Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (30)

29

Исках да се облека. Бях донесла куфара си в бунгалото на Ричард именно с тази цел, но преди това трябваше да се изкъпя. След борбата, потенето, кървенето и секса снощи беше немислимо да не се изкъпя. Затова останах сгушена сред завивките, които миришеха на одеколона на Ричард, на моя парфюм, на сладкия аромат на кожата му и на секс. Бях овладяла сълзите си. Всъщност, ако Ричард ми беше обещал вечна моногамност, щях да се присъединя към него под душа. Но той не го беше направил и сега се чувствах объркана.

На вратата се почука. Звукът ме стресна и почти веднага реших да го игнорирам. Реших да се престоря, че все още спим или сме заети с нещо друго, но последва второ, по-настойчиво почукване. Третото беше толкова силно, че вратата се разтърси.

— Отворете, полиция. Полиция?

— Не съм облечена. Момент.

В багажа ми нямаше халат. Освен това внезапно ме обзе лошо предчувствие. Ако шерифът искаше просто да ни изгони от града, защо беше дошъл толкова рано? Защо не ни беше оставил време да си съберем багажа и да си заминем? Освен ако вече не му пукаше дали възнамеряваме да си тръгнем, във всеки случаи не и доброволно. Може би знаеше за снощното изпълнение. Може би възнамеряваше да ни убие. Веднъж вече си бях имала вземане-даване с ченгета, които не играят по правилата. Това усложняваше нещата. Ако ги посрещнех на вратата с пистолет, щях да им дам повод да ме застрелят. А ако не направех опит да се защитя и те ме гръмнеха, щях да бъда прецакана.

— По дяволите, Блейк, отворете.

Не взех пистолета, а телефона. Не се обадих на адвокат. Карл Белисариус беше добър, но не толкова, че да ме отърве от куршума. Обадих се на Долф^[1]. Нуждаех се от свидетел, когото да не застрелят. Ченге в друг щат ми се стори добър избор.

Телефонът се намираше близо до възглавницата ми. Браунингът беше скрит под нея, но ако се наложеше да го използвам, с мен беше свършено.

Долф отговори с дежурното „Стор“.

— Анита е. Уилкс и заместниците му всеки момент ще разбият входната ми врата.

— Защо?

— Все още не знам.

— Сега ще се обадя по другата линия на щатските полицаи.

— Защо? Защото ченгетата са разбили входната ми врата, когато не съм им отворила?

— Ако не искаш помощ, Анита, защо се обаждаш?

— Искам да съм на телефона с друго ченге, когато нахлуят през вратата.

В продължение на секунда или две в слушалката се чуваше само дишане, после Долф каза:

— Не насочвай пистолет към тях. Не им давай повод да те застрелят.

Вратата се отвори с трясък. Мейдън нахлу пръв в стаята. Държеше оръжието си ниско, готов за стрелба. Високият заместник с белега държеше своето високо. И двамата насочиха оръжията си към мен. Големият четирийсет и петкалибров револвер на Мейдън изглеждаше като у дома си в масивната му ръка.

Останах неподвижна, притисках с една ръка завивката към гърдите си, а в другата държах телефона. Стараех се да не помръдвам изобщо. Стоях вцепенена, а сърцето ми туптеше толкова бясно, че го усещах чак в гърлото си.

В ухото ми прозвуча гласът на Долф:

— Анита?

— Тук съм, сержант Стор — не виках, но се постарах всички да ме чуят.

Зад заместниците се появи шериф Уилкс. Неговото оръжие си стоеше в кобура.

— Оставете телефона, Блейк.

— Я, шериф Уилкс, каква изненада да ви видя в бунгалото на Ричард в тази прекрасна сутрин.

Той тръгна през стаята към мен. Издърпа телефона от ръката ми и аз не се опитах да му попреча. Не мислех, че е дошъл тук да убива някого, по-скоро беше тук да наранява. И аз щях да направя всичко възможно да не му дам повод. Каквото и да направеше днес, нямаше да го улеснявам по никакъв начин.

Уилкс долепи телефона до ухото си и го задържа достатъчно дълго, за да чуе гласа на Долф, после затвори.

— Този път няма да се спасите с телефонно обаждане, Блейк.

Вдигнах поглед към него и го изгледах с големите си кафяви очи. Оставаше ми само да мигам на парцали.

— Трябва ли да се спасявам, шериф Уилкс?

Телефонът иззвъня. Оставихме го да звъни. След седмото позвъняване Уилкс го вдигна и го затвори. Беше толкова ядосан, че се разтрепери. Затрепериха му пръстите, целите ръце. Лицето му беше почервеняло от усилието да не направи нещо, за което после да съжалява.

Стоях пред него с възможно най-неутрален вид. Опитвах се да изглеждам колкото се може по-безобидна. Косата ми беше разрошена от съня и бях увита в чаршаф, така че не беше трудно да изглеждам безобидна.

Вратата на банята се отвори и на прага застана Ричард със завързана на кръста хавлиена кърпа. Всички оръжия се насочиха към него. Той се вцепени насред облаците пара, които започнаха да се стелят към вътрешността на стаята.

Голямо викане падна. Ченгетата се разкрещяха: „Горе ръцете! Лягай на пода!“, а той сплете най-невъзмутимо пръсти върху главата си. Беше ги чул. Беше излязъл от банята, знаейки отлично, че са тук. Можеше да избяга през прозореца, но не го беше направил.

Разбира се, ако полицаите наистина си мислеха, че сме опасни, досега да бяха нахълтали при него. Но не, те го бяха изчакали да излезе от банята. Не се държаха с нас като с престъпници. Държаха се така, сякаш самите те бяха престъпници.

Ричард легна по корем, а Мейдън опря револвера си в гърба му. Сложиха му белезници. После заместникът с белега го сграбчи за дългата мокра коса и го принуди да застане на колене. Кърпата така и не падна от кръста му. Браво на нея.

Телефонът иззвъня. Иззвъня три пъти, като всяко позвъняване изглеждаше по-силно от предишното.

Уилкс го грабна и го запрати в стената. Хвърли го по далечната стена и апаратът остана да лежи безмълвно до нея. Сетне той се обърна към мен, дишаше тежко, почти мъчително.

Заговори внимателно, сякаш се страхуваше, че ако се развика, ако загуби контрол дори само над гласа си, всичко ще отиде по дяволите.

— Казах ви да напуснете града ми.

Отговорих му съвсем тихо, като се стараех да звуча миролюбиво:

— Дадохте ми срок до залез-слънце, Уилкс. Сега е сутрин, няма девет часа. Защо е цялото това бързане?

— Ще си тръгнете ли днес?

Отворих уста, за да го излъжа. Ричард каза: „Не.“ По дяволите.

Уилкс ме сграбчи за ръката и ме задърпа към Ричард. Спънах се в чаршафа и последните няколко крачки му се наложи да ме влачи. Вместо да се съпротивлявам, съсредоточих усилията си върху това да задържа завивката притисната към гърдите си. Синините не ме тревожеха, повече се притеснявах да не остана гола пред тях.

Шерифът не че чак ме блъсна, но някак ме захвърли на пода до Ричард. Ричард понечи да се изправи и заместникът с белега го удари в рамото с приклада на пушката си.

Докоснах го по ръката.

— Всичко е наред, Ричард. Нека запазим спокойствие.

Белязаният каза:

— Боже, каква хладнокръвна кучка.

Не му обърнах внимание и насочих погледа си към Уилкс. Той бе този, който командваше. От него зависеше колко лоши ще станат нещата. Ако шерифът запазеше спокойствие, другите щяха да последват примера му. Ако си изпуснеше нервите, щяхме здравата да загазим.

Уилкс ме стрелна с поглед. Дишането му се беше поуспокоило, но очите му гледаха на кръв.

— Напуснете града, господин Зееман. Напуснете града днес.

Ричард отвори уста и аз го стиснах за ръката. Ако не го принудех да млъкне, щеше да им каже истината. А точно сега нямахме нужда от нея.

— Ще го напуснем, Уилкс. Разбрахме ви — рекох аз.

Шерифът поклати глава.

— Мисля, че ме лъжете, Блейк. Мисля, че Ричард планира да остане. Мисля, че бихте казали всичко, само и само да ни накарате да си тръгнем по-скоро от тази стая.

Това беше самата истина, затова ми беше трудно да споря.

— Ще бъдем глупаци, ако останем, Уилкс.

— Мисля, че Ричард е глупак. Мекосърдечен либерал природолюбител. Не вие се нуждаете от убеждаване. Вашия приятел трябва да убедим.

Реших да не оспорвам частта с приятеля. Вече беше късно да го отричам. Наведох се леко към Ричард.

— И как възнамерявате да го убедите?

Уилкс каза:

— Томпсън.

Заместникът с белега отстъпи мястото си зад гърба на Ричард на Мейдън. Мейдън изглеждаше неуверен, сякаш нещата се развиваха прекалено бързо за него, но продължи да държи револвера си изваден, макар и да не го насочи към Ричард.

— Томпсън, така и не претърсихме госпожица Блейк за оръжия. Томпсън се ухили.

— Не, шерифе, не я претърсихме.

Той сграбчи чаршафа с две ръце и ме изправи. Дръпна ме с такава сила, че залитнах към него. Томпсън изви едната ми ръка зад гърба и ме притисна към себе си. Коланът му „Сам Браун“^[2] се заби в корема ми, но поне ми спести докосването до самото му тяло.

По-скоро усетих, отколкото чух Ричард зад мен. Погледнах назад. Мейдън беше прибрал револвера и бе извадил полицейската си палка. Държеше я под брадичката на Ричард и я беше притиснал към гърлото му малко над адамовата ябълка, така че да не му смаже неволно трахеята. Изглежда, имаше опит в тези работи.

Томпсън каза:

— По-кротко, любовнико. Още не си видял нищо, от което да се палиш.

Думите му не ми харесаха. Заместникът хвана чаршафа и се опита да го издърпа от ръцете ми. Аз не се дадох. Той отстъпи назад и дръпна рязко. Дръпна толкова силно, че залитнах, но не изпуснах чаршафа.

— По дяволите, Томпсън — извика Уилкс, — спри да играеш на кой ще изтегли въжето и действай!

Помощник-шерифът мушна пръстите си под горния край на увития около мен чаршаф и дръпна с всичка сила. Паднах на колене, но спечелих. Задържах чаршафа. Започвах да го вбесявам, което не беше добра идея, но не исках да ме разголи. Никога не се чувствам гола. Винаги се чувствам разголена.

Той ме сграбчи отзад за косата и ме задърпа към леглото. Можех да се отскубна, но щях да оставя в ръцете му шепа окървавени косми, щеше да ме заболи и после щеше да се наложи да убия някого. Колкото повече се съпротивлявах, толкова по-лошо щеше да става.

Можех да преглътна малко грубост, щом беше в името на Ричард. Така си казах, когато Томпсън ме просна наполовина върху леглото, като продължаваше да ме стиска за косата.

Той натисна главата ми надолу с такава сила, че почти ме заболя. Чаршафът се беше свлякъл до кръста ми. Мъжът го дръпна още надолу и оголи задника ми.

Сега вече започнах да се съпротивлявам. Томпсън натисна главата ми толкова силно, че лицето ми потъна в леглото и ми стана трудно да дишам. Дюшекът не беше достатъчно твърд. Застинах неподвижно. Не исках да продължи да натиска лицето ми в него. Нямаше да е добре, ако припадна. Когато се свестиш, винаги е по-зле, отколкото е било.

— Не мърдай — каза Томпсън, — или ще те закопчая.

Послушах го. Ричард беше достатъчно силен да строши белезници. Аз не бях. А го обичах и не исках да остане единственият със свободни ръце в стая, пълна с побеснели ченгета. Ако се наложеше да си пробиваме път с бой, нямаше да се размине без убийства. Доколкото ми беше известно, Ричард никога не беше убивал човешко същество. Той имаше скрупули да убива дори други превръщачи.

Томпсън издърпа ръцете ми — бях ги затиснала с гръдния си кош — и ги разпери към двата края на леглото. Прокара пръсти по тях, сякаш голата ми кожа можеше да крие оръжия. После ги плъзна по голия ми гръб, по кръста ми и надолу. Дланите му слязоха върху задника ми, после се мушнаха между бедрата и разтвориха краката ми. Това ми припомни изминалата нощ с Ричард, беше прекалено интимно.

Надигнах се.

— Какво е това, изнасилване?

Томпсън ме удари по тила.

— Не мърдай, или ще те накарам да не мърдаш.

Но ръцете му вече не бяха на бедрата ми. Нека ме удря и по-силно, само да не ме опипва между краката.

— На това може да се сложи край, Ричард — обади се Уилкс. — На това може да се сложи край. Само си тръгни.

— Вие ще убиете троловете — каза Ричард.

Обърнах се да го погледна. Исках да му изкрещя: „Просто излъжи!“ По-късно щяхме да решим какво ще правим, но точно сега исках да излъже. Разбира се, не можех да му го кажа на глас. Вперих поглед в него и направих нещо, което рядко се бях опитвала да правя. Опитах се да отворя връзката между нас. Пресегнах се към него, но не с ръце. Пресегнах се към него с неща, които не можех да видя, но усещах. Отворих нещо вътре в него. Почувствах, че осъществявам контакт. Видях как очите му се разшириха. Усетих туптенето на сърцето му.

Томпсън ме сграбчи за рамото и ме блъсна отново върху леглото. Това наруши концентрацията ми.

На вратата се почука. Другият заместник, когото бях видяла първия ден заедно с Томпсън, застана на прага. Той огледа набързо стаята, задържа погледа си върху мен, но лицето му остана безизразно.

— Събира се тълпа, шерифе.

— Тълпа? — повтори Уилкс. — Природозащитниците са далече оттук да изучават скъпоценните си тролове. Ако са телохранителите, кажи им да вървят на майната си.

Заместникът поклати глава:

— Дяволски много хора са, шерифе.

Уилкс въздъхна. Погледна към Ричард.

— Това е последно предупреждение, Зееман.

Той се приближи до мен и Томпсън се отдръпна. Шерифът клекна, за да бъдат очите му на едно ниво с моите. Придърпах чаршафа върху себе си и се обърнах да посрещна погледа му.

— Къде са Чък и Тери? — попита ме той.

Примигнах, като запазих равнодушна физиономия. Преди известно време, не много отдавна, нямаше да го постигна. Сега лицето ми не изразяваше нищо. То остана празно и непроницаемо като белия чаршаф около тялото ми.

— Кои?

— Томпсън — Уилкс се изправи.

Усетих как Томпсън пристъпва към гърба ми.

— Винаги ли той ти върши мръсната работа, Уилкс? Не си ли достатъчно мъж, за да посегнеш на невъоръжена жена?

Уилкс ме зашлеви с опакото на ръката, та се преметнах на леглото. Усетих в устата си кръв. Сигурно можех да му приложа хватка, но тогава следващият му удар щеше да е по-силен. Освен това сама си го бях изпросила. Нямам предвид, че си го бях заслужила. А че предпочитах да си имам работа с Уилкс, отколкото с Томпсън. Не ми се искаше да се озова в ръчичките на Томпсън без Уилкс, който да го възпира. Томпсън не беше полицай. Той беше главорез със значка.

Вторият удар беше плесница, третият беше нов шамар с опакото на ръката. Ударите бяха бързи и силни, ушите ми забучаха. Пред очите ми затанцуваха светли точици. Това бяха така наречените звезди посред бял ден, а шерифът дори не ме беше ударил с юмрук.

Уилкс се беше надвесил над мен и дишаше тежко, а притиснатите до тялото му ръце бяха свити в юмруци. Те бяха започнали отново да треперят, сякаш шерифът полагаше усилия да не стиска юмруци. И двамата знаехме, че ако го направи, няма да спре. Ако ме удареше дори веднъж с юмрук, нещата щяха да излязат от контрол. Щеше да ме удря, докато някой не го отдръпне. А не бях убедена, че в стаята има някой, който да го отдръпне.

Вдигнах очи към него, от ъгълчето на устата ми се стичаше кръв. Облизах кръвта и вперих поглед в кафявите очи на Уилкс. Видях бездната, която се криеше в тях. Чудовището беше там и той едва го удържаше. Не си бях дала сметка колко близо до ръба е Уилкс. Сега разбрах, че това последно предупреждение беше точно това — последно предупреждение. Последен шанс: не за нас, а за Уилкс. Последен шанс да си тръгне, без да изцапа снежнобелите си ръце с кръв.

Заместникът на вратата каза:

— Шерифе, отвън има над двайсет души.

— Не можем да вършим това пред публика — обади се Мейдън.

Уилкс продължаваше да се взира в мен, а аз не откъсвах поглед от очите му. Сякаш и двамата се страхувахме да погледнем настрани, сякаш и най-малкото движение щеше да пусне чудовището на свобода. Може би не от Томпсън трябваше да се страхувам.

— Шерифе — рече тихо Мейдън.

— След двайсет и четири часа — процеди Уилкс през зъби с такова усилие, че беше почти мъчително да го слушаш — ще започнем официално разследване за изчезването на Чък и Тери. Тогава ще се върнем тук, госпожице Блейк. Ще се върнем и ще ви отведем, за да ви разпитаме във връзка с изчезването им.

— И как ще обясните в доклада си защо смятате, че аз бих могла да знам къде се намират?

Той се втренчи отново в мен, но поне ръцете му спряха да треперят.

Запазих неутрален тон:

— Сигурна съм, че снощи част от природозащитниците са повикали полиция. Но никой не се е отзовал на повикването им. Вие сте законът в този град, Уилкс. Вие сте единствената защита на тези хора от лошите. Снощи не сте дошли, защото сте сметнали, че знаете какво става. Помислили сте, че Чък и Тери са се поувлекли малко. Затова сте тук тази сутрин — да приберете труповете. Само че няма никакви трупове.

— Вие сте тази, която ги е убила — каза шерифът с тих, но напрегнат глас.

Поклатих глава.

— Не, не съм.

Което, технически погледнато, беше самата истина. Не ги бях убила. Бях убила Чък, но не и Тери.

— И твърдите, че не сте ги виждали снощи.

— Не съм казала подобно нещо. Казах само, че не съм ги убила.

Уилкс погледна покрай мен към Ричард.

— Не го е направил скаутът.

— Не съм казвала, че той го е направил.

— Онзи дребосък, който беше с вас. Джейсън? Скайлър? Той не би могъл да се справи и с двамата.

— Не — рекох аз.

— Започвате да ме дразните, Блейк. Не бива да ме ядосвате.

— Не, шериф Уилкс. Не искам да ви ядосвам. Но не ви лъжа. Не съм ги убила. Не знам къде са.

Това поне беше абсолютно вярно. Започвах да се чудя дали Тери изобщо е успял да се добере до болницата и да си мисля, че вероятно не е успял. Беше ли го убила глутницата на Върн, макар да му бях обещала, че ще го пуснем? Надявах се, че не.

— Бил съм полицай още преди да се родите, Блейк. Глупостите ви надминават всичко, което съм виждал. Лъжете ме, без да ви мигне окото.

— Не съм убила двамата ви приятели, шерифе. И не знам къде са в момента. Това е самата истина.

Той клекна отново до мен.

— Това е последно предупреждение, Блейк. Разкарайте се от града ми, или ще ви закопая в най-близката дупка. Живея тук от дълго време. Ако скрия нечий труп, никога няма да бъде намерен.

— Много изчезнали хора ли има в района? — попитах невинно.

— Изчезналите хора се отразяват зле на туризма — рече Уилкс. — Но от време на време изчезва по някой. Гледайте и с вас да не стане така. Напуснете още днес. Ако до вечерта не сте си тръгнали, с вас е свършено.

Изгледах го и разбрах, че не се шегува. Кимнах.

— Смятайте, че вече ни няма.

Уилкс се обърна към Ричард.

— Ами ти, скауте? Съгласен ли си? Това достатъчно ли е? Или трябва да стане още по-зле?

Погледнах към Ричард, който се намираше в другия край на стаята, и се помолих да излъже. Палката на Мейдън все още беше притисната към гърлото му. Хавлиената кърпа се беше изхлузила и беше гол, със закопчани на гърба ръце.

Той преглътна и каза:

— Достатъчно е.

— До вечерта си тръгвате?

— Да — потвърди Ричард.

Шерифът кимна.

— Не мога да ви опиша колко се радвам да го чуя, господин Зееман. Хайде, момчета.

Мейдън махна палката си много бавно от гърлото на Ричард и отстъпи назад.

— Ще ти сваля белезниците, ако обещаеш да се държиш както подобава.

— Всичко свърши, нали така, Ричард? — каза Уилкс. — Махни му белезниците. Те няма да ни създават повече неприятности.

Мейдън не изглеждаше толкова убеден, обаче направи това, което му бе казано. Свали белезниците.

Ричард разтри китки, но не посегна да вдигне хавлията от земята. Без дрехи той не беше разголен, а гол. Чувстваше се удобно с голотата си. При повечето ликантропи е така.

Мейдън тръгна след Уилкс към вратата, но продължи да ни държи под око, сякаш очакваше неприятности. Опитното ченге никога не ти обръща напълно гръб.

Томпсън се запъти последен към вратата. Той каза:

— Оная работа на любовника ти е по-голяма от теб самата.

Нищо от това, което беше направил досега, не ме бе накарало да се изчервя, но сега успя. Не исках да се изчервявам, но не можах да го предотвратя.

Той се изсмя.

— Надявам се да не напуснеш града. Разчитам да се задържиш тук, защото съм петимен за още една възможност да останем насаме.

— Новата цел в живота ми, Томпсън, е да не оставам никога насаме с теб.

Той се разсмя отново. Все още се смееше, когато излезе през вратата. Заместникът, който се бе оплакал от събралата се отвън тълпа, също излезе. Само Мейдън остана на прага, за да изчака шерифа.

Уилкс каза:

— Надявам се никога повече да не ви видя, Блейк.

— Аз също, шерифе.

— Господин Зееман — той кимна, сякаш беше пътен полицай, който ни е спрял за проверка и сега ни пуска с предупреждение.

Щом тръгна към вратата, цялото му поведение се промени. Превърна се в добрия стар шериф, който просто се е отбил да поговори с другоземците за безредиците снощи.

Когато вратата се затвори след него, Ричард допълзя до мен. Посегна да ме докосне, но се поколеба и пръстите му спряха безпомощно пред лицето ми.

— Боли ли те?

— Малко.

Той ме прегърна и ме притегли нежно към себе си.

— Прибери се вкъщи, Анита. Върни се в Сейнт Луис.

Отместих се назад, за да го погледна в очите.

— О, не. Щом ти оставаш, и аз ще остана.

Ричард взе лицето ми в ръце.

— Те ще те наранят.

— Не и ако си мислят, че наистина сме си тръгнали. Хората на Върн могат ли да ни скрият?

— Кой според теб е в тълпата отвън?

Вгледах се в откритото му лице.

— Убиха ли другия? Хората на Върн убиха ли Тери, след като го отведоха?

— Не знам, Анита — той ме прегърна отново. — Не знам.

— Аз му обещах, че ще остане жив, ако ни каже всичко, което знае.

Ричард се отдръпна от мен, като държеше лицето ми в дланите си.

— По време на битката снощи можеше да го убиеш и нямаше да ти мигне окото, а сега си разстроена, защото си му обещала, че ще бъде в безопасност.

Освободих се от него, изправих се и издърпах чаршафа изпод коленете му.

— Когато дам дума на някого, тя означава нещо. Аз му дадох дума, че ще живее. Ако сега е мъртъв, искам да знам защо.

— Ченгетата са от противоположния лагер. Не ядосвай Върн и неговата глутница, Анита. Само тях имаме на своя страна.

Коленичих до куфара от другата страна на леглото и заизваждах дрехи.

— Не, Ричард, всеки от нас има другия, освен това имаме Шанг-Да, Джейсън, Ашър и всички, които доведохме с нас. Ако хората на Върн са ме измамили снощи и са убили Тери, значи не държат на нас, а ни държат в ръцете си. Защото ние се нуждаем от тях и те го знаят.

Изправих се с купчина дрехи в ръцете и се затътрих към банята. Увита в чаршафа. Поради някаква причина в този момент не исках никой да ме вижда гола, дори Ричард. Пътьом се спрях. Извадих браунинга изпод възглавницата и го сложих върху купа дрехи. През останалото време нямаше да ходя никъде невъоръжена. Ако на някого не му харесва, да върви по дяволите. Включително най-близките ми и скъпи хора. Едно обаче трябваше да му се признае на Ричард — той не направи никакъв коментар за пистолета, дума не обели, докато затварях вратата.