено личен.

Но информацията беше интересна. Веднъж бях помолила Ричард да пренощува при мен. Да правим секс. Но той ми беше отказал — нямало да е честно да правим секс, преди да съм видяла как се превръща във върколак. Трябваше да се науча да приемам спокойно гледката. Но аз не успях, не и когато започна да кърви и да се гърчи върху мен. И сега се почудих дали отлагането не се е дължало донякъде на страх, че може да ме нарани. Възможно е.

Поклатих глава. Нямаше значение. Чакаше ме работа. Ако успеех да се съсредоточа достатъчно, може би щях да се справя. Бяхме дошли тук, за да го измъкнем от затвора, а не да се тормозя защо ли сме скъсали.

— Малко помощ за багажа няма да е излишна — провикна се Джейсън.

Той беше награбил по един куфар под всяка мишница. Зейн и Чери носеха един от ковчезите. Приличаха на носачи от погребално шествие. Натаниел лежеше по гръб върху другия ковчег. Беше си свалил тениската и си беше разпуснал косата. Ръцете му лежаха свити върху стомаха, очите му бяха затворени. Дали се преструваше на мъртъв, или се опитваше да хване тен?

— Малко помощ — повтори Джейсън и посочи с крак останалия багаж.

Два куфара и един пътнически сандък все още стояха недокоснати.

Тръгнах към тях.

— Господи, само един от тези куфари е мой. Чия е раклата за дрехи?

Зейн и Чери оставиха внимателно ковчега върху самолетната писта.

— Единият куфар е мой — каза Зейн.

— Другите три са мои — заяви Чери.

В гласа й се долавяше леко раздразнение.

— Кой е помъкнал сандъка?

— Жан-Клод го изпрати — намеси се Джейсън. — В случай че се срещнем с местния господар. Искаше да направим добро представление.

Изгледах намръщена сандъка.

— Моля те, кажи ми, че вътре няма нещо, което Жан-Клод планира да облека.

Джейсън се ухили. Поклатих глава.

— Не искам да го виждам.

— Може да извадиш късмет — отбеляза Джейсън. — Може вместо това да се опитат да те убият.

Изгледах го мрачно.

— Пълен си с добри идеи.

— Това ми е специалността — каза той.

Натаниел обърна глава и ме погледна, сключил ръце върху голия си корем.

— Мога да вдигна ковчега, но не е добре балансиран, за да го нося. Трябва ми помощ.

— Определено — рекох аз.

Той примигна към мен, като заслони очите си с една ръка. Аз се преместих, така че да закрия слънцето и да може да ме гледа, без да присвива очи. Натаниел ми се усмихна.

— Какви са тези слънчеви бани върху ковчег? — попитах.

Усмивката му помръкна, после напълно се стопи.

— Сцената в криптата — каза той, сякаш това обясняваше всичко.

Да, ама не.

— Не знам за какво говориш.

Той повдигна раменете и главата си от ковчега, като че ли правеше коремна преса. Коремните му мускули се стегнаха от усилието.

— Ама ти наистина не си гледала филмите ми?

— Съжалявам — казах аз.

Той се изправи до седнало положение и приглади с ръце косата си назад с привично движение. После я събра със сребърна шнола и преметна кестенявата опашка зад гърба си.

— Мислех, че сребърните бижута изгарят кожата на ликантропите при допир — отбелязах аз.

Той поразтръска опашката си и намести шнолата на безопасно място върху врата си.

— Така е.

— Предполагам, че в малки количества болката е стимулираща.

Натаниел се втренчи в мен със странните си очи. Беше само на деветнайсет, ала погледът му беше по-стар, много по-стар. По гладката му кожа нямаше никакви бръчки, но в очите му имаше сенки, които никога нямаше да изчезнат. Нуждаеше се от козметична хирургия на душата. Нещо, което да премахне ужасното бреме на познанието, което го бе направило такъв, какъвто е.

Както мъкнеше куфарите, Джейсън се приближи с накуцване до нас.

— В единия от филмите му се разказва за вампир, който се влюбва в невинен млад човек.

— Ти си ги гледал — отбелязах аз.

Той кимна.

Аз поклатих глава и взех единия куфар.

— Подготвил ли си ни кола? — обърнах се към Джамил.

— Микробус — отвърна той.

— Страхотно. Вземи един куфар и ме води към него.

— Не нося багаж.

— Ако се включим всички в носенето, ще натоварим микробуса два пъти по-бързо. Искам да видя Ричард колкото се може по-скоро, така че вземи нещо и престани да се правиш на капризна примадона.

Джамил ме изгледа продължително и преценяващо, после каза:

— Когато Ричард направи лупа някоя друга, няма да се налага да понасям обидите ти.

— Добре, но дотогава ще ги търпиш. Освен това не смятам, че съм те обидила, Джамил. Когато се случи, ще го разбереш със сигурност.

Той се изкиска тихо. Облече си сакото и взе сандъка. Щяха да са необходими двама силни мъже, за да го вдигнат. Той го вдигна, сякаш беше лек като перце. Отдалечи се, без да поглежда назад, и остави на мен последния куфар. Зейн и Чери хванаха отново ковчега и тръгнаха след него. Джейсън се затътри след тях.

— Ами аз? — попита Натаниел.

— Сложи си отново тениската и остани при ковчега. Не бихме искали някой да офейка с Деймиън.

— Познавам жени, които са готови да ми платят, за да си съблека тениската — каза той.

— Жалко, че не съм от тях — рекох аз.

— Да — каза Натаниел, — много жалко — и вдигна тениската от земята.

Оставих го седнал върху ковчега на самолетната писта със смачканата тениска в ръцете. Изглеждаше окаян по някакъв странен, ужасен начин. Съжалявах го. Беше имал тежък живот. Но вината не беше моя. Плащах му квартирата, така че не се налагаше да продава тялото си, за да оцелява, въпреки че познавах други стриптийзьори в „Престъпни удоволствия“, които успяваха да свържат двата края само със заплатата си. Може би Натаниел не умееше да харчи разумно парите си. Колко изненадващо.

Микробусът беше голям, черен и зловещ. Като возилата на серийните убийци в телевизионните филми. В реалния живот серийните убийци също карат микробуси, но обикновено са светли, на ръждиви петна.

Шофьор щеше да ни е Джамил. С Чери се качихме отпред при него. Багажът и всички останали се натовариха отзад. Очаквах Чери да ме помоли да седна по средата, защото бях поне петнайсет сантиметра по-ниска от нея, но тя нищо не каза. Просто пропълзя до средата, на седалката и подви крака пред таблото.

Пътят беше добре асфалтиран, почти без дупки и широк точно колкото да се разминат две коли, без да си остържат боята. Беше обграден от двете страни с дървета. Но от едната му страна имаше невероятно стръмен склон, а от другата — скалиста земя. Предпочетох да гледам към нея. Дърветата растяха достатъчно нагъсто, за да създават усещане за безопасност, но после се разделяха като огромна зелена завеса и внезапно се разкриваше гледка на мили околовръст. Илюзията изчезваше и човек разбираше колко високо се намира. Добре де, не беше колкото в Скалистите планини, но достатъчно, за да се пребием, ако микробусът изскочи от пътя. Падането от високо не е за мен. Не бях впила пръсти в тапицерията, както в самолета, но обичам да съм на равно място и бих предпочела да се намирам в по-ниската част на долината.

— Къде да ви закарам първо — в полицейското управление или в бунгалата?

— В полицията. Бунгала ли каза?

Той кимна.

— Бунгала.

— Селски къщурки?

— Слава Богу, не — каза Джамил. — С вътрешен водопровод, легла, електричество и всичко необходимо, стига да не сте прекалено придирчиви към мебелировката.

— Не е ли последен писък на модата?

— Не съвсем.

Чери седеше неподвижно между нас с ръце в скута. Забелязах, че не си е сложила предпазния колан. Майка ми щеше още да е жива, ако си беше сложила нейния, затова съм особено взискателна на тази тема.

— Не си сложила предпазния си колан — й казах.

Чери ме погледна.

— Достатъчно съм затисната тук и без предпазния колан.

— Знам, че ще оживееш, ако излетиш през предното стъкло — продължих, — но ако се излекуваш от такива сериозни рани, прикритието ти отива по дяволите.

— Трябва да се преструвам на човек, така ли? — попита тя.

Хубав въпрос.

— За пред местното население — да.

Чери закопча предпазния колан, без да възразява. Леопардлаците ме бяха приели за своя Нимир-ра с отворени обятия. Бяха толкова щастливи да имат някого за покровител, пък бил той и човек, че почти не роптаеха.

— Трябваше да ме предупредиш, че ще се вписваме в обстановката. Щях да се облека по-различно.

— Така е, трябваше — да си призная, изобщо не ми беше хрумнало.

Минахме стръмното и пътят навлезе в участък, който тук беше почти равнинен. Дърветата се сгъстиха до такава степен, че едва не ме хвана клаустрофобия. Земята продължаваше да е леко вълниста, колкото да ме подсеща, че пътуваме през планинска долина.

— Искаш ли да те изчакаме пред управлението? — попита Джамил.

— Не, момчета, прекалено много се набивате на очи.

— Как ще се добереш до бунгалата? — поинтересува се той.

Поклатих глава.

— Не знам. С такси?

Той ме погледна изразително.

— В Майъртън? Не мисля.

— По дяволите — отговорих. — Тогава ни закарай при бунгалата. Ще се върна в града с микробуса.

— С Джейсън? — попита Джамил.

Кимнах.

— С Джейсън — погледнах го. — Защо всички са толкова загрижени за мен? Знам, че може да има проблеми, но вие, момчета, сте ужасно предпазливи — поизправих се на седалката и вперих очи в профила на Джамил. Той наблюдаваше пътя толкова внимателно, сякаш животът му зависеше от това. — Какво не ми казвате?

Джамил даде мигач и изчака един пикап да го подмине, после зави наляво между дърветата.

— Ще мина по заобиколен път, за да стигнем до бунгалата.

— Джамил, какво става?

Чери направи всичко възможно да потъне в седалката, но когато си висока като манекенка и се намираш по средата, е трудно да се престориш на невидима. Това движение ми подсказа, че тя също знае. И двамата знаеха нещо, което ми беше неизвестно.

— Чери, кажи ми какво става.

Тя въздъхна и леко се изпъна.

— Ако с теб се случи нещо, Жан-Клод ще ни убие.

Намръщих се.

— Не разбирам.

— Нямаше как самият той да дойде — намеси се Джамил. — Това щеше да се приеме като военен акт. Но се тревожи за теб. Каза ни, че ако допуснем да те убият и той смогне да понесе смъртта ти, ще ни убие, всички до един — докато говореше, зави по чакълен път, който беше толкова тесен, че клоните на дърветата се блъскаха в микробуса.

— В какъв смисъл всички! — попитах аз.

— Всички нас — отговори Джамил. — Ние сме твоите телохранители.

— Мислех, че си телохранител на Ричард.

— А ти си неговата лупа, неговата самка.

— Ако си истински бодигард, не можеш да охраняваш двама души. Не и едновременно.

— Защо? — попита Чери.

Погледнах към Джамил. Той не каза нищо, затова отговорих аз.

— Защото трябва да поемеш куршумите, предназначени за определен човек, и именно в това се състои работата на бодигарда.

Джамил кимна.

— Да, в това се състои работата на бодигарда.

— Наистина ли мислиш, че някой ще стреля по Анита?

— Това с куршумите е метафора — каза Джамил. — Няма значение. Куршуми, нож, нокти, каквото и да е, аз ще го поема.

Той спря на отбивка на пътя с чакълена настилка в началото на обширна поляна. Из поляната бяха пръснати малки бели четвъртити бунгала, сякаш някой беше взел „Мотел 6“^[3] и го беше нарязал на парчета. Видях неонова табела, която бледнееше на дневната светлина, с надпис: „Бунгала Синя луна“.

— Анита е нашата Нимир-ра. Тя е тази, която трябва да ни защитава, не обратното — заяви Чери.

Точно така. Бях взела Зейн и Чери не заради уменията им като телохранители, а защото нямаха нищо против да споделят кръвта си с вампири. Повечето леопардлаци не искаха да бъдат донори. Явно смятаха, че да бъдеш кървав коктейл за вампири е по-лошо от проституирането. Не бях сигурна, че споделям тяхното мнение, но нямах намерение да ги принуждавам, щом не искаха. Аз самата не дарявах кръв, а спях с един от немъртвите.

— Не — казах. — Не съм се съгласявала на подобно нещо. Мога да се грижа сама за себе си, много благодаря — отворих вратата, но Джамил се пресегна и ме хвана за ръката. Китката му изглеждаше много тъмна спрямо бледата ми кожа. Извърнах се съвсем бавно и го погледнах. Погледът ми не беше приятелски. — Пусни ме.

— Анита, моля те, ти си едно от най-коравите човешки същества, които познавам. Ти си най-опасната жена, която някога съм срещал — стискаше достатъчно здраво, за да усетя огромната сила на китката му. Вероятно можеше да вдигне слон, стига да не мърда прекалено много. И със сигурност можеше да ми строши ръката. — Но ти си човешко същество, а тези, с които си имаш работа, не са.

Погледнах го право в очите. Чери седеше неподвижно между нас, приклещена наполовина от тялото му.

— Пусни ме, Джамил.

Натискът се увеличи. Щеше да ми стане ужасна синина.

— Само този път, Анита. Стой по-кротко, или заради теб ще умрем всички.

Джамил се беше пресегнал през седалката, през Чери. Аз седях на крайчеца, половината ми задник висеше във въздуха. И двамата не бяхме много устойчиви. Той ме беше стиснал за предмишницата, на не особено удобно място за хващане.

— Вие, косматковци, непрекъснато забравяте, че силата не е достатъчна. Важен е лостовият механизъм.

Той се намръщи неразбиращо. Стисна ме толкова силно, че беше на път да ми причини сериозна травма.

— Не можеш да се бориш с това, Анита.

— Какво искаш? Да кажа „предавам се“?

Джамил се усмихна.

— Да, добре, кажи „предавам се“. Признай, че този път не можеш да се погрижиш за себе си.

Оттласнах се с крака, така че внезапно се озовах извън микробуса, а Джамил бе принуден да издържи цялата тежест на тялото ми с една ръка. Предмишницата ми се изплъзна от пръстите му. Изхлузих се на земята и посегнах към острието на гърба ми, без да правя опит да се изправя. Дясната ми ръка се стрелна към браунинга, но знаех, че не мога да успея навреме. Разчитах, че Джамил няма да ме убие. Правехме демонстрация на сила. Ако грешах, щях да умра.

Джамил се метна през седалката с протегнати към мен ръце, убеден от своя страна, че не бих му пръснала главата. Знаеше, че имам пистолет. Третираше ме като превръщач, който е наясно с правилата. Не убиваш без сериозна причина. Биеш се до кръв, но не убиваш.

Срязах ръката му от почти хоризонтална позиция. За момент на лицето му се изписа изумление. Навярно не беше знаел за третото острие и за дължината му, пък и порезна рана винаги е шокираща. Той се дръпна назад и изчезна от полезрението ми, сякаш някой го беше изтеглил в микробуса, но знаех, че не е така. Просто беше ужасно бърз.

Едва успях да се надигна на едно коляно и той скочи върху предния капак на микробуса, приведен като хищник, какъвто си и беше. Държах го на мушка с браунинга. Изправих се, насочила цевта право към тялото му. Това, че бях права, не ми помагаше особено. От вертикално положение не стрелям по-точно. Но все пак исках да съм на крака.

Джамил ме гледаше, обаче не направи опит да ме спре. Може би се страхуваше. Не от пистолета, а от себе си. Бях го ранила. Хубавите му бели дрешки бяха оплискани с кръв. Цял се тресеше от желание да скъси разстоянието помежду ни. Беше бесен, а до пълнолунието оставаха четири нощи. Вероятно нямаше да ме убие, но не възнамерявах да проверявам теорията си. Можеше да ми строши врата с един удар. По дяволите, можеше да ми смачка черепа като яйце. Нямаше да имам втори шанс.

Държах пистолета насочен към него с една ръка, а в другата продължавах да стискам острието.

— Не го прави, Джамил. Ще ме е яд да те загубя заради нещо толкова глупаво.

Той изръмжа гърлено. От този звук косата на тила ми настръхна.

Другите бяха изскочили от задната част на микробуса. Усетих някакво движение.

— Всички назад — предупредих аз.

— Анита — каза Джейсън със съвсем спокоен глас, без закачки, без шеги. — Анита, какво става?

— Попитай господин Големи мускули ей там.

Чери се обади от седалката в микробуса. Не беше помръднала оттам.

— Джамил се опитваше да обясни на Анита, че е безпомощна, когато си има работа с превръщачи и вампири.

Тя се плъзна съвсем бавно към края на седалката. Не откъсвах очи от Джамил, но с периферното си зрение видях петната от кръв по бялата й кожа.

— Остани в микробуса, Чери. Не ми се пречкай.

Тя спря да се движи и остана на мястото си.

— Джамил искаше тя да стои настрана, когато екшънът започне.

— Анита все още е човек — изръмжа Джамил. — Все още е слаба.

Чери каза с дълбок, мек като кадифе глас:

— Можеше да ти клъцне гърлото, а не ръката. Можеше да те застреля в главата, когато посегна към нея.

— Все още мога — обадих се аз, — ако не се кротнеш.

Джамил лежеше по корем върху предния капак, разтворил хищно пръсти. Цялото му тяло трепереше от напрежение. Нещо се спотайваше в това човешко тяло и надничаше през очите му. Звярът в него напираше през плътта като левиатан^[4] изпод водата — нещо огромно, ужасяващо и чуждо, което ми се стори, че зърнах за миг.

Бях застанала странично, лявата ръка с ножа беше зад гърба ми, опряна на кръста с опакото на дланта. Бях заела стойката, която използвах на стрелбището, за да стрелям по мишени. Сега пистолетът ми сочеше към главата му, защото той се беше снишил и в момента не разполагах с по-голяма мишена от нея. Веднъж му бях пощадила живота. Беше добре Ричард да разполага с човек като него, който да му пази гърба, въпреки че той не ме харесваше. И аз не го харесвах, тоест бяхме квит. Но го уважавах и досега си бях въобразявала, че и той ме уважава. Малкото му представление в микробуса обаче ми показа, че все още гледа на мен като на момиче.

Преди не ми беше толкова лесно да убивам хора. Може би годините, през които бях убивала вампири, си бяха казали думата: вампирите приличаха на хора. Така или иначе, сега нямаше да ми е трудно да натисна спусъка. Взирах се в лицето на Джамил, гледах го право в очите и усетих как ме обзема спокойствие. Сякаш се озовах в пространство със случайни монотонни звуци. Можех да чувам и виждам, но всичко избледня, останаха само пистолетът, Джамил и празнотата. Почувствах тялото си леко и готово. В по-нормални моменти се тревожех, че се превръщам в социопат. Но точно сега в съзнанието ми нямаше нищо, освен хладнокръвна увереност, че ще го направя. Щях да дръпна спусъка и да го гледам как умира в краката ми. И нямаше да почувствам нищо.

Джамил наблюдаваше лицето ми и видях, че напрежението му намалява. Той остана неподвижен, докато вибриращата енергия се разнесе и застрашителното присъствие на звяра в него се скри отново под повърхността. После много, много бавно се надигна на колене, без да откъсва поглед от лицето ми.

Пистолетът ми беше все така насочен към него. Знаех колко бързо могат да се движат — като вълци, а може би и по-бързо. Като нищо друго под слънцето.

— Наистина щеше да го направиш — каза той. — Щеше да ме убиеш.

— Бъди сигурен.

Джамил си пое дълбоко въздух и разтърси цялото си тяло — движение, което странно защо ми заприлича на начина, по който птиците наместват перата си.

— Край — заяви той. — Ти си лупа. По-старша си от мен.

Свалих бавно надолу пистолета, но не го изпусках от поглед и същевременно внимавах да съм наясно с разположението на всички останали.

— Моля те, кажи ми, че това не беше някаква тъпа игра на надмощие.

Джамил се усмихна почти смутено.

— Мисля, че се опитах да си придам важност. Прекарах последния месец в обяснения пред местната глутница защо лупата ни е човек. Защо съм подчинен на жена.

Поклатих глава и насочих пистолета към земята.

— Глупав кучи син. Гордостта ти е наранена, защото съм по-старша от теб в глутницата.

Той потвърди с кимване.

— Така е.

— Ще ме побъркате — казах аз. Почти крещях. — Нямаме време за подобни дивотии.

Зейн се облегна на микробуса близо до Чери. Измести се бавно, без резки движения, застана така, че да виждам ръцете му.

— Нямаше да надвиеш Джамил без ножа и пистолета. А не можеш да ги носиш винаги с теб.

— Това заплаха ли е? — попитах аз.

Той вдигна ръце.

— Само констатация.

— Хей — от едно от бунгалата се показа мъж.

Беше висок, слаб, с дълга до раменете прошарена коса и тъмни мустаци. Косата и бръчките по лицето му подсказваха, че е над петдесетте.

Но в тялото, подчертано от тениската и дънките, изглеждаше жилав и по-млад.

Мъжът се бе заковал на прага с ръце на дървената каса на вратата.

— Хей, по-спокойно, млада господарке.

Насочих пистолета към него, защото под невзрачната му външност се криеше достатъчно сила, за да накара кожата ми да настръхне.

— Това е Върн — рече Джамил. — Собственикът на бунгалата.

Свалих пистолета.

— Той ли е местният Улфрик, или в горите се крие нещо още по-страшно?

Върн се изсмя и тръгна към нас. Докато вървеше, се клатушкаше едва ли не тромаво, сякаш крайниците му бяха прекалено дълги за тялото, но това беше илюзия. Преструваше се на човек заради мен. Не успя да ме заблуди.

— Дяволски бързо ме разпознахте, млада господарке.

Прибрах браунинга, защото не исках да изглеждам груба.

Бях тук като негов гост. А и трябваше да имам доверие на някого. Не можех да стискам пистолета в ръка по време на целия ми престой. Все още държах окървавения нож. Трябваше да го почистя, преди да го върна в ножницата. Няколко кании вече бяха станали неизползваеми, защото не бях почистила добре остриетата.

— Приятно ми е да се запознаем, Върн, само не ми викай млада господарке — започнах да бърша кръвта в ръба на черното сако.

Черното е подходящо за такива случаи.

— Никога ли не отстъпваш? — полюбопитства Джамил.

Погледнах го. Хубавите му бели дрехи бяха целите в кръв.

— Не — и му махнах да се приближи.

Той се навъси.

— Какво?

— Искам да избърша кръвта от острието в потника ти.

Джамил продължи да ме гледа.

— Хайде, Джамил. И без това потникът ти вече е съсипан.

Той го съблече през глава с плавно движение. Подхвърли ми го и аз го хванах с една ръка. Започнах да чистя острието с част от дрехата, която не беше изцапана.

Върн се засмя. Смехът му представляваше дълбоко тътнещо кискане и подхождаше напълно на дрезгавия му глас.

— Нищо чудно, че на Ричард му е толкова трудно да ти намери заместничка. Ти си силна, корава и опасна кучка.

Погледнах усмихнатото му лице. Реших, че това е комплимент. Освен това истината си е истина. Не бях дошла тук, за да се явявам на конкурс за мис Приятен характер. Бях дошла, за да спася Ричард и да остана жива. Една кучка беше най-подходяща за тази работа.