Чавдар Аладжов
Писма от морето (7)

Заветът на змиорките
Седмо, последно писмо

Когато поехме обратния път, неочаквано параходът ни се срещна с пасажи необикновена риби. Те бяха много подвижни и пъргави, имаха удължено, вретеновидно тяло и се носеха напред като истински морски ракети.

— Змиорките — каза капитанът. — И те като нас бързат да се приберат по родните си места.

Тогава се замислих над думите на капитана…

Змиорката знаеше, че морето не винаги е топло и кротко, че понякога се бунтува. В такива дни небето притъмнява и се спуска над самата повърхност, а хоризонтът изчезва и всичко се слива в една безкрайна сивота. Надигат се все по-мощни вълни, които пенят гребени и с грохот се стоварват върху пясъка. Под напора на стихията реката се дръпва навътре от устието и морето нахълтва дълбоко в нея. Водовъртежът вдига наслоената в лимана утайка и превръща в мътилка бистрата допреди час вода. Из нея се носят още откъснати треви, клечак и разни водорасли.

— Додея ми вече от чернотиите на Черно море — рече си веднъж с досада змиорката и се запита: — А може би в Бяло море всичко е чисто и светло? Трябва да ида и видя!

Змиорката беше млада и като всяко младо същество любознателна. Тя не вземаше думите на другите за чиста истина, а искаше сама да узнае всичко. Струваше й се, че нещата са по-различни от онова, което се разправя за тях. Затова се и озова в Бяло море. Обиколи крайбрежието му. Но то й се видя необичайно тихо, кротко и заспало. С часове не полъхваше ветрец, не се бръчкаше повърхността му, не припляскваше вълничка. Беше гладко като езеро, чисто и светло. И макар че в устията на реките имаше и храна до насита, змиорката не се застоя и там.

— От белота и скука можеш да се спукаш! Червено море поне по цвят ще бъде по-интересно — реши тя и отплува.

Теглеше я напред вече не само любопитството. Тя пътешествуваше и като всеки пътешественик търсеше интересното. Това я тласкаше към нови брегове.

Наистина Червено море аленееше от червеникавите прибрежни скали и пясъчни дюни. Дори дъното му, продълговато като корито, сякаш бе обагрено. Ала нищо друго забележително нямаше, освен това, че свързваше различни морета и континенти.

— Изглежда, че цветните морета не струват пукната пара! — възкликна си гласно змиорката. — Има ли смисъл тогава да ходя чак до Жълто море, за да се убедя, че е пожълтяло от размитата глина във водите на Янг Це?

— Разбира се, не — обади се една костенурка, която пасеше наблизо, и помисли, че въпросът е зададен на нея. — Вие какво търсете?

— Интересното море.

— Интересното море ли? — напрегна ума си костенурката, въпреки че бе живяла около двеста години, та много бе видяла, и препатила. — Най-интересно е Мъртво море. То е толкова гъсто, че в него никой не може да потъне и се удави. И толкова солено, че ако се топнете във водите му и се подложите за час на тропическото слънце, ще бъдете готов чироз. Затова в него няма жива душа, но вие също не можете да идете пеша през пустинята.

— Колко жалко! — въздъхна змиорката и завидя на змията, че не може продължително да пълни и издържа на въздуха като нея.

Но след малко сама се запита:

„Наистина ли да съжалявам? Та мъртвото никога не е интересно! Дори е противно! Трябва да търся интересното в живота, а това означава, че трябва да го търся в най-живото море. Но кое е то?“

И се обърна към костенурката:

— Знаете ли кое е най-живото море?

— Средиземното.

— Отивам там, довиждане — викна змиорката, размята гъвкаво опашката си ту наляво, ту надясно и макар да нямаше перки, се понесе стремително напред.

Тя бе почнала да разсъждава и гледаше на света не весело и безгрижно като турист, а през строгия и внимателен поглед на изследователя. И реши, че щом Средиземно е най-живото море, то и животът в него ще кипи най-вече в средата му. И се запъти натам.

Като стигна някъде между Сицилия и африканския бряг, змиорката се гмурна надолу. Искаше да се спусне до самото дъно, за да изследва морето задълбочено. Но колкото повече се спускаше, толкова наоколо й ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Накрая всичко потъна в мрак и пред очите й се изпречваха само страшни на вид, светещи най-причудливо риби. Змиорката се поуплаши не на шега, врътна се нагоре и изплува. Но беше срамота да се страхува и тя започна да търси оправдания за себе си:

„Имаше ли смисъл да ходя по дъното? Не — нищо нямаше да науча! Просто — празно хабене на сили! А откритието трябва да ползва някого. И най-много мене. А кое е от най-голяма полза за мене? Разбира се — да открия най-чудното, най-хубавото море, в което да се заселя, и волно и спокойно да си живея.“

И за да се увери в правотата си, змиорката попита първата срещната лакерда:

— Вие към какво се стремите? За какво мечтаете?

— Не разбирам…

— Искам да знам какъв е смисълът на живота ви. Кое ви интересува, какво искате да имате?

— Какво да имам ли? — провикна се буйно лакердата. — Искам да имам най-хубавото водно кътче, сред което волно и безгрижно да си живея…

— Благодаря, точно така разсъждавам и аз. Излиза, че не греша — плесна зарадвано с опашка змиорката. — Довиждане.

— Накъде?

— Отивам да търся най-хубавото море, за да се заселя в него…

— Но от нашето по-хубаво няма. Има храна в изобилие, топло е…

— Точно топлината му не ми допада. Ще опитам по-студените морета. Северно море, например…

Най-сетне змиорката бе намерила цел, която да запълва истински живота й. И тя се понесе по морета и океани, за да търси най-прекрасното кътче…

Северните морета не й харесаха. Студът смразяваше кръвта й, сковаваше я, а над повърхността им често се стелеха ниски, плътни мъгли, от които изневиделица се явяваха и налитаха като огромни бели кораби ледените планини — айсбергите. Те я плашеха. А океаните не й се нравеха с грамадните си колкото двукати къщи вълни и с кръвожадните си едри обитатели, въоръжени като същински пирати с мечове, триони, чукове и триреди зъби. Навсякъде по нещо все не й допадаше и тя продължаваше да се влачи по водните пътища, докато съвсем остаря. Много вълни я брулиха, много течения я тласкаха, много врагове я гониха, но като на всяко нещо и на скитанията й дойде краят. Последните й сили се изчерпаха в Сарагасово море край Бисмудските острови…

То бе приказно море, топло и спокойно. Водата му бе тъй чиста и синя, сякаш някой бе изтърсил и размил в нея тонове синка. Тлъсти сарагасови водорасли се полюшваха близо до повърхността и се отпущаха надолу до десетина метра. Разклонени, с широки листа, те образуваха гъсти гори. Въздушните им топчета бяха не само чудна окраска, но ги поддържаха и във водата. Та те можеха да служат дори за балончета на рибешките бебета, ала сега змиорката най-малко мислеше за играта, децата и храната. Защото тя бе дошла до края на своя живот и не можеше да не си направи равносметка за него:

Как премина той? В търсене на най-хубавото, най-чудното море, в което мечтаеше да се засели, за да живее волно и спокойно. И намери ли това прекрасно кътче?

Тя затвори за миг очи и видя далечните брегове на родното море с тихите устия и пясъчните лимани, с красивите, обрасли с дървета и ракитак долни течения на реките, нежните корони на водните лилии, полъха на вечерника, ромона на прибоя…

И проумя — целият й живот бе отишъл в дирене на онова, което сама бе напуснала и изоставила!

— Деца — прошепна с последни сили тя, — заклевам ви да се върнете в родното море! Знайте, че няма на света по-хубаво от него! И целунете заради мене родната земя…

И умря. Но заветът й остана. Винаги оттогава след излюпването си в Сарагасово море малките, сплескани като листа змиорки поемат на далечно пътешествие, прекосяват океана и десетки морета и достигат родните брегове, за да се поклонят и целунат родната земя.

Такъв е заветът на змиорките!