Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (12)

11

С Ричард стигнахме до компромисно решение. Щеше да дойде с нас, но се закле, че няма да слиза от колата. Взех със себе си Шанг-Да, Джамил и Джейсън, за да съм сигурна, че наистина ще остане вътре; ако работата загрубееше, не бях убедена, че ще му попречат да се намеси, пък било то и за негово добро. Но това беше единственото, което можех да направя. Понякога трябва да се примириш и с толкова, след като не ти остава нищо друго.

„Щастливият каубой“ — едно от най-нелепите имена за бар, което някога съм чувала — се намираше на главната улица. Представляваше двуетажна постройка, която трябваше да прилича на дървена къща, но не приличаше. Може би заради табелата с неоновия кон и каубоя на гърба му. Примигващите лампички създаваха илюзията, че жребецът от време на време се изправя на задните си нозе, а ездачът му с ръка си повдига шапката. Каубоят не изглеждаше особено щастлив, че язди неонов кон, но може би си внушавах. Аз определено не бях щастлива, че съм тук.

Ричард ни докара дотук с автомобила си. В крайна сметка бе успял да си изсуши косата. Тя се стелеше покрай лицето и по раменете му на гъсти бухнали вълни. И изглеждаше толкова мека, че ти се приискваше да заровиш ръце в нея. Или ми се приискваше само на мен. Беше със семпла зелена тениска, която беше запасал в дънките, и бели маратонки.

Джамил и Шанг-Да се бяха разположили в ролята на телохранители на средната седалка. Джамил пак беше с рязаната си тениска с усмихнат емотикон, но Шанг-Да се беше пременил изцяло — меки кожени мокасини, панталон с колан, копринена тениска и скроено по фигурата му сако. Късата му черна коса беше направена на бодлички с помощта на гел. Явно се чувстваше добре с новите дрехи и новата си прическа. Но щеше да изглежда съвсем неуместно в „Щастливият каубой“. От друга страна, понеже беше китаец и беше висок над метър и осемдесет, бездруго нямаше да се впише в обстановката. Може би и на него, както на Джамил, му беше писнало от усилия да изглежда незабележим.

Затова бях взела с нас Джейсън, който все още беше със строгия си син костюм. Натаниел също беше пожелал да дойде, но още не беше на възраст за бар. Не знаех как се справя Зейн в стресови ситуации, а Чери винаги бе събуждала у мен желание да я защитавам, затова се бях спряла на Джейсън.

— Ако не излезете до петнайсет минути, влизаме и ние — каза Ричард.

— Трийсет минути — рекох аз.

Не исках Ричард да се срещне с госпожица Бети Шафър.

— Петнайсет — повтори той с много тих, много нисък и много сериозен глас.

Познавах този тон. Решението му беше окончателно.

— Добре, но не забравяй, че ако тази нощ влезеш в затвора, майка ти може да те последва.

Той изцъкли очи.

— Какво имаш предвид?

— Какво ще направи според теб Шарлот, ако види как отвеждат синчето й в затвора?

Той се замисли за секунда и наведе глава. Подпря чело на волана.

— Ще се сбие заради мен.

— Точно така.

Ричард вдигна глава и ме погледна.

— Ще се държа прилично заради нея.

Усмихнах се.

— Знаех си, че няма да е заради мен — слязох от колата, преди да успее да ми отговори.

Джейсън ме последва. Беше си стегнал вратовръзката и беше закопчал първото копче на сакото си. Освен това се бе помъчил да приглади назад нежната си коса, но тя стърчеше; имаше много права и много хубава коса и тя щеше да изглежда по-добре, ако я носеше по-къса или по-дълга. Но стига де, косата си е негова.

Мускулест тип с тъмносиня тениска ни спря и двамата на вратата, за да провери личните ни карти. Вътре тълпата беше разделена на две групи. Едната се състоеше от посетители с тесни дънки и каубойски ботуши, а другата от такива с къси поли и бизнес сака. На места двете групи се смесваха. Част от жените с каубойски ботуши бяха с къси поли. А част от мъжете с бизнес сака носеха дънки. Това беше единственото място в радиус от трийсет километра, където се сервираше алкохол и се предлагаше храна. Къде другаде бихте отишли в петък вечер? Аз лично бих предпочела да се поразходя на лунна светлина, може би защото не обичах да пия. Като се замисля, не обичах и да танцувам, въпреки че Жан-Клод работеше и по двата въпроса. Няма спасение от покварата.

Една група свиреше на живо кънтри музика, която беше толкова шумна, че приличаше на рок. Навсякъде се стелеше цигарен дим подобно на среднощна мъгла. Входът се намираше на малка платформа, така че човек можеше да огледа целия бар, преди да се гмурне в морето от тела. Шарлот е три-четири сантиметра по-ниска от мен, затова изобщо не си направих труда да я търся. Огледах се за Даниел. Колко високи метър и осемдесет мъже с тен и дълга до раменете чуплива коса можеше да има тук? Повече, отколкото бихте предположили.

Накрая го забелязах близо до бара, защото ми махаше. Беше вързал дългата си коса на стегната опашка, затова първоначалният ми оглед се бе оказал безрезултатен. Косата му беше почти като на Ричард, само че по-тъмна, наситено кестенява. Кожата му беше със същия загар като на брат му. Имаше същите високи изваяни скули, кафяви очи и дори трапчинка като неговата на брадичката. Ричард беше с малко по-широки рамене и гръден кош и изглеждаше по-внушителен, но като изключим това, семейната им прилика беше почти плашеща. Всичките братя изглеждаха по подобен начин. Двамата най-големи бяха подстригани късо, единият беше почти рус, а бащата беше започнал да се прошарва, но събрани в едно и също помещение, петимата мъже с фамилия Зееман бяха същинско олицетворение на мъжествеността.

Матриархът на тази мускулеста красота стоеше на пет-шест крачки от сина си. Шарлот Зееман беше с къса руса коса, в лицето изглеждаше поне десет години по-млада, отколкото беше в действителност. Носеше масленожълто сако с панталон. И беше забила пръст в гърдите на висока блондинка.

Тя пък беше с буйна грива от руси къдрици, но можех да се обзаложа, че нито цветът, нито къдриците са истински. Това трябва да беше Бети Шафър, но името хич не й пасваше. Изглеждаше като жена, която се казва Фара или Тифани.

Започнах да си проправям път през тълпата, а Джейсън вървеше зад мен. Беше такава гъчканица, че по средата на помещението спрях да казвам „извинете“ и започнах да се блъскам.

Висок мъж с карирана риза ме спря, като сложи ръка на рамото ми.

— Може ли да те почерпя едно питие, госпожице?

Посегнах назад и хванах ръката на Джейсън. Вдигнах я, за да я види непознатият.

— Ангажирана съм. Съжалявам.

Имах повече от една причина да взема Джейсън с мен в бара в петък вечер.

Той погледна надолу към Джейсън, нарочно наведе глава, за да демонстрира колко е висок.

— Не искаш ли нещо по-голямо?

— Предпочитам ги малки — отговорих с много сериозна физиономия. — С тях оралният секс е по-лесен.

Оставихме го онемял. Джейсън щеше да падне от смях. Стиснах го за китката и го задърпах през тълпата. Фактът, че се държим за ръце, изглежда, беше достатъчно красноречив за останалите мъже, които си търсеха партньорки.

При бара навалицата не беше толкова голяма. Хората се бяха отдръпнали и бяха образували полукръг около Шарлот, Бети и Даниел. Той стоеше зад майка си и с ръце на раменете й се помъчи да я издърпа назад. Тя се измъкна доста яростно от хватката му, без да му обръща никакво внимание. Даниел се примири.

Шарлот се навря право в лицето на жената. Бях достатъчно близо, за да уловя някоя и друга дума въпреки гръмката музика: „Лъжкиня… курва… синът ми… изнасилвач…“ Очевидно Шарлот крещеше, иначе нямаше да чуя и толкова.

Бети беше висока, а с ботушите с тънки токчета се извисяваше още повече, към метър и осемдесет. Дънките й бяха изрисувани, блузката й беше толкова къса, че й се виждаше пъпът, и беше без сутиен. Гърдите й бяха достатъчно малки и така или иначе не й се налагаше да носи сутиен, но тя със сигурност искаше това да се забелязва. Изглеждаше като каубойска проститутка. Ричард беше излизал с нея. Това доста ми развали мнението за него.

В края на тълпата стояха двама едри мъжаги с тениски като на мъжа, който ни беше проверил личните карти на входа. Мисля, че не знаеха какво да предприемат. Шарлот беше дребна, беше жена и засега не удряше. Освен това изглеждаше по-възрастна от повечето посетители, макар и не чак като нечия майка.

На Бети най-накрая й писна. В крясъците й дочух нещо като „той го направи, изнасилвач, копеле“.

Пуснах ръката на Джейсън и застанах до тях. Те ме изгледаха. Шарлот беше по-изненаданата. Големите й меденокафяви очи се облещиха. Тя възкликна „Анита!“, сякаш никой не й беше казвал, че съм в града.

Усмихнах се.

— Здравей, Шарлот. Може ли да поговорим отвън? — наложи се почти да долепя лице до нейното, за да ме чуе.

Тя тръсна упорито глава:

— Това е курвата, която излъга за Ричард.

Кимнах:

— Знам. Нека все пак да излезем навън.

Шарлот пак тръсна глава:

— Няма да мръдна оттук, докато не каже истината. Ричард не я е изнасилил.

И двете крещяхме с почти допрени лица, за да се чуваме.

— Разбира се, че не е — извиках аз. — Водата е мокра, небето е синьо, а Ричард не е изнасилвач.

Шарлот ме изгледа:

— Ти му вярваш.

Кимнах:

— Уредих да го пуснат под гаранция. Чака те отвън.

Очите й още повече се облещиха, после тя се усмихна и усмивката й беше красива. Една от онези усмивки, които те обливат с приятна топла вълна. Шарлот беше такава. Когато беше щастлива, всички около нея бяха щастливи. Когато не беше щастлива… ами това също се усещаше от останалите. Тя извика в ухото ми:

— Да вървим при Ричард.

Обърнах се, за да минем през тълпата и чух ахване. Завъртях се и видях Бети Шафър с подгизнали от бира дрехи. Бети зашлеви Шарлот. Шарлот я удари на свой ред с юмрук. Бети тупна долу по задник и примига.

Шарлот се засили да довърши започнатото и охранителите се раздвижиха. Метнах я на рамо. Беше по-тежка, отколкото изглеждаше, и се съпротивляваше. За разлика от повечето жени, които познавах, умееше да се съпротивлява. Не исках да я наранявам, но тя нямаше подобни задръжки. Ритна ме в коляното и аз я стоварих на пода.

Тя се просна, за миг останала без въздух, и погледна нагоре към мен. Даниел се втурна да й помогне, аз го спрях с длан в гърдите.

— Не.

Последно издрънчаване на струна и песента, която изпълняваше групата, свърши. В настъпилата тишина гласът ми прозвуча силно и ясно:

— Или ще излезеш оттук, Шарлот, или ще бъдеш изнесена в безсъзнание. Изборът си е твой, но и в двата случая напускаш.

Смъкнах се предпазливо на едно коляно, защото Шарлот се биеше не по женски. Продължих тихо, така че да ме чуе само тя.

— След броени минути Ричард ще влезе да провери какво става тук. Щом се озове пак наблизо до нея, местните ченгета ще анулират гаранцията му и ще го затворят.

Това беше вярно само отчасти. От законова гледна точка той имаше пълно право да влезе в бара, но със сигурност Шарлот не го знаеше. Повечето съблюдаващи законите граждани нямаше да го знаят.

Шарлот ме изгледа, после ми протегна ръка. Помогнах й да се изправи, но бях нащрек. Когато беше ядосана, тя ставаше много проклета. Вярно, да я вбесиш до такава степен не беше лесно, но случеше ли се, по-добре да не си наблизо.

Шарлот ми позволи да я изправя, без да се опитва да ме удари. Имахме напредък. Започнахме да си пробиваме път през тълпата, а Даниел и Джейсън ни последваха. Докато вървяхме към изхода, никой не ни закачаше. Гледаха ни, но не ни закачаха.

Охранителят на вратата ни предупреди:

— Не искам да се връща тук.

Шарлот отвори уста да каже нещо, обаче аз я стиснах за рамото.

— Не се притеснявайте. Няма да се върне.

Той изгледа Шарлот, но все пак кимна.

Когато излязохме на паркинга, я пуснах на три крачки напред от мен. Наречете го инстинкт. Тя се завъртя рязко и сигурно щеше да ме удари, но бях останала извън обсега й. Шарлот се втренчи в мен с големите си меденокафяви очи, които ми се видяха малко по-бледи заради светлината на халогенните лампи.

— Да не си ме докоснала повече — рече тя.

— Няма, ако се държиш като майка на Ричард, а не като негова засегната приятелка.

— Как смееш!

Тя пристъпи към мен. Аз се дръпнах. Нямах никакво намерение да влизам в юмручна схватка с майката на Ричард на паркинга на някакъв бар.

— Ако някой ще пребива госпожица Изрусена блондинка, това ще съм аз.

Тя се спря и ме изгледа. Можех почти да видя как си връща здравия разум.

— Но вие вече не сте заедно. Защо да те е грижа?

— Труден въпрос.

Шарлот внезапно се усмихна.

— Знаех си, че не можеш да устоиш на моето момче. Никой не може.

— Ако продължи да излиза с всяка срещната, мога — рекох аз.

Тя се намръщи:

— Не мога да повярвам, че е излизал с онова същество.

Обърнахме се едновременно и видяхме Ричард, който се приближаваше към нас. Лицата ни изразяваха почти едно и също. И двете не харесвахме госпожица Шафър, ама никак. Шарлот го посрещна с думите:

— Не мога да повярвам, че си ходил с онази жена. Тя е курва.

Ричард се смути повече, отколкото очаквах.

— Знам каква е.

— Правил ли си секс с нея?

— Майко!

— Не ме мамосвай, Ричард Аларик Зееман.

— Аларик — повторих аз.

Ричард се свъси към мен, после се обърна отново към майка си.

— Не, никога не съм спал с Бети.

Имаше предвид, че не е предприемал полово сношение с нея. За Шарлот това щеше да означава, че никога не са правили секс. Сетих се какво ми беше казал Джамил за алтернативни начини, но си замълчах. Не исках да разстройвам Шарлот, нито исках да знам подробности.

— Добре, поне си проявил малко здрав разум — Шарлот се приближи до него и приглади предницата на тениската му, после наведе глава — изведнъж осъзнах, че плаче.

Нямаше да бъда толкова изненадана, ако го беше ударила.

Чертите на Ричард се изкривиха в израз на безпомощност. Той погледна към мен, сякаш търсеше помощ, но аз отстъпих назад. Поклатих глава. В присъствието на плачещи жени се чувствах точно толкова зле, колкото и той, може би дори повече.

Ричард я прегърна. Чух я да мънка: „Бях толкова притеснена за теб в онзи ужасен затвор.“

Отдръпнах се по-далече, за да не ги чувам, и Даниел се присъедини към мен. Май и той не изгаряше от желание да бъде при тях. Не искаше да се разстройва от сълзите на Шарлот.

— Благодаря ти, Анита — каза той.

Вдигнах глава към него. Беше с тесен червен потник, който изглеждаше досущ като фланелката на Ричард. Вероятно беше същата. Беше загорял от слънцето и ми се стори красив и много възмъжал.

— Държиш се самоуверено с всички, освен с родителите си. Защо така?

Даниел сви рамене.

— Не е ли така с всички?

Поклатих глава.

— Не.

Към нас се присъедини Джейсън.

— Не — повтори той като ехо. После се засмя. — Разбира се, майка ми никога не би се сбила в бар заради мен, каквото ще да съм направил. Тя е прекалено… благоприлична.

— Благоприлична? — повдигнах вежди.

— Последният ми съквартирант имаше енциклопедичен календар^[1] — обясни Джейсън.

— Започнал си отново да четеш.

Той наведе засрамен глава, после завъртя очи и се ухили. Беше толкова сладък в смущението си, че се засмях.

— Не мога да дарявам кръв и да правя секс по двайсет и четири часа в денонощието. В Цирка на прокълнатите няма телевизор.

— А ако имаше?

— Пак щях да чета, но не казвайте на никого.

Прегърнах го през раменете.

— Ще пазя тайната ти.

Даниел го прегърна през раменете от другата страна и каза:

— Ще мълча като гроб.

Тръгнахме към автомобила, хванати под ръка.

— Ако Анита беше по средата, щеше да е идеално — рече Джейсън.

Даниел спря насред крачка и се втренчи в него. Аз се отдръпнах и от двамата.

— Ти просто не знаеш кога да спреш, нали, Джейсън!

Той потвърди:

— Не знам.

Към нас се приближи Ричард. Той нареди на брат си да отиде при Шарлот и Даниел не възрази. Изпрати Джейсън при колата и върколакът също не възрази. Вгледах се в сериозното му лице и се почудих какви ще бъдат моите заповеди; със сигурност нямаше да се подчиня.

— Какво става? — попитах го аз.

— Ще се наложи да придружа Даниел и да му помогна да успокои майка.

— Тук явно следва: но.

Той се усмихна.

— Но довечера има церемония, на която трябва да присъствам с моята лупа. Когато две глутници посрещат заедно пълнолунието, е прието членовете им да бъдат представени тържествено един на друг.

— Колко тържествено? — попитах аз. — Не участвам в тържествени церемонии.

Усмивката му стана по-весела и заприлича на прекрасната усмивка на майка му. Подобряваше настроението също като нейната. Беше заразителна.

— Нямам предвид тържествена в този смисъл, Анита. Просто има ритуали, които трябва да се спазят.

— Какви ритуали? — попитах.

Дори аз самата долових недоверието във въпроса си. Внезапно Ричард ме прегърна и прегръдката му не беше интимна, а сякаш се радваше да ме види.

— Липсваше ми, Анита.

Отдръпнах се от него.

— Изразих недоверие, а ти ми отговаряш, че ти липсвам. Такива не ми минават.

— Обичам всичко в теб, Анита, дори недоверчивостта ти.

Поклатих глава.

— Давай по същество, Ричард. Какви ритуали?

Усмивката му се стопи, веселието в очите му помръкна.

Лицето му внезапно стана тъжно и ми се дощя да върна предишното му настроение, да го накарам да се усмихне отново. Но не го направих. Вече не бяхме двойка и той бе имал връзка с госпожица Шафър, каубойската курва. Нещо, което изобщо не можех да проумея. Фактът, че е ходил с нея, ме озадачаваше дори повече от връзката му с Луси.

— Трябва да прекарам известно време с майка ми. Джамил и Шанг-Да ще ти обяснят какво се очаква да правиш довечера като моя лупа.

Поклатих глава.

— Един от телохранителите ще е с теб, Ричард. Не ме интересува кой, но няма да те оставя сам.

— На майка не би й харесало присъствието на някой, който не е от семейството.

— Не се дръж като мамино синче, Ричард. Даниел ми беше достатъчен за днес. Измисли някакво обяснение за пред нея, защото няма да тръгнеш оттук без охрана.

Той ме погледна строго и високомерно:

— Аз съм Улфрик, Анита. Не ти.

— Да, ти си Улфрик, Ричард. Ти командваш, добре, но покажи, че го правиш както трябва.

— Какво означа това?

— Означава, че ако те пипнат сам тази нощ, лошите може да не изчакат да се убедят дали ще си тръгнеш утре. Някой от тях може да прояви нетърпение и да се опита да те премахне.

— Няма да ме убият, освен ако не стрелят по мен със сребърни куршуми.

— И как ще обясниш на майка ти, че си оцелял след изстрел от пушка в гърдите?

Той погледна назад към нея и Даниел.

— Знаеш как да нараняваш, а?

— Така не губя излишно време — казах аз.

Ричард се обърна отново към мен. Очите му бяха потъмнели от гняв, а лицето му беше изопнато.

— Обичам те, Анита, но понякога не те харесвам особено.

— В случая не опира до това дали мен не ме харесваш, Ричард. Ужасен си скъпоценното ти мамче да не открие, че си шейпшифтър, и да реши, че си чудовище.

— Не я наричай така.

— Съжалявам — рекох аз. — Но това не променя истината. Мисля, че подценяваш Шарлот. Ти си неин син и тя те обича.

Той поклати глава.

— Не искам да узнае.

— Добре, обаче си избери бодигард. Защо не й кажеш, че той ти е нужен, ако полицията се опита да създава неприятности? Това е самата истина.

— Донякъде.

— В най-сполучливите лъжи винаги има доза истина, Ричард.

— Ти си къде по-добра в лъжите от мен — каза той.

Не открих гняв в думите му. Просто го беше изтъкнал като факт, а очите му останаха празни и тъжни.

Беше ми омръзнало да се оправдавам, затова си го спестих.

— Искаш ли да се възползваш от тяхната кола, а аз да върна твоята при бунгалата?

Той кимна.

— Ще взема с мен Шанг-Да. Той не те харесва особено.

— Мислех, че след схватката този следобед изпитва по-топли чувства към мен.

— Все още смята, че си ме предала — каза Ричард.

Престорих се, че не съм чула последното.

— Добре, аз взимам с мен Джейсън и Джамил. Може да ми изнесат някоя и друга лекция на тема върколашки протокол.

— Джейсън няма да ти е от голяма полза. Той никога не е бил член на пълноценна глутница.

— Това пък какво означава? — попитах аз.

— Означава, че всички се страхувахме един от друг заради онази садистична кучка — старата ни лупа. Членовете на нормална глутница се държат много по-сърдечно и непринудено един с друг.

— Колко сърдечно?

Ричард се усмихна все така тъжно.

— Питай Джамил. Той ще научи и теб, и Джейсън.

— Ами леопардлаците и вампирите?

— Вече питах Върн. Тази нощ ще бъдат наши гости.

— Голямо щастливо семейство — рекох аз.

Ричард ме изгледа. Погледът му беше дълъг и изпитателен. Трябваше да положа доста усилия, за да го гледам в очите, без да трепна.

— Можеше да бъде, Анита, наистина можеше — той се обърна и отиде при майка си и брат си.

Гледах подире му и не знаех как да тълкувам последните му думи. Преди се чудех как ме понася, но след като се срещнах с майка му, ми стана ясно. За три неделни вечери разбрах, че двете с Шарлот или се разбираме чудесно, или сме на коренно различни мнения. Приличахме си прекалено много. За да не се разпадне едно семейство, в него не трябва да има много алфи, също както е при глутниците. Понастоящем е женен само един от братята на Ричард — Глен — и жена му непрекъснато се кара с Шарлот. Аарон е вдовец. Казвали са ми, че схватките между Шарлот и покойната му съпруга са били легендарни. Всички бяха напуснали семейния дом и си бяха намерили жени, които приличат на майката. Съпругата на Глен, макар и чистокръвна навахо^[2], беше дребна и корава жена. Явно всички мъже от фамилията Зееман имаха слабост към дребните и корави жени.

Бевърли, единствената дъщеря в семейството, а и най-голямата, беше силно доминираща личност. Според Глен и Аарон с Шарлот едва преживели тийнейджърските й години. После Бев се кротнала, отишла да учи в колеж, омъжила се и в момента беше бременна с петото си дете. Имаше четири момчета и правеше последен опит да се сдобие с момиче.

Бях се интересувала от семейството на Ричард, защото си мислех, че ще стана част от него. Това вече не можеше да стане. И по-добре. Имах достатъчно проблеми със собственото си семейство. На кого му е притрябвало второ?