Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (21)

20

— Мислех те за корава, госпожице Блейк.

Позволих на Ричард да ми помогне да се изправя. Облегнах се за секунда на него и подпрях чело в гладката кожа на ръката му. После се отдръпнах и застанах самостоятелно на краката си. Срещнах погледа на Колин. Очите му определено бяха сиви, а не сини.

— Знам, че трябва да минем през целия протокол и да довършим този валс, Колин. Но последната капка на търпението ми е в онази кошница. Така че кажи си болката и нека всички да се пръждосаме оттук.

Той се усмихна.

— Толкова си състрадателна; може би репутацията ти е само на думи.

Усмихнах се на свой ред и поклатих глава.

— Може и да е така, но след като тази нощ няма да се убиваме, Колин, мисля, че това е без значение.

Колин отиде при своите, обърна се към Ашър. Игнорира ме, както преди това беше игнорирал човешкия си слуга.

— Няма да позволя да заемеш моето място, Ашър.

— Не съм дошъл за твоето място — отговори му Ашър с безизразен и неутрален глас.

— Тогава защо Жан-Клод изпраща в земите ми господар почти на моята възраст въпреки изричните ми заповеди?

— Можех да скрия какъв съм — каза Ашър, — но Жан-Клод реши, че ще го изтълкуваш погрешно. Дойдох тук, без да крия нищо.

— Но все пак дойде.

— Не мога да променя станалото — рече Ашър. — Какво би удовлетворило всички?

— Твоята смърт — отговори Колин.

Всички застинахме, сякаш колективно бяхме затаили дъх. Понечих да кажа нещо, обаче Ричард ме докосна по рамото. Затворих уста и оставих Ашър да говори, но не ми беше никак лесно.

Ашър се засмя с прекрасния си почти осезаем смях.

— Смяташ да нарушиш примирието, така ли, Колин?

— Не и ако убия съперник, изпратен да заеме мястото ми. Това ще бъде обикновена самозащита и пример за назидание на другите амбициозни вампири.

— Знаеш, че не съм дошъл, за да заема мястото ти — каза Ашър.

— Нищо подобно не знам.

— Доволен съм и от сегашното си положение.

— Защо? — попита Колин. — Можеш да бъдеш господар на някой град далеч от триумвирата им. Защо би се задоволил с нещо по-малко?

Ашър се усмихна едва-едва.

— Предпочитам кротките средства на убеждение пред силата.

Колин поклати глава.

— Казаха ми, че си влюбен в нея и в самия Жан-Клод. Казаха ми, че спиш и с двамата, и затова Улфрик си търси нова лупа.

— С негово съдействие можехме да сме щастлива четворка — рече Ашър.

Ричард се вцепени до мен, шокиран от чутото. Докоснах го на свой ред по ръката, за да не се изпусне да каже на глас това, което мисли.

— Казаха ми много неща — рече Колин. — Моите хора те наблюдаваха отдалече. Смятаме, че си влюбен в момичето и в Жан-Клод. Запознати сме със съвместната ви история. И сме склонни да вярваме, че след като си падаш по мъже, си готов да спиш и с техния Улфрик, стига той да ти позволи. Обаче мислим, че не спиш с нито един от тях. Смятаме, че си измислил тази трогателна история, за да се спасиш.

Тръгнах към Ашър. Планът беше да изнесем умерено представление с любовна игра. Исках да го предупредя, че е по-добре да не се увличаме, но не ми се удаде такава възможност.

Тъмнината се размърда. Десетки вампири изплуваха от мрака и обградиха поляната. Колин ни беше отвличал вниманието, за да даде възможност на вампирите да ни обградят, и нито Ашър, нито аз или някой от превръщачите беше усетил приближаването им.

— Дайте ни Ашър и ще ви пуснем да си отидете.

— Сега ти нарушаваш примирието — отбеляза Ашър. Гласът му беше спокоен и равнодушен, сякаш Колин не беше пожелал току-що смъртта му. Върн пристъпи напред.

— Това е нашият лупанар.

Можем да го затворим за всички, които не са поканени.

— Не и без вашата варгамор. Ти я остави в дома й, за да бъде в безопасност, в случай че нещата се объркат. Такава загриженост за човешкия ви любимец. Разчитах на нея — той вдигна ръка, сякаш призоваваше хората си. — Никой от вашите тук не е в достатъчна степен вещица, за да призове силата на кръга.

— Ако убиеш Ашър, ще нарушиш примирието.

— Няма да нараня триумвирата на Жан-Клод. Просто ще премахна съперник.

Вампирите тръгнаха през гората към нас. Не бързаха. Движеха се като плътни сенки, бавно, сякаш имаха на разположение цяла нощ, за да стеснят кръга си и да ни хванат.

— Ашър? — казах въпросително, без да изпускам от поглед заплашителните фигури, които се приближаваха бавно.

— Oui.

— Това нарушава ли примирието?

— Oui.

— Чудесно.

Усетих, че се приближава към мен, но се взирах в мрака и стесняващия се около нас обръч вампири. Избрах си един от тях. Строен младолик вампир. Не носеше блуза. Гърдите му бяха голи и се белееха в мрака.

— Какво има, ma cherie? — Ашър вече стоеше в непосредствена близост до мен.

Отместих го настрани с лявата си ръка и дръпнах мини-узито с дясната, извъртях го напред и започнах да стрелям още преди да съм се прицелила, така че куршумите удариха краката на вампира и той залитна. Сграбчих автомата с две ръце и пуснах няколко откоса през тялото му. Едновременно с това нададох вой. Не че той щеше да чуе крясъците ми поради гърмежите. Крещях, защото не можех да се въздържа, защото напрежението, ужасът и всичко останало премина от автомата през ръцете ми и изригна през устата ми.

Кръвта, която плисна от тялото на вампира, изглеждаше черна заради разстоянието и нощта. Сякаш някаква гигантска ръка разкъса торса му на две. Горната половина падна бавно на една страна. Долната се свлече на колене.

Вампирите, които настъпваха към нас, бяха застинали неподвижно или се бяха изпокрили. Последвалата тишина беше оглушителна. Собственото ми задъхано дишане звучеше ужасно шумно. Изкрещях с хриплив, но ясен глас:

— Никой да не мърда! Да не сте помръднали, мамка ви!

Никой не помръдна.

Гласът на Ашър наруши тишината.

— Тази нощ всички можем да си тръгнем невредими оттук, Колин.

— Впечатляваща жестокост — каза Колин, — но мисля, че грешите. Горкият Арчи няма да си тръгне оттук.

— Моите извинения на Арчи — рекох аз.

— Някой трябва да плати за смъртта му.

— Пиши го на сметката ми.

— О, така и ще направя, госпожице Блейк. Смятам да ви смъкна кожата от бой.

— Колко от твоите хора искаш да убия тази вечер, Колин? Имам още много куршуми.

— Не можеш да ги убиеш всичките, госпожице Блейк.

— Да, но мога да убия половин дузина и да раня два пъти повече. Като гледам, не изгарят от желание това да се случи.

Копнеех да видя физиономията му, но погледът ми беше прикован към вампирите между дърветата. Те не бяха помръднали. Вампирите в лупанара не бяха мой проблем. За мен важното беше да държа настрана онези в гората. Разчитах Ашър да знае разпределението на задачите. Надявах се и Ричард да е наясно.

— Не знам как управлява Жан-Клод територията си, но знам аз как управлявам моята. Мисля, че пропускаш важна подробност, госпожице Блейк: нищо от това, което можеш да им причиниш, не е в състояние да ги уплаши повече от мен.

— Смъртта е най-сериозната заплаха, Колин, и аз не блъфирам.

— Нито пък аз.

Усетих, че нещо помръдва между дърветата. Това беше силата на Колин, която се движеше към чакащите фигури. Понечих да обърна автомата към него, но Ашър ме докосна по ръката.

— Той е мой. Наблюдавай другите.

Насочих светкавично оръжието обратно към неподвижните силуети.

— За теб — Господаря на града, а за мен — останалите. Изглежда ми справедливо.

Ричард застана до мен.

— Няма да се справиш сама — каза той.

Исках да го попитам дали е готов да ги убие. Дали ще използва свръхестествената си сила, за да им строши гръбнаците и да разкъса телата им с голи ръце така, както аз бях направила с автомата. Но нищо не казах. Доколко сериозна беше заплахата му, зависеше от неговата съвест. А мен по отношение на неговата съвест ме притесняваше само едно: не можех да разчитам на него дори и за едно убийство. Щеше да наранява вампирите и да ги размята наоколо, но нямаше да ми е от голяма помощ, ако не ги убива. Имаше над сто лоши момчета, все вампири, а ние бяхме само осем. Шестнайсет заедно с Върн и върколаците му, но не бях сигурна дали мога да разчитам на тях. Щеше ми се да вярвам, че Ричард ще ми пази гърба, но не можех.

Вампирите в тъмнината започнаха да се разлагат. Не всички, но близо половината от тях. Никога не бях виждала толкова много разложени вампири. За да се разлага, вампирът трябва да е създаден от вампир, който притежава същата способност. Това означаваше, че Барнаби е създал половината от хората на Колин. Нито един Господар на град не би позволил на свой подчинен да има такава власт. Но доказателствата за обратното се взираха в лицето ми с очни кухини, пълни с разтичаща се чернота.

— Много смело от твоя страна, Колин, да споделиш до такава степен властта си с твоя заместник — каза Ашър.

— Барнаби е дясната ми ръка, вторите ми очи. Заедно сме по-силен господар, отколкото би бил всеки от нас поотделно.

— Както и ние двамата с Жан-Клод — рече Ашър.

— Но Барнаби е разлагач. Това е много полезна способност — продължи Колин. — А ти с какво си полезен на Жан-Клод, Ашър?

През лупанара премина вълна от страх. Потръпнах, усетих стягане в гърдите и едва можах да си поема дъх.

— Нощен хаг — изсъска Деймиън.

Той се изплю на земята по посока на Колин, но не понечи да се приближи към него.

— Надушвам страха ти, Деймиън. Усещам го в задния край на езика като вкусен ейл с аромат на орехи. Твоят господар трябва да е бил голям майстор.

Деймиън направи крачка назад, после спря.

— Искаше да знаеш защо Ашър предпочита да остане с Жан-Клод, щом може да отиде другаде и той самият да бъде господар. Може би е уморен от борбата също като мен. От борбата между нас. От шибаната политика. Жан-Клод ме откупи от предишния ми господар. Аз не съм вампир-господар и никога няма да бъда. Не притежавам специални способности. Обаче Жан-Клод се спазари за мен. Аз му служа не от страх, а от благодарност.

— От думите ти оставам с впечатление, че Жан-Клод е слаб. Съветът не се бои от слабаци и все пак се страхува от него — каза Колин.

— Състраданието не е слабост — обади се Ричард. — Само онези, за които то е непознато, са на обратното мнение.

Хвърлих поглед към него, но той гледаше вампирите, а не мен. Явно бях прекалено обидчива, щом бях решила, че забележката му се отнася за мен.

— Състрадание — Колин поклати глава, после я отметна назад и се разсмя.

Смехът му ми подейства изнервящо. Продължих да държа под око тъмнината извън поляната, но едва си наложих да не се обърна към него. Искаше ми се да го попитам какво е толкова смешно.

— Състрадание — повтори Колин. — Не бих използвал тази дума за Жан-Клод. Влюбен ли е той в човешкия си слуга? Не мисля, че Жан-Клод е способен да обича. Може би става дума за секс? — обърна към мен и повиши глас. — Така ли е, госпожице Блейк? Да не би прелъстителят най-накрая да е бил прелъстен? Толкова ли си добра в леглото, госпожице Блейк?

От казаното вътрешно се свих. Обаче продължих да наблюдавам другите вампири с оръжието в ръце.

— Истинската дама никога не обсъжда интимния си живот, Колин.

При тези ми думи той се разсмя отново.

— Жан-Клод никога няма да ми прости, ако убия най-апетитното парче, което му е попадало от векове насам. Пак казвам, дайте ми Ашър и русия вълк. Животът на Ашър и страхът на вълчето в ръцете на Барнаби. Това е цената за безопасното ви преминаване през земите ми.

Засмях се на свой ред спокойно и грубо.

— Да ти го начукам.

— Приемам това за не — каза Колин.

— Не.

Не изпусках от очи вампирите в тъмнината. Те не бяха помръднали, но въпреки това бях усетила някакво движение, някакъв прилив на енергия към тях. Не беше нещо, по което можех да стрелям, но не ми харесваше.

— Госпожица Блейк от името на всички ли говори? — попита Колин.

— Няма да ти позволим да измъчваш Джейсън — каза Ричард.

— Няма да дам доброволно живота си — рече Ашър.

— Човешкият слуга говори от името на всички. Колко странно. Но щом отговорът е не, значи е не.

Ашър извика:

— Анита!

Понечих да обърна автомата отново към тях, но нещо ме рязна по лицето над едното око. Това ме спря, защото прикрих окото си с ръка. Веднага осъзнах, че правя грешка, и тъкмо си махах ръката, за да вдигна отново оръжието, в същия миг някакъв вампир се блъсна в мен и двамата се стоварихме на земята.

Озовах се по гръб, затисната от жена, която беше раззинала уста и щракаше със зъби към лицето ми, сякаш беше куче. Натиснах спусъка с опряно в нея дуло. Куршумите излетяха през гърба й сред дъжд от кръв и твърди частици. Тялото й започна да подскача, да се тресе и да се гърчи върху мен. Наложи се да го избутам и когато най-сетне се надигнах до седнало положение, осъзнах, че вече е късно. Вампирите бяха нахлули в лупанара и битката беше започнала.

Не виждах нищо с дясното око. Беше пълно с кръв и раната над него не спираше да кърви. Някаква фигура изскочи пред мен и аз открих огън по нея, докато главата й не се пръсна. Затворих дясното си око и направих всичко възможно да го игнорирам. В момента всеки опит да се погрижа за раната щеше да ми коства живота.

Огледах се за другите. Върн откъсна главата на един вампир и я запрати в мрака. Ричард беше обграден от всички страни и почти не се виждаше от висящите по него тела. Ашър се биеше с Колин и беше целият в кръв. Навсякъде беше пълно с върколаци в различна степен на трансформация. Двама вампири се втурнаха към мен и сложиха край на огледа.

Единият беше разложен и му се виждаха костите, другият беше нормален. Първо застрелях нормалния, защото бях сигурна, че мога да го убия. Разлагащите се вампири невинаги умират от куршуми. Нормалният падна на колене в гейзер от кръв, а лицето му се разполови като зрял пъпеш.

Разложеният вампир се метна върху мен с размазано от скоростта движение и ме събори на земята, докато се опитвах да го хвана на мушка. Устата му зейна над лицето ми, оголените сухожилия се опънаха между костите зад бузите, зъбите му се устремиха към мен. Стрелях в тялото му, но автоматът беше под лош ъгъл и не успях да улуча нищо жизненоважно. За сметка на това чух писък на върколак и разбрах, че съм простреляла някой от нашите. По дяволите.

Обърнах глава настрани и зъбите се забиха в рамото ми през коженото сако. Изкрещях и се опитах да намеря пипнешком резервния кръст, който носех в джоба на сакото. Разложена ръка погали лицето ми, плъзна се по раната над окото. Коженото сако играеше ролята на броня и пречеше на кучешките зъби да потънат по-дълбоко в плътта ми. Устата заръфа рамото ми като куче, захапало кокал, за да си пробие път през дебелата кожа до плътта. Беше болезнено, но не толкова, колкото щеше да стане, ако не предприемех нещо.

Кръстът грейна като пленена звезда, но вампирът беше заровил лице в коженото сако и не го видя. Цапардосах със закачения на верижка кръст голия му череп. Костта започна да дими и вампирът се дръпна назад, оголил зъби в писък. Наврях кръста в лицето му и той щракна със зъби като куче, което предупреждава да не го докосват. Обаче зъбите му улучиха верижката и прегризаха част от нея. По черепа му не беше останала много плът, но мога да се закълна, че на лицето му за миг се изписа изненада. Закрих собственото си лице с ръце, чух приглушена експлозия и по мен се посипа кървав дъжд. Усетих остра болка в ръката и когато се осмелих да погледна, видях, че в лявата ми ръка се е забило парче кост. Извадих го и от раната потече кръв.

Остатъците от вампира бяха разпилени навсякъде по мен. Кръстът лежеше на земята и продължаваше да свети, а от повърхността му се издигаше пушек, сякаш металът е бил изкован наскоро и след това охладен в кръвта на вампира. Посегнах да го вдигна за верижката и видях, че над мен се е надвесила Ники, човешкият слуга на Колин. Зърнах матовото проблясване на ножа й и се претърколих на колене с браунинга в ръка. Ники беше точно над мен с готов за изкормващ удар нож, но не се изправих и тя нямаше време да промени посоката на замаха си. В мига, в който щях да натисна спусъка, върху нея се метна един върколак и двамата изчезнаха в мрака. Мамка му. Какво да направя? Да извикам „моя си беше“?

Чух Джейсън да крещи. Стоеше на по-малко от метър от мен, заровил ръце в гръдния кош на някакъв разложен вампир. Той дърпаше отчаяно ръцете си, но те не помръдваха, заклещени между ребрата. Вампирът не изглеждаше притеснен от този факт. Той облиза лицето му и Джейсън изпищя. Междувременно на гърба му се метна друг разлагач, яхна го и се засили да го захапе. Насочих пистолет в главата му и стрелях. Тя отскочи назад и от изходната рана бликна мозък, но после се обърна към мен и ме погледна. Пуснах бързо още три куршума в спокойното лице и този път главата се пръсна като празна черупка от яйце. Вампирът се свлече от Джейсън.

Тръгнах към върколака и другия вампир. Сега вампирът се мъчеше да се освободи от Джейсън, но двамата бяха приклещени като автомобилни брони след катастрофа. Наврях цевта на пистолета под брадичката на вампира, закрих очите на върколака с другата си ръка и дръпнах спусъка. Бяха нужни три изстрела, за да унищожа мозъка и тялото да се отпусне.

Махнах ръка от лицето на Джейсън и той погледна край мен с изцъклени очи. Извъртях се още преди да беше изкрещял: „Зад теб!“.

Ударът ме застигна, преди да се бях обърнала докрай. Рамото и ръката ми изтръпнаха. Дланта ми се отвори и изпуснах браунинга, докато все още се опитвах да видя какво ме е ударило. Хвърлих се на земята, претърколих се на здравото рамо и стъпих на коляно. Пред мен стоеше Ники с грамадна тояга. Имах късмет, че си беше загубила някъде ножа.

Посегнах към големия нож от ножницата на гърба ми, но го направих с лявата ръка, защото дясната все още не ми се подчиняваше. С лявата ръка бях по-бавна, а Ники беше невероятно чевръста. Движенията й бяха нечовешки бързи и почти недоловими за окото. Вече беше над мен и тоягата й свистеше във въздуха, затова се отказах от ножа и съсредоточих усилията си върху това да не бъда улучена. Атаката беше толкова бърза и жестока, че нямах време да се изправя. Единственото, което можех да направя, беше да се търкалям по земята, като се разминавам на косъм с всеки удар.

Назъбеният край на клона се заби в земята до лицето ми. Ники се помъчи да го издърпа и аз използвах да я сритам в коляното. Тя залитна, но не кресна, значи не бях й го изкълчила. Все пак я принудих да отстъпи от тоягата. Претърколих се настрани, за да се изправя. Ники ме сграбчи и ме вдигна като щанга. В следващия миг летях във въздуха. Стоварих се на земята до ствола на дъба с такава сила, че строших част от струпаните под него кости. Енергията, която мина през цялото ми тяло, изкара и малкото ми останал въздух. Останах да лежа почти в несвяст, зашеметена не само от удара, но и от силата, която извираше от костите и разтърсваше тялото ми. Това беше магията на смъртта и въпреки че се различаваше от моята, тя ме разпозна, разпозна силата ми. Внезапно осъзнах, че мога да призова магията на кръга към живот. Но какво щеше да се случи, ако активирам защитата му? Тази глутница боготвореше Один. Ако вдъхнех живот на кръга, нямаше ли мястото да стане свещено? Нямаше ли да е все едно всички сме се озовали в черква? Може би трябваше да предупредя Ашър и Деймиън.

Надигнах се мъчително на колене и открих, че губим битката. Навсякъде лежаха върколаци, погребани под купища вампири. Ашър и Деймиън все още бяха прави, но кървяха, а Колин и Барнаби засилваха атаките си. От Ричард се виждаше само протегната ръка с нокти. Видях, че Върн още е на крака, а до него стои върколак в човешки облик. Беше жена, по-ниска дори от мен, с къса черна коса, която едва докосваше раменете й, с тениска до бедрата и панталон. Изглеждаше дребна редом с Върн, но беше единствената от хората му, която още се държеше. Всички останали лежаха мъртви или умиращи на земята.

Дясната ръка отново ми се подчиняваше, сигурно не беше навехната. Късмет. Извадих един от двата ножа, пристегнати в кании на китките. Острието му не беше осветено за ритуал, но се надявах да свърши работа.

Исках да прошепна на Ашър и Деймиън да бягат от поляната, но те се намираха прекалено далеч, за да ме чуят, а не знаех как да говоря направо в съзнанието им. Затова направих единственото, което ми хрумна — изкрещях.

— Ашър, Деймиън!

Те обърнаха изненадани лица към мен. Вдигнах ножа, така че да го видят, и изкрещях:

— Бягайте, по дяволите, бягайте!

Ники почти беше стигнала до кръга от кости. Изкрещях: „Бягайте!“, Ашър стисна Деймиън за китката и аз побързах да се обърна, без да съм се уверила, че са в безопасност. Имах само секунди да направя опит да съживя кръга. Ники притежаваше сила, подобна на моята. Ако откриеше какво се каня да сторя, щеше да направи всичко възможно да ме спре.

Притиснах ръце към ствола на дървото и силата протече през мен. Беше магия, направена със смърт, а това беше по моята специалност. Щом докоснах дървото, разбрах, че то не беше олтар за човешки жертвоприношения, а място за съхранение на техните мунини. Духовете на мъртвите им бяха тук, в костите, в дървото, в самата земя. Те изпълваха въздуха с шептящ шум, подобен на сподавен смях, който само аз можех да чуя.

Ликоите консумират своите мъртъвци, поне част от тях, и с изяждането на плътта поглъщат родовата си памет. Наричат я мунин в чест на Памет, гарвана на Один^[1]. Мунините не са призраци, но са духове на умрели, а аз съм некромант. Те ме харесваха. Плъзгаха се покрай мен като хладен галещ вятър, увиваха се около тялото ми като призрачни котки. Можех да осъществявам контакт с мунините подобно на медиум по време на сеанс, но връзката беше по-силна и опасна. Единственият мунин, който някога бях пускала в себе си, беше Рейна, злата кучка от Изток^[2]. Но когато се отзова на повика ми, ефектът беше като удар с таран^[3]. Стоях, заобиколена от стотици, дори хиляди мунини, и знаех, че мога да се отворя за тях. Но това щеше да е като отварянето на врата, като покана. Можех да се оставя на миналото да ме погълне, да изживея чужди животи. Беше като съблазнителен шепот. Рейна нахълта в мен като изнасилвач, като съкрушителна сила. С нея не беше съпреживяване, а обсебване.

Не знам как бяха обвързани мунините с това място, но за целта беше използвана кървава магия, магия със смърт. Срязах дланта си и я притиснах към дървото. Започнах да се моля и да ръся кръв по костите в краката ми. Кръгът от сила се активира с ярост, от която настръхнах чак под кожата. Призовах кръга. Извиках думите. Преклоних се пред него и това беше достатъчно.

Нощта се изпълни с писъци и крясъци. Вампирите избухнаха в пламъци. Те се втурнаха към края на кръга и всеки, който се опита да го пресече, се пръсна на безброй горящи парчета.

Почувствах, че Деймиън и Ашър са някъде над мен. Останалите вампири тичаха като обезумели насам-натам. Повечето се свличаха на земята в горящи купчини, без да са направили и крачка. Всеки под стогодишен загина на място.

Индианката беше застанала до ръба на кръга от кости. Тя се взираше в мен сред задушлива миризма на горяща плът и пламтяща коса, а вампирите пищяха и умираха. Лицето й беше безизразно. Беше пак с тоягата си.

Накрая каза:

— Трябва да те убия.

Кимнах:

— Да, трябва, но съюзниците ти са мъртви, а господарят ти изчезна. На твое място бих избягала оттук, докато все още има възможност.

Тя хвърли пръчката на земята:

— Колин и Барнаби са живи, така че пак ще се видим, Анита.

— Нямам търпение.

Надявах се да не забележи, че бях опряла гръб о дървото, защото не бях сигурна дали мога да стоя без чужда помощ.

Ники подмина дъба и костите и тръгна към мрака. Когато стигна до защитния кръг, каза нещо. После го прекоси и магията се разсея, потъна отново в земята.

Тя се спря в мрака от другата страна на вече безобидния кръг и се обърна към мен. Изгледа ме продължително и осъзнах, че ако се срещнем отново, ще направи всичко възможно да ме убие. Тя беше човешкият слуга на Колин. Това й беше работата.

Свлякох се по ствола на дървото и седнах върху костите. Краката ми бяха прекалено слаби, за да стоя права, а и ръцете ми трепереха. Обходих с поглед лупанара и резултата от делото си. Все още имаше горящи тела, но нито един вампир не помръдваше в очертанията на кръга. Вампирите бяха мъртви. До един.