Лоръл К. Хамилтън
Синя луна (42)

41

Събудих се в мрак с мирис на чисти чаршафи. Примигнах към непознатите за мен прозорци и петната от лунна светлина по пода. Не разпознах стаята. Щом осъзнах, че се намирам на място, на което не съм била преди, ме изпълни напрежение. После чух, че зад мен има някой, и напрежението ми нарасна още повече. Опитах се да лежа неподвижно, но знаех, че дишането ми се е променило. Ако зад мен имаше хора, можеше и да не го забележат, но в момента едва ли имаше наоколо ми хора.

— Анита, аз съм, Деймиън.

Завъртях се на дясната си страна и изпитах болка. Дясната ми ръка беше превързана от дланта до средата на предмишницата. Болката не беше силна, но нямах спомен да съм я наранявала. Вампирът седеше на стол до вратата. В тъмнината дългата му червена коса ми се видя светлокафява. Беше с жилетка и панталон, които изглеждаха като част от много хубав костюм, шит по поръчка. Не личеше дали са черни, тъмносини или тъмнокафяви. Кожата му се белееше на фона на тъмните дрехи.

— Колко е часът? — попитах.

— Ти си единствената, която носи часовник — отговори той.

Приближих лявата си ръка към лицето си и натиснах малкия бутон, който включваше осветлението на часовника. Светлината ми се стори необичайно ярка в тъмната стая.

— Господи, минава единайсет. Била съм в безсъзнание с часове. На някой не му ли хрумна да ме закара в болница?

— Слънцето залезе само преди два часа и нещо, Анита. Не знам какви решения са били взети. Когато се събудихме с Ашър, бяхме тук, в избата. Нахранихме се и аз смених Ричард, който бдеше до леглото ти.

— Къде е Ричард?

— Мисля, че е в техния лупанар, но не съм сигурен.

Погледнах го. Той изглеждаше някак дистанциран.

— Не го ли попита?

— Казаха ми да остана тук и да те пазя. Това не е ли достатъчно?

— Ти не си роб, Деймиън. Имаш право да задаваш въпроси.

— Трябваше да стоя тук в тъмното и да бдя над съня ти. Какво повече от това би могъл да иска твоят домашен вампир?

В последните му думи долових горчивина. Седнах бавно, защото все още се чувствах замаяна.

— Това пък какво означава?

Опитах се да облегна гръб на масивната дървена табла на леглото, но за целта ми бяха нужни повече възглавници. Помъчих се да ги преместя зад мен с дясната ръка и ме прониза болка. Хубава остра болка.

— Помня, че Луси ме удари, но какво се е случило с ръката ми?

Деймиън подпря едно коляно върху леглото и ми помогна да преместя възглавниците до таблата. Дори намери една допълнителна, на която да си опра дясната ръка.

— Ричард каза, че Луси се е опитала да ти откъсне ръката.

Чутото ме смрази и уплаши.

— Опазил Бог от пренебрегнати жени.

— Така с възглавниците удобно ли ти е? — попита той.

— Да, благодаря.

Той се изправи и се обърна да си седне на стола. Казах:

— Недей — и протегнах лявата си ръка към него.

Той пое ръката ми. Кожата му беше топла. Дланта му беше леко изпотена. Вампирите се потят, но много рядко. Стиснах го за ръката, вдигнах очи към лицето му. Лунната светлина беше силна, така че го виждах ясно. Кожата му беше бледа и сякаш излъчваше леко сияние. Искрящите му зелени очи сега приличаха на две езера от мрак. Придърпах го да седне до мен.

— Тази нощ си се нахранил, иначе кожата ти щеше да бъде студена. Тогава защо е потта?

Той издърпа ръката си от моята и извърна лице.

— Не ти трябва да знаеш.

— Напротив — хванах брадичката му с пръсти и завъртях лицето му отново към мен. — Какво има?

— Нямаш ли си достатъчно грижи, та се тревожиш и за мен?

— Кажи ми какво има, Деймиън. Настоявам.

Той въздъхна дълбоко с треперлив звук.

— Ето, направи го. Даде ми пряка заповед.

— Кажи ми.

— Бях щастлив да стоя тук в мрака и да бдя над съня ти. Мисля, че ако Ричард знаеше колко щастлив ще бъда, щеше да остави Ашър.

Намръщих се:

— Нищо не разбирам.

— И ти го усещаш, Анита. По-слабо от мен, но го усещаш.

— Кое усещам, Деймиън?

— Това.

Той притисна ръка към лицето ми и аз изпитах желание да отъркам лице в кожата му. Внезапно ми се прииска да го придърпам до себе си на леглото. Не непременно за секс, но за да мога да го докосвам. Да прокарам ръце по бледата му кожа, да се окъпя в силата, която даваше живот на плътта му.

Преглътнах мъчително и се отдръпнах от ръката му.

— Какво става, Деймиън?

— Ти си некромант, а аз съм жив мъртвец. Съживявала си ме два пъти. Веднъж ме вдигна от ковчега и веднъж ме възкреси от истинска смърт. Лекувала си ме със силите си. Аз съм твое създание. Клел съм се във вярност на Жан-Клод като мой Господар на града и държа на клетвите си, но теб съм готов да последвам дори в ада. Не защото съм ти длъжен, а защото го искам. За мен няма нищо по-хубаво от това да съм до теб. Нищо не ми доставя по-голямо удоволствие от това да изпълнявам желанията ти. Когато съм близо до теб, ми е много трудно да направя нещо важно, например да се нахраня или да се оттегля, без да съм поискал разрешението ти.

Взирах се безмълвно в него. Не знаех какво да кажа — нещо, което ми се случваше често напоследък. Но сега, когато той седеше толкова близо до мен в тъмната стая, не можех да мълча.

— Деймиън, аз… не съм искала да става така. Не искам да бъдеш нечий немъртъв слуга.

— Знам — рече той. — Но вече разбирам защо Съветът на вампирите има обичай да убива некромантите. Аз не ти служа от страх. Правя го с желание. Когато съм с теб, съм по-щастлив, отколкото когато не съм. Все едно съм влюбен в теб, само че е… много по-страшно.

— Ясно е, че между нас има връзка. Дори ми е ясно защо. Но не подозирах, че за теб това е нещо толкова силно — казах аз.

— До снощи не си давах сметка, че ти също изпитваш влечение към мен. Можеше да избереш Ашър. Той те обожава, а ти имаш спомени как се любиш с него. Но ти избра да целунеш мен. Да прегърнеш мен. Не мисля, че това е случайно.

Поклатих глава:

— Не знам. Спомените ми от снощи са доста мъгляви. Когато си обладан от мунина, се чувстваш почти като пиян.

— Помниш ли какво ми каза?

— Казах много неща — изрекох го тихо, защото се страхувах, че си спомням фразата, която имаше предвид.

— Каза: не ми пускай кръв, чукай ме.

Да, това беше фразата. Споменът за нея беше достатъчно смущаващ, за да се почувствам неловко. Беше мой ред да извърна лице.

— Чрез мен говореше мунинът — рекох аз. — Ти си едно от малкото мъжки същества около мен, с което Рейна никога не е правила секс. Може би е искала нещо различно.

Той хвана лицето ми и го завъртя, за да ме погледне в очите.

— Не е така и ти го знаеш.

Освободих се от ръката му.

— Виж какво, в момента графикът ми е препълнен с мъже. Благодаря за предложението, поласкана съм, но не, благодаря.

— И щастлива ли се чувстваш с двамата мъже, които споделят в момента леглото ти? — попита той. — Сега, когато правихте секс с Ричард, белезите ви свързват по-здраво от всякога.

— Всички, освен мен ли знаеха, че е вероятно да стане така?

— Жан-Клод ми забрани да ти казвам. Но реших, че имаш пълното право да го знаеш.

— Усетих как Жан-Клод се събуди малко преди десет часа тази сутрин. Усетих събуждането му, Деймиън. Почувствах буйната му радост, неговия триумф — помъчих се да скръстя ръце на гърдите си, но дясната не ми се подчини. — Проклятие.

— Бях слуга на първата си господарка много дълго. Мисълта да бъда твой слуга, нечий слуга, ме ужасява — той докосна превръзката на дясната ми ръка. — Но аз виждам как те използват, Анита. Виждам как крият информация от теб — Деймиън обхвана с длани бинтованата ми ръка. — Заклех се във вярност на Жан-Клод, но твоята сила кара сърцето ми да тупти, твоят пулс е пулсът, който усещам като черешов вкус с езика си.

Издърпах ръката си от неговата.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Деймиън?

— Казвам, че не трябва да си единствената от тримата, която не знае какво се случва.

— Тогава ми кажи.

Той кимна.

— Мога да отговоря на въпросите ти. Всъщност, ако ги превърнеш в заповед, ще бъда длъжен да отговоря.

— Предлагаш ми ключовете за душата си, Деймиън. Защо?

Той се усмихна и зъбите му проблеснаха в мрака.

— Защото служа преди всичко на теб и тогава на другите. Опитах да се преборя с това, но не успях. Затова спирам да се боря. Отдавам ти се с желание, дори с нетърпение.

— Ако имаш предвид това, което си мисля, снощи Ашър не ти ли каза, че ако правя секс с теб, Жан-Клод ще те убие?

— Да — потвърди той.

Изгледах го.

— Може и да съм добра, Деймиън, но няма човек, заради който да си заслужава да умреш.

— Не мисля, че Жан-Клод ще ме убие. Той ме разпита за връзката ми с теб.

— Разпита те, нали?

— Да, и остана доволен от отговорите ми. Той смята, че това е още един знак за нарастващите ти способности на некромант. И е прав.

— Жан-Клод е знаел, че ми се подчиняваш против волята си, и не ми е казал?

— Реши, че това ще те разстрои.

— И кога възнамеряваше да ми каже тази дребна подробност?

— Той е Господарят на града. Не мога да го разпитвам. Нямам представа какво възнамерява да ти каже, нито кога.

— Добре, какви други сили бих могла да придобия чрез белезите?

Деймиън легна от другата страна на възглавницата, която беше наместил под пострадалата ми ръка. Облегна се на лакът, а дългите му крака щръкнаха извън леглото.

— Техните физически сили, зрение и слух. Можеш да придобиеш почти всичките им способности, без да загубиш човешката си същност. Впрочем, за да придобиеш пълните им способности, вероятно ще се наложи да приемеш четвъртия белег.

— Не, благодаря.

— Вечен живот, без да се налага да умираш, за да го получиш. Това предложение е изкушило мнозина през вековете.

— През последните два дни преживях прекалено много изненади, Деймиън. Няма да правя никакви опити да се обвързвам още по-силно с Жан-Клод.

— Сега говориш така, но като минат няколко години, може да промениш мнението си. Вечна младост, Анита. Това не е малък дар.

Поклатих глава:

— Какво друго мога да очаквам от белезите?

— Теоретично — всички сили, които те притежават.

— Това не е типично за човешки слуга, нали?

— Всички слуги придобиват известна сила, издръжливост, способност да се лекуват, устойчивост на рани, имунитет към болести и отрова. Но без четвъртия белег не съм сигурен каква част от тези способности си придобила. Не съм сигурен и дали Жан-Клод и Ричард знаят, защото може да извадиш от шапката си още някой заек.

— Мунинът изненада ли ги?

— О, да — Деймиън опря глава върху ръба на възглавницата, която не използвах. После се завъртя по гръб и вдигна очи към мен. — Жан-Клод знаеше за мунините, но не беше сигурен дали са духове на умрелите и какъв ефект ще имат върху теб. Дори некромантите от легендите не умеят да контролират мунините.

— Некромантите от легендите не са обвързани с алфа върколак — отбелязах аз.

— И Жан-Клод го знае.

Смъкнах се по-надолу в гнездото от възглавници.

— Колко страхотно — говори с всички за мен, а на мен нищо не ми казва.

Деймиън се завъртя и вдигна отново очи към мен.

— Знам колко много цениш честността и, честно казано, Жан-Клод няма откъде да знае, че ще придобиеш подобни сили. За него човешките слуги са инструмент и колкото по-могъщ е този инструмент, толкова по-добре, но ти ставаш толкова могъща, че след време ще бъде трудно да се каже кой е господарят и кой слугата. Може би това се дължи на факта, че си некромант.

— Преди да приема белезите, Жан-Клод ми каза, че не е сигурен кой ще бъде господарят и кои слугата, защото съм некромант. Но не ми обясни нищо повече. Може би е трябвало да го поразпитам.

— Ако ти беше казал цялата истина, преди да ти предложи белезите, щеше ли да ги приемеш?

— Приех белезите, за да спася живота и на двамата, да не говорим за моя собствен.

— Но ако знаеше тези неща, щеше ли да ги приемеш? — той се завъртя странично и лицето му се озова толкова близо до ръката ми, че усетих дъха му по кожата си.

— Мисля, че да. Не бих могла да ги оставя да загинат. Бих пожертвала единия от тях, но не и двамата. Не и ако мога да ги спася.

— В такъв случай Жан-Клод напразно е скрил тези неща от теб. И напразно те е ядосал.

— Да, бясна съм.

— Това означава, че не можеш да му имаш доверие — Деймиън се премести с още един сантиметър към мен и облегна буза над лакътя ми.

— Да, това означава, че не мога да му имам доверие. И което е по-лошото, че не мога да имам доверие и на Ричард — поклатих глава. — Никога не съм предполагала, че може да укрие нещо от мен, особено нещо толкова важно.

— Не трябва да им вярваш — отбеляза Деймиън.

Погледнах го. Само бузата му се опираше на ръката ми.

Останалата част от тялото му лежеше върху леглото, без да ме докосва.

— Изглеждаш ми променен, Деймиън.

— Какво ми е промененото? — попита той.

Китката му се плъзна по чаршафа. Сега тази бледа ръка лежеше между телата ни, без да ме докосва… и чакаше.

— Различен си, това не си ти.

— Не знаеш нищо за мен, Анита. Не знаеш какъв съм в действителност.

— Какво искаш от мен?

— Точно в този момент — да те прегърна през кръста.

— И ако се съглася?

— Съгласна ли си? — попита той.

Какво щеше да каже Ричард? Какво щеше да каже Жан-Клод? Майната им.

— Да — рекох аз.

Деймиън ме прегърна отзад през кръста и сложи ръка върху стомаха ми. Щеше да е напълно естествено след това движение да се сгуши целият в мен, но той не го направи. Запази неестествена дистанция между нас.

Прокарах пръсти по бледата му ръка, разроших малките косъмчета по нея. Чувствах се в правото си да го докосвам, сякаш съм го искала от много време. Не исках да ме прегръща. Исках аз да го прегърна. Чувството беше много по-различно от това, което изпитвах към Ричард и Жан-Клод. Деймиън го определи съвсем точно: беше заради некромантията. Тя ме караше да искам да го докосна, да проуча границите на силата, която ни свързваше, силата, която го беше съживила.

Собствената ми сила е по-скоро като силата на Жан-Клод, отколкото като на Ричард. Това е студена сила, нещо като недоловим вятър, който преминава през съзнанието и тялото. Усетих как този хладен повей излиза от ръката ми и се устремява към ръката на Деймиън. Вмъкнах я в него като невидима ръка, прокарах я в това бледо тяло и открих в дълбините му да й отговаря примигваща искра. Усетих как силата ми припламва, разпознала късче от себе си. Каквото и да поддържаше досега живота на Деймиън, то вече не съществуваше. Сега той живееше чрез мен. Беше изцяло мой, което, разбира се, беше невъзможно.

Вампирът преодоля последния сантиметър, който ни делеше, и допря тялото си до моето. После плъзна единия си крак върху моите крака и се притисна в мен.

— Опитваш се да ме прелъстиш — казах аз.

Но гласът ми прозвуча прекалено тихо, прекалено интимно.

Той целуна нежно ръката ми.

— Аз ли се опитвам да те прелъстя, или ти вече си ме прелъстила?

Поклатих глава.

— Стани и се махни, Деймиън.

— Ти ме желаеш. Усещам го.

— Силата ми те желае, не аз. Не те желая по начина, по който искам Ричард и Жан-Клод.

— Аз не искам да ме обичаш, Анита, а просто да бъда с теб.

Дощя ми се да плъзна ръце по тялото му. Знаех, че мога да изследвам това тяло, да докосна всеки сантиметър от него и той нямаше да ме спре. Това едновременно ме привличаше и плашеше.

Смъкнах се от леглото, оставих Деймиън сам с желанието му. Можех да си стоя на краката, не ми се виеше свят; чудесно.

— Няма да го направим, Деймиън. Няма начин.

Деймиън се надигна на лакти, без да откъсва очи от мен.

— Ако ми дадеш пряка заповед, ще трябва да ти се подчиня, Анита. Дори тази заповед да противоречи на заповедта на Жан-Клод.

Изгледах го:

— Какво искаш да кажеш?

— Не се ли питаш какво друго ми е забранил да ти кажа? — попита Деймиън.

— Ах, ти, малко копеле.

Той преметна дългите си крака от леглото и седна.

— Не искаш ли да знаеш?

Изгледах го безмълвно за миг.

— Да, проклет да си, да, искам да знам.

— Тогава ми заповядай да ти го кажа. Не мога по друг начин.

За малко да не го направя. Страхувах се от това, което щеше да ми каже. Страхувах се да науча какво друго е скрил от мен Жан-Клод.

— Заповядвам ти, Деймиън, да ми разкриеш всички тайни, които Жан-Клод ти е забранил да ми казваш.

Той въздъхна продължително.

— Най-сетне свободен. Жан-Клод, Ашър и дори моята господарка произхождат от рода на Belle Morte, Красивата смърт. Тя е господар на нашия Съвет. Питала ли си се някога защо преди стотици години хората са описвали вампирите като отвратителни чудовища и живи трупове?

— Не, а и какво общо има това с всичко останало?

— Чаках дълго време, за да ти го кажа, Анита. Позволи ми да говоря.

Въздъхнах.

— Добре, кажи.

— През седемнайсети век никой не е гледал на вампирите като на сексуални обекти. Имало е няколко истории за красиви вампири, но те са били пълна измама, нищо истинско. После нещата се променили. В повечето предания започнало да се говори за красота и голямо сексуално излъчване.

Той слезе от леглото и аз отстъпих назад. Не исках да е прекалено близо до мен. Не бях сигурна на кого по-нямам доверие — на него или на себе си.

Щом отстъпих, Деймиън се спря и ме загледа.

— Съветът решава кой ще прати вампирите си да правят нови вампири. В продължение на хиляди години с това се занимавали нашият водач — Кралицата на кошмарите, Morte a Amour, Любовницата на смъртта, и Драконът, но те се уморили от тези игри и се оттеглили в залите на Съвета. Вече рядко излизат оттам. Онази-която-ме-създаде ме заведе няколко пъти в кралския двор. Там се запознах с Жан-Клод. Belle Morte, Красивата смърт, беше изпратила хората си да заселят света с вампири. Аз, Жан-Клод и Ашър произхождаме от нейния род. Дори нейната кръв не може да направи грозното красиво, въпреки че допирът й прави всичко по-хубаво, но има и нещо друго. Някои от потомците й притежават силата на секса. Те се хранят със секс, сексът им дава живот. Хранят се със секс така, както Колин и старата ми господарка пируват със страха. Могат да извличат сила от секса и го използват като допълнителна примамка за смъртните — той млъкна, без да отлепя очи от мен.

— Довърши си разказа. Деймиън — подканих го аз.

— Жан-Клод е от тези вампири. В отминалите векове са наричали такива като него инкубуси^[1]. Двамата с Ашър не сме като него. Това е рядка способност дори сред преките потомци на Belle Morte.

— Значи Жан-Клод може да се храни със секс, както Колин се храни със страх. И какво?

Деймиън се приближи до мен и аз му позволих да сложи ръка на рамото ми.

— Не разбираш ли? Жан-Клод черпи сила от секса: не само от сексуалния акт, но и от сексуалната енергия, от похотта. Това означава, че всеки път, когато правите секс, вие черпите сила. Всеки интимен акт между вас тримата укрепва белезите и увеличава силата ви.

Призля ми и едва не припаднах.

— И кога възнамеряваше да ми го каже?

— В защита на Жан-Клод трябва да отбележа, че според думите му нещата не са стояли така, когато те е белязал за пръв път. Сексът не е бил средство за увеличаване на силите ви. Станал е такъв, когато си получила третия белег. Той смята, че е помогнало обвързването ви с Ричард.

— Каква полза имаш ти от това, Деймиън? Какво печелиш, като ми разказваш всичко това? — втренчих се в него в мрака.

— Моята господарка ме контролираше векове наред със страх и секс. Ти заслужаваш да знаеш истината, цялата истина.

Отдръпнах се от него и му обърнах гръб. Сега разбрах всичко. Жан-Клод излъчваше секс така, както други издъхват аромата на одеколон. Това обясняваше и защо притежава стриптийзьорски клуб — така разполагаше с изобилие от сексуална енергия, с която да се храни. Това променяше ли нещо. Не бях сигурна.

Притиснах чело към стъклото на прозореца и се загледах навън. Завесите се полюшваха леко от нощния бриз.

— Ричард знае ли, че Жан-Клод е вид инкубус?

— Не мисля — отговори Деймиън.

Във вятъра се усещаше някаква сила. Надушвах я като озон във въздуха. Косъмчетата на врата ми настръхнаха. Тази сила не беше на вампир или превръщач. Обаче не ми беше трудно да я разпозная — беше некромантия. Някъде наблизо някой използваше сила, която приличаше много на моята. Обърнах се към Деймиън:

— Човешкият слуга на Колин некромантка ли е?

Той сви рамене:

— Не знам.

— По дяволите.

Пробвах да се свържа мислено с Ашър. Силата ми го докосна и отскочи назад, отблъсната, отхвърлена. Хукнах към вратата.

Деймиън ме последва, като попита:

— Какво има? Какво е станало?

Изскочих на двора с браунинга в ръка. Деймиън ги забеляза преди мен и ми ги посочи. Ники, човешкият слуга на Колин, стоеше в покрайнините на гората, почти невидима сред сенките и тъмнината. Ашър беше на няколко метра пред нея. На колене.

Затичах се към нея и започнах да стрелям. Не я улучих, но наруших донякъде концентрацията й и почувствах отново Ашър. Ники изтегляше живота от тялото му като риба, уловена на въдица. Кръвта му бушуваше. Сърцето се мяташе в гърдите му подобно на зверче, което се мъчи да изскочи от клетката си.

Заповядах си да спра да тичам. Застанах неподвижно и се прицелих. Усетих някакво движение над главата си. Погледнах нагоре и видях бледото лице на Барнаби, което се приближаваше към мен като гигантска граблива птица, после Деймиън излетя нагоре и двамата вампири се завъртяха в небето, вкопчени в схватка.

Вече се намирах достатъчно близо до Ашър, за да видя лицето му. Вампирът кървеше отвсякъде: от очите, устата, носа. Лицето му приличаше на кървава маска, дрехите му бяха подгизнали от кръв. Той се свлече на четири крака.

Прострелях жената. Прострелях я два пъти в гърдите. Тя падна бавно на колене, като ме гледаше. Изглеждаше изненадана. Чух я да казва:

— Не ни е позволено да убиваме чужди човешки слуги.

— Колин е знаел, че ще те убия, в противен случай щеше да дойде.

Тя незнайно защо се усмихна. Каза:

— Надявам се да умре заедно с мен — после се строполи по лице на земята.

Лунната светлина беше достатъчна, за да видя изходните рани на гърба й, зейнали като големи усти.

Ашър стоеше на четири крака, а от устата му капеше кръв. Коленичих до него, докоснах рамото му през окървавената риза.

— Ашър, Ашър, чуваш ли ме?

— Помислих, че си ти — каза той с хриплив глас, сякаш имаше в гърлото си нещо, което му пречеше. — Стори ми се, че ме викаш — вампирът изкашля на земята кръв.

Вдигнах очи към небето и не видях нито помен от Деймиън и Барнаби. Изкрещях за помощ, но никой не ми отговори.

Обхванах с ръце Ашър и той се строполи в скута ми. Опитах се да го прегърна целия. Трябваше да се наведа към него, за да чуя гласа му.

— Помислих, че ме викаш на нощна среща. Не е ли смешно?

Той се разкашля толкова силно, че едва не го изпуснах. От устата му изригна нещо по-гъсто от кръв. Аз го прегръщах, а той кървеше и животът му изтичаше на земята. Изкрещях:

— Деймиън!

Чух далечен вик, нищо повече.

— Не умирай, Ашър, моля те, не умирай.

Той се разкашля отново и изхрачи нещо тъмно и черно. После от устата му шурна несекваща струя кръв. Пипнах кожата му и установих, че е хладна.

— Ако се нахраниш с кръвта на някой ликантроп, това ще те спаси ли?

— Може би, ако стане бързо. — Гласът му беше тих и приглушен.

Пипнах челото му и усетих с пръстите си студена пот.

— Колко лошо си пострадал?

Вместо да отговори на въпроса ми, той рече тихо:

— Знай, Анита, че щом се видях през твоите очи, сърцето ми се излекува.

Гърлото ми се стегна, а очите ми се насълзиха.

— Моля те, Ашър, недей.

От окото му се отрони кървава сълза.

— Бъди щастлива с двамата ти обожатели. Не допускай грешката, която Жан-Клод и аз направихме преди толкова много години. — Той докосна лицето ми с лепкава от кръв ръка. — Бъди щастлива в обятията им, ma cherie.

Клепачите му трепнаха и се затвориха. Ако загубеше съзнание, вероятно щеше да умре. Тишината на нощта беше нарушавана единствено от песента на цикадите и вятъра. Къде бяха изчезнали всички, по дяволите?

— Ашър, не припадай.

Вампирът отвори очи, но му беше трудно да ме фокусира. Усетих как сърцето му се поколеба и пропусна един удар. Той можеше да живее и без сърцето му да тупти, но нещо ми подсказваше, че ако то спре този път, ще бъде завинаги. Ашър умираше. Ники беше пречупила нещо в него, беше го наранила прекалено лошо, та да се излекува.

Поднесох увитата си в бели бинтове ръка към устата му.

— Вземи моята кръв.

— Ако пия кръв от теб, ще ти дам власт над всички нас. Не искам да бъда твой роб повече, отколкото съм в момента.

Плачех, а сълзите ми бяха толкова горещи, че ме изгаряха.

— Не позволявай на Колин да те убие. Моля те, моля те! — притиснах го към себе си и прошепнах: Не ни напускай, Ашър — усетих Жан-Клод през многобройните километри, които ни деляха. Почувствах паниката му при мисълта, че може да загуби Ашър. — Не ни изоставяй, недей сега, когато те намерихме отново. Tu es beau, mon amour. Tu me fais craquer.^[2]

Той се усмихна.

— Късам ти сърцето, а?

Целунах го по бузата, обсипах лицето му с целувки и продължих да плача, а горещите ми сълзи се стичаха по белязаната му страна.

— Je tembrasse partout. Je tembrasse partout. Целувам те навсякъде, mon amour.

Ашър погледна нагоре към мен.

— Je te bois des yeux.^[3]

— Не ме изпивай с очи, по дяволите, изпий ме с уста. — Разкъсах със зъби превръзката на дясната си китка и притиснах голата си топла плът към студените му устни.

Той прошепна: Je tadore^[4]. Зъбите му се забиха в китката ми. Ухапването беше болезнено и дълбоко. Устата му се залепи върху кожата ми. Той запреглъща и гърлото му се размърда конвулсивно. Взрях се в светлите му очи и усетих как в съзнанието ми се вдига някаква завеса, как пада някаква бариера. Отначало изпитвах несекваща болка, от която ми се гадеше, после болката изчезна и вместо нея усетих разпространяваща се топлина. Стана толкова бързо, че нямах време да се паникьосам. Ашър се разля в съзнанието ми като топла океанска вълна, приятна и галеща. Тази вълна накара кожата ми да настръхне, спря дъха ми и ме остави зяпнала и влажна. После Ашър коленичи над мен, като ме положи внимателно на земята.

Останах да лежа, взирах се в нищото и се наслаждавах на усещанията, които бушуваха в тялото ми. Никога не бях позволявала на вампир да ме хипнотизира, да открадне съзнанието ми, докато си присвоява кръвта ми. Не предполагах, че Ашър е способен да го направи. Не и с мен.

Той ме целуна по челото.

— Прости ми, Анита. Не знаех, че мога да завладея съзнанието ти. Не знаех, че това е по силите на който и да е вампир — Ашър се вгледа в лицето ми, търсеше някаква реакция.

Не реагирах, защото не можех. Той се отдръпна малко, за да вижда лицето ми. — Страхувах се, че ще ме завладееш, както владееш Деймиън, ако пия кръвта ти, без да използвам някоя от силите си. Опитах се да преодолея защитата ти, да пробия бариерите ти, но го направих, за да се защитя от твоята сила. Не съм и сънувал, че мога да пробия такива непробиваеми стени — вампирът посегна да докосне лицето ми, но се отказа и смъкна ръка на коляното си. — Белезите, които те свързват с Жан-Клод, му пречат да завладее съзнанието ти. А и той никога не е бил толкова добър в хипнозата, колкото съм аз. Трябваше да помисля за това предварително.

Продължавах да лежа на земята, но имах чувството, че едва ли не се рея. Всичко ми се струваше нереално. Не бях в състояние да мисля, нито да говоря.

Ашър вдигна ръката ми и я притисна към обезобразената си буза.

— Отдръпнах се веднага, щом разбрах какво съм направил. Беше мимолетно, така да се каже. Усети съвсем малко от силата ми, Анита. Моля те, повярвай ми.

Той се изправи толкова бързо, че не успях да проследя движението му. Лежах на земята и се опитвах да мисля.

Джейсън коленичи до мен. Мислите ми се бяха прояснили достатъчно, за да се запитам откъде, по дяволите, се беше взел. Той не беше отседнал в къщата на Мериан. Или беше?

— За пръв път ли ти е? — попита ме Джейсън.

Помъчих се да кимна, но не успях.

— Сега знаеш защо съм с тях — каза той.

— Не — отговорих аз, но гласът ми прозвуча приглушено, сякаш говореше някой друг. — Не, не знам.

— Ти го усети. Почувства го. Нима не ги хареса?

Не можех да го обясня. Усещането беше прекрасно, но щом топлината започна да ме напуска, ме обзе черен страх, достатъчно голям да погълне света. Преживяването беше удивително, но беше „мимолетно“, както се изрази Ашър. И слава Богу. Защото, ако пълното преживяване беше много по-хубаво, щях да копнея за него до края на дните си. А Жан-Клод нямаше да може да ми го осигури. Белезите не му позволяваха да завладее съзнанието ми. Това беше една от основните разлики между слугата и роба. Никога нямаше да мога да преживея нещо подобно с Жан-Клод, никога. А ми се искаше. Допреди малко не исках Ашър да умира. Вече не бях толкова сигурна.

Ашър се надвеси отново над мен. Вперихме очи един в друг. В мрака се появиха още хора. Един от тях носеше фенерче. Осветиха ме. Ярката светлина едва не ме ослепи. Беше достатъчно силна, за да видя ясно лицето на Ашър и червеникавите следи от сълзи по страните му.

— Не ме мрази, Анита. Няма да го понеса.

— Не те мразя, Ашър — гласът ми още звучеше приглушено и беше натежал от удоволствие. — Страхувам се от теб.

Той продължи да се взира в мен, а по лицето му се стичаха сълзи. Те оставяха червеникави дири по гладката кожа на лявата му буза. И се губеха в белезите на другата му буза, застиваха на червеникави петна по грапавата кожа.

— Още по-лошо — прошепна Ашър. — Мисля, че това е дори по-лошо.